Ричард Касъл
Буря назрява (10)

Глава 10

Хъркюлийз, Калифорния

В това да работиш за Джедедая Джоунс имаше и нещо полезно — всички му дължаха услуги и той осребри една от тях, за да качи Дерик Сторм на товарен военен самолет, който излетя от въздушна база „Андрюз“ в ранни зори.

Всички на борда бяха напрегнати. В медиите спекулираха, че самолетите са били свалени от терористи, макар че никой не можеше да предположи точно как, и екипажът беше решил, че след като пътническите самолети не летят, има поне петдесетпроцентова вероятност следващата цел да бъде някой от военните.

— Не се тревожете, няма да припарим до Пенсилвания — беше го уверил пилотът и Сторм само кимна. Не искаше да му разкрие, че оръжието най-вероятно е мобилно и че сигурно могат да го откарат навсякъде. Никой не беше в безопасност в небето, докато той не разбереше кой е виновникът и какво иска.

Когато разказа на Джоунс за лазера и изчезналия учен, който може би го е конструирал, той реагира сдържано, както обикновено.

— Явно ще трябва да те пратим в Калифорния — бяха единствените му думи.

Самолетът пресече цялата страна, следвайки пътя на слънцето, при това доста бързо поради липсата на трафик, и кацна точно когато сутрешното движение в залива затихваше. Сторм се качи в необозначена кола назаем от армията (поредният слабичък шевролет, за съжаление) и подкара към Хъркюлийз, малко градче на север от Бъркли.

Домът на Уилиам Макрей беше голяма тухлена къща с кафяви капаци на прозорците, кацнала насред просторен двор на върха на един хълм. Сторм забеляза отзад веранда, от която се разкриваше прекрасна гледка към долината. Сигурен беше, че в ясен ден се виждат дори някои от небостъргачите в Сан Франциско. На това агентите на недвижими имоти му викаха „изглед за един милион“. На Сторм му липсваше професионален опит, но нямаше да се изненада, ако се окажеше, че къщата струва горе-долу толкова.

Ливадата беше съвършено поддържана, градините — безупречни. Личеше си, че са плод на логичен ум. До входа се вееше американското знаме, а някой беше вързал жълта панделка около дънера на дъбовото дърво в двора. Сторм паркира на улицата и тръгна към къщата с надеждата там да открие отговори на поне някои от въпросите си. Изкачи петте стъпала, които водеха към предната врата, и натисна звънеца, който отвърна с енергична мелодия. Никой не му отвори. Позвъни отново — пак нищо.

Вярно, не си беше уговорил час, но просто нямаше време за това. Слезе обратно по стълбите и се огледа. Нямаше и следа от хора. Тръгна към гаража, който бе забелязал на влизане. Едната врата беше отворена, а вътре имаше две коли. Заобиколи къщата и отиде в задния двор, където откри белокоса жена, коленичила до една леха с лопатка в ръка. Носеше ръкавици с флорален мотив и галоши в тон.

— Алида Макрей? — попита Сторм.

— Да — отвърна тя и вдигна към него уверен син поглед.

— Казвам се Дерик Сторм и бих желал да ви задам няколко въпроса относно съпруга ви. Имате ли нещо против да поговорим?

— От щатската полиция ли сте?

Сторм носеше сако, риза и джинси. Беше го взела за цивилно ченге.

— Не, госпожо.

— От ФБР?

— Не, госпожо.

Тя заби лопатката в земята.

— Кой точно сте тогава?

— Частен изпълнител, работя за правителството. По-добре е да не споменавам в коя агенция.

— И какво точно ви интересува?

— Каквото и вас, искам да открия съпруга ви и да го върна у дома жив и здрав.

Тя се изправи, свали ръкавиците и ги пусна на тревата. После извади от джоба си телефон и набра някакъв номер.

— Госпожо?

Тя не отговори. Отдалечи се малко, но заговори достатъчно високо, за да я чува.

— Ало, господин началник? Алида Макрей. Вкъщи дойде един непознат мъж, който твърди, че работи за правителството и разпитва за съпруга ми. Бихте ли изпратили у нас един полицай? — Тя зачака отговор. — Да, може и двама, ако желаете. Колкото повече, толкова по-добре. Благодаря ви.

После затвори и се обърна към него. Сторм преплете пръсти пред тялото си и се замисли как да постъпи. Джоунс му беше разработил протокол за такива ситуации, номера, на които да позвъни, предварително подготвени прикрития, хора, които щяха да потвърдят самоличността му пред жената. Просто не му се щеше да губи време.

— Полицията идва насам — заяви тя. — Искам да ви проучат, преди да ви кажа каквото и да било.

— Добре.

Тя строго се взираше в него с юмруци на хълбоците.

— Положително ще ви поискат документ за самоличност.

— Добре — повтори Сторм и се отпусна на пети.

— Доста бързо реагират, до три минути вероятно ще дойдат.

— Чудесно.

— Чудесно?

— Да, колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще мога да намеря съпруга ви.

Тя продължи да се взира в него.

— Казахте, че името ви е Сторм, нали?

— Да, госпожо.

— Заповядайте на верандата, ще донеса чай с лед и ще поговорим.

— Сигурна ли сте, че не искате да изчакаме полицията?

Тя вдигна ръкавиците и лопатката си.

— Не им се обадих наистина, от тях така или иначе полза няма. Исках да видя как ще реагирате. Реших, че ако казвате истината, ще останете, а ако сте мошеник, ще побегнете.

Сторм се усмихна. Вече искрено харесваше Алида Макрей.

— Казах ви истината — кимна той.

— Честно казано, не ме интересува точно за кого работите. Щом целта ви е да откриете Били, аз ще ви съдействам.

 

 

Следващите двадесет минути Сторм прекара на верандата на семейство Макрей с чаша чай с лед под носа и долината Алхамбра пред очите, докато Алида Макрей му разказваше за изчезването на мъжа си.

Изненади нямаше. Съпруга й го нямаше, тя не знаеше защо, навиците му по никакъв начин не се бяха променили, нищо в поведението му не подсказваше, че се кани да заминава. Сторм зададе няколко въпроса, но нямаше чувството, че й помага да стигне до някакви нови изводи. Повечето от онова, което чу, вече беше излязло в местния вестник.

Щом прецени, че тя не е в състояние да му каже нещо повече за тайнственото изчезване на Уилиам Макрей, Сторм смени темата и сподели с нея подозренията си, че падналите над Пенсилвания самолети са били свалени с високоенергиен лазер и че виновникът може би е принудил съпруга й да изпълнява заповедите му.

След всяка негова дума Алида ставаше все по-сериозна.

— Бил специализираше точно в тази област — тихо каза тя.

— Знам, името му е навсякъде из академичната литература. Дали знае как да конструира такъв лазер?

Тя само кимна.

— В единствената си публикация от три години насам Бил говори за прометиевия лазер и евентуалните му приложения — каза Сторм. — Знаете ли нещо по този въпрос?

— Може и така да се каже. Аз му помогнах да напише статията.

Любопитството явно се изписа на лицето му, защото Алида отговори и без да я пита.

— Всеки път му помагах. Били е учен до мозъка на костите си, дори след толкова публикации писането никак не му се отдава, а аз съм завършила литература. Пиша всичко вместо него още от университета.

— В това няма нищо срамно — заяви Сторм. — Някои от най-хубавите книги, които излизат всяка година, са написани от талантливи писатели в сянка, чиято самоличност ще остане завинаги скрита от читателите.

— Доставя ми удоволствие. Тези изследвания са всичко за Бил и ако не умеех да разговарям свободно за тях, десетилетия наред нямаше да имаме какво да си кажем. Някои от съпругите на колегите му вдигнаха ръце и заявиха, че не разбират с какво се занимават мъжете им, но според мен така се отдръпнаха от важна част от живота им. Изобщо не е чак толкова неразбираемо, веднъж като навлезеш в темата.

— Смятате ли, че ще можете да ми я разясните, госпожо Макрей?

— Първо, наричайте ме Алида. Чувствам се като старица, когато се обръщат към мен с „госпожо Макрей“. Второ, разбира се, че ще мога, да не би да съм спала, докато му пишех публикациите.

— Добре, Алида — усмихна се Сторм. — Защо точно прометий?

Алида се усмихна за пръв път, откакто се бяха запознали.

— Четете ли научна фантастика, господин Сторм?

— Има ли в Америка човек, израснал с Рей Бредбъри и Род Стърлинг, който да не чете?

— В такъв случай смятам, че с Били сте сродни души. Една от причините да го избере беше точно името му. Чуйте само, прометиев лазерен лъч. Как звучи само!

— Така е.

— Съображенията му бяха и практически, разбира се. Какво знаете за твърдотелните лазери?

— Може би трябваше да спомена и създателя на „Стар трек“, Джийн Родънбери, но познанията ми не стигат по-далеч от сериала.

Тя отново се усмихна.

— Добре, нека ви обясня най-основното. Ще се постарая да не ви отегчавам с подробностите, но едно от важните разграничения при лазерите е броят на степените, три или четири. Елементите, от които може да се получи четиристепенен лазер, са много малко.

— Каква е разликата?

— Четиристепенният е стотици пъти по-мощен от тристепенния.

— Голяма разлика — кимна Сторм.

— Вероятно деветдесет процента от твърдотелните лазери са с неодим, който е точно до прометия в периодичната система. И двата елемента са лантаниди, което… Загубихте нишката, нали?

— Да, в час по химия постоянно спях и сега съжалявам. Познанията ми в областта се ограничават с това как се правят и обезвреждат бомби.

Алида остави думите му без коментар.

— Лантанидите са известни още като редкоземни елементи. Имат най-различни практически приложения, особено във високотехнологичните джаджи. Добиват ги по цял свят, от Швеция до Южна Африка, Австралия и Китай. Както и да е, докъде бях стигнала?

— До неодима.

— Да. При повечето лазери се разчита на него, но Бил отдавна си беше набелязал прометия. Всеки елемент има различна дължина на вълната. Учили сте за видимия спектър на светлината, нали? По-малките дължини са червени, по-големите — виолетови. Дотук ясно ли е?

— Напълно.

— При прометия дължината е деветстотин тридесет и три нанометра, което е извън видимия спектър, но ако добавите цезиев филтър, става четиристотин петдесет и девет нанометра. Тоест, излъчва в синьо. Най-чистото синьо, което може да получите от четиристепенен елемент.

— Сигурна ли сте, че публикацията не е изцяло ваша? — закачи я Сторм. — Помните точните стойности, смаян съм!

— Някога писали ли сте научна публикация? Толкова пъти я преписвате и редактирате, за да угодите на рецензентите, че накрая я научавате наизуст. Както и да е, тази стойност, четиристотин петдесет и девет нанометра, е важна, защото това е перфектната дължина на вълната, за да проникнете през земната атмосфера, която по пладне също е наситено синя. Почти не се губи мощност.

— Тоест, ако ви трябва високоенергиен лазерен лъч, за да сваляте самолети, прометият е идеалното решение.

— Бил често повтаряше, че високоенергийният прометиев лазер би бил изключително оръжие — потвърди тя.

Сторм почука с пръсти по масата. Понякога искрено мразеше да е прав. Алида му доля студен чай от пълната кана, по която бяха избили капчици ледена вода, а той зададе следващия си въпрос.

— Добре, нека ви попитам следното: щом прометият е такава златна мина, защо Бил не е напреднал повече, докато е работел в „Ливърмор“? Защо не се е опитал да го разработи за армията? Защо е изчакал, докато се пенсионира?

— А, да. Прометият му беше… по-скоро хоби, да речем. От една страна е леко радиоактивен. Не се тревожех много, защото тази част от спектъра му лесно се блокира. Батериите на някои от първите пейсмейкъри всъщност се захранваха с прометий, но литиевите са много по-леки, така че след разработването им бързо се отказаха от него. От друга страна… Нали ви споменах, че прометият е редкоземен елемент?

— Да.

— Вероятно е най-редкият от лантанидите. Бил каза, че из цялата земна кора едва ли са пръснати повече от общо шест килограма. Никой никога не е откривал голям прометиев залеж, той самият работеше с изключително малко количество. Видях го, когато му го пратиха, Бил още не го беше добавил към кристалния субстрат. Бял прах в найлоново пликче, приличаше на наркотик, но гранулите не бяха толкова фини.

— Някой случайно е попаднал на него в мина, така ли?

— О, не, бяха го произвели в ядрен реактор. Прометият не се среща в естествена среда, поне така казва Бил. Затова теорията ви за високоенергиен прометиев лазер звучи малко налудничаво. Високоенергийните лазери работят с много едри кристали, колкото по-големи са те, толкова по-мощен е лазерът. Били направи изчисленията, така че не мога да назова точната стойност, но знам, че за лазер, достатъчно мощен да причини пораженията, които ми описахте, биха били нужни няколкостотин килограма прометий.

Сторм се загледа в една семка от лимон, която плуваше из чашата му.

— Някой с достъп до ядрен реактор би ли могъл да го произведе?

— Не мисля. Произвежда се чрез разбиване на плутониеви атоми, което не е лесно. Освен това процесът е доста бавен. Пробата, с която работеше Бил, дойде от лаборатория „Оук ридж“ в Тенеси. Дори по времето, когато правеха прометий за батерии, не бяха в състояние да произведат повече от седем килограма годишно. Докато вашите хора съберат няколкостотин, ще трябва да изхвърлят старите партиди. Дори при най-стабилния прометий периодът на полуразпад няма и три години.

— Тогава как са си осигурили нужното количество?

Алида поклати глава.

— Не знам. Единствената добра новина е, че запасите им са нетрайни. С разпадането си прометият дава примеси в кристала. С течение на времето онзи, който Бил направи заради публикацията, просто престана да работи.

— След колко време?

— Няколко месеца.

— Тоест, онзи, който държи оръжието, в близко бъдеще ще може да продължи да го използва необезпокоявано?

— Боя се, че да.

— След няколко месеца вече няма да работи, но ако имат още прометий, може да направят нов лазер.

— Точно така.

Сторм отпи от чая си.

— Това всъщност е добра новина за вас.

— Как така?

— Похитителите на съпруга ви ще трябва да го оставят жив, а ако е жив, аз ще го намеря.

— Наистина ли? В качеството на… изпълнител, нает от правителството?

— Не. В качеството на човешко същество.

Алида не отговори, тъй като беше запушила устата си с ръка. Сторм забеляза, че от ъгълчетата на очите й се стичат сълзи.

 

 

Съвсем близо на същата улица, в празна къща с табела „ПРОДАВА СЕ“ в предния двор, стоеше мъж с безжична слушалка в ухото.

— Да, още е там — каза той с южняшки акцент.

Беше късо подстриган, с неколкократно чупен нос и долна челюст, поне два пъти по-голяма от необходимото. На стената до него бе подпрян зареден автомат „Bushmaster“ Carbon-15 с оптичен мерник „Trijicon“ ACOG 4×32. В кобура на рамото му имаше колт 45-и калибър, а в ножницата на глезена му — ловджийски нож. Най-отличителният му белег обаче бе виненочервеното петно, което започваше под косата и напълно покриваше десния му профил.

— Откъде да знам, мама му стара? — излая той в отговор на някакъв въпрос. — Какво искаш, да почукам на вратата и да му поискам визитка ли?

Събеседникът му каза нещо, мъжът с виненочервеното петно взе автомата си и насочи оптическия мерник към шевролета, с който Сторм бе пристигнал в Хъркюлийз.

— Ами, определено е държавна кола, това е сигурно — каза мъжът. — С бели номера е, но няма маркировка, която да…

Прекъснаха го, той се заслуша за малко и каза:

— Не, не, точно това се опитвам да ти кажа. Не са местните, според тях Макрей просто е духнал нанякъде. Нищо не са открили, защото нямаше какво да открият. Докога да ти повтарям, че тая част я свършихме адски добре? Освен това винаги тя ходи при тях. След първите ден-два те нито веднъж не са идвали при нея.

Той свали автомата. Отсреща му казаха още нещо.

— Идея нямам — отвърна той. — Може да се е обадила на познат, който има познат при федералните. Не ми прилича на ФБР, те са разкарват с големи коли. Първо реших, че са военните, обаче оня вътре не прилича на военен. Дангалак е, все едно е служил в Специалните сили, но не носи униформа. И косата му не е като на военен. Кой знае, може да правят преброяване на населението.

Мъжът млъкна, за да му дадат указания.

— Добре. Щом излезе, ще го застрелям. Не, казвам ти, тя не ме е виждала нито веднъж. Направих снимките от скривалището ми, въпреки че ти се струва, че съм стоял точно пред нея. Трябва да мотивираме твоя учен, нали така. Само кажи, ако ти трябват още.

Отсреща му наредиха още нещо и той закима.

— Да, да, спокойно. Мога да я очистя по всяко време. Само кажи и старата дама е покойница.

Гласът от другата страна се ориентира към приключване, но мъжът с виненочервеното петно го прекъсна. Здравенякът с държавната кола слизаше по предните стълби. Южнякът взе автомата и се прицели в главата му.

— Чакай, чакай, ще затварям. Оня излиза, веднага ще го застрелям.

Държа го на мушка секунда-две, после остави оръжието, взе фотоапарата, който лежеше до краката му и използва телеобектива, за да го огледа отблизо. След като автофокусът си свърши работата, той натисна копчето и апаратът направи двадесетина снимки за две секунди. Мъжът ги огледа, за да направи още, ако се наложи.

Не се налагаше. Лицето на непознатия, който и да беше той, се виждаше съвсем ясно. Той свърза апарата с лаптопа си и започна да праща снимките на работодателя си.