Ричард Касъл
Буря назрява (28)

Глава 28

Охранявана стая

Уилиам Макрей разтвори юмруци и изохка, когато пръстите му болезнено изщракаха. Положително наближаваше буря. Усещаше спада в налягането по болката в ставите си, които бяха по-точни от барометър. Освен това въздухът, който подаваха в стаята му, бе станал по-влажен. Някак по-тропически.

Седна в леглото, изпълнен с ужас при мисълта за работата, която го очакваше. Мислеше си, че мъжете, за които работеше, рано или късно ще останат без прометий. Нямаше друг начин, в света просто нямаше чак толкова много от него. Те обаче му носеха още на всеки пет до седем дни и Макрей повтаряше процеса отново, превръщаше го в кристали и ги подреждаше така, че да генерират достатъчно мощност за лазера.

Новата пратка още не беше пристигнала. Трябваше да я докарат всеки момент, но от предишната беше останало достатъчно, за да не е без работа. Предишната нощ Алфа му беше показал нови снимки на Алида, просто за да го мотивира. Бяха същите като предишните — Алида отива на пазар, Алида преглежда пощата, Алида се занимава с обичайните рутинни нещица, които изведнъж толкова болезнено му липсваха. Една снимка обаче разби сърцето му. На нея съпругата му седеше съвсем сама и вечеряше. Усети колко е самотна само по снимката. Алида беше интелигентна, начетена жена, за която закуската, обядът и вечерята (особено вечерята) са повод за общуване. Искаше му се да започне да си кани гости, болеше го да я гледа как седи сама.

Алфа му обърна специално внимание, че на същата тази снимка календарът на стената се вижда ясно. Той също разби сърцето на Уилиам, не защото доказваше, че техен човек все още я следи, а заради цитата в горния край на страницата. Това беше нейният календар-смешка, пълен с поговорки, които му напомняха за нея самата: умна, ербап, малко непочтителна, но изпълнена с хумор. Мотото за въпросния ден гласеше: „Някои хора казват, че си расово нетолерантен. Аз пък казвам, че си задник.“

Макрей се усмихна. През изминалия месец това не му се случваше често.

Вече беше съвсем очевидно, че е буден и камерите не го бяха пропуснали, така че един от похитителите му се появи съвсем скоро. Този път беше онзи, когото Макрей наричаше Епсилон. Беше му отредил най-долното стъпало във въображаемата йерархия, защото не беше умен като останалите.

— Добро утро, професор Макрей — официозно каза той. — Идвам да взема поръчката ви за закуска.

Макрей се прозя. Напоследък беше започнал да поръчва по-сложни неща, защото го пращаха на работа едва след като се нахранеше. Жалка тактика, наистина, но посвоему си беше победа.

— Много ми се хапват вафли, в случай че готвачът ви ще може да се справи — каза той. — С плодове, ягоди, може би. О, и грейпфрут. Но нека този път да го нареже. Налага се, освен ако склоните да ми дадете нож, момчета.

— Добре — каза Епсилон, обърна се и излезе.

Макрей се заслуша в очакване на обичайното прищракване. Този път обаче — ушите ли го лъжеха? — такова не последва. Той бързо стъпи на пода и отиде да огледа вратата. Не се беше затворила напълно; вероятно рамката се беше подула от влагата.

Макрей се запрепъва към стола, където беше оставил панталоните си и бързо ги обу, а след тях и обувките. Изчака още тридесет секунди, за да се увери, че Епсилон си е отишъл, и предпазливо отвори вратата. Коридорът беше празен. Всеки ден го водеха по него, първо направо, а после наляво, към работилницата. Откакто го бяха довели, тя и стаята му бяха единствените помещения, които беше виждал.

Доволен беше, че поиска вафли. Готвачът трябваше да смеси сухите съставки, после и влажните, да отдели белтъците от жълтъците, да омеси тестото и да го изпече в преса за вафли. Всичко това щеше да му отнеме поне петнадесет минути, може би двадесет, а през това време никой нямаше да го потърси. Щяха да решат, че просто се мотае под душа, а в банята нямаше камери.

Това беше единственият му шанс. Подпря вратата с един от чорапите си, за да може да изтича обратно, ако се наложи, и тръгна надолу по коридора. В края му се натъкна на метална врата и я отвори изключително внимателно. Зад нея откри тясно стълбище, което водеше само нагоре. Изкачи го и стигна до тясна площадка и друга врата, която обаче имаше прозорец. За пръв път от цял месец имаше възможност да надникне навън и за малко да не повярва на очите си.

Вода. Намираше се в морето. Това беше лодка, огромна лодка.

Внезапно всичко му се изясни: движението, което усещаше от време на време, се дължеше на вълните, но само когато бяха достатъчно големи, за да разклатят съд с подобен размер, а тътенът — на мотора, за който бе решил, че е генератор, и който всъщност задвижваше лодката.

Той отвори вратата и излезе в тесен коридор, който обхождаше външния край на палубата. От едната му страна бяха надстройките на кораба, а от другата — вълните, които вече бяха достатъчно големи, за да го разлюлеят. Макрей надникна зад борда — въпреки че това беше една от долните палуби, разстоянието до водата беше доста голямо. Мина му през ум просто да скочи. Беше сигурен, че ще оцелее след падането, но после какво? Не знаеше къде се намират. Въздухът му се стори топъл, но водата може би беше студена, а дори сравнително топла океанска вода би могла да причини хипотермия след няколко часа. Виждаше сушата, но съвсем смътно. Сигурно беше поне на петнадесет километра, а той не беше много добър плувец. Освен това наближаваше буря, онази, която усещаше в костите си. Нямаше да издържи.

Ами ако намереше спасителна лодка? Или някой по-малък съд, прикачен към големия. Суперяхтите нали имаха такива? Тогава може би щеше да има някакъв шанс. А може би трябваше просто да признае, че е затворник, докато някой реши да го освободи. Или (по-вероятно) да го убие.

Вървя по коридора, докато стигна до друга врата и влезе в друг, съвсем различен от предишния. Онзи, който гледаше всеки ден от един месец насам, изглеждаше изключително скромно, почти стерилно. Този беше богато украсен. На всеки метър имаше картини, масички с обсипани със скъпоценни камъни лампи, изящна дърворезба и позлатени ресни.

Той отвори първата врата, която видя и влезе в стая за гости, една от многото предвид размера на лодката. Тъкмо щеше да излезе, когато забеляза на едно от бюрата старомоден телефон с шайба. Дали и той беше украса, или…

Имаше само един начин да разбере. Вдигна слушалката — да, имаше сигнал. Пъхна пръст в нулата (за международно обаждане трябваше да набере първо 011) и завъртя шайбата до края. После продължи с останалите числа почти трескаво, нетърпелив да довърши номера. Знаеше го наизуст, защото го беше набирал безброй пъти, а отсреща винаги го очакваше глас, който смяташе за най-сладкия на света.

Докато безброй далечни компютри се опитваха да свържат две още по-далечни линии, слушалката мълчеше. Накрая, след наглед безкрайно чакане, телефонът отсреща започна да звъни.

— Ало? — каза най-сладкият глас.

Алида. Гърлото му така се стегна, че едва си наложи да отговори:

— Миличка, аз съм.

— Били? — каза тя, надигайки глас все повече. — Били, ти ли си? Боже мой!

Тя плачеше, той също. През четиридесет и петгодишния им брак не бе минал и ден, без да си говорят. Сега, след цял месец мълчание, нито един от двамата не успяваше да изрече и сричка.

Накрая Уилиам превъзмогна буцата в гърлото си с порой от думи:

— Обичам те. Ужасно ми липсваш и каквото и да стане, искам да знаеш, че си най-прекрасната част живота ми. Това, че се ожених за теб, е най-хубавото нещо, което съм правил и ако не се върна, искам да знаеш, че съм те обичал до последния си дъх, а ако след смъртта ме чака и още нещо, щом стигна, веднага ще започна пак, чуваш ли? Чуваш ли ме, Алида Мей? Обичам те!

Тя вече хлипаше и опитите да му отговори не приемаха формата на думи.

— Освен това искам да се омъжиш повторно. Не желая да си тъжна вдовица, която ще прекара остатъка от живота си сама. Дръж снимката ми някъде наоколо и я поглеждай от време на време, но да не е на нощната ти масичка, чуваш ли? Не искам да чезнеш по стария Били Макрей. Животът ни заедно беше прекрасен и това е най-важното, но дори моят да свърши, твоят трябва да продължи. Остават ти още много пълноценни години. Искам да намериш някой, който се държи добре и се грижи за теб така, както трябваше да го правя аз. Съжалявам, Алида Мей, толкова съжалявам, че стана така! Много ми липсваш и мисълта, че повече няма да те видя, просто…

— Били, престани с тези приказки — каза Алида, която бе успяла да овладее дишането си. — Къде си? Ще те измъкнем.

— Не знам, на някаква лодка. Много е голяма, като лайнер за круизи, но без пътници. Слушай, това няма значение. Имам да ти кажа нещо много важно. Трябва да се махнеш от къщата. Мъжете, които ме отвлякоха, постоянно те наблюдават, правят ти снимки и казват, че ще те наранят, ако не правя точно каквото ми кажат. Така че бягай, върви в полицията, във ФБР или където решиш, стига да си в безопасност и никой да не те следи, чуваш ли?

— Добре, Били, добре, но сега ти ме чуй. Един мъж дойде да разпитва за теб. Името му е Дерик Сторм, работи в някаква държавна агенция. Каза, че бил частен изпълнител, но… стори ми се, че не е само това. Обеща ми да те намери, така че просто ми кажи къде си и ще му предам. Той ще те спаси.

— Не разбираш — каза Уилиам. — Отвлякоха ме, докато бях на джогинг, упоиха ме и ме отведоха някъде. Държат ме в стая без прозорци. Успях да избягам от нея, но… досега дори не знаех, че се намирам на кораб. Той очевидно е в океан, но не мога да ти кажа дори кой океан.

— Моля те, Били, трябва да опиташ. Виждаш ли суша? Или град, чийто силует разпознаваш? Някаква природна забележителност, каквото и да било?

Уилиам надникна през прозореца и огледа размитите очертания на брега. Беше толкова далеч, че не се различаваха никакви сгради. Имаше скали, на някои места и дървета. Суша беше, но като нищо можеше да е и Калифорния, и Англия, и…

— Чакай! — каза той, едва потискайки порива да извика. — Да, да, виждам нещо. Боже, това май е Гибралтарската скала! Да, да, точно така! Намираме се в Средиземно море, в Гибралтарския проток, на около петнадесет километра от брега, южно от Гибралтарската скала. Това ще помогне ли?

— Да, да. О, Били, ще те върнем у дома! Веднъж да се прибереш, ще те прегръщам вечно и никога повече няма да позволя…

— Някой идва — прекъсна я той. — Обичам те.

И затвори. Хукна към банята, но вратата на стаята вече се отваряше. Как бяха разбрали, че е влязъл точно тук?

Камерите. Сигурно го бяха видели на някой монитор в коридора и знаеха точно къде да го търсят. Надяваше се само да не са разбрали, че се е обадил на Алида. Не искаше да я излага на още по-голяма опасност.

Пъхна се бързо във ваната и дръпна завесата. Само тук можеше да се скрие. Наложи си да диша тихо с надеждата, че може би няма да го открият, но не. Някой включи лампата, дръпна завесата и Макрей затвори очи като дете, решило, че ако не вижда лошите, и те няма да го видят.

— Ето къде сте били.

Алфа. Макрей отвори очи и видя огромния викинг, който се извисяваше над него.

— Хайде, доктор Макрей. Бяхте много непослушен и ще трябва да ви накажем.

Алфа го плесна по гърба с огромната си ръка, сграбчи го за пижамата и го измъкна от ваната. Макрей му позволи да го изблъска обратно до стаята му. Колкото и да страдаше, че са го хванали, колкото и да се боеше от предстоящото наказание, краткото му бягство си заслужаваше. Първо, докато излизаше от стаята за гости, не видя нито една камера, така че похитителите му нямаше как да са разбрали за телефонното обаждане. Освен това вече знаеше, че Алида ще бъде в безопасност. Просто се радваше, че е успял да чуе гласа й за последен път.