Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (10)

10.

Когато лодката им пристана и пътниците прецапаха последните метри до брега, Найкис не знаеше кое я измъчва повече — морската болест, сърдечните бодежи или носталгията по дома. Или всичко това накуп. Раменете й така се бяха вдървили от напрежение, че се чувстваше като гипсова статуя, чиято глава може да се отдели от най-лекото почукване. Когато стъпалата й най-после усетиха чакълестия бряг, си пое въздух издълбоко.

Пенрик в ролята на Рухия посегна и стисна ръката й.

— Всичко ще е наред.

Нямаше нито една разумна причина да вярват в това. Доколкото й беше известно, магьосниците не бяха ясновидци. Но Найкис все пак раздвижи леко врат, без главата й да се катурне.

Боша изчака малко, преди да слезе от лодката, но така или иначе всички тръгнаха през селото към обора с магаретата. Найкис и Пен свърнаха зад последната варосана къща, където изчакаха Боша и му връчиха багажа си, освен една торба със сабото на Мира, туниката и панталоните на Пен и плик с обяд най-отгоре, както за прикритие, така и с по-практично предназначение.

— Къде ще ни чакаш? — попита Найкис. — Видях само една кръчма в селото.

— Няма да е тук — отвърна той. — Пренаселено е. Малко по-нагоре има една пътечка и дълбоки пукнатини в стената. Ще изгоня змиите и ще ви чакам там, на сянка и хлад. Няма как да слезете по пътя, без да ви видя.

— Тук има змии? — попита изнервено Найкис. Би го приела като поредната проява на странното му чувство за хумор, само че от тримата единствено Боша беше с ботуши.

— На пътя няма — каза той и се подсмихна. Май. Трудно беше да се каже. — Твоят магьосник все ще може да те защити. Нали животните го харесват…

Пен дръпна Найкис да продължат, решил да остане глух за поредното заяждане.

— Но кой ще защити него? — попита разтревожено Найкис и хвърли поглед през рамо. Боша вече не се виждаше.

— От змиите ли? Те сигурно ще го приветстват като любимия си братовчед. Предвид богатия инвентар от отровни остриета, които носи.

— Намазал е с отрова ножа на кръста си?

— О, той е чист. Но има един на корда около врата, друг на гърба, трети в ботуша, а кесията на колана му е пълна с гадни малки шишове.

Найкис се замисли и кимна.

— Добре.

„Оборът“ се оказа просто няколко магарета, вързани на сянка под няколко маслинови дървета в компанията на шумни момчетии и една възрастна двойка, която прибираше парите на поклонниците и разпределяше добичетата. По-бедните или по-здрави пътници поемаха пешком по лъкатушния път, а за престарелите и болните имаше каруца. Забавиха се малко, докато стопаните намерят дългокрако магаре за необичайно високата жена със слабото зрение, но така или иначе скоро Найкис и Пен се настаниха на чудатите странични седла, които приличаха на малки дървени седалки, нагласиха полите си и потеглиха след момчето, което водеше животните им за юздите.

Пътят свръщаше наляво и надясно през голите хълмове и в резултат измина две мили по права линия и хиляда стъпки по вертикала. Гледката през протока към континентална Седония беше великолепна, небето и морето бяха сини като очите на Пен, а земята грееше с бяла светлина. Сякаш мина цял век, преди да вземат последния завой и да стигнат до селцето пред стените на манастира.

Найкис се огледа за пазачи, които да заобиколят на излизане. Разни въоръжени мъже със сините туники на ордена се мотаеха из селото, а под един чинар четирима отегчени войници с имперски униформи играеха на зарове. Прекъснаха играта си, колкото да хвърлят един поглед на новодошлите, но интересът им изглеждаше повече похотлив, отколкото бдителен.

И наистина, дори да беше достатъчно луд за целта, Аделис не би могъл да се придвижи толкова бързо с войска до острова. Войска или поне отряд, които войниците щяха да забележат отдалече — оттук пътят се виждаше като на длан.

„Само дето Аделис не би тръгнал нагоре посред бял ден. Ще дебаркира с войската си от другата страна на острова през нощта и ще се придвижи изненадващо.“ Така че войниците може би имаха основание да не се престарават.

Дългият подвижен мост се протягаше над дълбоката пропаст, хладна, зелена и потънала в сенки. Найкис хвана Пен за лакътя, уж помага на приятелката си, докато чакаха един облечен в синьо мъж да избута количка с голямо буре по моста и да я предаде на жената, която стоеше от другата страна. Размениха си не само товара, а и бърз поздрав — докосване по челото в чест на Дъщерята. Найкис и Пен влязоха през портала след жената с количката.

Предният двор се припичаше на слънце, павиран с плочи в синьо, бяло и жълто. В другия му край имаше подиум с маса и стол, както и с една заметната със син шарф дяконка, която посрещаше усмихнато посетителките и им помагаше да впишат имената си в голям тефтер, прословутата книга за гости. Единствената реална заплаха беше глутницата от десетина кучета пазачи.

Найкис си беше представяла зверове като мастифите на Ксаре, огромни и страшни, но тези кучета се оказаха дребни животинки със сресана до блясък дълга козина, умни черни очички и розови езичета. Все едно те връхлита банда от бели бърсалки за под.

Пен издаде тихичък звук на неприязън, после лицето му се вглъби. Първоначалната подозрителност на кучетата премина в енергична радост, те се скупчиха около него, душеха го и мятаха опашки. Две се опитаха да го близнат по глезените. Пенрик изписка съвсем по женски, сякаш не докрай престорено, тръсна поли и се опита да ги избута внимателно с крак. Голям крак, обут в сандал. Което не би било проблем, ако по езичетата на двете ентусиазирани бърсалки не беше останала кафеникава боя. Изприщена от ужас, Найкис се наведе и размаха ръце в опит да ги прогони.

— Чиба! Чиба! — подвикна тя, а кучетата се опитаха да я близнат по пръстите.

За огромно облекчение на Найкис в този момент откъм моста се появи жена, повела четири момичета, които се разпискаха развълнувано при вида на кучешката комисия по посрещането. Момичета и кучета се устремиха едни към други с еднаква радост, размениха милувки и гукане срещу близвания и отърквания, а Пен се спаси.

Както се бяха уговорили, Найкис вписа имената и на двамата — фалшиви, разбира се, — за да няма разлика в почерка, когато стане време да се отпишат. Ако някой изобщо сравняваше тези неща. „Със сигурност ще го направят по-късно, когато открият, че майка ми я няма.“

— За какво ще се помолите на нашата Дама? — с усмивка ги попита дяконката.

— О, нищо за себе си — отвърна Найкис. — Приятелката ми Рухия има слаби очи и се надява на помощ. Аз дойдох да й правя компания.

Пен кимна дружески и съумя да се въздържи от добавки, което не беше типично за него, значи най-вероятно се беше намесила Дез. Измъкна кърпичка от ръкава си и я притисна към носа си да попие издайническата кръв.

— О, скъпа, добре ли си? — притесни се дяконката. — Искаш ли да седнеш?

Пен поклати глава и измуча:

— Ей сегишка ше спре.

Дяконката ги пусна с известна неохота към първия етап на поклонническата обиколка — галерията с гоблена. Найкис бръкна в кесията си и извади няколко монети, като обърна ръка така, че дяконката да зърне блясъка на златото, преди да ги пусне в кутията за приношения до подиума. Жената се разтопи в усмивки и ги отпрати по пътя им, като прикани високото момиче да се върне, ако се почувства зле, и някой щял да го упъти към лечебницата.

Прочутият гоблен заемаше стената срещу редица сводести прозорци, които го къпеха в разсеяна светлина, без слънцето да го пече пряко. Пенрик му посвети доста време — вървеше бавно покрай десетте метра бродиран разказ и мърмореше коментари под нос. Найкис не можа да прецени дали се е вживял в ролята си на поклонничка, или любопитството му на учен е взело връх.

Имаше сцена как войниците дебаркират в заливчето и разграбват селце досущ като сегашното. Обсадни стълби и дим. Пищящи жени в лапите на побеснели мъже. Имаше го и свещения извор, и богинята, която ронеше сълзи над него. Лицето й беше изобразено съвсем бегло, дотолкова, че приличаше на размазано петно — в Седония дебатът за нематериалното изражение на божественото беше стигнал до крайности, — но нещо в стойката й успяваше да предаде дълбока емоция. Към края на гоблена множество изобразени с подробности мъжки фигури се гърчеха в агония и повръщаха червено. Доста червени конци бяха отишли за тази сцена.

— Не подозирах, че една бродерия може да изразява толкова враждебност — промърмори Пен. — Но пък посланието е повече от ясно. — Облиза нервно устни.

Последната сцена отново показваше богинята, този път усмихната доволно при вида на димящите клади и повторното съграждане на манастира. Пен дълго се взира в изображението. Накрая направи свещения знак, като задържа длан върху челото си за Дъщерята, после докосна устни за Копелето, пъпа за Майката, слабините за Бащата и сърцето за Сина, поклони се и докосна още веднъж челото си.

А после потупа два пъти с палец устните си да измоли късмет от своя бог, макар че късметът на Копелето можеше да бъде в еднаква степен и добър, и лош. Пенрик явно никога не забравяше, за разлика от мнозина, че е получил силите си назаем от белия бог, комуто рано или късно ще трябва да се отчете.

Това прозрение й дойде неочаквано и Найкис стрелна с кос поглед спътника си. Отначало го беше мислила за лекар, после разбра, че е магьосник, а той, оказа се, беше в същата степен и свещен. Изглежда, не беше отчела достатъчно тази трета колона на сложната му природа.

Галерията ги отведе до стълбище от синкав гранит и оттам до вътрешния двор със свещения извор, който бяха видели на гоблена и който се оказа много по-впечатляващ в действителност. Двамата с Пен набиха спирачки и зяпнаха.

От центъра на бял мраморен басейн с диаметър седем-осем стъпки извираше вода, прозрачна и светла. С огромен дебит. Изливаше се от пет големи чучура, изпълваше басейна, а канали я отвеждаха в различни посоки към сградите на комплекса. Сигурно оттук се захранваха с вода баните и пералните помещения на манастира. Единият чучур изливаше вода в нещо като умивалник със закачени сребърни черпаци. Оттам водата продължаваше към мраморно корито с красиви релефни изображения на богинята, където поклонничките, търсещи цялостно изцеление, да се потопят.

Песента на водата беше единственият звук в притихналия двор, ако не се броеше далечното чуруликане на птички. Беше някак странно, че едно така светло, така напечено от слънцето място може да се усеща свещено като потънал в сенки храм, но ефектът беше наистина умопомрачителен.

— Как стига всичката тази вода тук, горе? — прошепна Пен.

Една дяконка, явно натоварена да стои на пост край извора, стана от каменна скамейка под един портал и тръгна с усмивка към тях.

— Вярваме, че е чудо на Дамата. Допреди четиристотин години това място е било суха и тъжна скала насред нищото. Изворът се появил след земетресение. Жителите на Лимнос забелязали нов водопад и дошли да видят какво става. Оттогава празнуваме тук благословията на Дъщерята. — Подкани ги с приятелски жест. — Отпийте, ако сте дошли с добра воля, и се помолете с Нейната пречистваща вода на устните си. — Ръката й посочи към редица красиви молитвени килимчета от другата страна на извора. Възрастна жена със синьо шалче на врата тъкмо се изправяше след молитва с ведро изражение.

Найкис взе протегнатия й черпак и се поколеба. Дяконката я подкани с тих глас и усмивка:

— След лодките и дългото изкачване повечето гости ожадняват. Можете да пиете до насита.

Найкис се усмихна благодарно и направи точно това. Пенрик я наблюдаваше предпазливо. Водена от импулс, Найкис загреба от водата и му подаде черпака. Той кимна признателно и изпи водата на един дъх.

Изтриха устни, после тръгнаха към молитвените килимчета под погледа на дяконката. Пенрик спря колебливо за миг, после се сгъна и не просто коленичи, а се просна по корем с разперени ръце в поза на най-смирена молитва. Найкис коленичи с лице към чистия фонтан и протегна ръце с разперени пръсти.

Покрай всичките си тревоги така и не се беше замислила каква молитва да отправи към богинята. Главата й беше празна. Не беше редно да се преструва, точно сега, когато водата на свещения извор още студенееше по устните й. Не беше задължително да си девица, за да се молиш тук, достатъчно бе някога да си била девица. „Защото боговете са пестеливи.“

„А понякога и милостиви.“

Дали да не се извини на богинята за това богохулно нахлуване? Дали Тя нямаше да погледне снизходително на простъпката им, щом целта им беше да развалят една много по-тежка обида, да освободят жена, държана против волята си в свещената обител на Пролетната дама?

„Не!“ Това беше богинята, а не дук Джарго. Тук Найкис не би могла да се пазари, нито да моли за услуга. Дворът със свещения извор не беше пазарище. Нямаше начин да сложи цена на онова, към което се стремеше.

„И няма нужда, дете.“

Найкис трепна, защото не беше сигурна чия е последната мисъл.

„Щерко на пролетта. Нямам грях към Теб и не за прошка се моля днес. Дойдох да направя онова, което би направила всяка дъщеря за майка си. Полагам действията си като приношение в краката ти, защото е редно да даваме на боговете най-доброто от себе си. Постъпката ми не е оскърбление към Теб.“

И разбра, че това е самата истина.

Пенрик въздъхна, надигна се да седне, после лицето му изведнъж се изопна.

— Защо плачеш? — прошепна той.

— Плача ли? — каза Найкис. Вдигна ръка към страните си и усети, че са мокри. „Връщам водите на Щерката?“ Главата й, сърцето й преливаха, едно различно усещане за пълнота я топлеше отвътре. — Добре съм.

— Мога да…

Тя посегна да стисне лекичко ръката му, после сложи пръст на устните му да ги смълчи.

— Не. Добре съм, наистина. Вече можем да тръгваме. — А после повтори собствените му думи: — Всичко ще е наред.

Този път се изправи преди него и му подаде ръка да стане.