Александра Маринина
Сибирски тайни (7)

Събота

Настя Каменская беше равнодушна към пейзажа. Някак си се получи така, че семейството й никога не бе имало вила, дори съвсем малка. Тя израсна в московската каменна джунгла и не бе свикнала да излиза „сред природата“. А и не я влечеше.

Ето защо заплануваното от Коротков пътуване до южните покрайнини на Вербицк никак не я вдъхновяваше. Но работата си е работа, още повече, когато е високоплатена. Чувстваше се вече съвсем добре, гърлото не я болеше, спокойно можеше да говори, от което незабавно се и възползва, засипвайки с въпроси шофьора Володя. Това беше много по-интересно, отколкото да зяпа през прозорците и да оценява перспективите за строителство. Пък и какво ли разбира тя от тези перспективи? За нея парцелите са едни и същи — навсякъде ели, смърчове, борове, кедри, само тук-там брезички и трепетлики. Виж, отвратителното разбито шосе, по което пътуваха, Настя разбираше много добре. Не само го разбираше, но и го чувстваше с всяка клетка на тялото си.

Володя отговаряше с готовност, подробно, и тя почерпи много полезна информация от този разговор. Например че населението открай време обичало кмета Смелков, защото той въвел ред в града: накарал общинските служби да се грижат за чистотата и да поддържат осветлението по улиците, довел свестен началник на полицията, който изтребил всички вагабонти, дето пречели на нормалните хора да ходят из града без страх, особено вечер. И изобщо кметът бил наше момче, местно, тук бил роден, строил фермата със собствените си ръце, затова сега се борел за нея като лъв. И лично той, Володя, непременно щял да гласува, и то точно за Константин Кирилович Смелков.

Когато стана дума за убитите еколози обаче, шофьорът демонстрира силен скептицизъм. Не се съмнявал, че еколозите изобщо не били убити заради фермата, а заради химкомбината.

— Ами сама помислете, каква вреда може да има от животинките? — разсъждаваше той. — Та те не вредят на дивата природа, значи, и в клетките няма да пречат на околната среда. Не, не е правилно да се обвинява фермата. Виж, химкомбинатът — да, това мога да го повярвам. Еколозите са изкопали нещо там. Само че нашият кмет няма да се отрече от комбината, негов собственик е приятелят му Ворожец.

— Ама нали казвате, че кметът ви е добър и населението го обича — учуди се Настя. — А сега излиза, че слага чадър над своите хора? Тоест е корумпиран, така ли?

— На мен пък хич не ми пука кой над кого слага чадър и кой колко е крал или вземал подкупи — спокойно поясни Володя. — Аз съм обикновен човек, тепърва ще живея в този град, грижейки се за семейството си, така че не броя парите в чуждите джобове. Броя ги обаче в моите. И прекрасно разбирам кое е добро и полезно за моето семейство. Светли и чисти ли са улиците? Това е полезно за мен. Във входа и в градинката край блока не се мотаят наркомани и алкохолици, нали? И това е полезно за мен. Между другото, сега и градинка имаме, а по-рано нямаше къде да разходиш детето. Смелков извади душите на общинските служби да оправят озеленяването и детските площадки, да ги стопанисват както трябва. Жена ми е медицинска сестра в поликлиниката, а от градския бюджет плащат добавки на медицинските работници, на учителите също. Добре ли е това за мен? Добре е! А откъде идват парите в бюджета? От данъците. А данъците откъде идват? От производството, от печалбата. През деветдесетте години и двата наши комбината — и металургическият, и химическият, съвсем я бяха закършили, нищо не произвеждаха, постъпления в градската хазна — нула. Само дотации от областта, а те са нищо и никакви, градът буквално умираше! Не изплащаха заплати и пенсии, нямаше от какво да се живее. После дойдоха активни делови хора, купиха или взеха под аренда това-онова, не съм се задълбочавал много, ама и двете производства заработиха, хем добре. И парите потекоха към бюджета, а от бюджета към нас, обикновените граждани. И ако ме питат мен кое е по-важно: екологията, от която не разбирам и не я виждам с очите си, или красивата рокля на щерка ми за абитуриентския бал, с която тя ще изглежда като принцеса и ще прекара може би най-незабравимите часове в живота си, знаете ли какво ще отговоря?

— Знам — засмя се Настя.

— Е, това е — доволно кимна Володя. — Ето защо, макар да съм сигурен, че цялата тая галиматия с еколозите не е заради фермата, а заради комбинатите — единия ли, другия ли, и двата ли, — мен не ме интересува. И нека кметът да спасява когото си иска, и за това не ми пука. Даже и да прибира в джоба си хубави парици от тая работа, хич не ми дреме. Важното е, че моят живот е уреден нормално. А знаете ли кой е най-активният борец срещу корупцията?

— Кой? — наостри уши Настя в очакване да чуе името на някой местен общественик.

Но отговорът я разочарова.

— Онзи, който живее зле — авторитетно заяви шофьорът. — Щом един човек живее зле, той се опитва да намери външна причина, която ще му обясни защо живее зле. Търси я и я намира. А когато добрува, и през ум няма да му мине да се поинтересува защо живее толкова добре. Той смята, че така е нормално да бъде. Ето, мен например хич не ме засяга кой за какво и колко прибира в джоба си, понеже искам и двата наши комбината да работят непрекъснато и да плащат данъци. Моето семейство е нахранено и облечено, жена ми и децата имат всичко необходимо — и аз съм доволен. И ако някой богатее от това, че животът ми е спокоен, моля, да се обогатява, не ми се свиди.

Настя Каменская не за пръв път чуваше подобни думи. В главата й отдавна се бе подредила цяла стройна система от аргументи по повод тази позиция, но сега възгледите на шофьора за корупцията ни най-малко не я интересуваха, така че тя реши да не влиза в спор. И отново насочи разговора към фермата за норки в северните покрайнини на Вербицк.

— Ами аз утре ще ви я покажа — обеща Володя, — и без това ще пътуваме в онази посока, само малко ще свърнем. Между другото, там работи моят вуйчо, братът на мама. Искате ли да ви запозная? Той като професионалист ще ви обясни, че от фермата не може да има никаква вреда.

— Искам — веднага се разпали Настя, старателно отбягвайки укорителните погледи, с които я пронизваше Коротков. — Кажете, Володя, а какво мислят жителите на града? Като вас ли: че причината е в комбинатите? Или все пак във фермата?

Настя така и не можа да си отговори нито сега, нито по-късно, защо зададе този въпрос. И откъде й хрумна? Ала го зададе.

Шофьорът сви рамене.

— Аз пък откъде да знам? Според телевизора, радиото и вестниците излиза, че е фермата. Може би те знаят по-добре. Аз си казвам моето мнение. Вуйчо ми е обяснявал, че от фермата няма вреда, вярвам му, той бачка там повече от трийсет години, откак е построена, та е наясно с това със сигурност. А щом няма вреда от фермата, а тук убиват еколози, значи, работата е в комбинатите. Така разсъждавам аз.

Той спря колата, взе от Коротков нашарената с различни обозначения карта на местността, кимна и посочи с пръст един обграден с линии четириъгълник.

— Още триста метра — и ще видим тоя парцел. Последният е за днес, нали? Мисля, че обиколихме всички.

— Последният е — потвърди Коротков.

Когато спряха след триста метра, и тримата слязоха от колата: шофьорът — да се разтъпче и да разкърши схванатия си гръб, Коротков — да огледа парцела, а Настя — просто да постои и да походи напред-назад по шосето.

— Наистина ли можете да ме запознаете със своя роднина? — попита тя Володя.

— А защо не? Това е най-лесната работа! Ако искате, още днес ще ви срещна.

Настя си погледна часовника. Три и половина. Юрка ще обикаля парцела трийсет-четирийсет минути най-малко. Връщането в града ще отнеме още толкова. В осем вечерта ще дойде колата, която ще ги откара у Ворожец. Вярно, може и да не прибързва толкова, нали утре и без това ще ходят до северните покрайнини. Може да помоли роднината да се срещнат вечерта, след работа, а те ще планират пътуването си така, че да бъдат на удобно за него място в удобно време. Макар че утре е неделя.

— Вуйчо ви само в делници ли работи?

— Ами, как може така! — засмя се шофьорът. — Животните искат да ядат всеки ден и често боледуват, за тях няма почивни дни. Животновъдите работят на смени. А при него е лесно да наминем, ако трябва, тъкмо ще ни е по път към хотела. Да му звънна ли?

— Звъннете му — решително отговори Настя.

Коротков ще я убие за тази самодейност, ох, ще я убие! Ама така за него ще е по-лошо. Като я убие, ще я излежава.

* * *

Жилището на Пьотър Сергеевич Ворожец направи на Настя Каменская странно, но като цяло добро впечатление. Незнайно защо, беше измъкнала от недрата на паметта си кой знае кога настанилото се там словосъчетание „сибирски размах“ и очакваше да види огромна сграда, поне на три етажа, с просторни помещения… Къщата обаче се оказа двуетажна, твърде скромна отвън, но пък вътре смайваше с изобилието от стаи с най-различно предназначение. Домакинът гостоприемно ги разведе с Коротков из дома си, показа им или поне обозначи всяка: на първия етаж — хол, трапезария, кухня, спалня за гости с баня и тоалетна, стая за помощника; на втория — кабинет на самия Ворожец, втора спалня за гости, също с отделна баня и тоалетна, кабинет за гости, гардеробна, спалня за домакина, естествено, с баня с вана, библиотека. Всички стаи бяха малки, обзаведени без излишен разкош, но уютно и удобно, и във всяка царяха идеална чистота и ред. Настя оцени реда по достойнство. В дома й книгите и дисковете, които не се побираха по рафтовете, просто се струпваха на пода и тези купчини растяха, докато не се срутят. Вярно, малко я смути библиотеката, в която покрай всички стени стояха шкафове не с книги, а с дискове. Имаше и книги, но бяха значително по-малко. Впрочем как да наречеш другояче такава стая — „дискохранилище“ ли? Не, разбира се! Къде по-просто е да използваш отдавна познатата дума. Нямаше време да се запознае подробно с пристрастията на Ворожец в областта на киното, но Настя успя да забележи, че дисковете са подредени строго по азбучен ред, според заглавията на филмите.

Доста я учуди и кабинетът за гости. Спалня или просто стая за гости — ясно. Но кабинет?

— Хората, които отсядат в дома ми, не са безделници — поясни Пьотър Сергеевич. — Дори да идват само за два-три дни, те си имат работа или бизнес, които не могат да се оставят задълго. Моите гости трябва да имат възможност спокойно да се настанят зад бюро, да използват компютър, да се обадят по телефона, да почетат документи. За това тук има всички условия.

Настя не попита за „стаята на помощника“, тъй като всичко й стана ясно, щом Пьотър Сергеевич отвори вратата: зад нея се видя стаичка с бюро, компютър, факс, телевизор и диванче. На компютъра работеше жена на около четирийсет години с грозновато лице и необикновено приятна усмивка.

— Ина, моята помощничка — кратко я представи домакинът. — Умее да решава всякакви въпроси.

Интересно, дали Ворожец спи с тази Ина?

Последен на гостите бе представен приземният етаж: басейн, сауна, специално помещение за спа процедури.

— Моята… ммм… дама на сърцето, така да го кажем, е собственичка на малка верига спа салони във Вербицк — поясни Пьотър Сергеевич, щом забеляза израз на неодобрение и дори известно презрение по лицето на Коротков. — Гостуват ми не само закоравели ергени като мен, идват и семейни двойки. И докато мъжете се занимават с делови въпроси, жените могат да прекарат времето си полезно, Галя изпраща тук най-добрите специалисти. Пък и аз самият съм голям любител на масажите, масажист идва почти всеки ден, така че помещението не остава безполезно. Ако имате някакви пожелания в този смисъл, Ина ще запише всичко, ще се свърже с Галя и във всяко удобно за вас време ще дойде майстор, какъвто ви е нужен.

Настя и Коротков учтиво отговориха, че ще помислят. Не отказаха предложената вечеря — срещата с работника от фермата изцяло им беше изяла времето, предвидено за ресторанта. Пьотър Сергеевич се прояви като много приятен домакин, нищо не им натрапваше, не настояваше непременно да „опитат“ едно или друго ястие, нито за секунда не ги подкани упорито да пият, макар че на масата имаше извънредно широк асортимент от алкохол. Ворожец извика и помощничката си Ина да сподели трапезата им, жената седна с тях на масата и дори сложи в чинията си някакво предястие… Но така и не успя да вечеря.

— А, да, обади се на бацила, кажи му, че цярът му изобщо не ми помага, току ме пробожда в краката, пръстите на ръцете изтръпват — изведнъж заяви Пьотър Сергеевич. — И сутрин ми се вие свят. Да предпише нещо друго. С една дума, поприказвайте си там и решете как вече да ме избавите от този проблем.

Настя едва се сдържа да остане невъзмутима. Обади се и му кажи, че ме боли… Виж го ти! Къде го боли? Как точно? По кое време на денонощието? Колко често? Колко силно? На тези въпроси, без които нито един лекар нищо не може да разбере, трябва да отговори самият пациент. И после, нали трябва да се направят някакви изследвания, да се даде кръв, да се проверят кръвоносните съдове… Как може така, по телефона, задочно да се предписва медикамент? И изобщо Пьотър Сергеевич има ли навик да поглежда часовника? Та вече минава десет. Да се обаждаш на лекаря по това време, е просто неприлично, ако ситуацията не е животозастрашаваща. И го нарече „бацила“… Какво е това, остатъци от криминално минало?

Виж, за Ина това май никак не прозвуча неочаквано.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич — кратко отговори тя, веднага стана от масата и се отправи към „стаята на помощника“.

Върна се след около час, когато всички бяха пристъпили към чая и десерта, мълчаливо сложи пред Ворожец опаковка с лекарство и касова бележка. Значи, не само се бе обадила на лекаря, но бе успяла и да отиде до аптеката.

— Взема се два пъти дневно, сутрин и преди лягане — каза тя, — написах го на кутийката.

— Благодаря — отнесено кимна Ворожец, който не искаше да прекъсва извънредно увлекателния си разговор с Коротков за разпределението на местните политически и икономически сили.

На Настя тези разговори й изглеждаха скучни, много по-интересно щеше да й бъде да поговорят за друго. Но всяко нещо с времето си.

Да се чудиш обаче: лекарят, на когото се бе обадила помощничката Ина, все пак бе рискувал да предпише някакъв медикамент, без да поговори със самия болен и без да го прегледа. Най-вероятно уважаемият Пьотър Сергеевич беше от категорията пациенти, които в отговор на изброяваните от лекаря препоръки казват: „Докторе, колко трябва да платя, за да ми разрешите всичко?“. И лекарят, след като се изтормози с подобен пациент няколко години, безнадеждно махва с ръка и се предава. Случват се такива неща.

— Трябвам ли ви още? — попита Ина.

— Не, може да тръгваш — отговори Ворожец, без да извърне глава към помощничката. — И предай на Надя утре да приготви закуска на гостите. Да не ни чака сега да свършим, а сутринта да дойде по-рано и да разтреби.

Ина извади бележник и въпросително погледна Настя, после Коротков, записа си всичко, пожела лека нощ и излезе.

„Интересен тип — мислеше си Настя, докато наблюдаваше домакина. — Тази Надя, готвачката, дойде точно преди две минути, донесе прясно запарен чай. Защо Пьотър Сергеевич не й каза сам за закуската и да не чака, а да си тръгва? Та на кого са нужни тези игрички на развален телефон? В края на краищата кухнята е само на три метра оттук, можеше да направи няколко крачки.“

Харесваше й тази къща, дървена, компактна, харесваше й да гледа стените и тавана от светли греди, допадаше й, че тук няма никакви признаци за онова, което тя наричаше „баровско“. Упояваше я ароматът на дърво. Впечатляваше я простотата и функционалността на интериорите. Нищо излишно. И същевременно има всичко нужно. Никакви финтифлюшки, позлати и колони. Огромни прозорци от пода до тавана. Вярно, сега е тъмно, но по онова, което видяха с Коротков, минавайки през двора, уверено можеше да се предположи, че от всеки прозорец на тази прекрасна къща се открива гледка към величествени клонати борове. Вечерта е прохладна, прозорците са затворени, но когато тя влезе в спалнята си и ги отвори, въздухът ще бъде такъв, че ще спи сладко като бебе. И домакинът й харесваше. Нещо в него очароваше… Ала какво точно? Тя се опита да формулира за себе си какво й изглежда толкова привлекателно у Пьотър Сергеевич. Неговата непосредственост? Или откритост? Едва ли… Твърде малко се познават, за да прави толкова кардинални изводи. Тези две качества лесно се имитират, ако човек пожелае, ала често се оказват измама. Те безспорно я привличат, но няма гаранция, че са истински.

Къщата. Ето какво й харесва у Ворожец. Ако домът отговаря на неговия вкус, на неговите потребности, ако той живее тук по своя воля, а не по принуда, просто защото няма къде другаде, може да се правят изводи. У Пьотър Сергеевич няма и следа от нафуканост или желание да се изтъква. Той чудесно разбира, че позлатените финтифлюшки не носят никаква функционална полза, както и масите от малахит, а влагането на пари в скъп декор е безпредметно от гледна точка на качеството на живот, то има смисъл само като демонстрация на благосъстояние.

А и този поглед на Ворожец, изразът на лицето му, който току се появява по време на разговор… Какво е това — ум, схватливост, хитрост? Не, той може и да има тези качества, но не те привличат Настя. Нещо друго е. Но какво? Аха! Това лукавство и веселата закачливост на улично гаменче, които остават полускрити у солидния и не толкова млад бизнесмен. Стоят си в него и периодично надничат през очите и усмивката.

Докато тя тънеше в размисли, нямащи никаква връзка с избора на парцел за застрояване, мъжете бяха минали на „ти“ и сега обсъждаха вероятността да бъде приет единият или другият вариант на проект за федерална магистрала.

— Няма смисъл да ме питаш — подсмихваше се Пьотър Сергеевич. — Приятел съм с кмета, така че не мога да бъда обективен. С него и с началника на полицейското управление Баев сме в един отбор. Лично аз нямам никакви финансови интереси нито на юг, нито на север, от гледна точка на моя бизнес ми е безразлично откъде точно ще мине магистралата. Но като приятел на Смелков, естествено, го подкрепям и всячески му помагам според възможностите си. Къде ще задействам връзки и влияние, къде пари… Е, ти разбираш.

— А отдавна ли другарувате с кмета? — попита Настя, която най-сетне реши да вземе участие в разговора.

— О, от сто години! — избухна в смях Ворожец. — За да съм съвсем точен, от четирийсет и пет, още от първи клас. Между другото, предлагам и с вас да минем на „ти“, с Юра вече се разбрахме, вие обаче, Анастасия, някак изпадате от мейнстрийма.

— Не знам — поколеба се тя, — на мен ми е трудно, свикнала съм да общувам с хората на „ви“, с изключение на близки и стари познати. Ако искате, мога да се обръщам към вас без бащиното име, но да запазим учтивата форма.

— Добре, тъй да бъде — сговорчиво кимна Ворожец. — Та значи, с Костя Смелков не само бяхме в един клас, но и заедно служихме в казармата, а между училището и войниклъка работихме на строежа на нашата ферма за норки.

— И ти ли си я строил? — учуди се Коротков. — Странна работа!

— Та какво чудно има в това?

— А, нищо… Просто навсякъде се говори как кметът полагал основите, а всички мълчат, че и един от най-големите бизнесмени на града също е работил там…

Ворожец се позасмя, доля си горещ чай.

— Няма смисъл да се разнася тази информация, тя не е полезна за никого — нито за нашите привърженици, нито за враговете ни. Значи, още не й е дошло времето. Освен това моето минало не е безупречно, така да се каже… Пред закона сега съм чист, ала тогава какво ли нямаше. И преди изборите не е изгодно Костя да напомня на всички, че сме близки приятели. Аз го разбирам и не се сърдя, пък и постоянно се виждаме, само че не пред хора, а така, по домашному.

— Ами Баев? — не мирясваше Настя. — И с него ли сте били съученици?

— Не, тази работа е още по-дебела, Игор и Костя са ходили заедно и на детска градина. А вече в училище и аз се присъединих към тях.

— И полковникът ли е строил фермата с вас?

— Е, това вече не е било — разпери ръце Ворожец. — Костик след десети клас кандидатства в института, но го скъсаха на изпитите и той започна работа. Аз пък дори не съм мислил да кандидатствам, нямах такъв интерес, трябваше да издържам мама, тя боледуваше и не работеше. Та се хванахме в строителството, докато ни вземат в казармата. А Игорьок отиде в милиционерската школа.

— Без да е ходил войник ли? — вдигна вежди Коротков. — При съветската власт това не беше лесно, вземаха съвсем малко момчета, които не са отслужили, и то далеч не във всички милиционерски школи.

— Игорьок го приеха. Защото беше отличник, много добре се учеше. А и баща му работеше в милицията, помогна с връзки.

По отдавна създаден навик Настя търсеше противоречия и несъответствия в думите на събеседника си. Изглежда, Пьотър Сергеевич бе забравил, че разговаря с връстници, хора от своето поколение, които още не страдат от старческо оглупяване и чудесно си спомнят живота при съветската власт. Щом той е трябвало да издържа безработната си майка, имало ли е в семейството други, които да се грижат за нея? Баща? Или братя и сестри? Защо той не говори нищо за тях? А ако не е имало, как са могли да го вземат в казармата? Син, който единствен издържа семейство, не ходеше войник. Ако всичко казано от Ворожец е чиста истина, значи, нещо премълчава. Вероятно това, че тогава е дошъл до гуша на вербицката милиция и те са сметнали за най-удобно да пратят момчето да служи поне за две години. А военният комисариат, който постоянно не е изпълнявал докрай плана по призоваването, с удоволствие се е съгласил, не виждайки основания за освобождаване от казармата. Ворожец сам признава, че миналото му не е безупречно, имало е какво ли не. И то дотам, че кметът Смелков сега се старае да не афишира близкото си познанство и дългогодишно приятелство с него. Да, за отношенията им и без това знаят всички, но когато не виждаш ежедневно потвърждение, убеждаващата сила на това знаене бързо отслабва.

— Вие сигурно сте уморени — сепна се изведнъж домакинът, забелязвайки, че Настя скри една прозявка. — Аз съвсем се отплеснах в приказки.

— Да, време е за лягане — съгласи се Коротков. — Ти спомена, че можем да използваме кабинета за гости, нали? Трябва да се посъвещаваме половин час, да обсъдим плановете си за утре.

— Разбира се — широко се усмихна Пьотър Сергеевич. — Ако ви е нужен компютър — включвайте го, без парола е, за да не затруднява гостите. Има интернет и безжична връзка в цялата къща, ако искате да използвате таблети или телефони.

„А, не — незнайно защо си помисли Настя, — няма да използвам твоя компютър. Знаем какви ли не сръчковци, дето после за пет минути ще разберат какво си правил на него, какви текстове си писал и каква информация си търсил. Имам си свой.“

Но благоразумно премълча.

— И последен въпрос, преди да се разотидем за лягане — рече тя. — Тъй като не желаем да ви причиняваме безпокойство или някакви неудобства, бихме искали да знаем има ли в къщата помещения, в които не бива да влизаме без ваше знание? Или изобщо не бива да се стъпва?

Ворожец погледна Настя с нескрито учудване. Изглежда, за пръв път му задаваха такъв въпрос.

— Аз дори се стъписах някак… — разпери ръце той. — Не… Разбира се, не бива да влизате в спалнята ми, когато спя. А инак… Нямам никакви тайни, не крия скелети в гардеробите и не притежавам абсолютно нищо, от което да се срамувам. Ако огладнеете или ви се допие чай, преди да дойде Надя, смело се устремете към кухнята и вземайте от хладилника и шкафовете всичко, което намерите.

„Никой няма тайни — мислено се усмихна Настя, — всички са открити, искрени и прозрачни като детска сълза. Само че кой знае защо, никой на никого не вярва — нито Ворожец на нас, нито ние на него.“

Кабинетът за гости, малък като всички други помещения в къщата, имаше всичко необходимо за работа. Настя си спомни, че преди малко се зарече да не използва компютъра на домакина, ала веднага промени решението си. Включи го и започна да сваля картата на Вербицки район.

— Защо? — учуди се Коротков. — Имаме и карти на хартия, а и ти ги имаш на таблета си.

— За всеки случай. Трябва да използваме този компютър. Кой знае защо, у мен зрее дълбокото убеждение, че нашият гостоприемен домакин непременно ще провери с какво сме се занимавали тук. Трябва да убием всичките му подозрения, още повече че няма никакви основания за тях. С теб нищо не крием, но незнайно защо никой не ни вярва.

След картата отвориха сайтовете на Вербицкенерго и Вербицкводоканал, при това онези техни раздели, които бяха свързани с перспективното планиране. След което за всеки случай регистрираха и интерес към местните строителни фирми и към сайта на трудовата борса.

— Ти искаше информация и за ветеринаря… — напомни й Коротков.

— Това ще го направя сама — позасмя се Настя. — В моята стая и от моя лаптоп. Убитият ветеринар някак не се вписва в общата картинка за търсене на място за строеж. Да не разлайваме излишно кучетата.

И внимателно изключи компютъра.

— Избра ли къде ще спиш — горе или долу? — попита тя.

Коротков широко и сладко се прозя.

— Няма никакво значение, само да легна.

— Тогава аз ще се настаня на втория етаж, щом ти е все едно. Ще качиш ли чантата ми?

Той мълчаливо кимна и угаси лампата в кабинета.

Когато остана сама в спалнята на втория етаж, Настя първо отвори широко прозореца, примижа и с наслада вдъхна прохладния и малко тръпчив въздух. Тук миришеше съвсем различно от центъра на града. И звуците не бяха същите. И изобщо това беше някакъв друг свят.

Стаята се оказа същинска спалня, а не помещение за живеене: широк двоен креват, две нощни шкафчета със симпатични лампи, скрин с огледало, малък вграден гардероб, две дървени закачалки и врата към банята. Толкоз. Тук липсваше стол, камо ли пък бюро. „Ами добре — помисли си тя, — и без това не ми трябват.“

Настя се намести върху кувертюрата на леглото, подложи възглавницата под гърба си, отвори лаптопа и започна да търси информация за убийството на ветеринаря от фермата. Посещението при роднината на шофьора Володя се оказа полезно. Вярно, не научиха нищо ново за случаите с убитите еколози, защото възрастният животновъд знаеше точно толкова, колкото и всеки друг жител на града, който не работеше в полицията. Но пък се изясни тази стара история за ветеринаря Чураков. Впрочем тя не беше и толкова отдавнашна, само отпреди година и нещо…

Роднината на Володя, опитен животновъд на име Леонид Иванович, веднага отговори убедено, че фермата не може да представлява никаква опасност за околната среда. Всички пречиствателни системи работят изправно. А миризмата — така си е, има я, естествено, та това са диви зверове, не са домашни любимци. И самите те вонят, и продуктите от жизнената им дейност — урината и изпражненията, а и храната им не е най-приятната за човешкото обоняние. Работниците от фермата са свикнали, а за външен човек, разбира се, не е много приятно. Да, дъха на амоняк… А и фекалиите на животните се чистят веднъж годишно, така си е, ала тъй се прави навсякъде, има си нормативи. Но нали съществуват изисквания за мястото, където да се разполагат фермите, и в тези изисквания едва ли не на първо място се взема предвид розата на ветровете, изграждат се така, че вонята да не стига до жилищни сгради. Вербицката ферма за норки е построена при строго спазване на всички нормативи. И никой от жителите на околните райони никога не се е оплаквал от каквато и да е лоша миризма, идваща от фермата. И изобщо, приятели мои, всичко е политика и само политика. Покрай изборите трябва да се вдигне някакъв шум — хванаха се за екологията. А че беше убит човек, хич не се интересуват. Вече мина повече от година, а никой не се тревожи.

Отначало Настя и Коротков сметнаха, че Леонид Иванович има предвид същите убити еколози, но само след пет минути се разбра, че той говори за нещо съвсем различно: за убийството на ветеринарния лекар от фермата Чураков.

— Смятате, че не е по лични мотиви ли? — попита Коротков. — И че е просто битово престъпление? Сигурен ли сте?

Леонид Иванович внезапно се ядоса, дълбоките бръчки по лицето му се присвиха от негодувание, кръвоносните съдове по бузите му се наляха с кръв.

— Не, аз не съм сигурен, нашата полиция е сигурна! Знаете ли колко време се ровиха във фермата? Кои са били приятелите му, с кого е разговарял, с кого е бил в конфликт, дали не е въртял любов извън семейството… За какво ли само не разпитваха! И Таня, жената на Чураков, измъчиха с въпросите си. Викаха на разпити всички негови познати. Ала така и не намериха виновника.

— И приключиха делото?

— Откъде да знам… Не разбирам как се нарича това там, в полицията, ама потърчаха около два месеца и се усмириха. Никой няма интерес да се рови, та това са пари.

— Пари ли? — напрегна се Настя. — Какви пари? За какво говорите, Леонид Иванович?

— За Перовската ферма, за какво друго. Те отдавна искат да ни лапнат, лакомят се за нашата селекция. И затова мътят водата в областта, магистралата да мине през фермата ни, та да я ликвидират, а животните да предадем на тях.

— Защо? — не разбра тя.

— Е, как защо? Нашата селекция е една от най-добрите в страната. Те сами никога не могат да селектират и отгледат такива животни, никой при тях не вдява от тази работа, пък и храначи нямат свестни.

— Какво нямат? — недоразбра Коротков.

— Храначи. Специалисти по фуражи и хранене. За да се провежда успешна селекционна работа, трябва да има от какво да се избира — търпеливо поясни Леонид Иванович. — Ако животните се хранят правилно, самците ще покриват добре, самките ще забременяват, ще износват и ще раждат нормално, ще се получават здравички млади норки, бракът ще бъде минимален. А това значи, че ще може добре да се сформира и ремонтно стадо, ще има от какво да се избира и ще изпълняваме плана по добив на кожи.

Обяснението бе изпъстрено с много неразбираеми и за Настя, и за Коротков термини, та употребиха още няколко минути за разяснения. И така те разбраха, че бракът в дадения случай означавал смъртност на новородените животни, а ремонтно стадо — родените през текущата година норки, които със селектираните си качества могат да заменят старите животни, неспособни вече да дават здраво потомство и подлежащи на бракуване. Това се наричало така и официално: ремонт на основното стадо. Виж, думата „хранач“ не означавала никаква длъжност, а се използвала за учените — специалистите зоотехници, които се занимавали с фуражите и съставянето на менютата. А тъй като през последните години положението с фуражите в страната било катастрофално, един знаещ и опитен хранач се ценял повече от злато.

— Учени, значи — недоверчиво проточи Коротков. — Аз пък мислех, че те нямат място във фермите, а си седят в научните институти, в разни лаборатории.

Леонид Иванович изгледа сърдито Юра.

— Ами седят си! — потвърди той предизвикателно. — Докато не ги изритат оттам. Тогава идват във фермите. Нищо не знаете, а се ерчите… Младеж! Ние имахме за зоотехник такъв човек, дето вие двамата не сте и сънували! Най-добрият в Русия! А преди това — най-добрият в целия СССР! Самият Тарасевич! Доктор на науките, между другото, професор. Тъкмо той ни укрепи селектираното стадо. А когато Илюша Чураков, още беше хлапе, дойде при нас като ветеринарен лекар, двамата заедно мъдруваха, съветваха се, обсъждаха. И по цели нощи седяха ту в кабинета на професора, ту в дома му, пресмятаха, мереха, на ръка преравяха картоните, съставяха някакви таблици. Илюша много се привърза към професора, а и онзи го обичаше. Инак той почти с никого не се сближаваше, целият беше потънал в науката си, обаче обикна Илюша Чураков.

— Почакайте — примоли се Настя. — Леонид Иванович, не успявам да проумея всичко, та аз не разбирам от производство на ценни кожи, за мен почти всяка ваша дума е пълна загадка. Какви картони са преравяли ръчно?

Леонид Иванович изпъшка с досада, стана от масата, отиде до шкафа и извади оттам доста овехтяла папка с вързалки. В нея имаше някакви документи и стегнато с голям железен кламер снопче листове, които отдалече изглеждаха като попълнени ръчно таблици.

— Ето! — Той извади от снопчето един лист и го сложи на масата пред гостите. — За всяко животно от основното стадо се открива картон, там се нанасят всички негови данни. За всяко! А в основното стадо ние имаме осемнайсет хиляди глави. Това е картон на самец, в него — ето, виждате ли? — е отбелязано какъв цвят е, кой е отчетният му номер, към коя линия принадлежи, родословието му до баби и дядовци. Също и кога се е родил, в кое котило, в коя бригада и в кое отделение се отглежда, колко и кои именно самки е покривал. А и какви са били резултатите от оплождането и раждането, какви са резултатите от бонитировката^[1] на животните, родени от този самец.

— Бонитировка ли? — зачуди се Коротков.

— Това е оценка на цвета и качеството на кожата, за да ви стане по-ясно — избуча Леонид Иванович. — Вие, младежите, какво си мислите: че селекционната работа е дреболия, а? Та това е гигантски труд! Гигантски! Всяка година при подготовката за чифтосването зоотехниците и бригадирите въз основа на тези картони съставят плана: кои самки от кои самци да се покриват, определят се и самци дубльори. И всичко това по-рано се правеше ръчно, като се вземаше предвид всеки — още веднъж подчертавам! — всеки показател от ето такъв картон. Сега тези неща са в тия ваши компютри, те сами търсят и пресмятат, а тогава всичко се правеше ръчно. Сега обаче трябва да ги имате тези компютри, а и хора, дето знаят как да ги използват. Само че при нас, във фермата, бюджетът е скромен, държавата дава съвсем малко пари или изобщо не дава… Тъй че, ако се завърти някоя пара в повече, Зоя предпочита да купи витаминчета и хранителни добавки за животните. А нашата счетоводителка, то се знае, й се цупи, че нали, това не било целево използване на средствата, те били в графата за оргтехника и подобряване условията на труда, а не за храненето. Ама като й се сопне Зоя, току си размърда мозъка и плаща сметките.

На Настя свят й се зави. Не беше готова опитният животновъд да й стовари такова количество нова информация. А и този професор… Някак е трудно да повярва човек, че доктор на науките, който според Леонид Иванович бил най-добрият в СССР и Русия, ей така просто ще работи в животновъдна ферма. Даже не в областен център, а в обикновен, макар и сравнително голям западносибирски град. Или Леонид Иванович нещо преувеличава, или бърка, или професорът далеч не е бил най-добрият, а може и изобщо да не е бил професор.

Вероятно при тези съмнения изразът на лицето й стана някак разколебан, защото Леонид Иванович изведнъж се намръщи и я погледна изпитателно.

— Какво не ти харесва? Не ти се вярва ли? Или пак не разбра нещо?

— Не разбрах — честно призна Настя. — За професора… Някак е неочаквано. Никога не съм чувала толкова известни учени да работят в провинциални ферми.

— Ами той два пъти е бил в затвора — позасмя се животновъдът. — Първия път още при Сталин, за вредителство, а втория път го прибрали за подкуп и злоупотреби, това вече при Брежнев. Та кой ще го вземе в научен институт с такава биография? След като си излежал втората присъда, все във ферми е работил — първо в Перовската, като старши зоотехник, после го поканиха при нас — като главен. Доживя до дълбока старост и се труди до последния ден, беше почти на деветдесет, когато почина. Илюша много тъгува… А и всички ние жалехме, все пак този наш професор Тарасевич много знаеше и беше предан на работата.

Тя улови предупредителния поглед на Коротков, който бе извъртял китката на лявата си ръка така, че тя да види часовника. Юрка беше прав, оставаше съвсем малко време, трябваше тепърва да пътуват до хотела и да си приготвят багажа, за да отидат у Ворожец. Вярно, беше интересно да чуе повече за професор Тарасевич, но сега беше много по-важно да разбере дали убийството на ветеринаря Чураков може да е свързано по някакъв начин с екологичните проблеми и нашумелите престъпления. Тя, Настя, вече не работи в полицията, но екологията е нещо важно за сегашната й задача. Ако в северния район в този смисъл е неблагоприятно, не бива да се пристъпва към купуване на парцел за строеж на почивна база. Ами ако убийствата на еколозите наистина са свързани именно с подобни проблеми в района на фермата за норки? Да, Чураков е бил ветеринар, а не еколог, но може да е бил във връзка с някого от загиналите? И да ги е консултирал по въпроси от работата на фермата. А покрай това общуване да е научил нещо опасно?

Или може би цялата работа наистина е в Перовската ферма, за която спомена Леонид Иванович? Ако утвърдят проекта за магистрала откъм северната страна, Вербицката ферма ще бъде ликвидирана и животните ще бъдат предадени на Перовската. Или ще ги продадат на безценица. Ами ако се утвърди южният вариант и Вербицката ферма се запази? Какво могат да предприемат перовчани, за да подобрят своите позиции в конкурентната борба?

Първо й хрумват двете най-прости решения: или да навредят на Вербицката ферма и да я лишат от потенциал, или да откраднат нейните фирмени тайни за начина на хранене и така да подобрят собствения си потенциал. Може ли при тези комбинации основна фигура да стане ветеринарят? Възможно е, ако притежава тези тайни. Той не е голям учен, ала е бил близък с професора и е работил с него. А може ли ветеринарят да навреди?

— Може — кимна Леонид Иванович в отговор на въпроса й. — Кухнята може да изтрови всички животни, а ветеринарят — да изпозарази всички. Стига да има желание. Но това няма как да се отнася за Илюша Чураков. Той не би могъл да го стори. Обичаше работата си и животните и беше честен. Не би се продал за пари.

Не би могъл, значи… Ами правилно, така е… Направили са му предложение: или да унищожи животните, или да продаде тайните на храненето. Той е отказал. Резултатът е известен. Само че кой знае защо, в това направление никой не е разследвал, ако се вярва на стария животновъд. А за това не са нужни особени усилия, ето, с Коротков им беше достатъчен един час разговор, за да съставят версия. Хем не се наложи да дирят някакъв дълбоко законспириран източник, а просто поговориха с човек, който не се крие от никого, работи във фермата, познавал е убития. Не, трудно е да се повярва, че тази версия не е била проверена. Вероятно са я проверили, та тя се набива в очи. Значи, е „празна“, неоснователна.

През дългия четвърт век работа в криминалния отдел Настя Каменская хиляди пъти бе изслушвала жалби на роднини на потърпевши, че милицията нищо не предприема, че не са проверили това, не са се досетили за онова… Макар че в действителност всичко е било направено, и то отдавна и съвестно, но не е донесло резултат. Незнайно защо хората смятат, че ако не видят с очите си работата на оперативните работници и успешния й завършек, значи, нищо не се е вършило. „Ето че и аз станах като тях — ядоса се на себе си Настя. — Човекът, който няма никакво отношение към полицията, ми казва, че следствието не е свършило еди-какво си, и аз вече съм готова да му повярвам. И дори да градя въз основа на неговата информация собствени заключения. Колко бързо се е променил манталитетът ми!“

Настроението й веднага започна да се разваля, но тя навреме си спомни за обещанието, което си бе дала: не се поддавай на негативни мисли по-дълго от необходимото. Колко е хубаво, че навреме се сепна и се улови в непрофесионализъм, преди процесът да е отишъл твърде далеч! Все още има шанс всичко да се оправи. И тя може да се радва на това…

Сега, ровейки в нета, тя намери съвсем малко информация за убийството на ветеринарния лекар Чураков, при това твърде оскъдна и еднообразна. Съпругата алармирала полицията… Изчезнал… Намерили тялото в покрайнините на Вербицк… Убийство… Работи се върху версия, свързана с битови причини… Полицията проучва възможната връзка на убийството на ветеринаря с конкурентната борба между Вербицката и Перовската ферма…

Нямаше нищо повече. Последната публикация беше от август миналата година. Жалка работа. Но значи, все пак са разработвали тази версия. Просто старият животновъд Леонид Иванович не е знаел това. Което е напълно естествено.

Не й се спеше. Настя остави лаптопа на пода и стана от леглото. Постоя до отворения прозорец, отново и отново жадно вдишвайки аромата на смърчовете и елите, които растяха точно пред къщата. Какво каза Ворожец? Можело да влизат във всяка стая, освен в спалнята му. И то само ако спи там. Това е добре!

Стараейки се да не вдига много шум, тя предпазливо излезе от стаята и побутна вратата от другата страна на стълбището. Не си спомняше много добре дали зад нея беше кабинетът на домакина, или библиотеката. Оказа се заключено. Значи, е кабинетът. Виж, зад следващата врата намери „дискохранилището“. Тя запали лампата, седна в дълбокия мек фотьойл, изпружи крака и взе да разглежда заглавията на кутиите с дискове и на гръбчетата на книгите. Добре че стаята не беше голяма, рафтовете се намираха на разстояние една ръка от фотьойла, инак нямаше да може да разчете повечето заглавия на филми. Кутиите за дискове са теснички и се налага да използват доста ситен шрифт. С книгите е по-лесно, те почти винаги са по-дебели, с изключение на съвсем тъничките брошури.

Книгите изглеждаха доста нови и дори добре известната на Настя класика присъстваше тук, ала не в изданията, с които тя беше свикнала от дете и които и досега стояха в жилището на нейните родители. Изданията бяха скорошни, купени през последните десет години. И най-вероятно нечетени. Впрочем…

Ето този двутомник. Черни корици с червени букви. Много, много познат. Маргарет Мичъл, „Отнесени от вихъра“. Точно това томче Настя помнеше от младостта си, когато жени на всякаква възраст, а и съвсем млади момичета, четяха романа в захлас. Доколкото се сещаше, във времето след перестройката книгата се преиздаваше вече с друга корица. Значи, изданието на рафта на Ворожец беше запазено още от онези стари времена. Забавен избор за сериозен бизнесмен. Впрочем възможно е тази книга да принадлежи не на Пьотър Сергеевич, а на дамата на сърцето му, както я нарече той самият. Или на майка му, или на сестра му. А можеше и някой от гостите да я е донесъл и оставил тук.

Настя стана от фотьойла и свали книгата от рафта. Явно беше четена неведнъж, а може би и десетки пъти. Значи, бе или нечий любим роман, или многократно си го бяха предавали от ръка на ръка, което беше най-вероятно. Защото в съветско време бе извънредно трудно да намериш най-популярните книги и хората ги вземаха или от библиотеката, или един от друг, като се редяха на опашка. Да, точно така, издание от 1986 година…

— Среднощни забавления?

Настя трепна и се извърна. На вратата стоеше Ворожец и насмешливо се подсмихваше. До нозете му, като две изваяни фигури, седяха две черни кучета — едро и по-дребно.

— Да, не ми се спи. Нали нямате нищо против, че дойдох тук? Казахте, че може.

— Ама естествено. Търсехте нещо за четене ли?

— Тъкмо си избирах.

Внимателните очи на домакина се спряха на книгата в ръцете й. Кой знае защо, Настя се почувства неловко, сякаш я бяха уличили в притежание на неподходяща литература или в нещо неприлично.

— Сигурно обичате „Отнесените“? — разбиращо попита Пьотър Сергеевич.

— Не, просто забелязах позната корица и я взех, за да видя годината на издаване. Всички останали книги са много доскорошни.

Ворожец неочаквано се разсмя.

— Права сте. Браво за вашата наблюдателност. Това наистина е единствената книга, която остана при мен от времената на безпътната ми младост. Другите са купени много по-късно.

— Извинете, ако задавам нетактичен въпрос, ала тя вероятно ви е скъпа с нещо? Спомен за някого?

Ворожец, който до този момент бе стоял на прага, направи знак на кучетата да не мърдат и влезе в стаята. Внимателно взе книгата от ръцете на Настя, погали я с пръсти и я остави на мястото й.

— Изкушавах се да ви излъжа, че ми е спомен от мама. Или от любимото момиче. Но през живота си съм спечелил толкова пари, че дори ми е някак унизително да мамя. Това е моят любим роман. Единственият, който редовно препрочитам. Какво, учудена ли сте?

— Честно казано, да — призна Настя. — За пръв път срещам зрял мъж, който обича този всъщност женски роман и не се стеснява да го признае.

— Ами аз не се срамувам да си признавам каквото и да било. — В гласа на Пьотър Сергеевич прозвучаха палави нотки и на нея отново й се стори, че някъде от дълбините на очите му наднича весел уличен гамен. — Какъвто съм, такъв. Не се опитвам да изглеждам различно. Стесняват се хората, които имат комплекси, Анастасия. А аз комплекси нямам. Нито един. Ясно виждам слабите си места и знам недостатъците си, но ей тонинко не се срамувам от тях. Да, такова едно безсъвестно същество съм аз!

Той отново тихо се засмя и неговите светлосиви, почти безцветни очи хитро грейнаха.

— Утре ще ходите в северния край, нали?

— Да — кимна Настя.

— Искате ли да пратя с вас някой човек, който добре познава онези места?

„Да беше попитал направо може ли да ни придружи някой негов съгледвач“ — помисли си тя.

Ала отговори учтиво:

— Благодаря, Пьотър, няма нужда, имаме добър шофьор, той е карал такси и знае всички пътища.

— Е, добре, щом е тъй. Лека нощ.

Настя се върна в спалнята си, взе душ, застла леглото и се мушна под одеялото. Колко е тихо… Дървените къщи живеят свой живот, дишат, въздишат, понякога стенат и дори плачат. Тя ясно разбра това миналата година, когато доста дълго живя в извънградската къща на брат си. Ето, и домът на Ворожец издава тихи звуци — ту меки като шепот, ту внезапно резки, но все пак тихи.

Не забеляза как е заспала.