Александра Маринина
Сибирски тайни (11)

Сряда

На сутринта Настя Каменская си събра багажа, грижливо провери всички рафтове и чекмеджета, за да не забрави нещо в къщата на Ворожец, и слезе да закуси, като непрекъснато се прозяваше: не стига, че се бяха прибрали по стаите си в късна доба, но тя трябваше и да намери в интернет информация за музея на старата архитектура в тайгата, да почете статии и да запомни картинки. Вечерта щеше да се прибере в хотела, но знае ли човек… Пьотър Сергеевич е не само открит и честен, но и непредсказуем: достатъчно й беше да си спомни само за вчерашния обяд с началника на управлението на вътрешните работи! Така че щеше да е благоразумно Настя да бъде добре подготвена и да не се издъни заради нищо и никакво.

Нямаше намерение да ходи в музея, камо ли пък до Горното езеро. Володя ги откара с Коротков до центъра на Вербицк, където на уречено от предишния ден място ги чакаше Виктор с колата си. И на шофьора поднесоха същата измишльотина за езерото и музея, след което Настя трябваше да изслуша кратък курс за начинаещи с описание на оптималните маршрути и възможните трудности. Тя се преструваше, че слуша, кимаше умно и мечтаеше за едно: инструктажът да свърши по-скоро.

Пътят до бившия совхоз „Пламъкът на Октомври“ минаваше през невероятно красиви места, но Настя не можеше да се наслади на гледките, защото колата безмилостно друсаше: пътищата тук наистина бяха ужасни. Въпросът за строителството на федерална магистрала в този регион беше абсолютно неотложен.

Психо неврологичният интернат, в който бе прекарал последните години от живота си Дмитрий Голиков, съществуваше отдавна, намираше се близо до совхоза и за сметка на селскостопанските работи, които не изискваха висока квалификация, успешно решаваше проблема с трудовата терапия на своите обитатели. Разбира се, никой не би сложил зад волана на трактор или друга сложна техника болен човек, но нали в селското стопанство има и много ръчен труд. Сега совхозът вече не съществуваше, но пък имаше частна ферма, запазила, колкото и да е странно, старото име, и трудът на хора с психични заболявания не беше нужен на тази ферма.

Както беше я предупредил Егоров, наложи се да пътува около час и половина: интернатът се намираше на приблизително равно разстояние от Вербицк и от други два районни центъра, които изпращали болни в него. Ето указателен знак за завой към фермата, значи, съвсем наблизо трябваше да види зданието на интерната.

Настя спря на около петдесет метра от него и известно време седя така, облегната на седалката. Трябваше да се настрои и подготви вътрешно за мястото, в което щеше да влезе след малко. Обикновеният свят, в който живеят хора, е изпълнен с различни индивидуални микрокосмоси — умове и души. Те са кой от кой по-различни, не можеш да намериш два съвършено еднакви, но ги сродява едно: поддават се на разбиране, можеш да ги разбереш някак, стига да имаш желание. Мястото, на което живеят психично болни хора, също е изпълнено с различни микрокосмоси — умовете и душите на тези хора, но тях е невъзможно да проумееш. И като всичко неизвестно и неразбираемо — това плаши. Макар и ирационален, този страх съществува. И човек не може да го избегне. Да, в интерната няма буйстващи, няма хора в състояние на остра психоза. С разума си Настя Каменская разбираше това. Но един неподдаващ се на контрол страх се надигаше у нея всеки път, когато й се наложеше да престъпи праг на психиатричен стационар.

Състоящият се от две сгради интернат изглеждаше вехт и занемарен. Явно по-рано територията е била оградена, а сега из високата трева се търкаляха само жалки отломки от оградата. За сметка на това имаше волейболна площадка с провиснала мръсна мрежа. Разбира се, никой не играеше волейбол, болните — двайсетина души, някои в инвалидни колички — кротко се разхождаха между сградите, на една от които висеше разкривена табелка „Общежитие“. Вероятно така наричаха тук отделението със свободен режим. А в другата сграда очевидно трябваше да се намира отделението с наблюдателен режим.

Именно към общежитието се насочи Настя: доколкото си спомняше, болните, настанени в такива отделения, можеха свободно да излизат от интерната, да се разхождат, да ходят където поискат и да се връщат когато решат, да посещават роднини и познати. Разбира се, във всеки интернат се спазваха собствени правила, имаше такива, в които излизането от територията беше разрешено само колективно, с придружители от медицинския персонал, и други, в които цареше пълна свобода, нямаше достатъчно служители, задължени да наглеждат болните, пък и тези болни всъщност никого не интересуваха.

Ако Дмитрий Голиков бе живял точно тук, имаше, макар и малък шанс да научи нещо интересно за него. Ако пък го бяха държали в отделението с наблюдателен режим, откъдето не пускат свободно, значи, в живота му не би могло да се случи нищо, освен самото му пребиваване в интерната.

Още на вратата тя се сблъска със симпатична медицинска сестра с наметната върху униформата мушама: след вчерашния проливен дъжд доста бе застудяло.

— Кого търсите? — попита младата жена, загледана в Настя с нескрито подозрение.

— Трябва ми началникът на медицинската част. Бихте ли ми казали къде е неговият кабинет?

— В главната сграда е, да вървим, ще ви покажа. От социалните служби ли сте?

— Не, журналистка съм — излъга Настя за кой ли път вече през последните дни. — А вие отдавна ли работите тук?

— Четвърта година, защо?

— Може би си спомняте болен на име Голиков?

— Ами че той умря — учудено отговори сестрата. — Отдавна, преди около две години. Разбира се, че го помня, защото съм прикрепена към общежитието, а той живееше точно тук. За какво ви е?

Сега вече подозрението в гласа й бе отстъпило място на любопитството.

— В нашето общежитие се намират само трийсет и пет души, така че познавам всичките.

— Тогава може би ще отговорите на въпросите ми — зарадва се Настя. — Разкажете ми какъв беше той.

Медицинската сестра се позачуди и извърна поглед.

— Не, не, не ме интересува диагнозата — побърза да я успокои Настя. — Никакви медицински подробности. Просто какъв беше, характерът му, навиците. Излизаше ли навън от интерната, ако е излизал, къде ходеше, интересуваше ли се от нещо. Може би някой го е посещавал? Роднини, приятели?

Тя дръпна ципа на чантата си и извади един от няколкото приготвени плика. Щом го видя, очите на сестрата оживено светнаха.

— Ами какъв беше… — подзе тя замислено, — никакъв. Затворен един, смяташе се за внук на фелдмаршал Кутузов и разправяше на всички, че пишел докторска дисертация за войната от осемстотин и дванайсета година.

— За внук или за потомък? — уточни Настя.

— Именно за внук! И смяташе, че Кутузов е още жив и че той, тоест Голиков, ходи при дядо си да се консултира за разни там подробности. Инак беше спокоен, кротък. През светлите си периоди излизаше на разходка, дори купуваше продукти от лавката при фермата — ту бисквитки, ту някакви евтини бонбони. С инвалидната пенсия не можеш да си позволиш разкош.

— А чести ли бяха светлите му периоди?

— Откак аз работя тук — не, много рядко, да речем, веднъж-дваж годишно, по около две седмици, та и по-малко. Може би по-рано са били по-начесто и по-задълго. Та нали болестта прогресира. Той изобщо беше болнав, често го хоспитализираха заради сърцето в обикновена болница, пък и изобщо… Зле се хранеше, отказваше да яде. Хилав беше, чудя се на какво се крепеше душата му!

— Посещаваше ли го някой?

Момичето се замисли, сви рамене.

— Не си спомням.

— Може би сте забравили?

— Едва ли — усмихна се медицинската сестра. — Нашият контингент е такъв, че… Особен е. Никой не ги посещава, нали хората най-често се озовават тук именно защото няма кой да се грижи за тях. Или роднините не искат нито да живеят, нито изобщо да се занимават с тях. Половината болни са олигофрени, сираци от детски домове, кой ще дойде да ги види? Половината са преместени тук от стационара. Щом никой не ги е взел от психиатричната болница вкъщи, значи, няма и кой да ги посещава. Вярно, има случаи и да посещават някои. И ние обикновено ги помним.

— А когато вашите болни умират, къде ги погребват?

— Ако имат роднини, ние им съобщаваме, а те сами решават. Ако си нямат никого, тогава по обичайния ред, за държавна сметка. Естествено, не ги погребваме ние. Съобщаваме където трябва, там решават в коя морга да изпратим трупа — във Вербицк, в Оружейное или в Макеевск — и оттам го прибират. А какво става по-нататък, не е наша работа.

— Роднини ли прибраха Голиков? Или беше погребан за държавна сметка?

— Не знам — поклати глава медицинската сестра. — За това наистина е по-добре да попитате началничката по медицинската част, тя отдавна работи тук, сигурно всичко знае. А вие защо питате за Голиков?

— Ами аз, разбирате ли, пиша статия за един престъпник, който е излежавал присъдата си заедно с Голиков. Нали знаете, че е бил петнайсет години в затвора за убийство и изнасилване?

— Разбира се, всички знаехме това.

— Казаха ми, че Голиков е бил много близък с онзи човек. Та си помислих: дали пък той не е идвал да види стария си познат?

— Ааа… — разочаровано проточи медицинската сестра, която явно беше очаквала от Настя някакви сензационни открития. — Е, да вървим, ще ви заведа при началничката.

Кабинетът на заместник-директорката на интерната по медицинската част се намираше на първия етаж на другата сграда. Тук режимът явно беше по-строг, на всички прозорци имаше решетки, вратите се заключваха. До входа от вътрешната страна на олющен стол седеше възрастен пазач, от когото силно лъхаше на снощно пиянство. Началничката по медицинската част — жена на възраст с уморено лице и угаснали очи — посрещна Настя неприветливо. В работа влезе още един плик, след което разговорът потече по-плавно. Началничката се обади някъде и поиска да й донесат от архива личното дело на Голиков.

— Няма да ви го дам — строго предупреди тя, — ала ще отговоря на въпросите ви, ако мога.

— Просто разкажете какво си спомняте за Дмитрий Голиков — помоли Настя.

— Тих, кротък болен, за такива ние казваме: „овладяно поведение“. В състояние на ремисия можеше да се самообслужва, излизаше извън територията, дълго се разхождаше, дори четеше нещо. Обичаше да гледа телевизия. Извън ремисия почти не излизаше от стаята. Какво друго да ви кажа? Обикновен болен.

— А страдаше ли от други, соматични заболявания?

— При нас не може без такива — позасмя се началничката. — Нали разбирате, такъв ни е контингентът. Но ще ви кажа с точност, когато донесат личното дело.

— Посещавал ли го е някой?

— Да — кимна лекарката, — тъкмо него веднъж го посети един старец, макар че при нас това е рядко явление. Но беше отдавна. Сигурно от десетина години не съм виждала този дядо. Вероятно е починал, беше много стар.

— Какъв му беше той? Роднина ли?

— Доколкото разбрах — не. Нямам представа откъде са се познавали и какво общо може да е имало между тях. Интелигентен старец беше, казаха, че бил едва ли не професор.

— Професор по какво? По история ли? Него ли Голиков е смятал за своя дядо Кутузов?

— А, не. — По тънките, насечени от ранни бръчки устни на лекарката се мярна усмивка. — Кутузов беше нещо отделно, Голиков не го бъркаше с този професор. Поне на думи. А пък какво си е мислил в действителност — не можем да гадаем. Ала в онези години той беше по-наред, отколкото преди смъртта си. Разбира се, питала съм Дмитрий за неговия гостенин, той казваше, че бил професор по животновъдство. Откачена работа… Какви професори може да има по животните? И то в нашия интернат…

Животновъдство… Професор… Съвсем наскоро Настя бе чула тези две думи заедно.

— Голиков не спомена ли името на стареца?

— Май да… Ама вече не си спомням. Толкова години минаха… Главата ми е заета с друго.

— Тарасевич?

Очертаните с черен молив вежди на началничката излетяха нагоре, в помръкналите й очи се мярна нещо като пламъче.

— О, права сте — учудено проточи тя. — Наистина Тарасевич. Сега се сетих. Познавате ли го?

— Уви — въздъхна Настя. — И той е починал. Както казахте, преди десетина години. И никой друг ли не е посещавал Голиков?

— Идваше един мъж малко преди смъртта на Дмитрий. Два или три пъти. Представи се за роднина. Дали беше съпруг на братовчедка, дали нещо друго, не беше близък роднина. Но не улучваше периоди на ремисии, така че Дмитрий дори не го познаваше. Този човек се отбиваше при мен, интересуваше се от здравето на Голиков. Още първия път му казах, че няма да успее да разговаря с Дмитрий, че той живее в свой свят. Ала мъжът все пак искаше да опита и заедно влязохме в стаята, но Голиков изобщо не реагира. После идваше отново, но пак не успя.

— А дали ще си спомните името му?

— Името… — Началничката се замисли. — Ами то трябва да е написано в дневника със смъртните актове. Той получи акта и прибра тялото, този роднина. Каза, че ще го погребе, защото Голиков няма по-близки. Смятате ли, че е престъпникът, за когото пишете статия?

— Надявам се — усмихна се Настя. — А дневникът в архива ли е?

— Не, при мен е. Тези дневници съществуват дълго, нали смъртността при нас не е висока, пък и обитателите са малко, един дневник ни стига за няколко години. Сега ще видим.

Докато началничката вадеше от касата дебелия дневник, в кабинета донесоха личното дело на Дмитрий Голиков.

— Ето, намерих го. — Пръстът й се спря на един от редовете. — Пьотър Сергеевич Ворожец е получил от нас смъртния акт.

Добрият честен Петя Ворожец… Лично е дошъл, на никого не е възложил тази задача. Навестявал е стария си приятел, дори се е погрижил за погребението. Представил се е като роднина, за да му разрешат да вземе тялото без излишни въпроси. Настя знаеше от опит, че в такива случаи никой не проверява много-много. Интересно, дали другите двама, Смелков и Баев, са знаели, че той идва тук? Самите те не са благоволили, но един вид са делегирали Петенка „от името на целия колектив“… Но защо едва напоследък? Ами по-рано? Не са ли знаели, че той е в интерната? Или какво?

— Каква беше причината за смъртта?

Началничката извади от папката с личното дело медицинския картон, бързо го прелисти.

— Остра сърдечна недостатъчност.

— Без никакви съмнения?

— Без никакви. Голиков дълги години е страдал от миокардиодистрофия, е, имало е и полиорганна недостатъчност. В анамнезата му е отбелязана алкохолизация от четиринайсетгодишен. Неговият роднина също не се усъмни, нямаше и намек за нещо криминално. Ето, вижте, в медицинския картон имаме заявлението на Ворожец, че моли да му бъде предадено тялото за погребение без патологоанатомично изследване, защото няма претенции към лечението и не се съмнява в диагнозата. Когато диагнозата е доказана, не е задължително да се прави аутопсия. А в случая с Голиков е напълно доказана, в медицинския картон са налице всички документи от болницата, където неведнъж е бил хоспитализиран. Ама този Ворожец наистина ли е такъв страшен престъпник? Били са заедно в затвора с Голиков? Тоест той ни е излъгал, че е роднина? — разтревожено попита началничката.

— Не — потиснато отговори Настя. — Пьотър Сергеевич Ворожец е уважаван човек, бизнесмен. Никога не е бил в затвора с Голиков. Били са приятели от детинство. Наистина ви е излъгал, но не е целял нищо лошо. Просто аз нямам късмет. Той не е човекът, който ми трябва.

Значи, Дмитрий Голиков е „пишел докторска дисертация за Отечествената война от 1812 година“… Може ли от това да се направи извод, че той си е водел някакви записки? Те може да се окажат обикновено натрупване на думи или полудетски рисунки, но все пак, колкото и изопачен да е бил микрокосмосът на болния, едва ли в него глаголът „пиша“ означава „разхождам се“.

И Анастасия Каменская отново се върна в общежитието. Този път я интересуваха санитарките. Но се оказа, впрочем както и почти навсякъде, че те не достигат и вече от много години самите болни почистват и разтребват помещенията. Онези, които са що-годе във форма. И дори им начисляват някакво заплащане за това.

Катя, едра висока жена на неопределена възраст с гладко неподвижно лице и леко дръпнати очи, кимна утвърдително, когато я попита спомня ли си Дмитрий Голиков. И изрече с неизразителен глас:

— Дима.

— Ти ли чистеше в стаята, където живееше той?

Отново кимване.

— Катя чистеше там. Хубаво чистеше.

— Той имаше ли някакви книжа? Тетрадки, бележници? Записваше ли нещо?

— Кутийка. Дима си играеше с кутийка.

— Каква кутийка?

— Кутийка. Красива кутийка.

— А книжа? Имаше ли книжа?

— Не. Не знам. Кутийка.

— Спомняш ли си как умря Дима?

И отново кимване.

— Падна. Лошо падна.

— Ти ли събра вещите му?

— Да. Катя ги събра. Хубаво ги събра.

— И къде ги занесе? Къде са те сега?

— Той ги взе.

— Кой?

— Той ги взе. Да погребе Дима. Дима добър. И той добър. Даде ми бонбони. Много.

— Катя, спомни си, моля те, какво взе той. Какво имаше там? Папки? Пакети? Книги? Какви вещи имаше Дима?

— Кутийка.

— Ще ми покажеш ли стаята, в която живееше Дима?

Катя мълчаливо кимна и закрачи към втория етаж. Сградата отдавна се нуждаеше от ремонт, в стените зееха рани от откъртена мазилка, а стъпалата на стълбището бяха така протрити, че Настя трябваше постоянно да гледа в краката си, за да не се подхлъзне. Насреща им по коридора вървеше медицинската сестра, с която Настя вече бе разговаряла. Вероятно бе решила, че не е заработила напълно съдържанието на плика, защото веднага спря и с готовност попита:

— Да ви помогна с още нещо?

— Исках да науча дали Голиков е водел някакви записки. Може би в тях има нещо свързано с човека, който ме интересува. Вие споменахте как той е смятал, че извършва някаква научна работа, че пише дисертация…

Момичето отрицателно завъртя глава:

— Нищо такова не съм виждала. Нито веднъж не е записвал нещо пред мен. Просто си седеше на леглото и гледаше в стената или към прозореца. Или играеше с кутийката. Имаше една кутийка, малка една, и в нея — някакви дреболии. Разглеждаше ги, вадеше някои, опипваше ги, подреждаше ги на леглото, после отново ги събираше и ги поставяше в кутийката. Нищо друго не съм виждала у Голиков.

Значи, наистина е имало кутийка… Но това някак не приличаше на тайна, заради чието опазване е можело да убият главната редакторка на телевизионна програма Милюкова. Впрочем, ако в нея е имало нещо ценно…

— Не си ли спомняте какви точно дреболии имаше в кутийката? — с надежда попита Настя медицинската сестра.

— Ами съвсем незначителни неща. Пластмасова шнола с някакво цвете, малка снимка, още нещо подобно… Сигурно ги е намирал на пътя, когато е излизал да се разхожда, после си играеше с тях.

— Тоест не бяха скъпоценности, някакви украшения?

— Ама моля ви се! — окръглиха се очите на медицинската сестра. — Веднага щяхме да забележим. Ако някой притежава скъпоценности, те обикновено се съхраняват при администрацията. Разбира се, понякога болните не искат да дават ценните си вещи на съхранение, имаме и специални шкафчета, където могат да ги държат. Ала ние винаги знаем кой какво притежава. Нали разбирате, за това трябва да се внимава, представете си, че някой има нож или нещо друго опасно?

Пак несполука. Е, добре де. Професор Тарасевич, който е посещавал Голиков — и това не е малко. Настя реши да си тръгва. Ако Витя Егоров се заинтересува от информацията за кутийката, може да дойде лично и да направи опит да поразпита хората, които са живели в една стая с Голиков. Именно да опита, защото едва ли е разумно да се разчита на информация, получена от психично болен човек. Разбира се, ако изобщо успее да я получи, което само по себе си е под голям въпрос.

Така де, какво може да е свързвало доктора на науките, професор Тарасевич с един психично болен насилник и убиец? Тарасевич, както разказваше животновъдът Леонид Иванович, е бил близък с ветеринарния лекар, когото намерили убит миналата година. Това можем да разберем. Хората работят заедно, имат общи интереси — и практически, и научни. Но Тарасевич и Голиков… Никак не се връзва.

И тримата не са между живите. Двама от тях са починали по естествени причини, един — от насилствена смърт. Двама са се трудели в животновъдната ферма, третият не е работел никъде, отначало е бил в затвора, после се е лекувал в психиатрична болница, сетне е живял в психо неврологичен интернат. Двама са имали висше образование, третият е изкласил само до десети клас в общообразователно училище. Двама са кореняци от Вербицк, третият — професор Тарасевич — е роден на друго място, ако Леонид Иванович не греши. Колкото и да се ровеше Настя Каменская в известните й факти и обстоятелства, нито едно от тях не обединяваше тези трима мъже на различна възраст.

Значи, просто търси не където трябва. Или не каквото трябва. И изобщо не е ясно какво търси и защо. Тя просто изпълнява молбата на Виктор Егоров.

* * *

Егоров изслуша по телефона нейната информация без особено въодушевление, но каза, че ще поразпита за професора, имал един човек във Вербицката ферма.

— Може нещо да е свързано с Перовската ферма — напомни Настя. — Възможно ли е Голиков да е имал нещо общо с нея?

— Ще видим това — равнодушно отговори майорът.

На Настя й стана неприятно и някак обидно. И то не защото резултатите от извършената работа не пробудиха интереса му, тъкмо това си е нещо обичайно. А понеже беше налице абсолютно неразбираема ситуация, по-сладка за разнищване от най-сладкото бонбонче. Между другото, за бонбонките…

Нали тя искаше сутринта, когато вземаше колата, да попита Егоров как е минала срещата на Загребелни със следователката. Впрочем в този момент той може още да не е знаел това. И ако у следователката се породят някакви съмнения в правотата на старши оперативния работник, тя трябва да попита мъжа, който си иска куфара, за старата хартийка от бонбона „Брезова горичка“. И да види как той ще се оплете в обясненията каква е тази хартийка, откъде се е взела и защо се съхранява в затворено с цип отделение на старото портмоне. А между другото, знае ли той изобщо, че хартийката се пази точно там?

Но размишленията за психо неврологичния интернат, Дмитрий Голиков и неговите засега неизяснени отношения със стария професор Тарасевич напълно бяха изместили от мислите на Настя и куфара, и неговия мним собственик. Добре де, както и да е, тя не се занимава с убийството на бездомника, а с убийството на Камила Милюкова.

Тя паркира колата пред хотела, както се бяха разбрали с Виктор. Вечерта той ще дойде, когато се освободи, Настя ще му даде ключа и той ще върне автомобила във фирмата за коли под наем. Обади се на Коротков, получи указание да „се храни самостоятелно“, защото той има още много работа, с удоволствие се разходи през две пресечки до италианското заведение, което бе забелязала още сутринта, изяде една зелена салата и огромна порция спагети, изпи чашка кафе с тирамису, оцени по достойнство кухнята и помоли да й опаковат за вкъщи няколко десерта. Чантата с багажа й бе останала в колата на Коротков, но тя предвидливо бе взела със себе си лаптопа. И сега, поставен в специална чанта, той доста тежеше на рамото й, на другото рамо висеше дамската чанта, а в ръцете носеше завързаните с капроново въженце три кутии с десерти. „Като товарен кон съм — позасмя се наум Настя и веднага се поправи: — По-точно — като стара кранта.“

В хотелската стая се преоблече, седна зад бюрото и включи компютъра. Трябваше да опита да намери каквито и да е сведения за професор Тарасевич или поне някакво споменаване на името му. Разбира се, не хранеше големи надежди, защото професорът беше починал отдавна, когато още нямаше изградени навици интернет да се използва широко за запазване и предаване на информация. Но все пак…

За съжаление, опасенията й напълно се потвърдиха. Името на професора се срещаше само в списъци за литература и в препратки към учебната и научната литература по животновъдство. Тези трудове бяха написани в периода 1958–1980 година, особено активно ученият бе работил и публикувал след 1963-а, беше автор не само на многобройни статии и методически препоръки, но и на учебници и монографии. След 1980 година — нито една публикация. А нали Тарасевич е бил жив още почти четвърт век… Леонид Иванович говореше, че ученият е бил съден. Вероятно именно там беше работата.

От любопитство Настя реши да прочете нещо от текстовете, в които се споменаваха трудовете на Тарасевич. Избра едно пособие, озаглавено „Хранене на животни с ценни кожи с храна с клетъчно съдържание“, но след петнайсетина минути изпиука телефонът: беше дошло ново съобщение. Тя погледна дисплея и недоумяващо изхъмка. Отново Егоров се бе изразил епистоларно! А когато отвори текста, здравата се изненада: „Аз съм глупак. И ти си същата. Ще звънна. Съгласи се“.

От четирите кратички изречения въпроси не будеше само третото, обещанието да се обади. Защо Виктор бе нарекъл себе си така оскърбително? Сбъркал ли е в нещо, неправилно го е оценил? Или нещо не е забелязал, не е разбрал? И защо тя, Настя Каменская, е същата, с други думи излиза, че и тя е глупачка? Къде е нейната грешка? И най-сетне, с какво трябва да се съгласи? Май излиза, че майор Егоров й е направил някакво неустоимо предложение, от което тя е имала неблагоразумието да се откаже…

Отначало се разстрои, после се нервира, обади се в ресторанта и помоли да й донесат кафе. Какво по-добро в такава ситуация от едно горещо кафе с вкусен десерт? Настя и за миг не забравяше за зоркото и вероятно платено от някого внимание на персонала към нея и Коротков. Затова затвори страницата с текста по животновъдство, отвори сайта на Министерството на транспорта и постави лаптопа така, че човекът, който щеше да донесе поръчката, да го види добре. А за всеки случай затрупа и малката масичка с първите попаднали й схеми и планове. В резултат на тези манипулации се оказа, че просто няма къде да се поставят подносът с кафето и чашката, да не говорим за десертите, които очакваха своя час в минибара. Сервитьорът търпеливо стоеше с подноса в ръце, докато Настя се щураше и разместваше документите на масата, за да освободи някакво местенце. Тя гледаше да остава с гръб към него и не повдигаше очи, за да не притеснява младежа, давайки му възможност спокойно да разгледа и книжата, и включения компютър.

Още първото погълнато късче лек и нежен чийзкейк я върна към действителността. Абе да не е полудяла… Да се разстройва от написаното от Егоров! Това означава, че неговото равнодушие в телефонния разговор е било показно, престорено, до него е стоял някакъв човек, а всъщност Виктор е приел информацията й сериозно. Не току-така бе прекарала половин ден извън града.

„Защо съм станала толкова обидчива? — озадачено си помисли Настя. — Защо първата мисъл, която ме спохожда, винаги е негативна? Та това е толкова просто, очевидно! А ми бяха нужни цели петнайсет минути, късче сладка торта и глътка кафе, за да го проумея. Съвсем наскоро се заклех, че ще се старая да мисля оптимистично, ала май не е достатъчно само да се заричам, налага се да правя усилие, защото в главата ми първо се пръква негативното. Интересно, винаги ли съм била такава? Или това е от възрастта?“

Тя вече се бе справила чевръсто с чийзкейка и почти бе дояла шоколадово-плодовия мус в лодчица от маслено тесто, когато се обади Егоров.

— Върна ли се вече? — бодро заговори той. — Как мина пътуването? Успешно ли? Видя ли музея?

Настя бързо се отчете за пътуването си до Горното езеро и до музея на традиционната архитектура в тайгата, като на нужните места правеше паузи, за да може Виктор да вмъкне съответните реплики.

— Къде остави колата? — попита майорът.

Тя стисна зъби, за да не изтърси: „Абе нали вече ти казах: там, където се бяхме разбрали…“. Не беше забравила предупреждението на Егоров, така че се овладя и отговори кратко:

— Пред хотела.

— Не, така не ми е удобно — решително заяви Егоров. — Вечерта няма да бъда наблизо, а нямам сили да обикалям из целия град. Служебно ми е само работното време, а краката са си мои, родни. Докарай я към седем часа пред кантората, откъдето я взех, а аз ще дойда там и ще я върна. Запиши си адреса. И не забравяй, задължена си ми.

Интересно, какво ли означава тази фраза? Правилно ли я разбра Настя?

— Три бутилки стигат ли? — предпазливо попита тя, опипвайки почвата.

— Аз да не съм ти хептен изпаднало пиянде — да се наливам сам и без мезе?

Значи, всичко е точно. Слава богу.

— А има ли там наблизо някакво заведение, та да поседнем като бели хора?

— Наблизо е… Почакай, ще уточня.

Гласът на Егоров зазвуча по-тихо, но въпреки това ясно се чуваше: майорът разговаряше с друг човек, застанал наблизо.

— Вадик, има ли на „Летунов“ някое прилично заведение? Защото, както виждаш, тука искат да ми се отблагодарят за нечовешката ми доброта… Абе тази сутрин взех за московчаните една кола под наем, трябва да я върна…

Мъжки глас прогъгна нещо в отговор, но Настя не различи думите.

— Слушай, московчанке, кантората се намира на улица „Летунов“, номер дванайсет, а на номер седемнайсет има една пивница. Тук моят колега ме уверява, че била напълно прилична, та именно там ще приема твоята благодарност. Значи, чакам те в седем вечерта пред номер дванайсет, ще върнем колата и ще отидем да ударим по две бири. Е, хайде, до довечера. Твоят човек ще дойде ли и той?

— Не знам, още снове насам-натам по работа. А трябва ли?

— Е, както стане. За мен е важно да успея да предам колата, кантората затваря в двайсет часа, ако закъснея, ще трябва да доплащам за втори ден. Да не си я одраскала нещо, а? Знам ви вас, женорята, как карате…

Настя пламенно увери майора, че всичко с колата е наред, няма и драскотина.

И ето че сега тя разбра защо Егоров бе нарекъл себе си глупак, а и нея беше определил така. Двамата трябваше да получат възможност, без някой да заподозре, да се срещнат и да си поговорят за професор Тарасевич. По всичко пролича, че разговорът се водеше в присъствието на същия онзи Вадим Хохлов, когото смятаха за човек на Баев.

Егоров направи необходимото срещата му с московските гости да изглежда като обикновено пийване с почти непознати хора без никакви общи интереси, които обаче искат да проявят учтивост един към друг. Виж, ако той, без да извърши подготовка, просто бе дошъл в хотела, че и се беше качил в стаята на Настя за ключовете от колата и се бе забавил при нея дори само половин час, един бог знае какво впечатление би произвело това. А и какви изводи биха си направили хората, които се интересуват от тях.

Тя отново се върна към методическото пособие за храненето на норките, като този път обръщаше внимание на посочените под линия имена на издателствата, в които бе публикувал Тарасевич. „Урожай“, „Наука“, „Висша школа“, „Клас“, специализирано списание по животновъдство… Нито едно от тях, освен „Клас“, не бе оцеляло след перестройката, във всеки случай не се бе запазило в първоначалния си вид. Ако професорът не бе публикувал след 1980 година, би било практически невъзможно да се намерят хора, които са работили в тези издателства и са го познавали. Виж, Научноизследователският институт по производство на ценни кожи, който според информацията в интернет бе взел под крилото си единственото оцеляло издателство, още работеше и дори имаше свой сайт. Именно в трудовете на този институт бяха публикувани много от разработките на Тарасевич. И точно там имаше известни шансове да се получи поне минимална информация. Ако някъде все още бяха останали хора, които помнят професора, то беше само там.

На сайта на института бе посочен телефонен номер, на който можеше да се обади… В Москва бяха с три часа назад, работният ден беше в разгара си, а до момента, когато тя трябваше да тръгне към улица „Летунов“, имаше достатъчно време.

Сметките на Настя излязоха верни. Младежта неохотно постъпва на работа в института — там плащат прекалено малко, и ако академичната наука някак оцелява, това е благодарение на изключителния ентусиазъм на възрастните учени, които упорито се отбраняват и продължават своите изследвания въпреки всичко. В Института по животновъдство доста бързо се намери човек, който прекрасно си спомняше професор Тарасевич и бе готов да разкаже за него на „журналистката от Перовска област, която подготвя материал за Вербицката ферма, където през последните години от живота си е работил известният учен“. Вярно, всичко, което успя да изясни, се отнасяше за периода до 1980 година. Но и то не беше малко.

* * *

След срещата с Егоров, на която успя да дойде и ядосаният и уморен Коротков, биографията на Аркадий Игнатевич Тарасевич се оформи що-годе отчетливо. Бил роден през 1915 година в Москва в семейството на учен биолог, през 1940-а завършил кожухарски институт в Балашиха със специалност „учен зоотехник“. Работил в голяма животновъдна ферма, която през войната била евакуирана в Сибир. Сфера на научните му интереси от самото начало били проблемите, свързани с храненето на животните, Аркадий Тарасевич се занимавал с това активно и задълбочено, много четял, постоянно експериментирал.

След войната Тарасевич станал главен зоотехник в голям животновъден совхоз. Но кариерата му внезапно секнала: през 1948 година почти 80% от поголовието измряло от неизвестно заболяване. Незабавно арестували Тарасевич: намерили се ентусиасти, които съобщили „където трябва“, че главният зоотехник експериментирал с фуражите и добавките, „един дявол знае какво добавяше и смесваше там, само той е изтровил животните, това интелигентско изчадие“. Съдът бил бърз и строг. Аркадий Тарасевич бил вкаран в затвора за вредителство.

Амнистията след смъртта на Сталин позволила на Аркадий да излезе на свобода, а скоро се разбрало, че за смъртта на поголовието бил виновен ветеринарният лекар на совхоза, който поради нехайство допуснал заразяването на животните с гана. Тарасевич бил реабилитиран, клеймото „вредител“ било свалено от него, но незнайно защо не посмели да го назначат за главен зоотехник, така че той продължил да работи вече на длъжност зоотехник в цеха за хранене. И отново се заел със своите изследвания и експерименти. Като задочен аспирант в Института по ценно зверовъдство събирал материал за дисертация, а през 1962 година успешно я защитил и станал кандидат на науките. След това напуснал работата в совхоза и постъпил в НИИ по ценно животновъдство като старши научен сътрудник в отдела по хранене. Отделът бил голям, около 30 научни сътрудници плюс биохимична лаборатория, в която се трудели още 11 души, научен потенциал от най-висока класа, изследванията се провеждали с пълна сила. Аркадий Игнатевич пишел и публикувал много, през 1972 година защитил докторска дисертация, през 1975-а станал професор. Не само водел изследователската работа, но и преподавал и осъществявал научното ръководство на аспирантите…

Тази достойна във всяко отношение кариера на запален учен трябвало да има и достоен завършек. Само че на всичко бил сложен край през 1980 година с „повикване“. За краткост така наричали официалната покана на учените от института да окажат научно-консултативна практическа помощ в животновъдните совхози, когато там възниквали някакви проблеми, които те не можели да решат сами. В случая повикването последвало, както пишело в документа, във връзка с повишена смъртност при поголовието: животните незнайно защо умирали много по-често от обикновено. В отговор на повикването, отправено от Перовска област, изпратили Аркадий Игнатевич. Нещастието се случило в Перовската ферма.

Тарасевич в буквалния смисъл на думата запретнал ръкави, облякъл специалните дрехи и аутопсирал поред трийсет трупа на умрели животни. Това, което видял, му позволило да направи извода веднага: повишената смъртност била свързана с хранене с некачествен фураж. При приготвянето го направили прекалено течен и решили да го сгъстят с рибено брашно. До този момент всичко било правилно и нямало никакви нарушения, така се постъпвало навсякъде. Само че в Перовския совхоз ръководителят на фуражния цех допуснал непростимо нехайство, давайки на работниците рибено брашно от крил, което съдържа по-голямо количество хитинови люспи, а това довело до нараняване на слизестата ципа на стомашно-чревния тракт на животните. Норките умрели от остър ентерит.

Професорът започнал да пише заключението, но изводите на учения консултант никак не харесали на ръководството на совхоза. Ценните кожи са валута, а валутата — това е държавната хазна. Нехайството, причинило свръхнормативна смъртност при норките и довело до щети за държавата, можело да има лоши последствия: мъмрене по партийна и служебна линия, ала и уволнение на директора, и съдебно дело, че и реална присъда. Предложили на Тарасевич пари.

Ако ги бил взел, научната му кариера щяла да продължи до достоен завършек. Но той отказал. И нещо повече, влязъл в непримирим конфликт с ръководството. А то, за разлика от професора, било хитро и коварно и Аркадий Игнатевич не успял и да се огледа, когато се оказало, че не на него предложили да фалшифицира заключението срещу подкуп, а самият той изнудвал срещу подкуп. Аутопсиите на животните били извършени с нарушения, тези нарушения не позволили да се направят достоверни изводи за причините за повишената смъртност при норките. Затова професорът буквално шантажирал ръководството на совхоза, като заплашвал, че ще напише „лошо“ заключение, ако не платят на него, поканения от Москва специалист. Според инструкцията аутопсията трябвало да се извършва в специално помещение във ветеринарния пункт, но навсякъде, стига времето и климатичните условия да позволявали, масата за аутопсии се изнасяла навън. Това не бивало да се прави. Но всички го правели. И в Перовската ферма в горещия летен ден консултантът аутопсирал труповете точно така, на чист въздух.

В цеха за обработване на кожите винаги има хитрости и специални хватки, които позволяват, без да се засягат отчетите, да се „изчоплят“ от принадлежащите на държавата ценни кожи малки, но вкусни късчета. Няколко партийни и съветски ръководители на Перовска област получили по комплект кожи за палта, вследствие на което срещу професор Тарасевич моментално било повдигнато обвинение, завършило със съд и присъда: осем години лишаване от свобода за изнудване заради подкуп в особено големи размери.

Областното управление на изправително-трудовите учреждения обаче не получавало никакви комплекти от ценни кожи от ръководството на фермата и затова не страдало от прекален стремеж да пресилва репресиите по отношение на професора. След произнасянето на присъдата било взето решение да не бъде изпращан в лагер. Все пак бил заслужил учен, интелигентен, образован и приятен човек, при това немлад — Аркадий Игнатевич току-що бил навършил 65 години. Оставили го да излежава наказанието в Перовския следствен изолатор, направили го библиотекар там.

Именно в изолатора той се запознал с Дмитрий Голиков, осъден през 1983 година по няколко члена от кодекса на петнайсет години лишаване от свобода. Вероятно началникът на следствения изолатор, а може би и някой от областното управление на ИТУ е бил мислещ и лишен от злоба човек, защото и Дима Голиков бил оставен в същия изолатор: нали все някой трябва да мие подовете и да разнася чорбата по килиите.

Разбира се, предвид характера на престъплението Голиков бил подложен на съдебнопсихиатрична експертиза, която го признала за вменяем. Само че следователят ли, съдията ли, или пък някой в самия следствен изолатор забелязал, че момчето не е напълно „на себе си“. Кротък, спокоен, съсредоточен, муден човек. Обикновено наричат такива хора „темерути“ и „мухльовци“. Да го изпратят в лагер, би означавало да го обрекат на сигурна смърт. Извършеното от него, естествено, не будело съчувствие. И вината му била напълно доказана. Когато назначавал съдебнопсихиатрична експертиза, следователят нито за миг не се съмнявал в резултата и бил напълно сигурен, че ще открият сериозно психично разстройство, въз основа на което съдът ще го признае за невменяем и ще го изпрати на принудително лечение в психиатрична болница от закрит тип. Но след като получил заключението на експертите, той видял там съвсем друго: само „шизоидна психопатия“. И съдът не получил и най-незначителни основания да приложи спрямо подсъдимия мерки от медицински характер. Осъдили психично здравия Голиков на продължително лишаване от свобода. Но очевидно някой не пожелал да си сложи грях на душата и да прати не съвсем адекватното момче в лагер, а фактически — на сигурна смърт. Всъщност не било известно със сигурност дали Тарасевич и Голиков са се запознали в Перовския следствен изолатор. Но като нищо можело да е така. Нямало нищо друго общо между биографиите на тези двама души.

Аркадий Игнатевич бил освободен, след като излежал две трети от присъдата. Не пожелал да се върне в Москва: обидил се и на жена си, която поискала развод веднага щом го осъдили за втори път и дори не дошла да поговори с него, да изслуша обясненията му; и на колегите си, които не се застъпили за професора и веднага повярвали, че Аркадий Тарасевич е корумпиран и способен на шантаж човек. Общо взето имал основания да се обиди…

През времето, когато Тарасевич бил в следствения изолатор и раздавал книги на подследствени и подсъдими, се случили доста промени. Умрял Брежнев, настъпила епохата на Андропов, после епохата на Черненко, а когато професорът бил освободен, вече се извършвала перестройката на Горбачов. Ръководството на Перовска област се сменило неведнъж през тези години, а покрай него се сменяли и ръководителите на предприятия и учреждения. Сега съвсем други хора командвали Перовската животновъдна ферма и Аркадий Игнатевич нямал никакви лични претенции към тях. И започнал работа там, за да продължи с единственото, което му било интересно в този живот: да изследва, да изучава и експериментира, за да разработи оптималната и при това най-достъпна в ресурсно отношение диета за животните с ценни кожи.

През 1992 година стар познат на Аркадий Игнатевич приватизирал животновъдния совхоз във Вербицк, създал ООД и поканил Тарасевич на длъжността главен зоотехник. В тази именно ферма професорът работил до смъртта си през 2005 година, като не доживял буквално месец до своята деветдесетгодишнина. Продължавал активно да се занимава с проблемите на храненето на животни с ценна кожа, защото естествените фуражи ставали все по-лоши и по-лоши, много експериментирал с биодобавки, пресмятал варианти на дозировките, комбинациите и режима на храненето. Тарасевич успял да постигне отлични резултати и при нарастващия дефицит на добри фуражи норките във Вербицката ферма оцелявали и се плодели много по-добре, отколкото в другите стопанства.

Съдебните дела и двете излежани присъди били направили от Аркадий Игнатевич необщителен, неразговорлив и неприветлив човек. Единственият, с когото той общувал постоянно и с удоволствие, бил младият ветеринарен лекар Иля Чураков, който изпитвал влечение към всичко ново и се отличавал с неукротима жажда за знания. Главният зоотехник и ветеринарният лекар прекарвали много време заедно, обсъждали нещо, понякога Чураков дори нощувал у професора, когато трябвало да премислят поредния експеримент или да анализират получените резултати.

Много хора във фермата не обичали Аркадий Игнатевич, ала го ценели и уважавали, оценявали по достойнство специалиста от най-висока класа. Говорело се, че Тарасевич пишел някаква книга по история на производството на ценни кожи в Русия, но дали я бил завършил — не било ясно. А той знаел изключително много за тази история, разказвал я на ветеринаря Чураков. Той пък след смъртта на професора на драго сърце споделял получените знания с всички, които се интересували, като постоянно се позовавал на своя учител.

Всичко това беше интересно, само че не даваше никакъв отговор на въпроса: дали наистина Аркадий Игнатевич Тарасевич се е запознал с Дмитрий Голиков, докато излежавал присъдата, и дали го е посещавал в психо неврологичния интернат.

* * *

Едва потънала в сън, Настя изведнъж се събуди: стори й се, че се отвори вратата, която водеше към стаята на Коротков. Така се и оказа: силуетът на Юрка се мяркаше на фона на прозореца.

— Ти какво? — уплашено попита тя.

— Имаш ли нещо обезболяващо? — изрече със страдалчески глас Коротков. — Нещо по-силно. Зъб ме тормози, присви ме след обяда, мислех, че ще мине сам, но болката толкова се засили, че не мога да заспя.

— Затова ли беше толкова кисел? — сети се Настя. — Защо не каза веднага?

Тя запали аплика и посегна към халата в краката си.

— Надявах се да престане, не ми е за пръв път. Ама вече започна да тупти — оплака се Юрий и тактично се отдръпна в онази част на хола, от която спалнята не се виждаше.

— Тупти ли? Върви бързо да се облечеш! — изкомандва Настя. — Сега ще видим къде тук има денонощна стоматология.

— Абе откъде ще има тук такова чудо…

— Градът е с почти един милион население, поне частна ще се намери.

— Няма да отида! — вече съвсем сериозно се уплаши Коротков. — Дай ми хапче, по-добре две, и всичко ще мине.

— Няма да мине — зловещо се закани тя. — Щом тупти, няма начин да ти олекне, ще става само по-лошо. Хайде, Коротков, не се плаши, ще ти боднат упойка и нищо няма да усетиш.

Настя се обади на портиерката, по чийто глас пролича, че е спяла дълбоко, научи къде може да се намери зъболекар посред нощ и помоли да извикат такси. По дългия хотелски коридор Коротков се влачеше подире й като овен, поведен на заколение. Колата вече ги чакаше пред входа, а щом чу адреса, шофьорът кимна с разбиране:

— Знам го. Пет минути — и сме там, сега пътищата са свободни.

Настя незнайно защо беше сигурна, че през нощта в дежурната стоматологична поликлиника няма да има пациенти. Но колко се бе лъгала!

— А ти какво си въобразяваше! — жално се позасмя Коротков. — Нали всички са умни. В частните клиники приемат само с предварително записан час, никой не чака, но е скъпо. А тук е или безплатно, или евтино, затова денем не можеш да се вредиш — идват хора и със записан час, и с остри болки. Никой не иска да чака на опашка, затова се тълпят нощем, когато уж нямало голяма навалица.

В коридора имаше само два стола, на единия седеше мъж на около трийсет и пет години, на другия — възрастна жена. Още трима мъже на различна възраст с израз на непоносимо страдание по лицата подпираха стените. Вратата на лекарския кабинет се отвори и излезе едно момиче. А единият от мъжете до стената — ако се съдеше по възрастта му, неин баща — веднага я хвана под ръка и я поведе към изхода. Настя облекчено въздъхна: значи, пред тях имаше не петима, а само четирима. Медицинската сестра покани следващия, възрастната дама стана и влезе в кабинета, веднага мястото й зае единият от мъжете до стената. Вторият, който не успя да седне, изгледа щастливеца с омраза и получи в отговор от преуспелия си конкурент самодоволна усмивка. Коротков леко побутна Настя и прошепна:

— Интересно, какво ли щеше да стане, ако онзи, който остана прав, бе помолил другия да му отстъпи мястото?

— Щяха да го пратят по дяволите — прошепна в отговор Настя. — Но всъщност това е любопитно явление, прав си. Съществува едно такова нещо — опашката. Хората, които застават на нея, един вид се договарят за реда, по който имат намерение да получат дадена услуга. Ала винаги се намират такива, които се опитват да заобиколят реда. Това възмущава всички, може да избухне конфликт, стига се дори до сбивания. Но когато заставаме на опашка, ние предварително сме подготвени някой да поиска да наруши реда. Виж, със заемането на място за сядане ситуацията е съвсем друга. На никого дори не хрумва да помоли да му отстъпят място. Нямам предвид ситуация, когато мястото е нужно на старец, инвалид или жена с дете, или бременна. Тогава всичко е ясно и не е нужно те да молят, често и без това им отстъпват. Ала така, както стана сега: двама мъже, на приблизително еднаква възраст, и двамата здрави и прави, или две жени връстнички…

Тя се запъна. Мярна й се някаква мисъл и веднага изчезна. Тревожна, неоформена мисъл.

— Та какво за жените връстнички? — нетърпеливо попита Коротков, на когото беше все едно за какво ще говорят, стига това да отдалечава болката и страха от зъболекарските инструменти.

— Социалната норма е „който е дошъл пръв, заема мястото“ — промърмори Настя, докато се опитваше да улови изплъзващата се мисъл.

Тя си спомни в коя книга бе чела това и разбра, че внезапното тревожно чувство бе свързано именно с тази книга. Но кое беше важното тук? Социалният психолог Стенли Милграм… Осемдесетте години… Бил направен следният експеримент. На група студенти предложили да влязат в метрото и да молят седнали хора да им отстъпят мястото си. Учтиво, но настойчиво. Резултатите от експеримента показали, че около половината от хората, към които се обръщали с подобна молба, спокойно ставали и отстъпвали. Ала много по-важен се оказал един друг извод: най-трудно на студентите било не да накарат непознати хора да изпълнят молбата, а да съберат смелост да се обърнат към тях и да я произнесат. Това означавало, че социалната норма „който е дошъл пръв, заема мястото“ се е вкоренила у хората толкова дълбоко, че нарушаването й изисква значителни волеви усилия.

Да, любопитно наблюдение, интересен извод, но откъде е това тревожно чувство? Какво отношение има проблемът със заетия стол към случая с Милюкова? Или пък към случая с куфара?

Виктор Егоров каза, че Загребелни е бил при следователката Донникова, но тя, предупредена от оперативния работник, започнала да задава въпроси, които неизвестно защо не харесали на Андрей Александрович. Във всеки случай, насред разпита Загребелни изведнъж се разбързал, извинил се и попитал дали може да дойде утре, защото спешно трябвало да… Разбира се, следователката се съгласила да отложи разпита.

Самият Егоров се свързал с Краснокаменск, където според паспорта бил роден собственикът на куфара, и с Твер, където той живеел в момента. И получените сведения будели сериозни съмнения, че този човек е можел да си позволява в продължение на цели двайсет години да купува вещи с марката „Лари Сорено“: Загребелни живеел повече от скромно, бил осъждан, лежал в затвора за мошеничество, а напоследък никъде не работел официално, защото не владеел нито една от търсените професии. А и не членувал в никаква престъпна групировка, тоест не бил установен никакъв източник на негови доходи. С една дума, станало ясно, че собственик на куфара и съдържанието му не е Загребелни, но всичко това нямаше отношение към проблема „който е дошъл пръв, той заема мястото“.

Вратата на кабинета отново се отвори, но вместо възрастната дама, която Настя бе очаквала да види, излезе мъж, също на възраст. И медицинската сестра, която покани следващия пациент, беше друга. „Работят двама лекари — развесели се Настя. — Значи, ще се изредят по-бързо, отколкото очаквах.“

— Опашката за зъболекар е единствената, която искаш никога да не свърши — измуча Коротков.

Все пак в крайна сметка се наложи да чакат доста дълго, но най-сетне и Юра влезе в кабинета. Настя умираше за сън. Сега на стол седеше само една млада жена, която бе дошла след тях, вторият стол беше свободен. Настя се настани, подпря тил на стената и веднага заклюма…

Небето зад прозореца в края на коридора посивя, скоро щеше да съмне. Ако не подремне поне малко, няма да я бива за работа. А може би ще се разбере с Коротков и изобщо няма да работи един ден? Какво оставаше? Той май вече реши всички въпроси, събра цялата информация. Вероятно днес трябваше да се обадят на брат й и да му кажат, че са свършили и се прибират в Москва. Господи, колко й омръзна всичко! Как й се иска да се озове вкъщи, в малката си гарсониера на Шчолковское шосе, да спусне завесите, да изключи телефоните, да легне в своето легло, да намести по-удобно своята възглавница, да се завие със своето одеяло и да спи, да спи, да спи… „Лягай на дъното като подводница, без позивни за света…“^[1]

Тя трепна и отвори очи. Да, именно подводница. Настя бе чела за това в същата книга, в която бе описан експериментът в метрото. Беше озаглавена, ако не грешеше, „Мъдростта на тълпата“ и бе посветена на проблемите на колективния разум и колективните решения.

1968 година, американската подводница „Скорпион“. Завръщала се от поход в Северния Атлантик и внезапно изчезнала от радарите. Само твърде приблизително можело да се съди за местонахождението й. Търсили я в зона с радиус от двайсет мили и на дълбочина хиляда фута. И не я намерили.

Тогава морският офицер Джон Крейвън предложил план, който на много хора се сторил фантастичен, ако не и глупав. Той разработил серия сценарии, обясняващи какво може да се е случило с подводницата. А после събрал голяма група хора — математици, спасители, специалисти по подводници — и ги помолил поотделно да оценят вероятността на събитията, описани във всеки от сценариите. След като анализирал всички получени догадки и предположения, приложил теоремата на Бейс, за да изчисли последното местоположение на изчезналата подводница. Когато пет месеца след изчезването все пак открили „Скорпион“, тя се намирала само на 220 ярда от мястото, посочено от модифицираното колективно решение на групата на Крейвън. Съвсем малко повече от 200 метра…

„Какво общо има подводницата? — уморено си помисли Настя. — Ала точно това беше моментът, който ме безпокоеше. Значи, там е имало още нещо… Да, изводът: групата не е имала никаква достоверна информация, никой не е знаел защо подводницата е потънала, с каква скорост се е движела, под какъв ъгъл се е устремила към дъното на океана. Макар че никой от групата не е знаел нищо, се оказало, че самата група като цяло е знаела всичко.“

Мъдростта на тълпата. Безпогрешността на колективните решения, при положение че никой човек поотделно не знае правилния отговор. Теоремата на Бейс е начин да се изчисли как новата информация за едно събитие променя нашите предишни очаквания относно вероятността на това събитие. Настя си спомня наизуст тази формула, това са основите на теорията на вероятностите, нещо, което й е добре познато.

Изглежда, утре няма да успее да кръшне от работа. Трябва да придума Коротков… Впрочем, ако сега зъболекарят му оправи зъба ловко и безболезнено, има шанс Юрка да бъде в добро настроение.