Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (11)

11.

Дез също плачеше. Пен беше обкръжен, отвътре и отвън, от ревящи жени. Ужас.

Реакцията на Дездемона поне му беше позната и в този смисъл очаквана, покрай предишни косвени срещи с нещо такова. „Или с Някой такъв.“ Демоните се ужасяваха от боговете, единствената сила, която можеше да ги унищожи. Хлиповете на Дез бяха проява на обикновен страх. Или на не чак толкова обикновен страх. Интересното беше, че този път Дездемона не се криеше свита на топка в гърдите му. Ако имаше свое тяло извън неговото, сигурно щеше да лежи ничком на земята, просната по очи с разперени ръце и извърната глава в поза на пълна капитулация.

Найкис… при нея беше различно. Пен не знаеше точно какво е, но не включваше и сянка на страх. Което беше плашещо само по себе си.

Тя не хлипаше, не подсмърчаше, не ревеше с глас, просто от ъгълчетата на очите й се стичаха чисти сълзи. Пен побърза да я дръпне към една пейка под колонадата, възможно най-далече от извора и неговата надзирателка. Жената ги гледаше с тревога и любопитство, но после насочи вниманието си към жената с четирите дъщери, които нахлуха шумно в двора, развълнувани от срещата си с кучетата.

Пен прегърна Найкис през раменете, почти без да я докосва, готов да я утеши. А тя явно имаше нужда от утеха, защото зарови глава в рамото му и стисна конвулсивно полите на тъмната му рокля. Не беше жест на влюбена жена, а на удавник.

— За какво се помоли на богинята? — прошепна Пен.

— За нищо. — Тя поклати леко глава. — Направих й приношение. Май.

Петте аспекта на молитвата, според официалната теологична наука, бяха служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Хората най-често се стремяха към смирение и пророчество, но тези молитви най-рядко получаваха отговор. Изкуплението ставаше все по-важно, колкото повече път изминаваше човек в живота си. Оставаха службата или благодарността. Кое от двете беше предложила Найкис на богинята?

— Какво почувства?

— Не мога да кажа.

— Защото не може да се опише с думи? Или защото е твърде лично?

— И двете. — Тя отклони поглед — Не знам какво стана. Може би нищо. Може би просто ме е напекло слънцето.

Пен пипна челото й, после и своето. И двете бяха еднакво горещи в този слънчев ден. „Дано Боша си е намерил дълбока цепнатина в онези скали“, помисли си разсеяно той.

— Веднъж казах на един човек, попаднал в подобна ситуация, да не отхвърля боговете. За да не го отхвърлят те.

Тя вдигна лице, изненада разтвори устните й.

— Значи ми вярваш?

— Не е нужно да ти вярвам. Знам го. Или по-точно, Дез е видяла. Направо е в паника милата. Ще се оправи де. Винаги се оправя.

Найкис се сепна.

— Казваш, че и преди си срещал нещо такова?

— Три пъти. Такова нещо не се забравя.

Тя отново зарови глава в рамото му и прошепна:

— Май само ме докосна с подгъва на плаща си.

— Мм, сигурно, обаче плащът й е много голям. Покрива целия свят. — Въздъхна. — Така поне си го представям аз. Щастливка си, Найкис. Аз съм получавал най-много лъх от заметнат пътьом подгъв. — Като сега?

Тя вдигна глава, очите й горяха в треска.

— Значи го разбираш?

— Да го разбирам? — изсумтя Пен. — Със същия успех бих могъл да изпия морето. — Дали й завиждаше?… Може би.

Тя преглътна и попита:

— А ти за какво се помоли?

— Покайвах се. Предимно. И най-унизително. Онзи гоблен си е чиста проба заплаха.

Найкис се опита да преглътне смеха си и в резултат само изпръхтя през нос.

— Недей да… не ме карай да…

— Напротив. Радостта е страничен ефект от срещата с Тях. Известно време ще се излива през теб, искаш или не.

— О… — Тя вдиша дълбоко, изправи се и приглади дрехата си. — И ти живееш с това постоянно?

— Не постоянно, белият бог да не дава. Много рядко. Иначе не бих оцелял.

— Как изобщо си запазил разсъдъка си? — Сви устни, после се усмихна. — О. Май току-що отговорих на собствения си въпрос.

— Стига, стига. Бъди добро момиче. — Не успя да сдържи усмивката си. Нейната бе наистина заразителна. Посегна и изтри нежно последната сълза от бузата й. Не избърса ръка в полите си. Чувстваше се като алчно дете, което е откраднало парче сладкиш от чинията на сестра си.

„Добре де, може би не чак алчно. Може би само гладно.“

Погледнаха към двора. Вместо да плуват в кръглия басейн като делфините, които го красяха — за което не бяха получили разрешение, — сега четирите момичета цапаха в коритото с вдигнати поли и весели писъци. Бяха вир-вода. Изути сандали се търкаляха навсякъде. Майка им и дяконката ги гледаха и се смееха.

— Измислила бях сложен предлог да попитаме накъде е гардеробното — каза Найкис, — но май няма да се наложи. Да тръгваме, а?

— Хайде.

Тя хвана под ръка високата си приятелка — направи го естествено, без да се замисли, отбеляза си Пен, — и двамата хлътнаха тихичко в сенките на следващата сграда.

— Откъде да започнем? — каза Пен.

— Мен ли питаш? Богинята не ми даде карта.

— О, Те никога не дават — въздъхна Пен. — И това е друг знак, че са те докоснали.

Найкис най-сетне събра смелост да го изрече на глас, макар и много тихо:

— Мисля, че Тя ме благослови.

— Това е чудесно.

Найкис се умисли, после кимна кротко и попита:

— Е, имаш ли някакъв план?

Той сбърчи колебливо нос. Стигнали бяха до друг вътрешен двор, стояха и се оглеждаха.

— Според Боша вероятно държат майка ти в някоя стая откъм морето, където достъпът отвън е най-труден. Горните четири-пет етажа имат балкони, което би улеснило влизането. Или излизането. Значи едва ли я държат там. Мисля да започнем от приземния етаж в източния край. Ще надзърнем тук-там и току-виж сме намерили нещо интересно.

— А ако ни спрат?

Основателен въпрос. Мястото не беше безлюдно, жени вървяха по коридорите и пресичаха вътрешните дворове, но до една бързаха по делата си и почти не поглеждаха към двете поклоннички, възприемайки ги като част от пейзажа.

— Онази твоя история с гардеробната може и да влезе в работа. Един вид резервен план.

Стигнаха до по-сумрачните вътрешни коридори и Пен вдигна зелените очила на главата си под шала.

— С радост ще се отърва от това нещо. Върни ги на Боша, ако можеш. Но не преди да сте стигнали лодката.

— Разбира се. Дано всичко при него да е наред.

След два безуспешни опита в ориентирането стигнаха до обещаващо стълбище и поеха надолу. Пен разбра, че се движат в правилната посока, когато качествената тухлена зидария отстъпи на изсечени в скалата стени. В края на стълбите имаше дълъг коридор.

Вдясно синкава дневна светлина огряваше коридора през дълбоки прозоречни ниши между редица почти еднакви врати. Отляво имаше стаи без прозорци, някои с врати, други — без, явно използвани като килери. Стенните лампи не бяха запалени.

— Как ще намерим правилната врата? — прошепна Найкис.

— Нейната ще е заключена и в стаята ще има само един човек. Ако вратата не е заключена или в стаята няма никого, значи не е нейната. — Така поне се надяваше. „Дез, трябваш ми. Изгрей, слънчице, ако обичаш.“

Дездемона надигна неохотно глава, все още намусена след силния уплах. „Подмазвач“ — измърмори тя, но все пак му зае силите си.

Първата стая вдясно беше заключена и празна и Пен се възползва от възможността да я огледа.

Отключи. Както и очакваше, стаята беше малка спалня за посветени към храма мирянки. Две тесни легла, простичка мебелировка, стоящ стан край едната стена с недовършено молитвено килимче в ярки цветове. Малък прозорец в дебелата скална стена се отваряше към прекрасна морска гледка и пропускаше полъх на свеж въздух. Свеж, прохладен, ведър. Не така приятен през зимата, без съмнение. Нямаше печка или други готварски принадлежности.

— Явно храната за посветените се приготвя в някаква обща кухня — каза той на Найкис. — Което означава, че носят храна на майка ти отвън.

Заключи вратата, после огледа набързо останалите врати, общо петнайсет.

— Три от стаите са заключени и не са празни — каза тихо и ги посочи. — Жените вътре може да са… знам ли, болни или просто си почиват преди нощно дежурство. Ти избери.

— Аз?

— Да.

Тя притеснено тръгна към една от посочените врати, поколеба се и продължи към следващата.

— Опитай тази.

Не я попита дали е сигурна. Найкис имаше не по-лош шанс от него да налучка, а вероятно и по-добър. Отключи вратата, отвори я и побутна Найкис пред себе си, готов да извика: „Въх, леле, туй не е гардеробното, прощавайте!“, и двамата да се изнижат по най-бързия начин.

Стигна само до „Въх!…“, преди Найкис да се отскубне от ръката му и да се хвърли напред.

Пен влезе след нея и затвори вратата.

— Говорете тихо — предупреди ги той.

На койката лежеше жена. Обърна се да ги погледне. Лицето й бе уморено, но разцъфна в екстаз миг преди жената да скочи на крака и да улови точно навреме засилилата се Найкис.

— О, богове, Найкис! И теб ли са затворили? Мислех, че си на сигурно място в Орбас! О, богове, не… — Прегръдката притежаваше сила извън физическата близост и Пен притеснено сведе очи. Сладка среща след дълга раздяла, каквато никога повече нямаше да се случи на него. Собствената му майка вече от три години лежеше в студената земя в страна, която той отдавна не чувстваше като свой дом. Сълзи напълниха очите на Найкис, отново, но различни отпреди. Или не толкова различни, колкото си мислеше той.

— Не, не, не съм затворена тук — прошепна Найкис в ухото на майка си. Двете не смееха да се пуснат, сякаш им бе нужно още време, докато всяка повярва, че другата е жива, здрава и не е загубила надежда. — Дойдохме да те измъкнем.

— Какво? — Идрене се дръпна назад, но не пусна раменете на дъщеря си.

Пенрик пристъпи към тях с усмивка и със смътната мисъл, че един мъж би могъл да каже всякакви подходящи неща на евентуалната си бъдеща тъща при първата им среща, но „Бързо, събличайте се!“ определено не е сред тях.

— Радвам се да се запознаем, мадам Гардики. Аз съм… — заряза без много мислене титлите си, едновременно объркващи и без значение в момента, — аз съм Пенрик, с Найкис сме приятели.

Найкис го погледна и каза:

— Да. Да, така е.

Мадам Гардики го изгледа с усмивка на пълно недоумение, което го подсети за фалшивата сърдечност на мастифите в имението Ксаре, недоумение, което достигна нови висоти, когато Пен остави очилата си на умивалника, метна торбата на леглото, развърза синьото шалче и почна да се съблича.

— Планът е с вас да си разменим дрехите. Вие ще тръгнете с Найкис. Две поклоннички са влезли, две ще излязат. Аз ще остана в стаята ви и ще се преструвам на вас възможно най-дълго.

— Но как ще се измъкнете?

— Имам план.

„Не, нямаш — изсумтя Дез. — Оттук нататък всичко е импровизация.“

— Той ще се справи, майко — каза Найкис. „Дано насърчителната й увереност да не е престорена“, помисли си Пен.

— Той?… О!

Жената отстъпи крачка назад, а Пен продължи да се съблича, свали колана и изхлузи роклята през главата си. Този път не си бяха направили труда да му слагат подплънки, които щяха да се загубят под възшироките и скромни дрехи на Рухия. Останал бе по дълги долни гащи, когато си даде сметка каква чудата гледа представлява. Небесносини очи на фона на смугло лице, събрана на тила черна коса, златисти косми по гърдите и ръцете — боядисани в кафеникаво, а бедрата и торсът — млечнобели.

Найкис, слава на боговете, се нагърби със задачата да измъкне майка си от дрехите й.

— Не се притеснявай, мамо. Пен е лекар.

— Да, а аз съм войнишка съпруга, но такова нещо не бях виждала. — Явно бе схванала плана за бягство веднага, но вместо да се включи, зяпаше Пенрик. — Лекар, казваш? Сериозно? Много е млад.

— Почти на трийсет и една съм — каза й Пен, готов да си разменят дрехите. Торсът му беше по-тесен и по-дълъг от нейния, но седонийската мода щеше да скрие тази разлика. Найкис помогна на майка си да остане по долна риза, метна роклята й към Пен и взе тази на Рухия.

Дори на петдесет Идрене Гардики беше хубава жена, значи на двайсет трябваше да е била красавица, помисли Пен. Нищо чудно, че старият генерал се беше изкушил. Да не говорим за младия офицер Родоа преди него. В черната й коса имаше съвсем малко сиво, но Пен не беше свалял качулката си по пътя насам, така че разликата би трябвало да остане незабелязана. Косата й беше пусната, но лесно щяха да я вдигнат на кок. Поне цвета на кожата бяха уцелили. Чертите й бяха по-остри от тези на Найкис, макар и не колкото на Пен, но зелените очила бяха добро прикритие. Корсажът на Рухия щеше да е значително по-добре подпълнен, но не толкова, че да прави впечатление. Дори със сабото на мадам Гардики пак нямаше да й достигат пет сантиметра височина, но ако не налетяха челно на двете дяконки и не попаднеха на същото магаретарче за пътя надолу, Идрене лесно щеше да мине за него. А и Пен се беше постарал да не говори много на идване. „Дотук добре. Забравям ли нещо?…“

— Разкажете ми как минават дните ви тук, мадам Гардики. За да знам какво да очаквам.

— Предимно в страх и скука. Тук съм от три седмици… отбелязвах дните на стената зад леглото. Богове пет, Найкис, как се озова тук толкова бързо?

— С помощта на приятели. Скоро ще се запознаеш с един от тях. Останалото ще ти разкажа по-късно.

— Храната ви я носят в стаята, предполагам? — попита Пен. — Кой?

— Да, по три пъти на ден — отвърна Идрене. — Не ме държат гладна, освен за новини. Току-що бях научила, у дома, че са арестували Аделис в Патос и… Майко милостива, наистина ли са го ослепили? Защото онези, дето дойдоха да ме арестуват, казаха, че бил избягал в Орбас, а за теб нямах никакви новини и… и… всичко беше такава каша! — Найкис й помогна да нахлузи роклята на Рухия през главата си. — Миличка, ще се спъвам в това нещо. Много е дълго.

— Не, носим обувки. Побързай.

Идрене мушна ръце в широките ръкави и продължи:

— Една посветена ми носи храната на табла, но с нея винаги има две много едри жени, които не са от ордена. Мълчат като риби, макар посветената да изглежда любопитна.

— И винаги идват едни и същи жени? — попита Пен.

— Обикновено — да.

— Значи ще разберат, че не сте вие, ако ме видят отблизо?

— Да, най-вероятно… — Измери го с поглед, докато той нагласяваше колана й на кръста си. — Да, ще разберат. Макар че определено минавате за жена.

— Имам известен опит — каза Пен. — Кога ще дойдат пак?

— По залез.

— Дотогава вие би трябвало да сте стигнали в Гуза. С малко късмет, току-виж съм ги излъгал за едно ядене. Или за повече дори.

— Как ще ни настигнеш? И къде? — попита Найкис с нескрита тревога.

— В Акилаксио, надявам се. — Едно по-голямо седонийско пристанище над Гуза. — Но ако Боша успее да ви намери кораб, с който да потеглите безопасно на север, не ме чакайте. Възможно е да се видим чак в Орбас.

— Отиваме в Орбас? — тихо попита Идрене.

— Да, Аделис сега работи за дук Джарго — каза Найкис.

— Значи е по-добре? Но какво… — Найкис събра набързо косата й и Идрене така и не довърши въпроса си.

— Зрението му се възстанови, но има белези по лицето — отговори Найкис.

— Това ми се струва невъзможно.

— Магия.

— Да, но…

— Не, имам предвид буквално с магия. Пен е и магьосник, освен че е лекар. — И добави, когато Пен отвори уста да възрази: — Е, не е положил последната клетва.

Идрене погледна Пен.

— Къде го намери?

— Той ни намери. Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. — Приключила с прическата, Найкис накара майка си да седне на леглото и коленичи да й помогне с обувките.

— О, да не забравите това — каза Пен и измъкна през главата си връвта на кесията. Пристъпи към мадам Гардики, прекара внимателно връвта около кока й и отстъпи отново назад. Жената претегли в шепа тежката кесия и вдигна изненадан поглед към него. — Ако, да не дават боговете, нещо ви раздели по пътя, поне няма да сте без средства.

— Ами вие?

— Имам пари около кръста. — Тесният платнен колан пазеше част от щедростта на дук Джарго. — Найкис също. Дойдохме подготвени. — И това ги бе улеснило значително, макар че така и не се бе наложило да харчат пари за подкупи. Засега. — Добре ще е да скриете връвта под шала. Аз така направих. — Подаде й синия шал и тя го уви около врата си, а кесията пъхна в корсажа си.

С това двойната трансформация приключи. Найкис направи едно кръгче около майка си и каза:

— Никак не е зле всъщност. — После изгледа намръщено Пен. — Тя може да мине за теб от разстояние. Не съм толкова сигурна в обратното обаче.

— Не мисли за това. Имаш си достатъчно грижи. Твоята задача е да стигнете до Орбас бързо, по възможност преди Метани да е разбрал, че мадам Гардики е изчезнала.

— О, мислите, че зад това стои Метани? — каза Идрене и присви очи зад зелените очила. — Всъщност не бих се учудила.

Пен ги подтикна към вратата.

— Мадам Гардики, много ми беше приятно да се запознаем. Вярвам, че скоро ще се видим пак.

Тя понечи да възрази, после вдигна ръце и измърмори:

— „През стената, момчета, след мен.“ За пореден път. — Пен нямаше представа кого цитира. Надяваше се по-късно да чуе историята от нея.

Найкис спря пред Пен и вдигна очи да го погледне. Гневно. Прехапа устна. Пое си дъх.

— Категорично ти забранявам да умираш, ясно?

Така ли казваше една жена „обичам те“, без да казва „обичам те“? „Май така ще да е“, помисли си Пен.

Ухили се и разпери ръка върху сърцето си, като ехо на нейното ехо. А после потупа два пъти устните й с палец, с надежда да измоли нещичко от своя бог.

— Нека нашият бог ви пази по пътя ви. Вас и всички свои.

Когато затвори и заключи вратата след тях, килията изведнъж му се стори много тиха и много празна.