Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (2)

2.

Дукът не беше в кабинета си, а в източния край на двореца, където бе отишъл да провери как върви ремонтът на крилото. Началникът на строителната бригада стрелна Найкис с признателен поглед, когато тя поведе дука към един по-тих вътрешен двор наблизо.

Джарго беше симпатично грозноват и обикновено дружелюбен мъж в началото на четиридесетте, дук от петнайсетина години и стабилен на поста си, доколкото е възможно това при толкова проблеми по границите на владението му. И умен — иначе нямаше да е толкова стабилен на трона си. Найкис вярваше, че ако успее да представи нуждите си като негови, има шанс да получи подкрепата му. В противен случай, ако дукът сметнеше, че нуждите им се разминават, ситуацията щеше да се влоши неимоверно.

Джарго седна на една скамейка под сянката на една колонада да прочете писмото. Найкис стоеше напрегната пред него и се опитваше да подреди мислите си. Трудна задача, защото главата й бучеше от напрежение, по-страшно и от онова, когато бяха арестували Аделис в Патос. Наложително бе да потисне поне за кратко представите на какво ли подлагат майка й в същия този момент. Е, затворничките рядко биваха ослепявани. Кастрацията беше неприложима. Отрязването на гърдите, което не само подлагаше жената на агония, но и обричаше детето й на гладна смърт, рядко заплашваше по-възрастните затворнички. А манастирите на Дъщерята нямаха зандани.

„Колко ли е уплашена? Зле ли се отнасят с нея?“

Пенрик, облегнат на един стълб, изслуша мрачно второто обяснение на странното писмо.

Джарго почука с пръст по листа и попита:

— Приемате го за чиста монета, така ли? Доколко може да се вярва на изпращача?

— Познавам добре почерка на майстор Боша от други писма на лейди Танар. Дори да оставим розите настрана, в текста има и други неща от личен характер, които Аделис би разпознал веднага, също като мен.

— Няма много подробности. Кратичко е.

— При такива писма, колкото по-кратки, толкова по-добре — вметна Пенрик. — Всяко излишно изречение може да насочи враговете към автора, ако писмото попадне в ръцете им.

Джарго кимна с разбиране.

— Възможно ли е изпращачът да е бил подкупен или убеден да сътрудничи? Или принуден?

— Лейди Танар Ксаре е богата, а майстор Боша й е изключително верен — каза Найкис. — Така че за първите две и дума не може да става. А не мога да си представя с каква заплаха биха принудили майстор Боша да напише нещо такова против волята на господарката си.

Пенрик вдигна рамене.

— Щом е писар, дори заплахата да му счупят пръстите би била достатъчна. Или да го ослепят. — Изречено беше с гласа на Пенрик, но небрежният тон по една толкова неприятна тема препращаше репликата към Дездемона.

Всъщност Найкис рядко си беше говорила със Суракос Боша, нищо че той вървеше по петите на Танар постоянно, винаги нащрек и неизменно ироничен. Убедена бе, че евнухът никога не би предал доверието на младата си господарка, но не разполагаше с нищо съществено, което да подкрепи думите й. Въпреки това каза без колебание:

— Не. — После добави неохотно: — Макар че ако някой заплаши да счупи пръстите на Танар, тогава не знам. — Е, този някой едва ли щеше да живее дълго, но точно това Найкис не би могла да изрече на глас. — Само че това ми се струва крайно невероятно. Танар живее в имението на майка си, а то се охранява добре. — Не на последно място от самия Боша, поне с такова впечатление беше останала Найкис навремето.

— Заплахата може да е била празна — каза Пенрик. — Колкото да уплаши лейди Танар, а после секретарят й е написал писмото под нейна диктовка.

Найкис разпери умърлушено ръце.

— Да, но с каква цел? — Надяваше се никой друг да не си мисли за очевидния отговор. „За да заложат капан.“

Дукът изгледа Найкис с умния си поглед.

— Ако това писмо беше стигнало до генерал Арисайдия, какъвто очевидно е бил планът, как би реагирал той?

Найкис се поколеба.

Джарго й подсказа:

— Би напуснал поста си, за да я спаси?

— Не.

— Би повел войската си самоволно към Лимнос?

— Абсурд.

— Доколко тази ситуация би се отразила на задълженията му?

— Никак — каза Найкис, както защото вярваше в това, така и за да затвърди доверието на дука в новия му генерал. — Аделис просто не е такъв. Но би бил разтревожен и разсеян като всеки друг на негово място.

— Значи нищо добро няма да излезе, ако го уведомим за писмото.

— Само дето може да научи за отвличането от друг източник и в още по-неизгоден момент. А похитителите ще се постараят да го уведомят, иначе какъв е смисълът да вземаш заложник?

— Хм.

— Освен… — Найкис си пое дъх. — Освен ако майка ми не бъде освободена междувременно.

— Не мога да ангажирам свои войски за това, не и срещу Седония.

— Зная. Имам план, който не е нито толкова скъп, нито толкова рискован. — Е, по-малко скъп и рискован за Джарго поне. — Позволете на мен и просветен Пенрик да прекосим тайно границата и да я освободим.

Дукът стрелна с поглед Пенрик и мрачно стиснатите му устни и не изсумтя пренебрежително.

— А дали така няма да им поднесем на тепсия още един заложник, когото да използват срещу Аделис?

Найкис поклати глава.

— Отвличането на майка ми е голям удар за него… за нас… и добавянето на втори заложник едва ли ще промени нещата съществено.

— Този риск може да се избегне — каза Пенрик, — ако изпратите само мен.

Найкис поклати решително глава.

— Ти не познаваш нито страната, нито хората там. И което е по-важно, те не те познават. Не биха се доверили за нещо толкова опасно на непознат, на странник. — А от странниците Пенрик би бил най-странният. Макар че можеше да е много убедителен при нужда. Това Найкис го беше изпитала на собствения си гръб в Патос.

За нейно огромно облекчение нито дукът, нито Пенрик оспориха аргумента й.

— И какъв е планът? — попита Джарго, като местеше поглед между двамата.

— Нямах много време да го обмисля, но… — почна Найкис. — С просветен Пенрик бихме могли да пътуваме като преди, инкогнито, и да стигнем до имението на лейди Тенар край Тасалон. Да се приютим там и да потърсим съвет за следващия етап, а именно как да стигнем до острова и после да се махнем оттам заедно с майка ми. И да се върнем тук.

— Добре ще е този път да разполагаме с повече средства — вметна Пенрик. — Включително достатъчно пари за подкупи. Което пак ще е значително по-евтино от изпращането на войска.

— Изпращането на войска — сряза го Джарго — просто не е възможно. Ще изложите на голям риск приятелите си в Тасалон, много по-голям от изпращането на писмо с приятелско предупреждение. — И размаха писмото за потвърждение на думите си.

— И да, и не — каза Найкис. — Особено ако Танар все още гледа на майка ми като на потенциална свекърва.

— Ухажването се е увенчало с успех?

— Така изглеждаше. Преди неочаквания му край.

— Хм, да. Само че препятствията между генерала и въпросната дама вече изглеждат непреодолими — каза Джарго и вдигна пръст към слепоочието си. Намекваше за обезобразеното лице на Аделис, а не само за промяната в политическата му принадлежност, така ли?

— За момента — несъмнено. Но кой знае какво ще донесе бъдещето?

Джарго не отговори, а предвид всички катастрофални възможности, съдържащи се в неопределеното бъдеще, тази посока на мисли май не беше от най-добрите. Дукът се извъртя на скамейката и погледна Пенрик.

— Значи ти си готов да участваш доброволно, така ли, магьоснико? Мислех, че вече си стягаш багажа за Адрия.

— Определено ще трябва да уведомя своите началници — отговори Пен и погледна към небето, сякаш въпросните началници се намираха там. — Веднага щом се върна от Тасалон.

Джарго се подсмихна.

— Ясно. А аз си помислих, че имате да ми съобщите добра новина. Че Пенрик най-после е намерил начин да остане в Орбас, при това с одобрението на храма. — За никого не беше тайна, че Джарго се опитва да привлече просветен Пенрик в дукската си менажерия от учени, писатели и художници, прочутите живи орнаменти на неговия двор.

— Това решение не е в моите ръце — каза Пенрик и погледна тъжно Найкис. Намекваше, че е в нейните?

Джарго потропа с дебелите си пръсти по коляното си.

— И колко скоро смятате да тръгнете?

— Веднага щом се приготвим — каза Найкис. — Ако съм научила нещо от брат си покрай военното му занятие, то е, че бързината винаги се отплаща. — Вярно само по себе си, а и полезно напомняне колко ценен е Аделис като военачалник.

Джарго потърка устни. Найкис стоеше на тръни под жаркото слънце и гледаше как решението се оформя в главата му, без да знае какво ще е то.

— Добре — каза Джарго накрая. — Обърнете се към секретаря ми Стобрек да ви отпусне кесията, за която говорихме.

— Благодаря ви, милорд — каза Найкис. Беше готова да падне на колене и да целуне с огромна признателност пръстена му, само че дукът вече се изправяше с пъшкане и очевидно мислеше за нещо друго.

А после погледът му се фокусира върху Пенрик.

— Наистина ли мислиш, че планът е осъществим?

— Аз… — Пенрик затръшна зъби, сякаш да възпре напиращия отговор.

— Нека перифразирам — каза дукът. — Дездемона мисли ли, че планът е осъществим?

Смущението на Пенрик се стопи.

— Да, милорд. Или поне Рухия смята така.

— Рухия? Коя от всичките е тя?

— Храмовата свещена, притежавала Дездемона преди мен. Била е изключителен учен. Както и… хм, агентка на моя орден, изпълнила успешно множество разнообразни задачи през четирийсетгодишната си кариера на магьосница. — И сякаш без никаква връзка Пен добави: — О, просто си го кажи, Пен. Рухия беше шпионка, при това отлична. — Това вече, без съмнение, беше Дездемона.

Дори Джарго усети разликата, ако се съдеше по кривата му усмивка.

— Да се надяваме, че е права.