Лоис Макмастър Бюджолд
Затворничката на Лимнос (4)

4.

Ко̀сата светлина на късната лятна вечер сложи край на първия ден от пътуването им твърде скоро, мислеше си Найкис. Според Пенрик да продължат след залез-слънце по трудните планински пътища на Орбас не си струвало усилията, а и по-добре да не били капнали от умора, когато стигнели до последния, най-труден етап в пограничните планини. Крайпътните ханове в Орбас бяха много по-мръсни и малки от онези в Седония и за Пенрик, в ролята на неин придружител, се оказа трудно да й осигури отделна стая. Не че на Найкис й пукаше особено. Би спала и в обор, ако се наложи. Рано призори на следващата сутрин поеха отново на път.

Дори Пенрик се разсъни трудно в този ранен час, но скоро се лепна за прозореца на каретата като чуждестранен турист и засипа Найкис с въпроси за околността, на които тя рядко можеше да отговори. Но след като се настаниха отново в каретата след първата смяна на конете, бездънното му любопитство взе връх.

— И двете ви майки ли са се наричали мадам Арисайдия? Това би било объркващо според мен. — После добави, заради втренчения й поглед. — В моята страна мъжете имат само по една съпруга. Поне официално. Макар че майка ми и снаха ми носеха една и съща фамилия, преди майка да почине, и вечно трябваше да поясняваш коя от двете имаш предвид.

— Не — каза Найкис. — Майката на Аделис беше лейди Арисайдия, или лейди Флорина, а татко я наричаше Флори. Наложниците запазват фамилията си по баща. Така че мама беше Идрене Гардики. — „И още е“, поправи се Найкис. — Макар че моята фамилия беше Арисайдия, разбира се, преди да се омъжа. — Обърна смръщен поглед към прозореца и дразнещо еднообразния пейзаж от скалисти възвишения. — Другият ми брат е бил Гардики за кратко, преди да го осинови семейството на баба му, след което е приел тяхната фамилия, Родоа. Икос Родоа. — Дано поне той да беше останал встрани от тази каша, мислеше си Найкис. Ако беше извадил късмет, сигурно още работеше някъде на далечния северен полуостров и дори не беше чул за задържането на майка им. Икос не притежаваше нито ресурсите, нито позицията да се замесва в нещо толкова опасно.

След кратко сащисано мълчание Пен каза:

— Кой? Какво? Мислех, че с Аделис сте единствените деца на стария генерал.

— Така е. — Найкис обърна глава и го погледна. Опитваше се да реши дали изражението му съдържа и смут освен изненада. — Честно казано, самата аз не знаех за съществуването му, докато Икос не се появи на погребението на баща ми. Мама никога не говореше за него. Приела раздялата много тежко и се надявала сам да я потърси, щом навърши пълнолетие. Което и стана. Идва няколко пъти и след това, когато пътуванията му го водеха близо до нас. Той е експерт по строеж на мостове и работи из цяла Седония. Обикновено го наемат общинските власти на малки градчета.

— Ъъ… по-голям брат? Със сигурност не е по-малък от теб. И твоята майка ли е овдовяла без време?

Найкис се усмихна.

— Не точно. Съдбата явно е имала други планове за нея. Мама е била дъщеря на един от старшите офицери под командването на баща ми. Влюбила се в младши офицер. Знаеш как е. — Опита се да си спомни дали и тя е губила ума си по някое сладко офицерче на младини. Е, не чак в такава степен. Решително не погледна към високото и русо изящество на Пенрик, което категорично нямаше нищо общо с войнишкото занятие. — Решили да се оженят, или така поне твърдеше мама. И сигурно наистина щели да се оженят, макар нейното семейство да смятало, че е твърде млада, само че него внезапно го пратили във… богове, дори не помня кое е било сражението, но така или иначе той загинал в битката. Бил единственият син на семейство Родоа… единственото им дете, ако не греша… затова, когато се разбрало, че майка ми е бременна, те я прибрали при себе си. Само че макар бабата отчаяно да искала детето, не била толкова привързана към майка ми… дори не предложили да я направят призрачна булка.

— Не знам какво е това. — Кратко колебание. — О, благодаря ти, Дез. Наистина ли го правят? — Обърна се към Найкис. — Женят хора за мъртъвци?

— Рядко. То е нещо като осиновяване. Ако са били извършили церемонията — обикновено се прави при гроба на покойника, но по-често с паметна плочка, — майка ми е щяла да стане снаха в семейството. С право на издръжка, наследство и така нататък. Без церемонията била повече като безплатна слугиня. Онзи период е бил много тежък за нея, ако съм разбрала правилно. Затова, след като отбила Икос, а баща ми изпратил лейди Флорина да предаде предложението му… е, тяхното предложение всъщност… майка ми се оставила да я убедят, макар това да означавало, че ще изостави първородното си дете. Бабата подкрепила идеята с две ръце, както можеш да се сетиш.

Лицето на Пенрик се изопна, докато умът му се опитваше да осмисли тази чудновата, от негова гледна точка, семейна история.

— Доста е сложно.

Найкис сви рамене.

— Да. Но именно Икос е бил причината баща ми и лейди Флорина да проявят интерес към майка ми. Бил доказателство, че е плодовита, а те това искали. Накрая всички поучили желаното. Получила съм се и аз, очевидно.

Той се усмихна криво и кимна.

— Отличен резултат.

Найкис се опита да пренебрегне топлината от комплимента. Напомни си, че само използва този мъж, този магьосник. Беше ли му предложила, в хаоса на последните два дни, някакво заплащане или компенсация, че рискува живота си в това опасно начинание? Не помнеше. Дори на войниците се плащаше… и те винаги настояваха да си получат дължимото, ако ведомостите на армията закъснееха, както се случваше често.

Смълча безмилостно съвестта си. Готова беше да използва всичко и всички, за да спаси майка си.

И в този ред на мисли, с какво право се цупеше на Пенрик, че е използвал така неприлично Мира — или на Мира, че е използвала така неприлично Пенрик, — за да ги прекара през границата предния път?

Куртизанката не беше просто костюм или измама. Беше в някакъв смисъл все още жива, някъде в пренаселената му глава. И винаги щеше да е там, заедно с останалите представителки на чудатото си сестринство. И ето че само едно писмо се бе оказало достатъчно да превърне опасенията на Найкис, че съквартирантките на Пенрик знаят твърде много, в надеждата, че знаят достатъчно.

Въздъхна. Искаше й се конете да тичат по-бързо.

При западния край на главния път от Вилнок обслужването на каретите приключваше в забутаното гарнизонно градче, охраняващо тройната граница между Орбас, Седония и Грабиат на югозапад. Аделис беше минал оттук само преди няколко седмици с войската на Джарго, за да окаже помощ на съюзника му в съседната страна. Найкис не посмя да разпита за него. Двамата с Пенрик намериха началника на гарнизона и му връчиха писмото на дука, което нареждаше да им бъде оказано нужното съдействие, което в случая прие формата на един сержант, един мулетар и четири мулета.

Тръгнаха призори и до залез стигнаха до назъбения гръбнак на последния рид между Орбас и Седония, където останаха да нощуват. Нито сержантът, нито помощникът му задаваха въпроси. Сигурно често им възлагаха да превеждат шпиони през границата.

— Май редовно го правят това — каза Пенрик. — Човек започва да се пита дали и империята използва същия маршрут да прекарва шпионите си, или си имат друга предпочитана задна вратичка за тази цел.

Аделис сигурно би знаел отговора на този въпрос.

Найкис скоро разбра защо са изчакали новия ден за начало на следващия етап от пътуването — пешеходен преход, както се оказа, защото на места се налагаше да слизат от мулетата и да ги водят за юздите, и мълчалив, за да си пестят дъха. Не биха могли да минат по този маршрут преди три месеца, когато Пенрик още се възстановяваше от проблема си със сърцето. Което беше още една точка в полза на Мира, неохотно призна пред себе си Найкис.

Късно следобед спряха да си починат за кратко от тежкото спускане, докато сержантът и мулетарят разузнаят напред — армейският път редовно се обхождал от имперски патрули. Е, армейският път се оказа нищо и никаква пътека.

Нощта ги застигна в едно село, където успяха да наемат коне от местен човек, който прояви интерес единствено към парите им. Сигурно беше пенсиониран войник, реши Найкис, макар че от коя армия, само боговете знаеха. Сержантът спазари малко зърно, без да дава излишни обяснения кои са и накъде пътуват, после двамата с мулетаря поведоха добичетата по обратния път и бързо се стопиха в мрака. Нямаше смисъл да удължават престоя си в селцето и да рискуват да бъдат видени и докладвани от нечии не толкова безразлични очи. Този път Найкис и Пенрик наистина спаха в обор и бяха благодарни за това.

След още един дълъг ден езда по нанадолнище стигнаха до първия свестен път северно от границата, който водеше на запад към Тасалон. Освободиха водача си и конете му с двойна плата — половината за услугата, половината за мълчанието му. Откриха свястна странноприемница в едно по-голямо градче и успяха да наемат две съседни стаи, където да се измият и да навлекат следващия си кат дрехи и самоличности.

След късната вечеря Пенрик пожела на Найкис лека нощ и я остави да заключи вратата, която свързваше стаите им. Найкис седя известно време, втренчила поглед във вратата, уморена до смърт след трите дни тежка езда. Даде си сметка, че сега за пръв и вероятно за последен път остава сама с магьосника. С мъжа. Най-пропиляната възможност…

Кочияшът, чиято карета наеха на следващата сутрин, се интересуваше само от парите им, а благодарение на щедрата кесия, отпусната им от Джарго, пари имаха. Кочияшът обеща да стигнат Тасалон по залез-слънце. Явно държеше да ги откара до крайната им цел възможно най-бързо и с най-голяма печалба за себе си. Засега присъствието им в Седония оставаше незабелязано.

Този път не се налагаше Пенрик да финансира пътуването им с кражби от местните храмове и това определено улесняваше мисията им, но Найкис подозираше, че обратният път няма да протече толкова гладко.