Ричард Касъл
Буря назрява (27)

Глава 27

Асют, Египет

Не за пръв път в живота си Дерик Сторм беше благодарен, че е инсталирал приложението Find Му Phone. То често го отвеждаше само до възглавниците на дивана, но този път той се надяваше да се добере до доста по-чуждо и безкрайно по-опасно място — местна клетка или генералният щаб на ордена „Медина“. Задачата му, щом се добереше дотам, беше да изключи апарата и да събере колкото може повече информация за организацията, за да я унищожи. Нямаше представа как точно ще го постигне.

Първо трябваше да се подготви, което му отне остатъка от следобеда и ранните часове на вечерта. При нормални обстоятелства щеше да излезе куцукайки от пустинята, да се метне на врата на първия агент на ЦРУ, да спомене името на Джоунс и до петнадесет минути да получи нова кола, две нови оръжия и три нови играчки, поне една от тях със сателитни изображения, благодарение на които е в състояние да преброи космите на главата на мишената.

Този път обаче трябваше да се справи като цивилен в тежки условия, тоест, без помощта на Джоунс. Ако го помолеше за съдействие, в ръцете на началника му най-вероятно щеше да попадне поне един сандък с прометий, а Сторм не можеше да го допусне. Затова разчиташе на подръчни средства. Подари Антоний на едно семейство, което обеща да не го превърне в камилска яхния, и си намери друг транспорт; Този път реши да избере продукт на „Форд“ и откри фирма за коли под наем, където му намериха „Мондео“, най-близкият аналог на тауруса. Дори в тежки условия саможертвите трябваше да имат някакви граници и да кара скапана кола в чужда страна определено беше една от тях.

След това се отби в магазин за дрехи и замени таубата и куфията със западно облекло. Избра черни воинишки панталони, черни кубинки и прилепнала черна тениска, не толкова за да демонстрира физиката си, а защото в Египет размер XL отговаря на американския М.

След като се погрижи за транспорта и гардероба си, той реши да подобри дигиталните си възможности. Отби се в един магазин за електроника със съмнителна репутация и си купи айпад с план за мобилни данни. В сравнение с технологията, към която беше привикнал, това беше стъпка-две над нивото на първия първобитен човек, използвал камък, за да обели кората на някое дърво. Така обаче успя да влезе във Find Му Phone и да използва детективските умения на приложението.

Въведе координатите, които получи от него, в току-що инсталираното копие на Google Maps и зареди адреса в Google Earth. Пак си каза, че в сравнение с играчките, които му даваше Джоунс, сякаш беше моряк от древността, който се ориентира по карти, надраскани на парче папирус, но сега поне знаеше, че телефонът му се намира в някакъв ограден двор. Най-близките снимки в Google Earth бяха на сгради — голяма къща с по-малки пристройки.

Това беше добра новина. Най-големият му страх, че телефонът му е изпаднал по пътя и Find Му Phone ще го отведе до някоя канавка, не се беше сбъднал.

Сторм напусна Луксор, следвайки река Нил и пулсиращата синя точка в Google Maps, и си пусна новините по радиото. Откъснат от Джоунс, особено след като Страйк го беше издала, той трябваше да разчита на медиите за последните новини относно атаките с лазера. Не чу нищо ново. Всички говореха за редкия тропически циклон, който назряваше в източната част на Средиземно море, и ураганът вече заплашваше Италия с ветрове със скорост сто и двадесет километра в час и огромни вълни.

Сторм изключи радиото и навлезе в квартал в предградията на Асют, неголям град до брега на Нил в центъра на Египет. Дълго обикаля по безразборните улици, докато накрая стигна до петметрова стена с бодлива тел, на върха. Това всъщност го окуражи — нормален човек не слага бодлива тел на оградата си, освен ако целта е никой да не влиза. Или, понякога, да не излиза. И в двата случая явно ставаше дума за нещо престъпно, а Сторм търсеше точно това. Все пак преследваше терористи.

Той паркира форда в една странична уличка и обиколи стената пеша. Подозренията му, че е на точното място, се потвърдиха, когато видя табелата пред главната порта. АХМЕД ТЪРГУВА С МЕТАЛ на арабски.

Сторм усети, че решителността му нараства. Бе открил леговището на терористите! Може би това беше мозъчният тръст на организацията, а може би просто поредната й клетка. Така или иначе беше сигурен, че камионът се намира зад тази стена и се надяваше, че ценният му товар все още е отзад.

Извади айпада и погледна колко е часът. Десет и десет вечерта. Вътре все още кипеше дейност — лампите светеха, мъже говореха помежду си, из двора се движеха коли. Опита се да преброи различните гласове, които чуваше — около осем, без да се броят онези, които бяха в къщата или в останалите сгради, които бе видял в Google Earth. Въпреки това вече беше наясно горе-долу какво го очаква — поне осмина срещу един. С тези вътре, включително водачите, сигурно ставаше дума по-скоро за дванадесет или шестнадесет срещу един.

Сторм се скри зад едно дърво до стената, встрани от входа. Оттам виждаше отлично, без някой да може да види него. И за миг не се съмняваше, че трябва да влезе в двора преди изгрев. Да, щеше да състави по-добър план, ако разполагаше с един ден, за да огледа, но не можеше да си позволи да отпусне на терористите цяло денонощие, през което да се опитат да преместят прометия или да свалят още самолети. Трябваше да разчита на информацията, с която разполага, а тя не беше много. Осем различни гласа, двор с няколко постройки и все още неустановена връзка с мрежата на ордена „Медина“.

Изведнъж обаче стана нещо, което не очакваше: шансовете му се подобриха. С напредването на времето мъжете си тръгваха един по един. Някои от тях бе прострелял по-рано същия ден, личеше си по превръзките на раменете им. Други не бяха ранени. И в двата случая следваха един и същи протокол — отиваха при пазача, той идваше с връзка ключове, избираше един и отключваше портата, която не се вдигаше автоматично. Той я държеше, за да ги пропусне, а после отново я заключваше.

Някои си отиваха с велосипеди, други с коли, паркирани до стената или другаде в квартала. Сякаш работници си тръгваха от фабрика в края на работния ден. Може би това беше един от триковете на ордена „Медина“, никога да не се събират на едно място твърде за дълго, а може би вътре се спотайваше цяла орда мъже.

В единадесет часът охраната се смени. Новият пазач получи автомата „АК-47“, сякаш беше палка в щафетно бягане, а предишният си тръгна с личната си кола, също като останалите. Очевидно беше, че става дума за всекидневна рутина, това се повтаряше редовно.

До полунощ преселението приключи, бяха си тръгнали общо единадесетима мъже. Въпреки това Сторм изчака още един час, просто за да види какво ще стане. Нищо. Дворът тънеше в тишина. Малко след един, когато луната с мъка се показа над хоризонта, той се надигна от скривалището си и се подготви за атака. Един срещу… Е, всеки миг щеше да разбере.

 

 

Макар че край стената имаше множество уязвими места, най-вече дървета, прораснали достатъчно високо, за да се прехвърли над стената, като среже бодливата тел, Сторм реши да влезе през портата, като обезвреди пазача. Логично беше — рано или късно щеше да се натъкне на него, ако не на влизане, то на излизане. Нямаше смисъл да отлага.

Облечен в черните си дрехи, той се прокрадна към бараката му, осветена само от една бледа крушка на тавана. Малката постройка почиваше върху бетонни блокове, а прозорчето се плъзгаше встрани, така че очите на пазача да са на едно ниво с минаващите камиони. До прозорчето имаше затворена врата със стълби отпред, а отвътре се чуваше телевизор. Звукът беше приглушен, но явно даваха някаква инфореклама, съвършеният лек за безсъние. Въпреки това пазачът явно беше буден.

Ситуацията се оказа сложна. Сторм не можеше да рискува да използва оръжието си, защото шумът щеше да го издаде на мъжете в къщата. Имаше немалко начини да се справи тихо с пазача, но за целта беше необходим физически контакт — нещо невъзможно, когато мишената е в барака, защитена от врата, която вероятно е заключена.

В момента Сторм се намираше от другата страна на улицата, все още заобиколен от дървета. Зад него строяха нова къща и внезапно му хрумна нещо. Претърси тихо строежа и откри каквото му трябваше — парче дъска, дълго около деветдесет сантиметра, донякъде подобно на бейзболна бухалка.

Излезе отстрани, така че да наближи бараката на пазача от задната страна и да остане незабелязан. После тихо се присламчи до стената, пое си дълбоко въздух и присви устни. Последва повече от сносна (според самия Сторм направо съвършена) имитация на чуруликането на розов амарант. Той спря, пое си отново дъх и отново наподоби веселата, пълна с оптимизъм птича песен.

Телевизорът вътре внезапно замлъкна. Сторм се ухили и отново подсвирна. Вратата на бараката се отвори със скърцане, той чу как единият крак на пазача докосва първото стъпало и пак се престори на най-щастливия розов амарант в страната. Последваха стъпки, а после хрущене, когато пазачът стъпи на покрития с пясък тротоар. Движеше се така, сякаш се оглеждаше, навеждаше и повдигаше на пръсти, търсейки птичето.

Сторм изчурулика още веднъж, за да му подскаже къде точно се намира, сграбчи дъската е две ръце и я вдигна над дясното си рамо. Пазачът вече завиваше зад ъгъла, убеден, че ще види розов амарант и това ще му донесе небивал късмет. Вместо това му докара главоболие. Щом го зърна, Сторм замахна с всичка сила, дъската звучно цапардоса мъжа точно над ухото и костите му сякаш станаха гумени. Сторм беше готов да го удари още веднъж, но не се наложи, той беше загубил съзнание. Взе автомата му и преметна ремъка през рамо, после хвана пазача под мишниците и бързо го завлече в бараката. Вътре нямаше въже или лепенка, така че изскубна кабела на телевизора и стегна китките му зад гърба.

Пазачът носеше тюрбан. Сторм бързо го разви и отдолу се показа сплъстена топка къдрава черна коса. Той го разкъса на три парчета, като с едното запуши устата на пазача, е другото стегна глезените му, а е третото ги привърза към китките, сякаш увесваше пуйка за Деня на благодарността.

Това определено не беше най-сигурният начин да го обезвреди, но ако мъжът дойдеше на себе си, щеше да му трябва време, за да се освободи, а дотогава Сторм възнамеряваше отдавна да си е тръгнал.

Последното, което направи, преди да излезе навън, беше да вземе връзката с ключовете, която висеше на стената. Доближи се до портата от ковано желязо, която беше висока колкото самата стена. Държеше я дебел болт, забит дълбоко в земята. Това го впечатли — танк може и да успееше да мине, но всяко друго превозно средство не би могло да се засили достатъчно по тясната улица, за да я разбие, или да заеме подходяща позиция, за да я удари челно. Въпреки това портата не можа да се опъне на тънкото парче метал в ръката му. Той пъхна ключа в добре смазаната ключалка, завъртя го, вдигна болта, промуши се през тясната пролука и остави вратата открехната. Достатъчно, за да не забави бягството му, ако се наложеше да бърза, но не толкова, че някой в къщата да забележи.

„Вътре съм“ — каза си той.

Доколкото знаеше, беше първият американец, проникнал в клетка на ордена „Медина“. Тревожеше го фактът, че, поне засега, не се беше затруднил особено. Което, само по себе си, му се стори много странно.

 

 

Тъй като за пръв път получаваше възможност да огледа двора лично, а не през Google Earth, Сторм бързо сви наляво, скри се зад една купчина скрап и след като се увери, че е в сравнителна безопасност, внимателно се огледа.

Между стената и къщата се простираше голямо празно пространство, макар че „празно“ не беше точната дума. Навсякъде се издигаха хълмове от метал, някои колкото триетажни къщи. На бледата светлина на непълната луна не беше лесно да прецени от какво са. Успяваше да различи само силуетите на стърчащи от тях предмети: легнали под странни ъгли правоъгълници, окръжности, щръкнали към небето, триъгълници, натрупани върху паралелепипеди. Зачуди се дали в ордена „Медина“ бяха използвали тези парчета метал, за да конструират лазера, свалил самолетите в ОАЕ.

До някои от купчините бяха паркирани големи кранове и камиони. Носът му подсказа, че някъде наблизо има леярна. Подушваше слабия й, но остър накиселяващ мирис, който не изчезваше, въпреки че в момента не я използваха.

Сторм се усмихна при мисълта за двоината заигравка в призива „Ахмед търгува с метал“. В тази клетка, тренировъчен лагер или каквото всъщност представляваше мястото в йерархията на ордена, по цял ден търгуваха с метал. В тъмнината обаче планините от скрап наоколо бяха само една от особеностите на терена, които можеше да използва като тактическо предимство. Ако няколкостотинте метра между портата и къщата наистина бяха пусти, опитът да ги пресече би бил самоубийствен. Ако някой вътре погледнеше през прозореца, спокойно щеше да го види, докато така Сторм можеше да се промъква от купчина на купчина, без да се изложи на сериозна опасност. Когато стигна до леярната, стара тухлена сграда с висок комин на върха, вече значително беше скъсил разстоянието до къщата.

Докато тръгваше, се препъна в нещо и периферното му зрение регистрира човешко бедро. Той се завъртя и извади Мръсния Хари, готов да стреля, в случай че се беше препънал в спящ терорист, но не, този мъж беше мъртъв. Доста голямо парче от черепа му го нямаше. Изведнъж разпозна очите, устата и острата му брадичка. Това беше професор Станфърд Рейнс, по-точно онова, което бе останало от него след очевиден сблъсък с Ахмед и хората му.

Смъртта на Рейнс не го зарадва, но реши един проблем — тайната за местонахождението на прометия най-вероятно бе умряла с него. Сега само Сторм я знаеше и не смяташе да я издаде.

Остави трупа и вече беше на петдесет метра от къщата, когато забеляза товарния камион, паркиран встрани от алеята, под високо евкалиптово дърво. Сторм хукна към него, рискувайки да остане напълно уязвим за около три секунди. Разчиташе, че черните му дрехи ще му осигурят достатъчно прикритие. Стигна до задната броня и посегна към товарната врата. Ако успееше да извади сандъка с прометий и да го скрие някъде, може би нямаше да разреши проблема напълно, но поне щеше да им попречи да го използват, за да свалят още самолети. Вратата обаче беше заключена с катинар и за разлика от евтиния боклук при пещерата, този беше по-сложен. Числата стигаха от 1 до 100, а не до 40.

Сторм опря ухо в него и го завъртя го няколко пъти, като внимателно се вслушваше. Не чу никакъв звук. Всички останали стратегии, с които можеше да се справи с катинара, бяха шумни, а на този етап от мисията шумът му беше враг. Някоя от околните постройки спокойно можеше да е казарма, пълна с терористи, всеки от които няма търпение да убие американски агент или да се жертва за каузата със съзнанието, че в рая го чакат седемдесет и две девици. Доводът на Сторм, че девствениците биват силно надценявани като сексуални партньори, му се стори неадекватен, така че реши да пази тишина.

Промъкна се до гумата, над която беше скрил телефона си, и го извади. После отиде до вратата от страната на шофьора и дръпна дръжката. Пак беше заключено. Налагаше се да остави камиона и товара му за по-късно. В най-лошия случай щеше да счупи прозореца, да се вмъкне през него и да запали мотора без ключ. В най-добрия щеше да открие начин да го взриви.

Престана да мисли за него и се съсредоточи върху къщата, голяма едноетажна постройка от кирпич, която изглеждаше така, сякаш навремето е била ферма. Заоглежда се за места, откъдето би могъл да влезе, но не видя нищо обещаващо. Както при повечето къщи на тази географска дължина, прозорците бяха малки и нависоко. На това отгоре имаха решетки, набити в самите стени. През тях явно нямаше да мине. Покривът беше покрит със здрави теракотени плочки и също толкова непроницаем. Имаше комин, но той беше запушен, а дори да не беше, Сторм нямаше настроение да се прави на дядо Коледа. Оставаше предната веранда, която гледаше към алеята. Да влезе някъде през парадния вход всъщност беше нещо ново за него, но в момента това явно беше най-добрият му (и единствен) вариант.

Най-общо казано, разполагаше с два възможни подхода, бърз и бавен. Предимството на бавния беше, че му предоставя възможност да огледа целта, докато пълзи по земята. Освен това така вътре щеше да им е много по-трудно да го видят. От друга страна, ако изтичаше до къщата, щеше да приключи бързо и да бъде по-трудна мишена. Тъй като явно никой не беше забелязал последния му спринт, Сторм реши да рискува, като заложи, че в случая миналото е прецедент.

От камиона до вратата на къщата имаше около тридесет метра. Той се засили, хукна и се прилепи до стената на къщата, където нямаше как да го видят отвътре. Никой не реагира на бесния му бяг. Нищо не помръдваше, целият имот остана тъмен. Никаква охрана, никаква съпротива — стори му се почти зловещо. Спря, заслуша се. Нищо, сигурен беше.

Качи се крадешком по стълбите. Предната веранда не беше особено подредена. Навсякъде бяха пръснати вещи, които без угризения можеше да нарече „боклук“, включително няколко табели „Ахмед търгува с метал“ и метални столове, може би предназначени за леярната, а може би не. До вратата се издигаше висока скулптура от запоени парчета скрап. На Сторм му заприлича на Тенекиения човек, макар че не беше сигурен доколко Магьосникът от Оз влиза в египетския културен лексикон.

— У дома е най-хубаво — прошепна сам на себе си той, докато пресичаше верандата.

Вече беше извадил Мръсния Хари и го държеше ниско, до бедрото си, готов да го насочи и да стреля и при най-малката провокация. Просто нямаше такива. Посегна към мрежата против комари, отвори я. Ръката му легна върху дръжката на вратата, която лесно поддаде. Възможно ли беше това? Наистина ли просто щеше да влезе в леговище на ордена „Медина“ през входната врата? Тя беше дървена, леко изметната. Наложи се да я бутне малко, но въпреки това я отвори съвсем лесно. Тогава, без предупреждение, сякаш целият свят пламна.

 

 

Тъй като светлината пътува по-бързо от звука, първото, за което си даде сметка Сторм, беше, че от всеки отвор в къщата, включително няколко прожектори на покрива, които не беше забелязал досега, се лее светлина. Няколко наносекунди след това последва и звукът от пронизителна аларма, която заплашваше да пробие тъпанчетата му.

Той инстинктивно посегна към Тенекиения човек и го метна вътре, а после се хвърли в лабиринта от боклуци вдясно и прескочи парапета на верандата. Прилепи се към повредената решетка, която пречеше на животните да се пъхнат под дъските, и притисна Мръсния Хари до гърдите си.

Докато сирената продължаваше да вие със сила, която би събудила фараон от четири хиляди годишния му сън, Сторм остана скрит. Чакаше да се появи кавалерията, десетки бъдещи джихадисти, които бранят замъка на владетеля.

Никой не дойде. Минута по-късно алармата замлъкна, но светлините не угаснаха. Чуха се ругатни, някой изрита Тенекиения човек встрани. Сторм дръзна да се надигне и да надникне изпод парапета. На фона на ярко осветената къща видя силуета на един от мъжете, които беше прострелял по-рано същия ден: Ахмед, водачът на групата, която бе взел просто за жалка банда пустинни мародери. Когато Рейнс спомена името му, Сторм не си помисли бог знае какво; Ахмед беше разпространено име в тази част на света. Ако си беше дал сметка кой всъщност е този човек, щеше да се погрижи за всичко още в пустинята. Поредният пример, че погледнеш ли назад, зрението ти винаги е 50/50.

Ахмед излезе на верандата гологлав и с боси крака. Дългата му прошарена коса беше мръсна и несресана, носеше нощница до глезените, дясната му ръка бе вързана пред гърдите, а с лявата държеше пушка с рязана цев и я насочваше ту наляво, ту надясно, ту пред себе си. Сторм остана неподвижен. Знаеше, че в сенките е буквално невидим благодарение на боклука наоколо.

Ахмед стигна до края на верандата, без да сваля пушката. Гледаше към бараката на пазача, където нищо не помръдваше.

— Събуди се, куче мързеливо! — изрева той на арабски, но, разбира се, не получи отговор. — Уволнен си! — безрезултатно добави Ахмед.

Сторм се беше прицелил идеално и лесно можеше да го убие, но тогава нямаше да получи информация за структурата и организацията на ордена „Медина“, нито да разбере как да спре настоящия му замисъл. Затова реши да остане скрит.

Ахмед измърмори няколко добре подбрани арабски попържни по адрес на майката на пазача, обърна се и влезе обратно в къщата. През това време Сторм най-сетне си даде сметка, че вътре няма други хора. Никаква кавалерия, никакви кръвожадни богоизбрани, готови да се притекат на помощ на главатаря си. Тук бяха единствено пазачът, който нямаше да му създава проблеми, и Ахмед. Е, и Тенекиения човек, макар че той едва ли щеше да се вживее много. Все пак нямаше сърце.

Направо не можеше да повярва на късмета си — един от водачите на ордена „Медина“ му беше в кърпа вързан. Нужно беше само малко търпение.

Сторм пак се прилепи към решетката и изчака, докато светлините в къщата една по една угаснаха, а след тях и прожекторите. После свали автомата от гърба си — срещу един-единствен човек нямаше да му бъде необходим.

Очите му бавно се нагодиха към мрака и той започна да си съставя план. Постепенно Ахмед, убеден, че Тенекиения човек е задействал алармата, щеше отново да заспи. Сторм трябваше просто да се вмъкне в къщата, без отново да задейства онази адска какофония.

На каква охранителна система разчитаха? За да я обезвреди, трябваше да я опознае. Когато беше детектив и едва успяваше да припечели достатъчно, за да плаща наема на миниатюрния си офис, една от услугите, която предлагаше на клиентите си, беше консултация при избора на алармена инсталация. Както и обезвреждането й, в случай че трябваше да се вмъкне в нечий дом, макар че точно тази част не се споменаваше в брошурата.

Не беше експерт от световна величина, но знаеше достатъчно, за да се оправя сам. Спомни си момента, когато отвори вратата. Събитията се бяха развили за части от секундата, но той се съсредоточи върху спомена и се постара да го забави, после още и още, при всяко повторение. Започнаха да изникват подробности, които му бяха убегнали първия път, почти като при самохипноза.

Накрая откри онова, което търсеше: два датчика за натиск върху рамката на вратата, единият точно над нивото на очите, а другият долу, при пищялите. Наясно беше как действат — бяха просто малки пластмасови полукръгове с пружини. Стига да останеха затиснати, алармената инсталация считаше вратата за затворена. Отпуснеха ли се пружините, тя получаваше знак, че трябва да се включи. Достатъчно беше просто да предотврати това.

Когато работеше като частен детектив, използваше за целта дъвка, пластилин, каквото му попаднеше. В момента обаче не разполагаше с нищо подходящо. Изведнъж си спомни за евкалиптовото дърво, под което бе паркиран товарният камион, и внимателно пропълзя до другия край на верандата. След това спринтира до дървото и спря чак когато се намираше от другата му страна, така че Ахмед да не може да го види.

Потърси стари резки по дънера, намери няколко и започна да бели смолата върху тях. Пъхна я в устата си и я задъвка, за да омекне. Вкусът й му се стори ужасен, но консистенцията беше точно каквато трябва. Изчака, докато топчето в устата му придобие приличен размер, и се върна обратно.

Къщата отново беше тиха. Единствената промяна в сравнение с първия му набег беше, че сега Тенекиения човек лежеше на една страна.

Сторм изкачи стълбите и пресече верандата, отвори мрежата против комари и натисна дръжката на вратата. Този път обаче не я бутна. Вместо това леко я открехна и я задържа с едната си ръка, отхапа парче евкалиптова смола и залепи горния датчик с другата. Повтори маневрата и с долния, после внимателно притвори вратата още малко и използва останалата смола в устата си, за да покрие двата сензора напълно, така че да няма никакъв шанс пружините да се отпуснат, когато импровизираната лепенка изсъхне.

Накрая отвори вратата напълно… Алармата не се включи.

Сторм облекчено въздъхна, влезе вътре и я затвори. Очите му вече се бяха нагодили към тъмнината, но преди да успеят да различат очертанията на антрето, някъде дълбоко, в най-примитивната част на мозъка му, отекна звук, присъщ на модерния свят, който не можеше да се сбърка с нищо друго: щрак-клинг. Някой току-що бе заредил пушка на пет метра от него.

 

 

Пушката с рязана цев е най-ефективното оръжие за близка стрелба, изобретено от човека. Освен че е изключително мощна, множеството й сачми се пръскат, след като излязат от цевта, така че е достатъчно стрелецът да се прицели само в най-общия смисъл на думата. Оцеляването след изстрел с пушка от упор е невъзможно, не и без значителни (най-вероятно смъртоносни) наранявания. Онова, което спаси живота на Дерик Сторм, бе фактът, че за зареждането й са нужни две напълно здрави ръце. Ахмед разполагаше само с една и трябваше да опре оръжието в пода.

Това закъснение (не повече от две секунди) бе напълно достатъчно за Сторм. Докато Ахмед насочваше пушката, той се метна надясно и смъртоносният залп мина вляво и над главата му, улучвайки само вратата.

Сторм се претърколи и се изправи, насочил Мръсния Хари. Видя, че Ахмед изхвърля гилзата и зарежда нов патрон, но не му даде възможност да стреля отново. Прицели се в лявото му рамо и натисна спусъка, а той се завъртя обратно на часовниковата стрелка и се блъсна в стената, преди да се стовари на пода. Пушката беше на една ръка от него, но той не можеше да се пресегне нито с едната, нито с другата.

Сторм взе разстоянието помежду им с три крачки, изрита пушката през антрето и потърси ключа за лампата. След миг бледа светлина обля стаята и той се върна при Ахмед, който отчаяно се опитваше да седне, но нямаше как да се подпре. Болката сигурно беше умопомрачителна, но той не издаваше нито звук. Нощницата му вече бе почервеняла от кръв и за да ускори нещата, Сторм го сграбчи под мишниците и го подпря на стената.

Ахмед силно изскимтя, а той насочи пистолета към впечатляващия му нос.

— Моля ви, моля ви, недейте! — извика Ахмед и най-накрая успя да го огледа както трябва. — Вие сте… мъжът от пустинята! Ранихте всичките ми хора!

Сторм не отговори, само посегна и разкъса левия му ръкав, излагайки на показ осакатеното му рамо. Мръсния Хари го беше направил на кайма.

— Моля ви, сър, моля ви! — пелтечеше Ахмед някъде над двете си осакатени ръце. — Какво искате, прометия ли? Вземете го, още е в камиона. Моля ви, сър, както и да съм ви навредил, моля ви да ми простите! Няма ли начин да се споразумеем някак?! Имам много пари, една дума и са ваши! Само ме оставете да живея, моля ви!

Сторм разкъса ръкава на две ивици.

— Лакътната ти артерия е разкъсана — спокойно каза той. — Вече си в шок. Ако не спра кървенето, след десет минути кръвното ти налягане ще започне бързо да пада, а след двадесет ще умреш. В момента приготвям турникет, но ще го използвам само ако ми кажеш каквото ме интересува.

Ахмед посрещна новината с изблик на сълзи.

— О, Аллах, толкова боли! Всичко ще ви кажа!

— Много добре — кимна Сторм. — Разкажи ми за ордена „Медина“.

На лицето на Ахмед вече не се четеше само болка. Беше я заменило объркване, примесено с отчаяние.

— „Медина“… Орденът „Медина“? — повтори той. — Но аз… аз нищо не знам за…

— Не си помагаш, като се правиш на глупав, Ахмед. Имаш по-малко от десет минути, после всичко ще свърши. Имай предвид, че това е само предположение, аз не съм лекар, а ти губиш много кръв, и то бързо. Повтарям: разкажи ми за ордена „Медина“.

Ахмед дишаше тежко и започваше да трепери — от шока температурата му спадаше.

— Добре, добре… Орденът „Медина“ е… екстремистка групировка, която иска да върне моята страна двеста години назад… Те… явно много мразят жените… и заради тях ислямът, който е такава деликатна, миролюбива религия, вече има ужасна репутация. Не знам, това… това ли ви интересува?

— Нямаш време да ми се правиш на душичка, Ахмед. Сигурно си мислиш, че не си струва да ти спася живота, но в зависимост от информацията, която ми дадеш и от желанието ти да ни съдействаш, може би те очаква обещаваща кариера като информатор. Вече знам най-важното. Орденът „Медина“ използва прометия, за да конструира високоенергийни лазери, с които сваля самолети. Просто ми разкажи как е организиран и къде е главната му квартира.

Сълзите вече се лееха на струи.

— Моля ви, сър, не се правя на душичка. Просто не знам за какво говорите! За нищо не мога да ви информирам! Аз търгувам с метал за скрап. Нищо не знам за онези терористи!

— Тогава защо навсякъде пише „Ахмед търгува с метал“? Знам какво значи това.

— Не знам за какво говорите. Казвам се Ахмед. Търгувам с метал. Семейството ми се занимава с това от няколко поколения насам! Преди това сме били земеделци. Друго няма!

— Как пък не. Ще ми обясниш ли какво търси камионът с прометий в твоя двор?

— Да, да, с радост! Професор Рейнс ми го продава. Вече ми достави няколкостотин килограма! Не знам откъде го взима, но е открил голямо находище.

— Ти какво правиш с прометия?

— Препродавам го на печалба, разбира се. Не знаех, че някой сваля самолети с него! Моля ви, сър, истината ви казвам! Аз търгувам с метал, това е. Моля ви, сър, помогнете ми!

Сторм погледна към жалко сгърчената фигура пред себе си. Колкото и да си повтаряше, че не бива да вярва на лъжи, нямаше друг избор. Убеди го не толкова казаното от Ахмед, колкото всичко, което се беше случило през изминалите няколко часа.

Твърде лесно обезвреди пазача, твърде лесно влезе в двора, а после и в къщата, въпреки лекия фал с алармената система. Ахмед също се оказа твърде лесна мишена, на всяка крачка почти не бе срещнал съпротива. Осъзнаваше го и в крачка, но не бе успял да си го обясни. Сега вече можеше. Ако в ордена „Медина“ наистина бяха толкова умели, че от няколко десетилетия успешно успяваха да се опазят от общите усилия на ЦРУ и армията на САЩ, Сторм по никакъв начин нямаше да успее да проникне в една от клетките им с айпад, дъска и топче дъвка с ужасен вкус. Ако беше толкова просто, група Зелени барети щяха да са го свършили отдавна. Истинският орден „Медина“ би се бранил много по-свирепо.

Ами поведението на самия Ахмед? Ако беше терорист, щеше ли да циври и да моли за живота си? Не, щеше да се моли на Аллах и да се готви за срещата с девиците.

— Ако си просто търговец, значи нямаш нищо против да ми кажеш кой изкупува прометия.

— Аз… не съм сигурен. Всеки път ми връзват очите.

— Ще трябва да се постараеш доста повече от това — заяви Сторм.

— Опитвам се… опитвам се, моля ви! Те… винаги те уреждат срещите ни. Винаги на различно място. Аз само следвам указанията им. Говорим по телефона. Когато трябва да уговорим доставката, се обажда мъж. Когато става дума за пари, е жена. Стори ми се, че тя е главната. Купувачът е жена.

— Жена. От седем милиарда души сведе евентуалната самоличност на виновния до три милиарда и половина. Уморен си от живота, така ли, Ахмед?

Ахмед се разциври още по-истерично. Долната част на тялото му беше покрита с кръв, която вече се събираше на пода под него.

— Не, не, моля ви! Чакайте! Жена беше и понякога ми се струваше, че е навън. На лодка. Много голяма лодка. Чувах двигателите. И вълните. Веднъж чух и някакъв звук… много характерен. Попитах я „Това тромпет ли е?“ и тя каза не, трябвало да наподобява френски рог. Каза, че гласът му й доставял голямо удоволствие.

За миг Сторм сякаш замръзна. Жена на голяма лодка, чийто поздрав към другите лодки звучеше като френски рог. За нула време Ахмед беше свел броя на заподозрените от седем милиарда души до три и половина, и накрая до един-единствен човек.

— Купувачът е изключително заможна шведка на име Ингрид Карлсон — каза Сторм. — Просто… трудно ми е да го повярвам. В един от падналите самолети е пътувала партньорката й, Бригите Билт.

Ахмед се оживи.

— Да, да! — каза той. — Веднъж, докато говорехме, тя трябваше да проведе друг разговор. Според мен си мислеше, че ме е прехвърлила, но все още я чувах. Каза две неща, които не разбрах, но сега вече ми е ясно. Първото беше, че се е отървала от Бригите, защото отивала в САЩ, за да разговаря с мъж на име Джедедая, който щял да я изобличи. Не знаех коя е Бригите, реших, че е някоя уволнена служителка. Може би е била точно онази от самолета!

Сторм обмисли получената информация. Точно както съществуваше само една жена, чиято сирена приличаше на френски рог, само един мъж във високите ешелони на американското разузнаване се наричаше Джедедая. Дали Бригите Билт бе заминала за Америка, за да разкрие на Джоунс какво се кани да направи началничката й е лазера? Имаше логика.

— Продължавай — каза Сторм. — Ами другото нещо?

— Спомена някакъв Джаред Стак. Щяла да се разправи е него, само това чух. Почувствах се виновен, защото ми се стори, че този Стак е загазил. Не знам кой е.

Сторм знаеше. Джаред Стак бе конгресменът, заел мястото на Ерик Воон начело на данъчната комисия. Доколкото знаеше, Стак беше още жив, но ако Ахмед казваше истината, причината за това беше, че убиецът, изпратен от Ингрид Карлсон, се е провалил.

Имаше само един начин да провери. Извади телефона си и набра номера на Хавиер Родригес.

— Какво става, брато, още ли си със Страйк? — попита го веднага той.

— Нямам време за клюки — отговори Сторм. — Чудех се дали сте чули нещо за опит за покушение върху конгресмен Джаред Стак.

— Чакай малко, ще проверя.

Сторм мина на спийкър и остави телефона на пода. После взе ивицата плат, която бе откъснал от нощницата на Ахмед, уви ръката му и я стегна колкото може по-силно. Отиде до банята, намери няколко сравнително чисти на вид кърпи и ги използва, за да ограничи допълнително кървенето.

— Благодаря ви, благодаря ви — мънкаше Ахмед. — Дано Аллах ви благослови…

Сторм тъкмо приключваше с тренировката по първа помощ, когато Родригес се върна на телефона.

— Странна работа, брато — каза той. — Ченгетата във Вашингтон току-що са открили Джаред Стак удушен зад наркоманско свърталище в Саутийст. Ти откъде разбра?!

— Дълга история — каза Сторм. — После ще ти кажа.

Той прекъсна обаждането и си спомни думите на баща си, докато проучваха Уилиам Макрей и публикациите му за прометия. Карл Сторм предупреди сина си, че терористите са най-различни. Някои приличаха на Осама бин Ладен, други на Тед Качински.

Понякога приличаха на Зина, принцесата-воин.