Александра Маринина
Сибирски тайни (1)

Пролог

Чантата, пълна с книги от библиотеката, беше невероятно тежка, но Нина Ляшенко я мъкнеше с радост: мъжът й се бе възстановил от инсулта, утре заминаваше на санаториум за рехабилитация и я бе помолил да му донесе повечко книги. А това означаваше, че отново беше изпитал желание за живот. Всичко вкъщи бе препрочетено многократно. Със свободната си ръка Нина набра кода, отвори входната врата и мислено смъмри хората, които за пореден път бяха счупили или задигнали крушката. Опипом вкара ключето в ключалката на пощенската кутия и едва улови изсипващите се местни вестници, рекламни брошури, пликове с писма. Пъхна целия сноп хартия под мишница и се зарадва, че няма да се качва много нависоко — само до втория етаж. Навремето, когато с мъжа й получиха това ведомствено жилище, тя се ядосваше: шумно, тротоарът тесен, колите кажи-речи минават под главите на обитателите, а те бяха свикнали да спят на отворени прозорци. Сега се радваше: мъжът й все още ходеше трудно, но беше напълно по силите му да слезе от втория етаж, а и да се качи после, докато от по-горните май не би могъл. Защото блокът беше без асансьор. А и с възрастта чантите все повече натежаваха. Втори етаж, не е кой знае какво…

Нина влезе в апартамента, изу ботите си и още с палтото влезе в хола, при мъжа си, да провери как е той. Слава богу, всичко беше наред, мъжът й седеше във фотьойла и гледаше телевизия. Ето, сега можеше да си поеме дъх и да се съблече. Беше минала почти година след инсулта, а Нина така и не бе се преборила със страха, че може да се прибере от работа и да намери мъжа си проснат на пода. Като тогава…

— Ето книгите. — Тя сложи чантата до фотьойла. — Ето и пощата. Пак са напълнили кутията с реклами, няма отърваване от тях. Исках да ги захвърля още на входа, сега там са сложили специален кашон за отпадъци, нали видя. Но сред тях има и някакви пликове — сигурно сметки или от пенсионния фонд… Пак са счупили крушката и в тъмницата нищо не се вижда. Опасявах се заедно с тези боклуци да не изхвърля случайно и нещо важно. Прегледай ги, а? А аз ще вървя да приготвя вечерята.

— Да, да, Ниночка — кимна мъжът й. — Сметките аз ще ги… Сметките са сериозна работа.

Нина зарадвано се усмихна. Вярно, лявата му ръка и кракът все още едва го слушаха, ала все пак прогресът е налице. И сравнение няма с предишното. А пликовете мъжът й може да отваря и с една ръка, научи се.

След половин час вечерята беше готова. Нина донесе в хола подноса и започна да сервира масата.

— Е, какво — попита, — сметки ли са? Много ли са се натрупали?

— Както обикновено. Телефонът, квитанции, за наема… Мислех, че ще го вдигнат, май заплашваха, чух по телевизията. Но не, засега е същият. Браво на нашия кмет, спазва си обещанията, мъжки се държи. А едно от писмата изобщо не е за нас, пуснали са го в кутията по погрешка. Какви са тия хора, дето работят в пощите бе? Не разбирам! На плика ясно е написано: „Северная“, номер шестнайсет, апартамент пет. А нашият номер е осемнайсет. Къде гледат? Нинуля, утре на път за работа занеси писмото в съседния блок, а? Пусни го в кутията. Та така не е хубаво, човекът може би чака…

— Но как ще вляза? — възрази тя. — Там има код на вратата, като навсякъде, а аз не знам цифрите. Ще трябва да причакам някого от живеещите там или да го занеса в пощата.

Мъжът й неочаквано се смути.

— Не, недей в пощата… И на хората от блока недей… Защото аз не видях веднага адреса, отворих плика… поразкъсах го… Прочетох писмото. Нищо не разбрах, зачудих се и чак тогава внимателно прочетох адреса. Гледам — улицата написана правилно, и апартаментът — пети номер, като нашия, сградата обаче — съседната. Само че пликът… Нинуля, неудобно е да го показваме на хората.

— Но нали човекът, до когото е адресирано, и без това ще види скъсания плик и ще разбере, че някой го е чел — разсъдително забеляза Нина. — Защо ще се притесняваме толкова… Какво пише, нещо лично ли? Любовно?

— Не, звучи служебно… Нещо за екология. Нищо лично.

— За екология ли? — Тя се напрегна.

Ами нали онзи човек, когото убиха неотдавна, беше тъкмо от съседния блок. Дали писмото не е за него? Как ли му беше името? Всъщност никой нищо не знаеше за мъжа, говореха, че бил затворен, не общувал със съседите, дори не можаха да си спомнят как се казва. Ала в местния вестник много се писа за това убийство, там споменаха и името. Господи, ама как…

Тя нетърпеливо грабна грубо разкъсания плик, притисна го с пръсти и прочете името на получателя. Ами да, същият, Сьомушкин. Точно така. Тъкмо за него писаха във вестниците. Нина безцеремонно извади листа и зачете:

Не мога да се свържа с теб, не вдигаш телефона, а писмата по имейла се връщат със съобщението, че пощата ти не работи. Аз завърших своята част от отчета, сега екологичната картина се очертава изцяло, страшен материал е, всички ще отидат на съд, можеш да ми вярваш. Спешно се обади в лабораторията. Да не си заминал за някъде? Не отваряш, не вдигаш телефона, наложи се да ти пращам писмо като в праисторически времена. Не протакай, работата е спешна.

— Така значи — тихо проточи Нина и приседна в края на дивана. — Това нещо не е за пощата, а за полицията.

— Защо за полицията? — уплаши се мъжът й. — Та аз, без да искам… Така се случи. Случайно стана.

— Това писмо е за Сьомушкин. За същия, дето го убиха… От писмото личи, че се е занимавал с екология. Разбираш ли какво значи това?

— Ох, господи! — тревожно изрече мъжът й. — И тая си я биваше… Смяташ, че пак?…