Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (8)

8.

Найкис и преди беше влизала в специалния килер на Танар. За разлика от Пенрик, който вдигна изненадано вежди, когато го въведоха през вратата до тази на Боша и пред погледа му се разкриха работната маса, претъпканите с надписани бурканчета и тетрадки рафтове, скриновете с десетки чекмедженца и богатата колекция инструменти. В стаята имаше дори малка пещ и въздухоотвод през стената. Танар отвори кепенците да влезе светлина. Тук нямаше балкон, а само прозорец.

— Това място е заредено като аптека — каза Пен. Местеше доволно поглед от един рафт на друг. В неговата уста това не беше празен комплимент, помисли си Найкис.

— Да — весело каза Танар. — Това изкуство ми стана интересно, след като накарах Сура да ми покаже как забърква своите, хм, лекарства. А после извадих душата на Караджи, докато не ми показа как прави боите за преждите и платовете, които обработват в имението. А после мама разреши да вземам уроци от истински аптекар, една жена, която идваше веднъж седмично в продължение на, ами, почти три години. Научих се да приготвям всички необходими за домакинството лекарства и вече съм по-добра в това дори от Сура.

Евнухът кимна лекичко с вдигнати вежди — физиономия на горд учител? — и девойката тръсна доволно глава.

Усмивката на Пен беше застинала странно.

— А да готвите можете ли?

— О, да. Мама е съгласна с мен, че трябва да усвоя възможно най-много умения. Няма как да наглеждаш добре прислугата, ако не разбираш какво прави. А и никога не се знае какво може да дойде до главата на една офицерска съпруга.

— Една генералска съпруга — поправи я решително Боша, сякаш в продължение на някакъв отдавнашен и безрезултатен спор, — със сигурност ще разполага с подготвена прислуга, която да се грижи за нея.

Найкис се засмя.

— Така си мислят хората. Според мен Танар има по-ясен поглед върху ситуацията.

— С мама сключихме сделка — обясни Танар. — Тя ще плаща за частни учители по мой избор, а аз ще усвоя скучното счетоводство, на което тя толкова държи. Получи се чудесно. Освен с подковаването, признавам.

— Подковаване? — каза Найкис. Не беше чувала тази история. Боша, който очевидно я знаеше от първа ръка, скри устата си в шепа.

— Имахме един много търпелив кон и един много търпелив стар ковач. Уви, търпението и на двамата бързо се изчерпи. Знам, че не мога да направя подкова, но падне ли, ще успея да я закова на мястото й, без да осакатя коня си. И това е нещо. — Огледа се. — Но тази стая ми е любимата.

Найкис каза на Пен да запали пещта, а двете с Танар сложиха престилки и започнаха да бъркат микстури за проба. После накараха Пен да седне на едно високо столче и пробваха различни цветове върху кожата му, докато не докараха нюанс, близък до този на Найкис. Докато Танар приготвяше още помада, Найкис, за втори път, боядиса косата му, но не в червено като преди, а в черно.

— Колко жалко — подхвърли през рамо Танар, загледана в това затъмнение.

— Толкова пъти си боядисвах косата, откакто съм в Седония, че е чудо как още не е окапала — въздъхна Пенрик. — Даже се изкушавам да я обръсна като един вид отбранителна тактика.

— Да не си посмял — каза Найкис и дръпна силно една къдрица, съвсем забравила, че не би трябвало да й пука. Реакцията й не остана незабелязана, ядоса се тя, предвид широката усмивка, която Пен, този плъх, се опита да скрие.

— Използвам специален фиксатор — каза Танар — и боята би трябвало да издържи няколко измивания. Помадата за кожата — също. Но може да оставят следа, ако се отъркаш силно в нещо.

След като се убедиха, че боядисването на кожата върви добре, Танар и Боша излязоха. Найкис нанесе помадата по лицето, врата, ръцете и раменете на Пен, а после се зае с краката, от стъпалата към коленете. Опитваше се да не мисли какво удоволствие й доставя тази задача.

Пен преглътна. Найкис се напрегна да посрещне следващите му думи, каквито и да бяха те — и какво го беше прихванало да обявява на всеослушание, че я ухажвал? — но той успя да я изненада с въпроса си:

— Ти знаеше ли, че ножовете на Боша са намазани с отрова?

— Знаех, че ходи въоръжен. Така де, налага се. Но за отровата не знаех. — Макар че звучеше логично. Евнухът не би могъл да се надява на милост, ако изгуби битка, а Танар разчита на него и той би я защитил с цената на всичко.

— Дали Танар забърква отровите му, как мислиш?

Найкис кривна замислено глава.

— Не бих се учудила. Сигурно държи да му помага с нещо в замяна на всичко, което той прави за нея.

— И това не те притеснява?

— Струва ми се много полезно умение за жена, която, покрай женитбата си или по друга злополучна причина, се озове за дълго в императорския двор на Тасалон. Което е най-отровното място, където съм била, дори и без съдействието на аптекари.

— Да, но въпросното умение може да се обърне срещу един незадоволителен съпруг. Не се ли притесняваш за Аделис?

— Не. Аделис не е от мъжете, които жените биха поискали да отровят. По-скоро ще го фраснат с нещо тежко по главата.

Пенрик изсумтя. Явно беше съгласен с нея.

— И това от устата на любящата му сестра. Ти удряла ли си го с нещо тежко по главата?

— След като навършихме дванайсет — не. — След миг добави: — Той се издължи и не можех да замахна като хората.

— Ще го имам предвид.

— Теб нищо не те заплашва. По-висок си и от него.

Тих смях. А после той взе, че стана от столчето, макар задачата да не беше завършена и от пръстите на Найкис да капеше боя. Тръгна покрай скриновете. Кратка пауза, после се чу познато изщракване. Пенрик отвори една от вратичките и мушна глава да погледне.

— Хей! Едва ли е била заключена случайно!

— О — прошепна той, — изобщо не е било случайно, повярвай ми. — Стори й се обезпокоително доволен. — Какво мислиш, Дез?… Сериозно?… Ха.

— Престани да душиш — каза Найкис уж с възмущение, а после добави тихо: — Някой може да влезе.

След дълъг оглед той най-после затвори вратичката и бе така добър да я заключи отново.

— Трябва да довършим — смъмри го Найкис. — Ела тук.

Той се върна послушно на столчето и й протегна крака си.

— Интересно.

И толкоз. Докато Найкис не се предаде:

— Добре де, какво? Очевидно те сърби да ми кажеш.

— Според Дез основно бързодействащи паралитици. Дозата прави отровата, както се казва. Дори да се размаже равномерно по назъбено острие, няма да причини смърт, ако е в малка доза. Умно копеле.

Найкис се замисли.

— Да. Достатъчно е Боша да пореже противника си, за да го забави. А после, ако се наложи, ще го довърши с ножа. И никой няма да се сети да разпитва за отрова. А ако му отнемат ножа по време на борбата, няма как да го убият с него. С отровата поне.

Пенрик, който тъкмо бе отворил уста, каза жално:

— Точно това щях да кажа.

— Няма нужда. Слушал ли си как банда пияни войничета се хвалят с подвизите си? Човек научава доста. — При това без мъжете да разберат.

— Откакто се отървах на доста ранна възраст от брат си Дрово, бъдещия наемник, рядко съм попадал в такава компания.

— Късметлия си ти.

Докато Пен седеше и чакаше да изсъхне, а Найкис му вееше, за да ускори процеса, Танар и Боша се върнаха с купчини дрехи, скромни рокли в тъмни цветове. Обясниха, че ги взели назаем от няколко по-възрастни слугини. Основният фактор при подбора, след като Найкис и Танар увих в кърпа влажната коса на Пен и го накараха да пробва дрехите, се оказа дължината, но извън това други промени не се наложиха. Пен влезе в кожата на просветена Рухия много по-лесно, отколкото предния път, когато се опитваше да наподоби външността, а вероятно и вътрешността на куртизанката Мира. Дали просто се учеше бързо… е, в това Найкис не се съмняваше… или Рухия му беше по-близка? И в тази връзка — всичките му съквартирантки ли му бяха еднакво близки?

Още пробваха различни варианти, когато Боша, който успешно държеше присмеха си под контрол, макар Пен със сигурност да забелязваше беззвучните му подхилквания, кимна лекичко и излезе. След кратък спор тримата се спряха на окончателния вариант, с което трансформацията на Пен приключи. Той направи няколко врътки из малката стая, колкото да свикне с новото си облекло. Женствената му походка беше забележително убедителна.

— Вече наистина вярвам, че ще влезеш необезпокоявано в манастира — каза Танар, оглеждайки доволно творението си. — Но как ще излезеш? Сам?

В този момент Боша се върна, навреме да чуе последното, и се облегна на касата на вратата.

— О, ще излезе. Както изтъкна мадам Катаи, той притежава умения. — Найкис вдигна глава и го видя да върти храмовите ширити на Пен около дългия си показалец. — И вече знаем какви са те.

Пен застина, а също и Найкис, чиято кръв се смрази при мисълта колко опасно е да дразниш Пен. Много опасно. Но той само облиза устни и каза спокойно:

— Дай ми ги.

— Разбира се. — Боша му ги подаде с протегната ръка. На разстояние две протегнати ръце, ако броим и тази на Пен.

Танар попита ококорено.

— Това ширити на магьосник ли са?

— Да — отговори Пен едносрично.

— Истински ли са? — Логичен въпрос, предвид заниманията им допреди миг.

— Да.

— Е, това обяснява много — промърмори Боша, скръсти ръце и отново се облегна на касата.

— Богове мили! — възкликна Танар. — Никога не си бях говорила с магьосник. Найкис, ти знаеше ли? Естествено, че си знаела. — Танар изглеждаше силно развълнувана. Боша — не.

— Нормална практика ли е за теб да ровиш в багажа на гостите? — попита Пен.

— А за теб нормална практика ли е да палиш огън без помощта на свещ или подпалка? — попита на свой ред Боша.

Пен не каза нищо.

— Да, прави го постоянно — каза Найкис. И кога самата тя беше свикнала с това простичко удобство дотолкова, че редовно и без да се замисля молеше Пен да го направи, а той й угаждаше с готовност? — О, Пен, съжалявам. Не помислих.

— Няма нищо — каза той, макар и малко сърдито. — И аз не помислих. Или пък не съм видял, че той ме гледа.

— Това отговаря на много въпроси — каза Боша, — но и повдига поне още толкова. Предвид какво друго намерих в багажа ти освен ширитите. Не само магьосник, но и храмов лекар?

— Не… точно.

— Само последната клетва не е положил — обясни Найкис от негово име.

— Доколкото знам, този вид лекари са най-опитните храмови магьосници.

— Правилно си разбрал — каза Пен. Устните му се стиснаха на тънка черта. Само Найкис знаеше колко дълбок е този негов белег. Боша щеше да продължи с въпросите напосоки, но никога нямаше да разбере защо разговорът е станал толкова неприятен. И то много преди да са стигнали до неизбежната катастрофа, която щеше да се разрази, ако Боша научеше, че Пен е пристигнал в Патос като агент на адрийския дук. Не че катастрофата не можеше да настъпи и по друг повод.

Найкис се намеси рязко, грубо дори:

— Въпросите ти ще получат подробен отговор, ако се срещнем отново за сватбата на Танар и Аделис. Сега обаче е по-добре да не знаеш.

Боша само кимна бавно и прие думите й, без да спори.

 

 

Найкис се сбогува с Танар в спалнята й. Двете се прегърнаха.

— Пази се — каза Танар, след като най-сетне я пусна. — Сега съм по-спокойна, след като разбрах за водача ти. Храмов магьосник, сериозно? Че и лекар на всичкото отгоре?

— Той изцери очите на Аделис — каза Найкис. — Палачът си беше свършил работата добре. Очите му направо бяха сварени.

Танар ахна.

— Дори не мога да ти опиша пораженията — продължи Найкис. — Пен на практика съгради наново очите му с помощта на магията си. — Стана й необяснимо приятно, че най-после може да каже на някого. Защото отдаваше дължимото на Пен? Или защото можеше да се похвали с него? Трудно й бе да прецени.

— И сега очите му са добре?

— Вижда идеално. Само изглежда различно отпреди.

Танар кимна. Явно приемаше казаното като здравомислеща жена.

— А този твой симпатичен лекар… предложи ли ти вече?

Найкис се върна мислено към онзи труден разговор, който с Пен бяха провели набързо след пристигането си в Орбас.

— Така предполагам.

— Предполагаш? Или ти е предложил, или не! Как може да не знаеш?

— Добре де, знам. Да.

— И ти какво, още не си го сграбчила с две ръце? Магьосник, лекар, а и тази удивителна коса с цвят на слънце? И толкова висок. А очите му. Вярно ли е, че магьосниците правят удивителни неща в леглото?

— Аз… не знам. Вероятно. — Не добави, разбира се, че генерал Чадро очевидно смяташе така.

— Чудно ми е, че не те гризе любопитство. — Танар изпухтя разочаровано.

— Като теб ли? — Найкис преглътна напушилия я смях, а Танар се усмихна смутено. — Само че Пенрик никога не е сам. Идва в комплект. Неговият демон на хаоса не е просто стихийна сила, а личност, жена. Дори й е дал име. Дездемона.

Танар вдигна ръка към устните си и се изкиска.

— Умно!

— Да, но в главата му живеят двама души вместо само един. Постоянно. — Е, дванайсет… тринайсет, но сега не му беше времето, нито мястото, да се впуска в подробности. — Тя е третият ви гост, Танар, таен гост, когото Пенрик води със себе си навсякъде.

Танар кривна глава.

— Но не е тайна за теб.

— Да, не е.

— И очевидно не е толкова опасна, иначе щеше да ни предупредиш. — Танар вдигна лице и вежди, уж въпросително, но не съвсем.

— Добър довод — призна Найкис, уж в отговор, но не съвсем. — Но ако приема предложението му, няма да се омъжа само за него. Ще се венчая и за нея. За демон на хаоса. Сега разбираш ли?

— Аз… ох. — Последното може и да не стресна достатъчно Танар, но поне охлади ентусиазма й. — Е, ти си умна жена, а боговете са свидетели, че изстрада много. Предполагам, че знаеш какво правиш. — Ако се съдеше по тона й, Танар имаше известни съмнения във връзка с последното.

Найкис сви рамене в неохотно съгласие с тази неизречена добавка. Никой не може да предвиди бъдещите съжаления. Бракът й с Каймис изглеждаше добър и се оказа добър, докато не стигна до ужасния си край. Да отвориш сърцето си за живо същество, дори за нищо и никаква котка, означава да приемеш риска на загубата. Което я върна към една по-стара мисъл:

— Е, искаш ли да предам нещо на Аделис?

Танар прехапа устни и сведе поглед.

— Кажи му… — Вдигна глава и я погледна в очите. — Кажи му, че ще го чакам.

— Сигурна ли си? Може да мине много време. Или никога да не настъпи подходящ момент. Повечето млади жени нямат търпение да избягат от майчиния си дом и да свият свое гнездо.

— Без значение за какво трябва да се омъжат? — подхвърли с усмивка Танар. — Това не е за мен. За което благодаря от сърце и на Дъщерята, и на Майката. Къщата е голяма и с майка ми не си се пречкаме. А и тя угажда на всичките ми капризи. Или поне оценява успехите ми и не казва нищо за провалите. Които никак не са малко и понякога са доста засрамващи, но тя твърди, че човек се учи даже от неуспехите.

Найкис улови размаханите й ръце.

— Ще предам съобщението ти при първа възможност, Танар.

Взе куфара си и излезе след Танар в дневната, където ги чакаха Боша и Пенрик, нагласен от глава до пети като Рухия. За да избегнат прислугата, бяха решили Боша, като придружител на двете поклоннички, да ги откара лично до крайбрежното село, където да хванат кораб до Лимнос. Найкис се надяваше, че богът на Пенрик, който беше и неин, а вероятно и на Боша — така и не беше събрала смелост да попита за това, — ще оцени по достойнство иронията и ще ги пази по пътя им дори само заради едното забавление, ако не за друго. И тримата щяха да се качат на ферибота, но Боша щеше да пътува уж отделно от тях, дискретно, както охраняваше Танар вече петнайсет години.

Боша беше сменил красивите си дрехи с по-обикновено облекло — тъмни панталони и туника върху ленена риза с дълъг ръкав въпреки жегата. Скромното облекло подчертаваше още повече необичайния му вид. Явно и Танар си мислеше същото, защото махна въображаема прашинка от туниката му и каза:

— Много си хубав така.

Той сложи ръце на раменете й.

— Пази се, докато ме няма. Спи в стаята на лейди Ксаре. И я слушай.

— Винаги я слушам.

— Напротив.

— Този път ще я слушам. Заради теб, Квачке. — Чукна го с пръст по носа. — Ти също се пази. Да не ми се върнеш пак окървавен. И категорично ти забранявам да умираш. Това е заповед!

Той се поклони с ръка на сърцето, по своя си начин. Но когато Танар се обърна, самодоволното му подхилкване се преобрази в усмивка толкова нежна, че Найкис затаи дъх.

Усмивката се стопи след миг, сменена от обичайната саркастична маска. Найкис сигурно би го отдала на собственото си въображение, само дето едва ли щеше да забрави някога видяното. „О!

Май ще трябва да помисля върху това.“

А после стана време да се промъкнат през градината към задната вратичка и оттам на тясната улица.

— Изчакайте тук — каза Боша. — Ще ида да докарам каруцата. — И с тези думи заключи решително вратата след тях.

Пенрик остави лекарската си чанта и торбата, заметна шала върху прибраната си черна коса и се облегна на зида. Найкис направи същото. След малко опря глава на затопления от слънцето каменен зид и въздъхна.

— По-обречена надежда не бях виждала.

— Хм? — погледна я Пенрик.

— Боша и Танар. Мисля, че той е влюбен в нея. И го знае.

Пен изсумтя. Не изглеждаше изненадан.

— Богата млада благородничка и кастрираният й два пъти по-възрастен от нея слуга. Обречена, че и оттатък. Той със сигурност знае и това.

— Да — кимна Найкис, после продължи замислено: — Но не съм толкова сигурна дали тя знае, че е влюбена в него.

Пен подхвърли предпазливо:

— Прави впечатление, че все неговото име е в устата й. Много по-често от името на Аделис. Това притеснява ли те?

— Донякъде. Ще трябва да измисля как да обясня на брат си, че двамата вървят в комплект. — След миг добави: — Почти като теб и Дез.

Той възрази възмутено:

— Боша и Танар изобщо не са като мен и Дез!

Тя вдигна вежда.

— А Дез какво мисли по въпроса?

Кратко мълчание.

— Дез казва, че си много умно момиче и те харесва. — Още една кратка пауза. — И да съм престанел да ти зяпам… Дез, това беше грубо! Не съм толкова повърхностен. Напротив, такъв е. — Пен стисна ядно зъби.

Найкис остави последното без коментар, макар устните й да се извиха нагоре в крайчетата.

Той се изкашля и продължи:

— Нека не бързаме със заключенията. Боша явно е верен и на лейди Ксаре. Забеляза ли, че тази сутрин отиде при нея, без дори да предупреди Танар?

— Което влиза в задълженията му, а се оказа и далновидно. От полза за всички ни. Не мислиш ли?

— Така е. Но по-добре да не се бъркаме в неща, за които не знаем достатъчно — каза Пен. Найкис така и не разбра кой каза следващото, той или Дез: — Иначе най-добре да избягат някъде двамцата и да си отворят аптека. Ще печелят добре.

— И ще живеят в две стайчета?

— Мм. Танар ще бърка отвари, а Боша… знам ли, той ще убива клиентите. Ще са щастливи като гургулици.

Найкис вдигна ръка към устата си да улови смеха, който не успя да преглътне навреме.

А после каруцата зави по уличката и чуждите проблеми отстъпиха пред нейните собствени. Последният етап на тази опасна щафета.

Може би.