Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (5)

5.

В сенките на безлунната нощ Пенрик местеше поглед по дългата стена, ограждаща имението на Ксаре на няколко мили източно от Тасалон. Дано Найкис да не бъркаше — на него всички стени наоколо му изглеждаха еднакви. Бяха освободили каретата преди няколко мили, за да не издадат крайната си цел пред любопитния кочияш, а останалото разстояние изминаха пеша, уморени и изнервени в сгъстяващия се мрак.

Пен протегна ръка към ключалката на задната вратичка и повика наум Дез.

Ключалката щракна и се отключи. Тази магия можеше да я прави и насън. Той отвори вратата и Найкис взе багажа им и влезе. Пен я последва, затвори вратата и прошепна:

— Виждаш ли достатъчно, за да не се спъваш?

— Не бих казала — прошепна в отговор Найкис. Той я хвана за ръка и я поведе по лъкатушните алеи, които не бяха тъмни за него.

Беше го предупредила, че сигурно има охрана, макар и по-скоро слуги, а не войници, както и кучета, които пускали през нощта. Охрана не видяха, но след малко дотърчаха две ръмжащи кучета. Едно бързо усукване на определени нерви прекрати предупредителния им лай, последвано от слаба доза шаманска принуда, която да убеди четирикраките пазачи, че неканените гости са най-добри приятели. Което не подобри особено нещата, защото кучетата пак се спуснаха към тях било то и с други подбуди. Обикаляха в кръгове, опашките им се размахваха като тояги и удряха Пен през бедрата. Няколко парчета телешко сигурно биха свършили по-добра работа, помисли си Пен, стига да разполагаха с такива.

— Това не са кучета, а магарета, да им се не знае — възмути се Пен в опит да запази равновесие.

— Мастифи — каза Найкис. — Ужас. Престани да ме ближеш, грамадо такава!

Пен напразно се бранеше срещу езици колкото парцали за под, щедро количество слюнка и зловонен кучешки дъх. Придружени от тази нежелана, но поне мълчалива почетна стража, двамата стигнаха до задната стена на господарската къща. Както бе обичайно в Седония, къщата бе построена около вътрешен двор и почти нямаше прозорци към външния свят, но поне не беше безбожно голяма и се издигаше само на три етажа. От тази страна на приземния етаж нямаше прозорци и врати, било то отключени или заключени, но на втория и третия имаше дървени балкончета. През изящната дърворезба на решетките се просмукваше златиста светлина от свещи.

Найкис огледа стената и преброи балконите.

— Онзи там — прошепна тя и посочи една от осветените решетки. — На втория етаж.

Стената беше съвсем гола.

— Нали знаеш, че не мога да летя?

— Но имаш опит с планинското катерене. Поне така каза преди време. — Погледът й беше прекалено обнадежден.

— Бях по-млад. И по-пъргав. И по-глупав. — Въпреки това пристъпи към стената и огледа внимателно всички пукнатини и неравности по мазилката. „Може и да стане.“ Сигурно биха могли да привлекат внимание, като хвърлят камъче по капаците, но нямаше гаранция, че вниманието ще е от желания вид. По-добре беше да играят на сигурно.

— Ако стъпиш на раменете ми? Не си чак толкова тежък…

Това не му харесваше, но май нямаше друг начин. Накара я да се подпре на стената и прецени скока си така, че Найкис да поеме тежестта му само за миг. Вдиша дълбоко, засили се и скочи… усети как Найкис поддава под тежестта му… и успя да се хване с една ръка за ръба на балкона. После и с другата. Оттласна се с крак от стената и парче от старата мазилка се отрони. После се набра на ръце и се прехвърли през парапета.

Надигна се, пристъпи към вратата и надникна през декоративната решетка. Видя красиво мебелирана гостна, усети лъх на скъпи свещи от пчелен восък, но хора не видя.

Почука предпазливо по решетката.

Единствено благодарение на Дез успя да се дръпне навреме — миг преди тънкото острие на нож да щръкне през решетката.

Извика, и после още веднъж, когато вратата се отвори рязко и го фрасна по носа. Бърз силует, шумолене на дреха, сетне нещо го завъртя около оста му. Нападателят изви едната му ръка зад гърба и опря върха на ножа в гърлото му.

Острието се впи в кожата му, но без да я среже, и застина. Пен усети горещ дъх в ухото си.

„Не мърдай! — предупреди го без нужда Дез. — Острието е намазано с отрова!“

Беше репетирал грижливо как ще се представи, но всичко това отлетя безславно в мрака и той успя да избълва само:

— А съм с Найкис!

Долови колебание, слава на Копелето, макар че ножът не намали натиска си.

— На колене — чу се изнервен глас, тенор, който звучеше остро и опасно като ножа, опрян в гърлото на Пен. — С лице към светлината.

Пен се подчини моментално, даже вдигна свободната си ръка, в знак че се предава. Или в жест на молитва, все едно. Желязната хватка отпусна извитата му ръка, заобиколиха го бързи стъпки и Пен вдигна поглед покрай хубави ленени панталони и халат от бродирана коприна към безбрадо намръщено лице, бледо като липсващата луна. Гъста бяла коса, прибрана назад в опашка или плитка.

Откъм стаята се чу женски глас:

— Како става, Сура?

— Крадец вероятно.

— Гост, уверявам ви! — възрази Пенрик.

— Значи си избрал необичаен начин да се представиш.

— Защото задачата ни е необичайна.

Другата половина от решетката се отвори.

— Стойте вътре, лейди Танар! — нареди мъжът.

„А — каза Дез, — поне сме на правилното място, ако не друго. Добре.“

Глуха за думите му, жената излезе на балкона. Слабичка и малко по-ниска от Найкис, облечена в богата роба, разхлабена в топлата нощ на късното лято. Избегна с лекота несръчния опит на мъжа да я избута обратно в стаята и вместо това се наведе през парапета на балкона и се взря в сенките.

— Найкис?

— Танар?

— Мислех, че си в Орбас!

— Там бяхме. Получихме писмото ти до Аделис и дойдохме по най-бързия начин. Ще слезеш ли да ми отвориш, преди кучетата ти да са ме удавили в лигите си? По-добре да не ни виждат, преди да сме си поговорили.

— Ох. Стой там, слизам веднага.

Лейди Танар влезе в стаята. Белокосият мъж понечи да възрази, а може би дори да тръгне след нея, но после се обърна към пленника си. Явно беше решил, че той, като неизвестната величина в уравнението, заслужава вниманието му в по-голяма степен. Познал беше гласа на Найкис, види се. Пен се опита да намери някаква утеха в това и попита кротко:

— Може ли вече да стана?

Мъжът се замисли за миг, после кимна.

— Да. Бавно.

Пен се подчини и онзи му махна да влезе в стаята. Ножът изчезна нейде в диплите на халата, после мъжът разкърши рамене и заплашителната му стойка се стопи.

„Крие четири ножа — докладва Дез. — И всичките са с отрова. — Замисли се и добави: — Е, може и да не е точно отрова, но са намазани с нещо. И всеки е намазан с нещо различно.“

На по-добрата светлина от стенните свещници Пен видя, че ирисите на мъжа са алени, без цветът да е наситен; на дневна светлина сигурно изглеждаха розови. Веждите му бяха снежнобели като косата. Лицето — с правилни черти и фини кости, загрозени в момента от напрежение. Стар белег повдигаше лявата страна на устата му, сякаш човекът се подсмихваше постоянно, макар дясната страна да сочеше в противоположната посока, надолу. Бялата опашка, вързана с цветна копринена панделка, стигаше почти до кръста му.

„Мама му стара — възкликна Дез. — Този е хубав почти колкото теб, Пен.“

Пен не й обърна внимание, но махна за сбогом на предварителната си представа за дебелия кротък кастрат. Представа, която нямаше нищо общо с тази добре облечена бяла змия, която стоеше пред него, готова да го нападне.

— Майстор Боша, предполагам?

Кратко кимване.

— А ти кой си?

— Казвам се Пенрик. Водач съм на мадам Катаи за това пътуване.

— А знаеш ли каква е целта на пътуването?

— Да.

Алените очи се присвиха.

— Ясно. — Албиносът бръкна в халата си, за ужас на Пен, но добре поддържаната му ръка извади оттам кърпичка от качествен памук. Изгладена и напарфюмирана. Мъжът я подаде на Пен. — Да не оцапаш килима.

— А. Благодаря. — Пен изтри горната си устна, влажна от кръв. Това беше цената за шаманската принуда върху кучетата, но по-добре Боша да си мисли, че му е разбил носа, когато го е фраснал с вратата. Току-виж се почувствал виновен дори. А може и вратата да беше помогнала малко, защото кърпичката се напои, преди кървенето най-после да спре. Вратата на стаята към галерията най-после се отвори и лейди Танар влезе, следвана от Найкис.

Щом Танар затвори вратата и я заключи, Найкис вдигна ръка към гърдите си и въздъхна облекчено, сякаш най-после са стигнали до сигурно убежище. Пен не беше толкова сигурен.

Танар се извъртя към Найкис.

— Как е Аделис? Къде е? Чухме, че са го ослепили в Патос, а после, че се е появил някак в Орбас, пълна лудост.

Найкис отвори уста да отговори, но после погледна умолително Пенрик.

Той успя да съчини отговор в движение:

— Явно врелият оцет е бил приложен неправилно. Благодарение на сестрините си грижи генералът възвърна зрението си. После двамата потеглиха тайно към Орбас, преди агентите на императора да разберат за този неочакван развой и да повторят опита си. — Официалната версия. Фактът, че Пенрик беше възстановил зрението на младия генерал с цената на най-деликатната и трудна горна магия, която бе прилагал някога в медицинската си практика, беше нещо, което предпочиташе да не споделя. Нито тук, нито където и да било.

Найкис стисна устни в мълчаливо неодобрение на тази му скромност, но все пак се съобрази с версията му.

— Дук Джарго веднага нае Аделис и му възложи военната кампания срещу русилийските набези в Грабиат. Както знаем, Аделис вече надви веднъж русилийците, не че императорът му благодари за това. Мога само да се надявам, че Джарго ще оцени усилията му по достойнство. Не че би могъл да надмине императора по неблагодарност.

Кривата уста на Боша се изви в нещо като истинска усмивка. Горчива усмивка по повод благодарността на властимащите? Стоеше със скръстени ръце, без да сваля очи от Пенрик.

— Аделис отдавна беше заминал, когато писмото ти стигна до мен — продължи Найкис. — Дукът предпочете да не го безпокои излишно и вместо това финансира пътуването ни с Пенрик. Надяваме се да измъкнем майка ми от Седония и да я приберем в Орбас. Някак. — Местеше поглед между Танар и Боша. — Не знам какво съдействие можете да ни окажете, без сами да се изложите на опасност, но и най-малката помощ би била от полза.

— Естествено, че ще ти помогнем! — извика Танар. Боша не каза нищо. — Бедничката. Изминали сте целия път от Орбас и толкова бързо? Сигурно си капнала, хайде, ела да седнеш. Трябва ти питие. — Погледна колебливо към Пен. — Вие също, майстор Пенрик. — Любезно и достатъчно неспецифично обръщение, ласкателно, ако беше обикновен слуга. Макар че тя едва ли го мислеше за обикновен слуга, каза си той. Тръгна след Найкис към масата до стената, малка и кръгла, подходяща за двама души, решили да се подкрепят с лека закуска. Боша придърпа мълчаливо още два стола, донесе от бюфета гарафа със сладко червено вино и кана вода, после наля на всички в стъклени чаши.

„Не е отровено, нали, Дез?“ — попита Пен притеснено.

„Засега не е — отвърна мрачно тя. — Ще бъда нащрек.“

Танар вдигна ръка към устните си и попита, снишила глас:

— Изгарянията тежки ли бяха?

Пен гледаше как Найкис се бори със себе си да премълчи грозната истина.

— Доста. Много го болеше в началото. Но белезите заздравяват добре, ограничени са до горната половина на лицето му, а червенината би трябвало да избледнее с времето. Очите му не възстановиха кафявия си цвят обаче. Сега са по-скоро кехлибарени с червен оттенък. Хората се стряскат, но Аделис казва, че това е добре, предвид професията му.

Танар стрелна Боша с кратък поглед.

— Нищо. Винаги съм смятала, че червеното е прекрасен цвят за очи.

Боша разпери длан върху сърцето си и се поклони иронично, а тя се усмихна в отговор.

— Щом вече е поел задълженията на военачалник, значи наистина се е възстановил бързо — каза тя с облекчение и поизправи гръб.

— Лично аз бих нарекла възстановяването му чудодейно — твърдо каза Найкис.

„Ти нищо ли няма да кажеш, Пен?“ — измърмори Дез. Ако беше паун, щеше да разпери горделиво опашка.

„Тихо.“

Найкис впери напрегнат поглед в младата жена.

— Какво можеш да ми кажеш за майка ми? Тя знае ли за Аделис и мен? Още ли е на Лимнос? Зле ли се държат с нея?

— И как научихте за отвличането й? — вметна Пен.

Танар погледна към Боша така, както Найкис беше погледнала преди малко към Пен — сякаш търсеше разрешение. Значи двамата си споделяха тайните, така ли?

Боша отпи замислено от виното си и отговори най-напред на Пен:

— По-голямата ми сестра е дяконка към ордена на Дъщерята на Лимнос. Посещавам я от време на време. Споделял съм й за интереса на лейди Танар към генерал Арисайдия, затова, когато довели мадам Гардики при тях, тя ми прати писмо.

— Мислех, че манастирите на ордена са забранени за мъже — каза Пенрик.

Боша го измери с кос поглед и каза сухо:

— Да, така е.

Пен преглътна напиращото извинение със смътната представа, че изрече ли го, само ще влоши нещата. „И още как“ — промърмори Дез. Пен усети как страните му се сгорещяват. Само дето Боша изглеждаше по-скоро развеселен заради смущението му, отколкото засегнат от необмислените му думи. Обърна се към Найкис и каза:

— Майка ви още е в манастира. И не е пострадала, доколкото ни е известно. Вярно е, че не сме разпитвали повече, защото всяко писмо с такова съдържание би изложило лейди Танар на риск, ако попадне в чужди ръце.

Пен се запита чии ли са тези ръце и какви ли оръжия държат. Е, рано или късно щеше да разбере. За предпочитане не от първа ръка.

Боша се обърна към празното пространство между Найкис и Пенрик:

— И какъв е вашият план да я измъкнете оттам?

Найкис прокара пръсти през къдриците си, разрошени от дългия път.

— Досега мислех само как да стигнем дотук. Не знам… да се доберем до острова и да я освободим някак. Пенрик смята, че трябва да се върнем в Орбас по море, щом така или иначе ще сме на остров.

— По възможност не със седонийски кораб — вметна Пен. — С адрийски, ако имаме късмет… — Найкис го стрелна с остър поглед, — но най-важното е да намерим кораб бързо.

— Дали това ще е най-безопасният начин? — попита със съмнение Танар. — Имам предвид… бури. Пирати.

— За бурите не мога да направя нищо — призна Пенрик. — Пиратите не са проблем. — Поне след като се приближат достатъчно. Отприщването на демон сред такелажа на противников кораб би трябвало да доведе до забележителни резултати.

„О, да“ — промълви с нетърпение Дез. Май щеше да е разочарована, ако не се появяха пирати.

Найкис кимна разсеяно и без никаква изненада. Танар и Боша го гледаха стреснато.

След миг Боша продължи:

— Значи, пристигате на острова, тръгвате си от острова, а помежду — какво? Случва се чудо? Планът ви има голяма дупка в средата.

— За пръв път съм в Тасалон — каза Пен, пропускайки уточнението „Вие сте в средата на плана ни“. Подозираше, че Боша и сам се е досетил. — Разчитам на Найкис и на местна помощ за тази част, макар че съм готов да съдействам всячески за останалото.

— Пенрик успя да ни изведе с Аделис от Седония — каза Найкис, — макар да не познава страната. Не му липсват умения. — Без уточнение какви са въпросните умения твърдението й, разбира се, увисна във въздуха.

Танар кимна, приела думите й на доверие. Същото очевидно не важеше за Боша.

Танар потърка тънкото си вратле. Момичешката й фигура не можеше да се състезава с женствените извивки на Найкис, но лъскавата й коса, вдигната на сложна плитка и украсена с перли, грееше под светлика на свещите с червеникав оттенък, който на дневна светлина би омекнал до топло кестеняво, а очите й бяха с ясен лешников цвят и златни отблясъци. Хубава кожа, здрави зъби. Явно не само парите на младата жена бяха привлекли вниманието на Аделис, а и богатството им е било съизмеримо по време на недовършеното ухажване. Виж, с какво младият генерал е привлякъл интереса на Танар, беше друг въпрос с не толкова очевиден отговор.

„О, стига, Пен — изсумтя насмешливо Дез. — Аделис е много привлекателен мъж. Изключително дразнещ на моменти, да, но когато не се държи като магаре, а трябва да признаеш, че напоследък никак не му беше лесно, дамите със сигурност го намират за хубавец.“

„Дори сега ли? С обезобразеното лице и конфискуваното имущество?“

„Разбира се. Сериозно, от единайсет години сме заедно, а ти още не знаеш нищо за жените. Срамота.“

Така или иначе, по всичко личеше, че лейди Танар още държи на своя млад генерал, а това можеше единствено да им помогне.

„По-интересното е, че за две години нито един друг ухажор не е успял да й завърти главата — изтъкна Дез. — И не ще да е от липса на опити, предвид богатството й.“

Танар удари леко, но решително по масата с мъничкия си юмрук.

— Ясно е, че тази нощ повече нищо не можем да направим. Най-добре ще е да останете при нас, Найкис. Никой не знае, че сте тук. Ти може да спиш при мен. Сура ще намери място за твоя, ъъ, спътник. — Стрелна Пенрик с все така колеблив поглед, а после попита: — Само с това ли сте дошли?

Пен си помисли за монетите на дука, зашити в подгъви и на други скришни места по дрехите им, но каза само:

— Оставихме багажа си във външната градина.

— Няма ли прислуга в къщата? — попита Найкис. — И може ли да се вярва на хората ти?

— Сура ще се погрижи — каза Танар и кимна уверено. — И без това държи прислугата на къса каишка.

— Засега е по-добре слугите да не разбират, че сте тук — каза Боша. — Сам ще прибера багажа ви. Покажете ми къде сте го оставили, майстор Пенрик.

— Разбира се, майстор Боша.

Боша запали свещта в малък стъклен фенер, взе го и поведе Пен към тъмната галерия. Стъпваше безшумно по дъските и Пен се опита да имитира тихата му стъпка. Стигнаха до стълбището в края на галерията, после минаха през тесен проход и стигнаха до една врата, затворена и залостена за през нощта. Дали ако Найкис ги беше превела оттук, запита се Пенрик, той нямаше да избегне близкото си запознанство с ножа на евнуха? Загледа се в дългата бяла опашка на Боша, докато вървеше след него в мрака, който не беше препятствие за Дез, и бързо стигна до извода, че въпросното запознанство е щяло да се случи така или иначе.

Стигнаха до разцъфналия храст, където Пен беше скрил багажа им. Той взе лекарската си чанта и торбата със своите вещи, а куфара на Найкис остави на Боша. Боша го вдигна и се огледа замислено.

— Как минахте през външната стена?

— Найкис знаеше една задна вратичка.

— Би трябвало да е заключена.

— Бива ме с ключалките.

— Хм.

Тъкмо потегляха обратно, когато кучетата дотичаха в галоп. Все още безгласни, за щастие, макар че успяха да изръмжат на Боша, който им отвърна подобаващо. Принудата явно още държеше, предвид как се заумилкваха на Пен.

— По принцип кучетата ни не са толкова милички — каза Боша.

— Животните ме харесват. А и май познаха Найкис — предложи като обяснение Пенрик.

Докато вървяха към главната сграда, Боша добави с хладен тон:

— Справил си се с ключалката, а не би трябвало да ти е по силите. След това си минал покрай кучетата, което също е странно. След като си излъгал кучетата — той обърна глава, — си успял някак да се качиш на балкона, което би трябвало да е невъзможно. На балкона избегна ножа ми, а не би трябвало. И все пак някак си успял да направиш всички тези неща, майстор Пенрик.

— Мадам Катаи не ме е избрала случайно за свой водач.

— Хм. — След миг Боша добави: — Никак не ми е приятно да съм последното препятствие между лейди Танар и външните опасности. На слугините им е писнало да търкат кръвта от дъските на пода.

Това шега ли беше? Пен се изкашля.

— Имението е богато. Често ли ви навестяват крадци?

Боша вдигна рамене.

— Обикновените крадци са грижа на пазачите. Задачите, възложени ми от лейди Ксаре, са от по-висше естество.

— Нещо конкретно ли заплашва дъщеря й Танар?

— Не толкова конкретно, колкото безспирно. Миналата година един отхвърлен, но упорит ухажор се опита да я отвлече. Защо е решил, че ще му се размине, не мога да си представя. Или че хората, които беше наел да му свършат мръсната работа, ще си държат устите затворени. Оставихме труповете пред входната му врата. Вярвам, че е схванал намека.

„Не е шега, значи“ — промърмори Дез. Не беше нужно да го каже толкова доволно, възнегодува мислено Пен.

— Разбирам — каза той на глас, като се чудеше що за намек се очаква да схване на свой ред.

„О, мисля, че е пределно ясно — каза Дез. — Този тип започва да ми харесва. Направо е роден за нашия орден. Започвам да се чудя какво е потеклото му.“

„Няма да питаме, Дез, забрави.“

Върнаха се в дневната и Боша почука на една врата, явно на спалнята на младата дама. Танар я отвори с усмивка, взе куфара на Найкис и им пожела лека нощ. Докато вратата се затваряше, Пен чу тихите гласове на двете жени. Боша го поведе към друга спалня.

Запали един свещник, докато Пенрик се оглеждаше — писалище с богата дърворезба, претъпкани с книги рафтове, гардероб и ракли покрай стените, умивалник и тясно легло, отрупано със сгънати дрехи. Боша премести дрехите върху две от раклите и посочи.

— Можеш да спиш в моето легло.

— А вие къде ще спите?

— Където спя обикновено. — Взе нощна риза от гардероба, излезе и затвори вратата.

Озадачен, но и уморен до смърт, Пен се уми, после си облече нощната риза. Претърси набързо стаята. Боша, изглежда, имаше доста повече дрехи от средностатистическия слуга и с много по-високо качество. Книгите и книжата бяха твърде много, за да ги разглежда подробно, но повечето бяха от прагматично естество — явно евнухът наистина беше секретар на младата дама. Покрай другите си, по-нетрадиционни задължения към нея. Голяма част от чекмеджетата и раклите бяха заключени, което не би забавило Пен, ако сметнеше, че трябва да претърси и тях.

Любопитен и притеснен — след като евнухът се беше поставил между него и Танар, което си беше съвсем приемливо, но също така между него и Найкис, — Пен открехна вратата към дневната и надникна. Боша, по нощна риза от фин ленен плат, тъкмо разстилаше дюшек пред вратата на лейди Танар. До касата беше подпрян гол меч с назъбено острие.

„И това острие ли е намазано с отрова, Дез?“

„Май да. Много бих искала да го попитам какво използва и как го смесва. Би трябвало и ти да проявиш професионално любопитство по този въпрос.“

„Мислиш, че сам си вари и бърка отровите?“ Заключените ракли изведнъж му станаха интересни.

„А ти мислиш, че не го прави, така ли?“

Приглушени женски гласове долитаха откъм другата спалня. Пен можеше да се хване на бас, че Боша не се свени да подслушва.

„Също като теб, Пен, но удобната за целта позиция вече е заета.“

Беше твърде изтощен, за да се тревожи повече. Решил, че двамата с евнуха са постигнали възможното предвид обстоятелствата съгласие, тоест понасят се колкото две непознати котки, той кимна учтиво на Боша и затвори вратата.