Александра Маринина
Сибирски тайни (8)

Неделя

Ина пристигна, както винаги, в осем сутринта. Тя работеше без почивни дни, това бе договорено от самото начало и се отразяваше в солидния размер на заплатата й.

— Когато мъжът и жената тръгнат, проверете кабинета за гости — разпореди Ворожец.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич.

Тя винаги отговаряше така и неизменно изпълняваше неговите поръчения, макар че как точно го правеше, за Ворожец си оставаше загадка. Проверката на компютъра, след като бе използван от външен човек, беше нещо обичайно. Ина се обаждаше някъде и със стар раздрънкан джип идваше младо момче, завеждаха го в кабинета за гости и след кратко време помощничката докладваше на Ворожец резултата. Къде се обаждаше тя и кое беше това момче, Пьотър Сергеевич не знаеше, а и не искаше да знае.

От прозореца на кабинета му добре се виждаха външните порти, Пьотър Сергеевич току вдигаше очи от книжата и поглеждаше нататък. Ето, пристига момчето с раздрънкания джип, Ина излиза да го посрещне… Значи, той съвсем скоро ще научи с какво са се занимавали московчаните снощи. Игорьоха вечно подозира всички и се презастрахова, а в тази двойка няма нищо опасно, Ворожец долавя това с шестото си чувство. Но щом Игор и Костик го помолиха — трябва да го направи. Днес Вербицкият драматичен театър празнува седемдесетгодишнината си, планирана е тържествена част с речи и награди, както си му е редът, после следва някаква „весела сбирка“ — около час, сетне коктейл. Е, разбира се, и банкет за градския елит. Пьотър Сергеевич е сред поканените, че как иначе, нали е спонсор! Естествено, ще бъдат и кметът, и началникът на полицията, че и цялото ръководство на града ще дойде. Костик вероятно пак ще се престори, че за Ворожец само е чувал… Добре де, не е това най-важното, Пьотър Сергеевич всичко разбира. Важното е, че ще може да поспре при Игор и да му каже да изхвърли от главата си разните глупости за московчаните, защото те са нормални хора, обикновени и разбираеми, не са двулични. Впрочем нека първо видим какво ще каже извиканото от Ина момче…

Той отново погледна през прозореца и с учудване забеляза, че портата започна да се плъзга. Това пък кой ще е? Нямаше уговорени срещи и не очакваше никого. Ала щом видя малката сребристосива малолитражка, се усмихна: Лорик е благоволила да дойде, дъщерята на Костя. Сигурно ще моли за нещо. За какво друго ще идва в неделя при добрия чичо Петя, ако не с намерение той да й помогне в поредния конфликт с родителите й? Малко нещо да се разклати помежду им — и тутакси хуква при чичо Петя или при чичо Игор: помагайте, спасявайте! Да, правилно постъпи той, като не се ожени и не създаде деца. За какво са ти такива хлапетии, дето търсят помощ и съвет не от родителите си, а точно обратното, спасяват се от майка си и татко си при техните приятели? Е, на някого може и да му трябват такива отрочета, ала не и на него, Пьотър Ворожец.

Лорик, грациозна като кошута, изскочи от колата и се втурна към входа. Пьотър Сергеевич заключи кабинета и слезе долу. Ина и компютърджията бяха в кабинета за гости.

— Кажи на Надя да сервира кафе и десерти. Лорик дойде.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич.

Нахлулата в къщата Лариса тичешком се хвърли на врата на Ворожец и забърбори:

— Чичо Петечка! Колко ми беше домъчняло! Вие съвсем престанахте да идвате у нас!

Ворожец прегърна момичето и го целуна по слепоочието.

— Ти пък откъде знаеш дали идвам или не — подсмихна се иронично той. — Нали не живееш в резиденцията.

Лариса обидено изду устнички.

— Е, и какво? Мама винаги казваше: ела си довечера, чичо ти Петя ще дойде на вечеря. И аз почти винаги идвах. А сега вече отдавна не казва така. Значи, не ходите у тях.

— Домъчня ти, а? — недоверчиво присви очи Ворожец.

— Аха — потвърди тя, — просто ужасно ми домъчня.

— Ясно. Да вървим да пийнем кафенце с пасти. Ще ми кажеш какво е станало пак.

— Ех, че сте и вие, чичо Петя… — разстроено избъбри Лариса.

— По-добре кажи: „Както винаги, сте прав, чичо Петя“ — поправи я той с усмивка. — Е, та какъв е проблемът?

Редът тук беше кафето и пастите да се сервират не в трапезарията, а в хола. Разбира се, ако това не беше заключителна, десертна част от цялостно хранене. Ворожец седна на дивана, а Лариса веднага подви крака под себе си във фотьойла и се сви на клъбце.

— Вие винаги имате такива вкусни десертчета — проточи мечтателно. — Е, с една дума… С една дума, татко иска да им заведа своя ухажор да се запознаят.

— Ами заведи го. Какъв е проблемът?

— Их, чичо Петя!

Харесваше му да я ядосва. Лорик беше толкова младичка! И далеч невинаги умееше да различава шегата от казаното на сериозно. Кой знае защо, Ворожец изпитваше удоволствие, като я гледаше как се нервира и ядосва, без да разбира, че всичко става наужким. А може би това не беше удоволствие, а умиление? Не знаеше и нямаше намерение да разнищва този деликатен въпрос.

— Днес е юбилеят на драматичния театър. Баща ти и майка ти ще ходят ли? — попита той.

— Естествено! Вече цяла седмица ме тормозят да си купя прилична рокля и да ги придружа.

— И какво? Купи ли си?

— Ама моля ви се, чичо Петя! — възмутено окръгли очи Лариса. — Нямам никакво намерение. За какво са ми притрябвали тези сборища? Чудесно ще си прекарат и без мен.

— Е, тук не си права…

Ворожец замълча за известно време, докато Надя редеше на ниската широка маса чаши, кафеник, поднос с пасти, чинии и прибори. Лариса веднага протегна ръка и грабна от подноса ванилов еклер. Обожаваше сладкиши.

Когато Надя излезе, Лариса бързо дояде еклера, избърса устните си с длан и облиза изцапаните с крем и глазура пръстчета. Пьотър Сергеевич укорително поклати глава.

— Има салфетки, момиче!

— Ииих, стига де! — небрежно промърмори тя. — И така може. Защо да не съм права?

— Защото на юбилея на театъра ще има огромен брой журналисти, цялото внимание ще бъде приковано към кмета и неговото семейство. И всички ще те видят в компанията на младежа. Утре за това ще пишат във вестниците, ще се появи информация из сайтовете, а по телевизията ще излъчат репортаж. И толкоз, Лорик. Всички веднага ще се успокоят, никой няма да измисля нищо за теб, ще престанат с догадките и предположенията. И ще те оставят на мира.

— И без това никой не ме безпокои — сопна се тя.

— Тебе не, но баща ти дори много го безпокоят. Помисли за него и за майка си. Пък и те самите се тревожат, мога да ги разбера. Има смисъл и тях да успокоиш. При всяко положение ще трябва да го направиш рано или късно и по-добре днес, отколкото после.

— Защо? Защо да е по-добре днес?

— Защото мероприятието е сега. Ще има много народ. Татко ти ще бъде зает. И той, и майка ти просто няма да имат възможност да се вкопчат в твоето момче. Така ще можете да си тръгнете веднага щом поискате. А ако го заведеш при родителите си вкъщи, той ще стане единственият обект на внимание. И няма да можете да си тръгнете, ще трябва да стоите докрай. Изобщо, Лорик, слушай умния си чичо Петя и всичко ще бъде наред. Чичо ти няма да те посъветва нещо лошо.

— Их, чичо Петя!!! — отчаяно възкликна Лариса. — Ама наистина от всичко разбирате!

— Естествено — доволно се усмихна Ворожец.

Той бавно сложи в десертната си чиния плодова кошничка и много ловко се справи с нея с помощта на десертна вилица и чаена лъжичка. Отпи три глътки от силното кафе, поглеждайки към явно притеснената си гостенка.

— От нищо не се бой, момичето ми — неочаквано меко проговори той. — Аз ще бъда наблизо, ще помагам, ако има нещо. Нали съм спонсор на юбилейното тържество, не могат без мен. А виж, ако заведеш приятеля си в резиденцията, определено няма да бъда там. И никой няма да те спаси, глупаче. Аз ще уредя всичко — обеща той и силно извика: — Ина!

Помощничката се появи след няколко секунди.

— Слушам, Пьотър Сергеевич.

— Ще свършите ли скоро там?

— Вече свършваме.

— Прекрасно. Обади се, където трябва, да подберат няколко вечерни рокли за Лорик. Звънни и на Галя, да отиде с Лорик и да й помогне да избере. Обясни й, че детето трябва да се облече за участие в тържествено мероприятие.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич, сега ще направя всичко.

И ще направи. Ворожец не се съмняваше в това. Освен изпълнителността и точността, тази жена имаше още едно наистина безценно качество: абсолютно й липсваше любопитство. Не питаше нищо излишно, в нищо не се набъркваше. Цена нямаше. Отначало Ворожец планираше да вземе Ина само временно, докато си намери друг стабилен помощник, естествено, от мъжки пол. Именно затова й предложи добре платена работа без почивни дни. Пьотър Сергеевич беше сигурен, че съвсем скоро ще намери човека, който ще заеме мястото на загиналия в катастрофа предишен помощник. А два-три месеца тя можеше да поработи и без почивка. Ала месеците минаваха, а проблемът не се решаваше. Излезе, че не е толкова лесно да се намери нов помощник, който да отговаря на всички огромни изисквания на Ворожец.

Може би имаше смисъл да поразсъждава дали да не вземе Ина на постоянна работа? Не, нямаше как да стане. На него му трябваше мъж без семейство, за да живее тук, в къщичката за персонала, и да му бъде винаги подръка. А Ина имаше съпруг и син. Вярно, синът беше вече голям, учеше в институт в Кемерово и не се нуждаеше особено от майка си, но все пак… А и тя определено нямаше да се съгласи с такъв график на работа, който да удовлетворява Пьотър Сергеевич, колкото и луди пари да й предложеше. Жалко наистина.

Лариса седеше нацупена и мълчаливо поглъщаше паста след паста. Пьотър Сергеевич не нарушаваше мълчанието, пиеше кафе и размишляваше, докато отново не се появи Ина.

— Очакват Лариса в магазин „Принцеса“ на Северния проспект, номер осемдесет и девет — докладва тя. — Ще подберат рокля и всички аксесоари. Галина Евгеневна ще бъде там след час и ще помогне. Тя ще уреди прическата, маникюра и грима.

— Добре — кимна Ворожец.

Лариса седеше с вид на овца, която сега ще поведат на заколение.

— Ох, никак не ми се иска… Чичо Петя, дали не може някак да се размине това, а?

Той строго погледна момичето.

— Няма да се размине. Трябва да го направиш, Лорик. Нали ти казах, че всичко ще уредя. За нищо не се тревожи. Върви в магазина, после Галя ще те заведе където е нужно. И ми се обади след… — Погледна часовника си, пресметна нещо. — След два часа. Аз ще ти кажа какво да направиш после.

— Ама как… — слисано погледна тя Пьотър Сергеевич. — Та той…

— Тръгвай, казах! — подвикна Ворожец. — И след два часа ми се обади. Щом аз обещавам, че всичко ще бъде наред, значи, ще бъде.

Лариса се потътри към вратата. От стремителното грациозно девойче, което буквално преди час долетя тук като с криле, не бе останала и следа. За някакъв миг на Ворожец дори му дожаля за нея. Но този миг се оказа твърде кратък.

От прозореца на хола той наблюдаваше как дъщерята на приятеля му Костя Смелков се качи в колата и замина. После извади телефона и набра още един номер. След още няколко минути на вратата се показаха Ина и младият компютърджия. Отново се отвориха и затвориха външните порти. Тихо тропна входната врата, върна се помощничката.

— Е, и какво се оказа там? — попита Ворожец колкото можа по-равнодушно.

— Карти на града, на прилежащите територии, на областта. Сайтовете на Водоканал и на Енергото, разделите за перспективно планиране. Сайтът на Кадастралната палата. Подборка материали по търсени думи „разпределение на сферите на влияние във Вербицк“ и „криминални войни във Вербицк“.

— И нищо друго, така ли?

— Нищо — кратко потвърди Ина.

— Пощенски кутии? Скайп? Социални мрежи?

— Нищо — твърдо повтори тя. — Само това, което изброих.

Изглежда, тези московчани снощи наистина са провели „производствено съвещание“ и са обсъдили плановете си за действие в близките дни. Засега всичко се вписва в легендата, която са изложили пред Игор Баев, а после разказаха и пред него. Значи, това най-вероятно не е никаква легенда, а чиста истина. Ами прекрасно. Точно това ще каже на Игорьоха довечера, когато се видят в театъра. И на Костик ще каже. Защото Костя ще бъде принуден пред всички да стисне ръката на Ворожец и да размени няколко думи с него. Е, няма как, нали Пьотър Сергеевич е главният спонсор на тържеството. Но Костик ще разговаря с него именно като със спонсор, а не като с личен приятел.

А може пък… Пьотър Сергеевич се усмихна на неочаквано споходилата го мисъл. Та нали е главен спонсор и се разпорежда с поканите по собствено усмотрение. За него е запазена ложата на дирекцията, в която той може да покани когото иска. Самият директор ще се намира заедно с кмета в другата ложа, „губернаторската“.

— Я се обади на нашите гости — обърна се той към Ина — и им предложи да посетят мероприятието ни. Може да им е интересно. Все пак културна програма е. Целият елит на града ще присъства.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич — последва очакваният отговор.

* * *

Денят беше прохладен, слънчев и ветровит. Настя Каменская обичаше такова време, затова с удоволствие се разхождаше по шосето, докато Коротков обикаляше и оглеждаше парцелите. Шофьорът Володя сладко дремеше в колата под тихото чуруликане на гласовете, долитащи от радиоприемника.

Тя се спря и с наслада обгърна с поглед разкрилата се пред нея панорама. Ако трябваше сама да строи почивна база и нямаше финансови ограничения, щеше да избере точно този парцел на брега на заобиколеното от гъста гора огромно езеро. Такава красота, че чак те замайва, като я гледаш. Но Юрка обясни, че за тази земя, макар още да няма нито магистрала, нито дори утвърден проект, искат прекалено много. Впрочем такава покупка може да се окаже съвсем по джоба на брат й. Тя никога не се бе опитвала да изясни доколко е заможен Александър Каменски и колко е богата неговата банка АПК, така че нямаше реална представа за финансовите му възможности.

— Ало, блейката! — чу се отзад гласът на Коротков. — Стига си мечтала, тръгваме.

Настя се извърна.

— Тук е много красиво — каза. — Ако бях на мястото на Сашка, бих купила този парцел. Сигурна съм, че няма да намерим нищо по-добро.

— Е, защо? — възрази Коротков и запали цигара. — От северната страна има още два парцела край вода, тъкмо сега отиваме да ги видим. Вярно, те са по-далече от града, затова пък са по-евтини. Току-що ми се обади оная лелка, дето е нещо като секретарка на Ворожец. Пьотър Сергеевич ни канел да посетим довечера тържеството за юбилея на техния Вербицки драматичен театър. Какво мислиш?

Настя го погледна учудено. Как така какво мисли? Ами че то е ясно! Какви ти юбилеи, когато те си носят само ежедневни дрехи за пътуване до гората, за делови обяд или пък вечеря в скъп ресторант. Впрочем…

— А кой ще бъде там?

— Цялото ръководство, включително и кметът. А приятелят ни Ворожец бил главен спонсор. Излиза, че нашият човек е и меценат.

— Сиреч, там ще са и хората, с които ще трябва да преговаряме за купуване на парцел?

— Мисля, че да — кимна Юра.

— А можем ли да научим по-точно кои?

— Без проблеми.

Той извади телефона и набра последния номер, с който бе говорил.

— Как й беше името на помощничката? — попита шепнешком Настя, докато слушаше дългите сигнали. — Вече съм го забравил.

— Ина — подсказа му тя, като извади от чантата бележника със записките си. — И включи високоговорителя.

Ина изброяваше имената на поканените, а Настя следеше има ли ги в нейните списъци и при всяко съвпадение мълчаливо кимаше. Когато броят на тези, които я интересуваха, надхвърли двайсет, тя затвори бележника и демонстративно подръпна пеша на якето, сочейки с пръст маратонките си, покрити с прах и борови иглички.

Коротков разбиращо кимна и попита в телефона:

— Определен ли е дрескод? Благодаря, с колежката ще си погледнем графиците и ще ви съобщим решението си.

— Толкова си делови, че чак да го дострашее човек — засмя се Настя, щом Юра приключи разговора. — Колежки, графици, решения… Също като при големите клечки.

— Ами какво да правя? — изразително разпери ръце той. — Длъжността ме задължава. Когато търчах като оперативен работник, всичко беше по-просто. А сега вечно с тия елегантности. И аз още не съм изучил всички думи. Например това, как беше… Каж… кежу… Не, не мога да го изговоря. Е, това, с което трябва да бъдем на тържеството в театъра.

— Casual elegant?

— Ха, точно. Не ми беше удобно да питам Ина какво означава. На теб се надявах. Е, та какво е то?

— Нормално — успокои го Настя. — Горе-долу като дрехите, които сме си взели за делови вечери. Ще мине. Е, какво, да се обадя ли на Саша? Той да си даде командата, да не излезе, че самоволничим.

— Обади се. И хайде вече да вървим, Настюха, времето си тече, а за днес сме планирали още четири парцела.

Александър Каменски одобри идеята да посетят тържеството: личното познанство винаги е полезно, особено ако успеят да бъдат представени и на действащия кмет, и на неговите конкуренти в изборите. Някой от тях ще стане първият човек и ще ръководи града по време на строителството на почивната база, така че не е зле предварително да ги предразположим.

— Ако трябва да си купите официални дрехи за вечерта, не се притеснявайте — каза за довиждане брат й. — Всички трябва да видят, че не сте някакви бедняци. Посланикът е лицето на страната.

— Ще се справим и така — изхъмка Настя.

* * *

След като огледаха парцелите, Настя и Коротков отидоха в хотела, похапнаха в ресторанта и се качиха в стаите си, за да изберат дрехи за посещението в театъра. Тя всъщност май се изсили, като заяви гордо на брат си Саша, че ще се „справят“. Тъмносивият й костюм с панталон имаше напълно делови и строг вид, но в него нямаше нищо тържествено. Да имаше поне някакви украшения… Но тя и брошка не взе за тази командировка, и през ум не й мина. Само венчалната халка, която никога не сваляше. Едно правилно подбрано шалче би могло да спаси ситуацията. Ала къде да го намери в неделя следобед? В празнични дни обикновено работят само бутиците, чиито цени карат Настя да потрепери от ужас и да й се приреве от горестната мисъл, че трийсет години вярна държавна служба не струват и пукната пара в очите на въпросната държава. Магазините от по-долна класа като правило са затворени в неделя. Проблемът дори не е в това, че тя няма средства, сега и заплатата й е добра, и Александър преведе на картите им с Коротков предостатъчна сума, като заръча на пратениците си нищо да не си отказват. Има пари. Но има и обида. И тази обида не й позволява радостно да ги харчи за неща, които според нея са прекалени и не са жизнено необходими. Извади комплекта козметика и леко се гримира. Видът й се подобри, но немного.

Потропа на вратата към стаята на Коротков.

— Юра, как върви?

— С тези дрехи ставам само за погребение — чу от спалнята мрачния му глас. — Или за съдебен процес, на подсъдимата скамейка.

Той се появи пред нея с тъмен костюм и строга вратовръзка. Светлата риза на едва забележими райенца не спасяваше положението.

— Мрачно и сериозно — констатира Настя. — И аз не съм по цвете. Какво ще правим? Ще го пратим по дяволите или ще опитаме да предприемем нещо?

— Ще трябва да предприемем — въздъхна Коротков. — Налага се да направим впечатление на адекватни хора, с които можеш да си имаш работа.

Слязоха долу и намериха колата си на паркинга. Шофьорът Володя изслуша молбата им, позамисли се, потърка мекото на ухото си, после радостно кимна:

— Има такова място! Отворено е в неделя и цените са нормални.

Не сбърка: магазинът, в който ги закара, наистина работеше и цените в него бяха повече от приемливи. Коротков, който първоначално търсеше само вратовръзка, се развихри и освен нея купи напълно подходяща за случая риза. Настя пък се сдоби с рядко евтино, но необикновено елегантно шалче. Сега и двамата изглеждаха достойно: умерено делово, умерено официално. Пък и вече не оставаше време за още подобрения — и без това закъсняваха.

До театъра стигнаха четвърт час по-късно от уговореното с Ина. Помощничката на Пьотър Сергеевич с невъзмутима физиономия ги чакаше пред входа и веднага ги въведе в просторното фоайе право при Ворожец, който оживено разговаряше с малка група мъже и празнично облечени дами. Започнаха отегчителните представяния и запознанства, мяркаха се лица, имена, длъжности и титли… Началото на тържествената част се бавеше: очакваха кмета. Най-сетне при Ворожец дотича позакръглен нисък човек със смокинг и му прошепна нещо на ухото.

— Господа, заповядайте в залата — широко се усмихна Ворожец. — Константин Кирилович е пристигнал, ще започваме.

Придружени от Пьотър Сергеевич, Настя и Юра влязоха в ложата на дирекцията. Оцениха фруктиерата, пълна с плодове, и бутилките с напитки на масичката и заеха места на първия ред. Ворожец се извини, задето трябвало да ги напусне:

— За съжаление, моето място е в президиума. — В гласа му звучеше нескрит сарказъм. — Ще ми благодарят, а аз с умна физиономия ще кимам и ще се усмихвам.

Зрителната зала бързо се пълнеше и хората, облечени съвсем обикновено, се оказаха повече от онези, които бяха взели под внимание прословутия дрескод. В тяхната ложа се разположиха още четирима поканени, но веднага след встъпителното слово, произнесено от директора на театъра — същия пълен човек със смокинга, те се преместиха в авансложата и нещо бурно заобсъждаха.

Директорът даде думата на кмета на Вербицк — Константин Кирилович Смелков, и Настя с интерес взе да наблюдава първия човек на града. Много привлекателен. Младолик. Прекрасна осанка. Лека походка. Гъста коса. Гладко лице. Нима е на петдесет и три години? Или на петдесет и две? Той не може да е по-млад от Ворожец, нали са съученици. А кметът изглежда най-много на четирийсет и пет. Добре поставен глас. Изключително обаятелна усмивка. Говори без листче, от сърце. Или обмислено? Впрочем това не е от значение, важното е, че не срича от листче. И произнася човешки думи, а не докладва с дежурен патос за успехите и постиженията в развитието на културата. За ролята на театъра в нашия живот. За своите първи театрални впечатления, когато баба му го водела на детски спектакли. За самоотвержения труд на хората, които в един икономически сложен период са подкрепяли и подкрепят живота на сцената.

Докато го наблюдаваше и слушаше словото му, някак трудно й беше да си представи Константин Кирилович като строителен работник…

Тя огледа Коротков, който седеше до нея: хубав костюм, аромат на скъп парфюм.

— Юра — попита шепнешком, — преди милиционерската школа ти с какво се занимаваше?

— Бях в казармата — също шепнешком отговори той. — Защо?

— А преди казармата? След десети клас?

— Бях шлосер в един гараж, нали бях завършил професионално-техническо училище… Абе сто пъти съм ти разказвал. Забрави ли?

— Забравила съм — виновно призна тя. — Сега си спомних.

Момче от ПТУ. Шлосер в гараж. Младичък лейтенант с нови пагони с две грейнали звездички. Полковник от милицията. Директор на почивна база, който има възможност да си позволи скъпи костюми и разбира от водоснабдяване и електрически инсталации… Четирийсет години са дълъг път. След толкова време ти вече не си променен човек. Ти просто си друг човек. Съвсем друг.

Кой знае защо, тя си спомни филма „Изкуплението Шоушенк“ по повестта на Стивън Кинг. Героят на Морган Фрийман, излежал четирийсет години от доживотната присъда за престъпление, извършено в далечната младост, отговаряше пред комисията за условно освобождаване. И на въпроса дали се е превъзпитал, каза: „Дали съм се превъзпитал? Дали съжалявам за стореното? Спомням си колко глупаво младо хлапе бях… Мъчно ми е, че не мога да си поговоря с него, бих се опитал да го вразумя… Да му кажа какво го чака в бъдещето. Но не мога. Това момче вече го няма. Останал е само този старец“.

И кметът Смелков сега е друг, никак не прилича на онова момче с лопатата, което е строило Вербицката ферма за норки. Онова момче вече го няма. Интересно, какви ли думи би могъл да изрече днешният уверен и преуспял Константин Кирилович на онзи седемнайсетгодишен хлапак?

Кметът говореше вдъхновено, често се шегуваше, гостите одобрително се смееха и аплодираха. Когато слезе от трибуната, на Настя й стана скучно: всички следващи слова не можеха и да се сравняват с неговото. Тя си спомни, че в аванложата бе видяла бинокли. Там гостите, които не проявяваха интерес към тържествената част — трима мъже и една жена, — с делови вид ядяха грозде, пиеха вино и обсъждаха нещо за данъка върху добавената стойност. Не обърнаха ни най-малко внимание на Настя, когато тихичко взе един бинокъл и се върна на мястото си. И започна да търси сред седящите в партера и в ложите хората, с които бе успяла да се запознае.

След като завърши словото си, кметът не остана в президиума, а отиде зад кулисите и след няколко минути Настя го видя в „губернаторската“ ложа до съпругата му. В съседната ложа забеляза главния съперник на кмета — Горчевски, когото Пьотър Сергеевич любезно бе представил на нея и Коротков. Преди да завърши тържествената част, тя успя да огледа с бинокъла почти всичките си нови познати и дори да прецени кой точно седи до тях: членове на семейството, любовници или делови партньори. Жалко, че самият Ворожец е на сцената в президиума… Впрочем сега ще започне представлението, той ще се премести в зрителната зала и ще може… Не, няма да стане. По време на тържествената част светлината в залата е включена и това й позволява прекрасно да огледа зрителите. По време на спектакъла, който директорът на театъра, кой знае защо, е нарекъл „весела сбирка“, ще угасят лампите. Но нищо, предстои най-важното — коктейлът, именно там непременно ще се разбере с кого именно Пьотър Сергеевич е дошъл на юбилейната вечер.

Тя разглеждаше гостите на тържеството и същевременно продължаваше да размисля как се променя човек с годините… И как се е променила самата тя. Излиза, че и онази деветокласничка, в която се влюби Льоша Чистяков, също я няма. И самия Льошка, рижавия и чорлавия, го няма. Сега има двама съвършено различни души, които по неясно какво чудо се задържат един до друг. Беше й неприятно да мисли за това. Интересно, какви ли думи тя, петдесет и четири годишната пенсионерка, би казала сега на онова момиче? Не отивай да работиш в милицията? Не се омъжвай за съученик? Не, не и не. Тя не би дала такива съвети. Дори за миг в живота си не бе съжалявала нито за първото, нито за второто. Какво тогава? Нима през всичките тези години не е поумняла, не е помъдряла и не може да каже абсолютно нищо на онова момиче? И няма нищичко, което би искала да сподели с него?

Когато преди началото на „веселата сбирка“ в ложата дойде Ворожец, Настя безмълвно се наруга, задето е била невнимателна: за какво изобщо е мислела? Та нали е ясно, че щом Ворожец настанява гостите си в ложата на дирекцията, значи, и той ще бъде в нея. Та къде другаде може да седи главният спонсор на празника? Или в „губернаторската“ ложа, или тук. Между другото, защо не е до Смелков? Нали толкова много се говори за дългогодишното им приятелство…

Пьотър Сергеевич се появи, придружен от необикновено красива синеока брюнетка с дълга тъмночервена рокля с дълбоко деколте, която представи като Галина, своята приятелка. Представлението, подготвено за юбилея, се оказа наистина много весело: десет петминутни смешни пародии на най-известните спектакли на Вербицкия драматичен театър през всички години на неговото съществуване. Отначало двуминутна сцена от спектакъла в оригинал, после три минути пародия. Настя оцени оригиналността на замисъла и виртуозното изпълнение. На хората, които бяха измислили и осъществили това, би трябвало да се постави най-високата оценка! Особено я развесели сцената от спектакъла „Платон Кречет“: за обиграване бе избран епизодът, в който главният герой, Платон, замислено свири на цигулка и размишлява на глас върху нещо сложно, свързано с работата му. В пародийната част бяха вплели мотиви от „Цигулар на покрива“, а на финала преминаха към Шерлок Холмс, като завършиха с прочутата музика от сериала и репликата за Уотсън. Залата прогърмя. Получи се наистина много изящно и смешно.

— Да вървим да работим — с искрено съжаление каза Настя, когато представлението свърши.

Да, в случая коктейлът беше именно работа. Да се запознават, да правят впечатление, да завързват познанства, да извличат информация… От всичко изброено Настя Каменская обичаше да прави само последното. Но останалото беше необходимата прелюдия, без която нищо не би излязло. Кой ще си има работа с човек, когото не познава или не му е симпатичен?

В центъра на фоайето, заобиколени от непрестанно снимащи фотографи от медиите, стояха кметът, съпругата му и младо хубаво момиче с вечерна рокля. До момичето — младеж със смокинг. Дъщерята на кмета с годеника си? Или момчето е негов син? Пьотър Сергеевич май бе споменал само за две дъщери, когато им разказваше за приятеля си Смелков. Младежът беше единственият човек, освен директора на театъра, който бе сметнал за необходимо да облече „тържествен“ костюм. Усмихваше се леко смутено, като при това излъчваше пълно спокойствие и увереност. Виж, момичето, както се стори на Настя, беше или напрегнато, или уплашено от нещо, или просто недоволно.

— Съпругата на Костя, Верочка — тихичко поясни Ворожец, който крачеше до нея. — Лариса, Лорик, тяхната дъщеря. И нейното гадже. Най-сетне Лорик ни го показа.

— Кой е той? — с нескрито любопитство попита приятелката му Галина, която здраво държеше кавалера си под ръка. — С какво се занимава? Къде се е запознала с него?

— Нямам представа — отговори Пьотър Сергеевич. — И аз го виждам за пръв път. Подозирам, че и Костя, и Верочка едва днес се запознават с него. Да вървим, приятели — обърна се той към Настя и Коротков, — ще ви представя на нашия кмет.

— Ами фотографите там? — притесни се Коротков. — Да не попречим?

— Я стига! Тези досадници цяла вечер ще се навъртат около кмета. Е, какво сега, да не се види с хората ли? Хайде, хайде, защото на Верочка й е скучно, поне с вас да си поговори.

Запознанството премина леко и приятно. Смелков излъчваше доброжелателност и по всякакъв начин демонстрираше дружелюбие. Горещо благодари на Ворожец за гостоприемството, оказано на гостите от Москва, представляващи такава уважавана и радваща се на добра репутация банка… С една дума, изрече всичко, което трябваше, и дори малко отгоре. При това наричаше Ворожец „Пьотър Сергеевич“ и се обръщаше към него на „ви“. Настя едва се удържаше да не прихне. След няколко простички манипулации успяха да се разделят: Коротков завладя цялото внимание на кмета, а Настя се озова в компанията на съпругата, дъщеря им, младежа със смокинга и Ворожец и приятелката му. Вера Смелкова и Галина започнаха да обсъждат някакви общи познати, а Настя и Ворожец се опитаха да завържат разговор с Лариса и нейния кавалер, който се представи като Олег. Лариса без особено желание се включваше в разговора и на Настя се стори, че тя току поглежда умолително Пьотър Сергеевич. Виж, Олег й хареса. Той не беше скован, разговаряше свободно и същевременно не допускаше никакво фамилиарничене. Умело поддържаше дистанция и демонстрираше добро познаване на театралната класика, с удоволствие обсъди с Настя току-що видения пародиен спектакъл и наблюденията и оценките му бяха умни и точни. Настя се зарадва, задето й се бе паднал толкова начетен събеседник — та нали нито с Коротков, нито с Ворожец, камо ли пък с непознатата кметска съпруга, тя едва ли би си побъбрила толкова интересно. Впрочем задачата й в това мероприятие беше да предразполага „нужните“ хора, а не гаджетата на младичките им дъщери, но нали един приятен събеседник е такава рядкост…

Дъщерята на кмета напрегнато се вслушваше в техния разговор, ала не вземаше участие. Слушаше ги и Ворожец, но не напрегнато като момичето, а с нескрит интерес, местейки очи от младежа към Каменская. Настя би заложила главата си, че уважаемият Пьотър Сергеевич не е специалист в обсъжданите въпроси и дори не се опитва да вникне в смисъла на чутото, а изучава и преценява Олег. И при това се ориентира по нейната реакция. Московската гостенка кима одобрително и се съгласява? Значи, кавалерът на Лариса е казал нещо умно. Смее се? Значи, той се е пошегувал сполучливо. Настя разказва нещо неразбираемо? Значи, вижда у Олег разбиращ познавач. Тя се запита защо ли това момче толкова е заинтересувало бизнесмена?

„Всичко е ясно — досети се Настя, — на Ворожец не му е безразличен животът на момичето, дъщеря е на приятеля му и той се вълнува, както и родителите й. И сигурно се чуди защо Лариса не е запознала майка си и баща си с този прекрасен младеж по-рано. С такъв кавалер можеш само да се гордееш. Впрочем… всичко е възможно. Например той да е женен. Тогава родителите определено не биха го одобрили. А ако има и малко дете, възраженията ще избухнат и в семейството, и в пресата.“

Междувременно на най-интересното място в този увлекателен разговор конфигурацията в групите се промени. Коротков се отдалечи към противоположната част на фоайето в компанията на двама солидни мъже, с които го запозна Смелков, а самият кмет се присъедини към тях. Нежно прегърна жена си, шеговито подръпна кичур коса на дъщеря си и подари на всички останали лъчезарна усмивка. Тутакси отново засвяткаха фотоапарати. Настя забеляза, че Пьотър Сергеевич бе заел позиция, при която би било трудно да се направи снимка на тема „Кметът и бизнесменът Ворожец — приятелство навеки“. И то такава, където двамата персонажи биха се получили анфас и едва ли не прегърнати. Тя улови бързия благодарен поглед на кмета към неговия приятел. Какво пък, между тях явно има спогодба и Пьотър Сергеевич спазва правилата й. Няма обидени.

А дали наистина няма? Знае ли човек…

Смелков, без да обръща внимание на сериозно изглеждащите мъже с вид на чиновници или бизнесмени, които се опитваха да привлекат погледа му и да го заговорят, насочи цялата мощ на обаянието си към Олег. Буквално го бомбардираше с въпроси. И отново Настя улови тревожния и умолителен поглед, който Лариса отправи към Ворожец. Пьотър Сергеевич започна доста ловко да заговаря кмета, като умело включваше и съпругата му Вера.

Всичко това беше симпатично и дори увлекателно, но Настя не биваше да забравя с каква цел се намира тук. Тя мислено въздъхна и заговори с Галина. Ворожец бе споменал, че й е организирал верига от спа салони. И щеше да е грехота да не се възползва от това.

Само след петнайсетина минути, докато се разхождаше с Галина из фоайето и похапваше петифури, които така и не можа да определи с какво са, Настя научи кое е най-обсъжданото събитие във Вербицк: убийството на Мила Милановская, която работела в токшоуто „Персона“. Телевизионните зрители не познавали самата Милановская, която била там главен редактор, но когато я убили, научили, че по време на подготовката за предаване с кмета Смелков изскочила някаква информация за неговия съперник Горчевски. Та именно заради тази информация била убита Милановская.

— Гена Лаевич каза, че рейтингът на Горчевски веднага тръгнал надолу — говореше Галина, като току докосваше ръката на Настя, сякаш се стараеше да привлече още по-силно вниманието й. — Всички приказват само за едно: че Горчевски бил дал мократа поръчка за Милановская.

— Кой е този Лаевич? — търпеливо питаше Настя.

Приятелката на Пьотър Сергеевич несъмнено не беше глупава, дори напротив. Но дисциплината на говорене явно не бе силната й страна. Има такива хора, които още като се запознаят с вас, могат да изтърсят: „Ленка се развежда с Вася заради оня Коля“. Нищичко не можеш да разбереш. Макар че такъв човек спокойно би могъл да каже: „Моя бивша състудентка се развежда с мъжа си, има връзка с колега и е решила да се събере с него“. Просто и ясно. Галина сипеше имена и фамилии, сякаш Настя бе нейна стара позната, беше живяла във Вербицк и познаваше всички. Налагаше се постоянно да я спира и да уточнява за кого става дума.

— Гена Лаевич ръководи предизборния щаб на Костя. Те едва ли не всеки ден правят тези допитвания. Симпатиите на населението клонят повече към Костя, но ако това е заради приказките за Горчевски и Милановская, лошо. Игор се изтормози, вгорчиха му живота, не му дават мира заради убийствата на еколозите. А сега и Горчевски… Знаете ли как го нападат!

Игор — това очевидно е полковник Баев. А че го нападат, е напълно обяснимо. Баев е приятел на Смелков. Горчевски е негов съперник. Дори уликите срещу Горчевски да натежат, противниците на сегашния кмет ще опищят света, че Баев фалшифицира материалите по делото, за да помогне на приятеля си в предизборната битка. Така Баев попада между два огъня. Не е за завиждане.

— Петя вече запозна ли ви с Игор?

— Ами ние някак… сами — позасмя се Настя. — Не бих казала, че Игор Валеревич много ни се зарадва.

— О, недейте така. — Галина направи очарователна смешна гримаса. — Игорьок е много мил, само дето е суховат, защото работата му е тежка. Хайде, ще ви запозная с Алиса, жена му, ето ги там с Игор.

В цивилен костюм началникът на управлението на вътрешните работи полковник Баев изглеждаше още по-мрачен. До него, с кисела физиономия и чаша шампанско в ръката, стоеше млада жена, която Настя отначало взе за негова дъщеря. Но се оказа, че тя е съпругата на Игор Валеревич.

Когато забеляза Настя, Баев я изгледа така, че й стана чоглаво. Господи, какво толкова му сториха те с Коротков? С какво го засегнаха, та ги смята за кръвни врагове? Полковникът видя, че приятелката на Ворожец целенасочено се движи към тях и се кани да запознае московската гостенка с жена му. И навреме се извърна и се отдалечи, уж търси някакви познати.

След няколко минути разговор с младата му съпруга Настя се почувства ужасно. Глупостта и апломбът на госпожата й се сториха непоносими. Галина забеляза, че разговорът не е по вкуса на Настя, и бързо я отведе под предлога „ох, съвсем забравих, че обещахме…“, за което Настя й беше искрено благодарна.

— Виждате ли какво става? — бъбреше Галина, ловко лавирайки в тълпата, докато си проправяше път към коктейлната маса. — Най-свестните мъже се падат на най-тъпите глупачки. Нарочно ви запознах, за да разберете защо Игорьок е такъв темерут. Та какъв да станеш с подобна жена? Тя му е изпила мозъка. Когато се запознали, била на двайсет и две години, ала вече живеела с един мъж, родила дете. Хлапето още нямало и годинка, когато Игор срещнал Алиска — и веднага откачил. Ама буквално! Съвсем оглупял — толкова се влюбил! А тя изобщо не го обичала, просто се полакомила за пагоните му, за длъжността му, за възможностите му. И му завъртяла главата. Той се разведе, прибра я от онзи мъж, ожени се за нея, след около три години тя роди и от него. И след второто раждане толкова затъпя, че не можеш го описа. А за Игор ми е жал… Любов — какво да правиш, тя е сляпа, не пита. Той е добър, умен, разбира си от работата. Но ето как се насади…

Масата беше явно доста опоскана, но все пак успяха да си вземат плодове и някакви десерти. Галина с лека завист гледаше как Настя безгрижно хапва крем карамел.

— Да можех и аз така — въздъхна тя. — Но няма как. Всеки грам захар веднага се трупа на ханша ми. Трябва да пазя фигурата си, че остарявам… Е, сама виждате. Още съвсем мъничко — и ще премина във „втора младост“, а аз трябва да се грижа за външността си, за да си намеря съпруг. И да родя, докато годините ми позволяват. Жалко, нашият Петенка е заклет единак и не ще деца, инак щях да се омъжа за него. А аз искам, и то законни, не просто така. Бих взела всекиго, стига да му родя деца и да ги отгледаме нормално. Дори и старец, ако е още… ами… способен.

— А ролята на младичка съпруга на стар мъж не ви ли смущава? — усмихна се Настя, учудена от тази внезапна откровеност. — Нали самата вие току-що говорехте твърде критично за жената на полковника.

— Мен да смущава? — позасмя се Галина и захапа тъничък резен ябълка. — Мен изобщо от нищо не ми пука. Петя отдавна ме е научил, че човек трябва да бъде какъвто е и да не се преструва на друг. Той знае позицията ми по този въпрос, не крие и своята от мен, всичко с него ни е по взаимно съгласие, за всичко сме се разбрали. И изобщо не виждам нищо лошо в бракове, където има голяма разлика във възрастта на мъжа и жената. Любовта си е любов, това нещастие може да се стовари върху всекиго, както керемида по главата. Виж, Алиска Баева и другите като нея се навират в очите на околните и ги карат да осъждат мъжете на възраст, които се женят за младички. Осъждат и младите жени. Тъй де — сметкаджийство, корист и така нататък. А защо да е непременно сметкаджийство? Може и жената да е влюбена! Заради такива като Алиска хората изобщо престанаха да вярват в любовта.

— А вие вярвате ли?

— Аз ли? Вярвам, защо не? Разбира се, не е задължително да се случи на мен. Но на други се случва. Ето, Игор нали е влюбен… Значи, любовта съществува.

Галина завъртя глава и се огледа.

— Е, какво? С кого друг да ви запозная? Давайте заявките си — весело предложи тя. — Мога да ви уредя практически с всяка дама от тукашното висше общество, почти всички ползват услугите на моите салони.

Приятелката на Ворожец беше ужасно симпатична на Настя с искреността си. Когато Пьотър Сергеевич я нарече дама на сърцето си и каза, че тя е собственичка на верига спа салони, в главата й веднага изникна образ на ловка хитруша, непременно изрусена, със силиконов бюст и прекомерно издути с помощта на пластичната хирургия устни. Галина обаче никак не приличаше на този образ, красотата й беше природна и абсолютно естествена, ако не броим напълно умерения грим. Тя беше умна и ловка, но без да е подла, а делово. Въпреки че беше неделя вечер, телефонът й често звънеше и Настя с половин ухо долавяше думи, които показваха, че Галина не клюкарства с дружки, а взема някакви решения и дава указания, свързани с работата на салоните. Доставчик на боя за коса й съобщи, че стоката е спряна на митницата и няма да пристигне навреме… Счупила се масажна маса, майсторът бил в почивка, а днес за същия кабинет били записани още трима клиенти… Дама, недоволна от качеството на педикюра, заплашила, че ще се разправя със самата собственичка, шефката на салона не й била достатъчна… Друга дама получила алергична реакция от състава за увиване на тялото и се заканила да насъска срещу Галина градския отдел по здравеопазване и санепид станцията… Галина не се ядосваше, без нерви, спокойно оправяше нещата и обясняваше с кого да се свържат, какво да кажат, какво да предприемат…

Като се възползва от нейната любезност, Настя се запозна с още няколко дами — чиновнички, и почувства, че иска да излезе навън. Музиката внезапно й се стори прекалено силна и натрапчива, въздухът — тежък, глъчката и тълпата — непоносими. „Уморих се — помисли си тъжно. — От възрастта ще е, какво да сториш.“

Проправи си път до изхода и излезе на широкото външно стълбище с колони, откъдето се откриваше гледка към площада пред театъра. Потрепери зиморничаво: вечерите тук бяха студени, ако денем беше около плюс 16 или 18 градуса, нощем температурата падаше до 8. Тя се подпря на една колона, запали цигара и се постара да отпусне моментално напрегналите се от студа мускули.

Вратата на театъра се отвори, покрай Настя с бързи крачки минаха Лариса Смелкова и Олег. Настя беше сигурна, че те са избягали от скучното, „пенсионерско“ мероприятие и сега ще се качат в кола и ще заминат. Това би било логично и обяснимо. Но щом слязоха по стълбището, младежите тръгнаха в различни посоки: Лариса се качи в сребристосива малолитражна кола, спряна точно до стълбите, а Олег се отдалечи значително повече и Настя не успя да види в какъв автомобил влезе. Но при всяко положение двамата не поеха към едно и също място, защото нито една кола не последва Лариса. Значи, Олег бе излязъл от паркинга и бе отпрашил в съвсем друга посока.

Никакви целувки, никакви прегръдки. Те не се спряха дори за секунда, за да се сбогуват. Не размениха и думичка. Просто двама непознати, случайно излезли едновременно от една и съща сграда. Нима са се скарали?

Настя опита да възстанови в паметта си какво точно направи Лариса: ето, момичето излиза от вратата, стига до водещото надолу стълбище, слиза, отваря колата, качва се в нея, затваря, потегля… Да, движенията й са бързи, сякаш тя тича, дори лети, ала са спокойни и точни, в тях не се усещат нито нервност, нито гняв, нито отчаяние, нито с усилие сдържани сълзи. Лариса отвори вратата на автомобила, а не я дръпна рязко, както биха постъпили деветдесет и девет процента от оскърбените жени, и просто я затвори, а не я затръшна яростно. И потегли без бързане, уверено, като премерваше правилно всеки сантиметър, за да не забърше паркираните до нея коли.

Не, всичко това никак не приличаше на скарване между влюбени. Това не приличаше изобщо на нищо.

Беше необяснимо и нелогично.