— Ъгълът на „Красин“ и „Арктическая“ ли? — удиви се Володя. — Та това е отвратително място! При предишния кмет там се събираха наркоманите, точно около паметника. Купуваха и продаваха дрога и се бодяха. Нормалните хора заобикаляха това място отдалеч.

— И сега ли продават? — поинтересува се Коротков.

Володя завъртя глава:

— Не, сега вече не, откак дойде новият началник на управлението на вътрешните работи, се въведе ред. Но мястото пак си е лошо. Знаете ли, разправят за разни аури, за полета… Аз не вярвам много на тези работи, не разбирам, но там определено има нещо. И до днес витае там. А навремето имаше и симпатична градинка. Когато бях още млад и едва започвах да работя с таксито, постоянно возех до нея младежи и момичета на срещи, беше тяхното романтично място. Ала щом се навъдиха наркоманите, наоколо вече не можеше да се види нито една прилична физиономия. Сега оправиха градинката, насадиха цветя, косят тревата, боядисаха пейките, ама пак никой не се разхожда наоколо, не си определят срещи.

Настя отвори на айпада картата на Вербицк. Улиците „Красин“ и „Арктическая“ бяха съвсем близо до проспект „Ермак“. Значи, Егоров неслучайно бе избрал това място.

Майорът вече ги чакаше, самотната му фигура с отпуснати рамене се виждаше отдалеч. Вместо поздрав той мълчаливо подаде на Коротков няколко откъснати от бележник листчета, изписани с едър нечетлив почерк.

— С една дума, всичко сте разбрали — каза той. — Сигурно сте си помислили, че страдам от параноя? Не, точно от това аз не страдам. Цяла нощ си блъсках главата как е могло да се получи така. Поставили са ме в коловоз и наблюдават как вървя по него. Ако се опитам да изляза и да свърна нанякъде, мигом ще ми свият сармите. На коловоза ще поставят другиго, човек по-спокоен и по-умен. Снощи са забелязали Настася на „Ермак“ и ако моите наблюдатели са опитни хора, със сигурност няма да пропуснат второ нейно появяване.

— Ясно — кимна Коротков.

— Днес още рано сутринта отидох в службата, прегледах ксерокопията на материалите, в сейфа ми са — продължи Егоров. — И разбрах какво е търсела Милюкова. В папката, която са намерили в дома й и следователят е иззел, е имало материали на редакторите за сценария на предаването с нашия кмет Смелков. И там се мъдрят две адресчета. Точно до проспект „Ермак“. Явно нашата потърпевша е решила да отиде там лично. И на някого това никак не е харесало.

Коротков се намръщи.

— Какви адресчета? — попита той.

— Къщата, в която Смелков е живял през детството и юношеството си, и училището, в което е учил. При това в материалите на редакторите има записани интервюта със стари учители, които още си спомнят нашия кмет като ученик.

— За какво тогава Милюкова е ходила в училището? Какво друго е искала да научи там? — учуди се Настя.

— Ама какво училище, какви ги приказваш! — намръщи се Егоров. — Та то е било след осем вечерта, нито едно училище не работи по това време, там няма никого, освен пазача. Не, не е ходила в школото… Ала ти, московчанке, снощи си изяснила, че Милюкова е отивала нанякъде именно в тази посока. И ние непременно трябва да научим накъде точно и защо. Щом не е поела към училището, значи, е било към къщата, където някога е живял кметът. Или на друго място.

— Може би все пак до магазина? — предположи Настя.

— До магазина тя е отишла, когато се е върнала от работа. После е прекарала известно време вкъщи и чак след това е излязла с кучето. И от този момент се започва бъркотията.

— Добре, ами представи си, че първия път не е успяла да купи всичко, което й е трябвало? — настоя тя. — И е излязла още веднъж, тръгнала е вече към друг магазин, като покрай това е разхождала и кучето.

— Не, в тази посока няма нито един свестен магазин — въздъхна Егоров. — Проверих. С една дума, момчета и момичета, трябва да изясним две неща: къде е отивала Милюкова всъщност и защо се е получила тази разлика в информацията. Научим ли първото, ще научим и второто.

— Или поне ще можем да правим предположения — добави Настя. — Макар че, като имаме предвид източника на тази информация, и без това е ясно каква е работата. Но не знаем защо е такава. Нали в това трябва да има някакъв смисъл. Витя, а какво става с куфара? Получи ли отговора на експертите?

Виктор се смръщи, сякаш тя му бе напомнила, че има час при стоматолог, който работи без упойка.

— Ох, московчанке, ще ме вкараш в беля ти… Но беше права. Ще предупредя Донникова, следователката, тя да се рови в случая с тоя Загребелни.

— А нима на теб не ти е интересно?

— Една глава имам, не е достатъчна за два случая, не се дели на две половини — ядосано отговори майорът. — И работното ми време е едно и не се умножава на броя на случаите.

После леко се усмихна и добави:

— Но все пак браво на теб, макар че само нарояваш проблемите. Веднага си личи, че си се учила от чичо Назар.

Коротков и Егоров останаха да уточняват и уговарят някакви подробности, а Настя се качи в колата и пое към хотела да се преоблича: още в неделя, деня на тържеството в театъра, беше закарала в къщата на Ворожец приличния костюм и днес отново го бе облякла, но трябваше да смени блузката. Предстоящите посещения в общинските служби никак не я вдъхновяваха, но тя следваше правилото, което сама си бе създала, и гледаше да намери в ситуацията най-ярките положителни моменти. Ще свърши нещо полезно за постигането на целта, заради която я прати тук брат й, и така поне малко ще приближат момента, когато ще приключат работата и ще се завърнат у дома. А Коротков през това време също ще направи нещо нужно и полезно за Виктор Егоров, защото милиционерското братство си остава, макар милицията да е преименувана в полиция. Но Юрка, както и самата тя, не успя да поработи като полицай и до ден-днешен нарича себе си „милицай“. И изобщо фактът, че сега ще трябва да се размотава по скучни задачи, свързани с книжа, е пряко следствие от снощната й работа на проспект „Ермак“. А това означава, че е поработила добре и още не е загубила професионализма си. А не е ли това повод да се порадва?

* * *

Игор Валеревич Баев беше свикнал да си ляга късно и да става рано, четири-пет часа му бяха напълно достатъчни, за да се наспи. Обикновено се събуждаше сред пълна тишина, жена му — Алиса, ставаше един час по-късно и започваше да буди по-големия им син, Ванечка, когото трябваше да изпратят на училище. Сега бяха във ваканция, но на Алиса й бе хрумнало да запише Ванка в някакъв модерен летен лагер за ученици от началните класове. Ако можеше да се вярва на рекламата и обещанията, които бяха дали организаторите на лагера на родителската среща, децата щяха да бъдат сред природата от девет сутринта до седем вечерта. И да получават храна три пъти дневно, задълбочено да изучават хуманитарни предмети и чужди езици, да се отдадат на развиващи игри и да се занимават с разнообразна физическа подготовка.

Баев нямаше нищо против идеята. Самият той някога беше отличник, учеше с лекота и приличните, но далеч не най-високи оценки на осиновения му син го учудваха: та училищната програма е толкова лесна! Всеки глупак би се справил. А щом не може, значи, просто го мързи. И посещаването на летния образователен лагер според полковника би трябвало само да спомага за развитието на детето и възпитаването у него на необходими качества. Самият той не се задълбочаваше в учението на Ванка — беше предоставил това на жена си, и оставаше напълно удовлетворен от съобщенията „по математика четворка“ или „по английски пет“.

Вярно, Баев малко се учудваше, че в тази лагер школа даваха и някакви домашни работи. Мислеше, че щом детето се намира под надзора на педагози по цял ден, значи, там трябва да си готви и уроците. Но Алиса му обясни: педагозите в лагера смятали, че е неправилно да принуждават хлапето да си готви домашните веднага след четирите или пет учебни часа. То трябва да се поразтовари, да обядва, да поиграе на чист въздух, да поспортува, през това време мозъкът му ще си почине, ще се обогати с кислород, а вечерта е точното време да си подготви уроците. Това се видя разумно на Игор Валеревич.

Но днес Баев се събуди не от звъна на будилника, а от виковете на жена си.

— Няма да отидеш в лагера, докато не препишеш съчинението! — ядосваше се тя, като от време на време почти крещеше.

Баев недоумяващо погледна циферблата: нима се е успал? Това никога не му се бе случвало… Не, будилникът щеше да звънне след десет минути. Какво се е случило?

Дочу приглушено хлипане: деветгодишният Ванка плачеше. Баев стана, нахлузи анцуга и излезе от спалнята. Вратата към детската стая бе широко отворена, момчето седеше до бюрото, а Алиса беше надвиснала над него с разгневена физиономия.

— Какво става с вас? — недоволно попита Баев. — Не викайте толкова, ще събудите Валерка.

Тригодишният Валерка спеше в спалнята на родителите си, където бяха сложили креватчето му. Алиса грабна една тетрадка от бюрото и я навря право в лицето на Баев.

— Ето, полюбувай се! Прочети! За домашно са им дали съчинение на тема „Защо трябва да се учим“. В него има повече грешки, отколкото букви!

Баев с неохота пое тетрадката и прегледа набързо няколко реда. Грешките наистина бяха много… Почти във всяка дума по две-три. Но което беше по-лошо — нямаше свързано изложена мисъл. Би било просто срамота да предаде такава работа.

— Майка ти е права — каза строго. — Не може така. Трябва да го напишеш отново.

— Той снощи до късно гледа анимационни филмчета — гневно говореше Алиса — и обеща, че сутринта ще стане по-рано и ще си доучи. Специално се вдигнах в ранни зори, за да го проконтролирам. И ето, моля ти се! Написал го! Ами ако не бях проверила? Щеше да предаде тези срамотии на учителката и да получи заслужената единица. Просто чудовищно! В училище винаги е имал прилични оценки по руски. А сега — беше достатъчно да си отложи домашните от вечерта за сутринта и ето че сънената му глава нищо не може да роди. Край, вече ще си спазва режима! Никакви филмчета до късно и изобщо никакви развлечения, докато не си подготви всички уроци.

Тя надникна в тетрадката, в която синчето й, подсмърчайки и преглъщайки сълзите, старателно пишеше: „Съчинение“. И отдолу: „Защо трябва да се учим“.

Баев въздъхна и отиде в кухнята да си приготви закуската. Тъй като Алиса обикновено ставаше по-късно и се занимаваше само с Ваня, той беше свикнал да се справя сам. Алиса го последва, мълчаливо седна до масата и започна да хрупа ядки от паничката.

— Алиса, трябва да помагаме на детето — каза Игор Валеревич, докато чупеше яйцата в ръба на тигана, за да си направи омлет.

— Мислиш, че не разбирам ли?! — избухна тя. — Та аз точно заради това постоянно пращам Ванка при баба му, все пак е учителка, умее да се занимава с деца, да обяснява. А аз не мога. Излиза, че детето е толкова тъпо, та нищо не може да научи. Така се надявах на този лагер, нали обещаха развиващи игри… А там изискванията са толкова високи, че Ванка не се справя.

— Но нали той имаше добри оценки по всички предмети — каза Баев. — С редовната програма се справя, и то нелошо. Та какви толкова са изискванията в този лагер? Да напише пет изречения като отговор на прост въпрос? Не преувеличавай. Просто тъкмо днес е нещо отнесен. На всеки може да се случи. Напразно изпадаш в паника. Вместо да крещиш рано сутрин, по-добре седни до него и му обясни поне едно правило, така че той самостоятелно да поправи поне една грешка.

— Мислиш ли, че не съм му обяснявала?

Алиса веднага смекчи тона и заговори виновно, с горчивина:

— Обясних му го, той го повтори три пъти след мен. И не можа да го поправи в съчинението си. Не разбирам какво става с това момче. Дали да не го заведем на лекар? Ами ако е слабоумен?

Омлетът се изпържи, Баев върна тигана на мястото му и започна да реже хляб. Вече приготвяше чая, когато в кухнята дойде Ваня с тетрадка в ръка.

— Е? — строго погледна Алиса сина си. — Преписа ли го?

— Да — прошепна момчето.

— Дай го тук.

Алиса прегледа съчинението и мълчаливо подаде тетрадката на мъжа си. Баев изруга мислено: този вариант се оказа още по-лош. Грешките не бяха по-малко, а несвързаните мисли — още повече.

— Не става — каза твърдо. — Иди и го напиши още веднъж.

— Не знам какво да пиша — едва чуто продума Ваня. — Не мога.

— Какво значи „не знам“! — отново избухна Алиса. — В училище всеки месец пишеше съчинения! И получаваше отлични оценки за тях! А сега не знаеш и не можеш, така ли? Просто си безделник и мързеливец!

Момчето гледаше в пода и мълчеше. По бузите му се стичаха едри прозрачни сълзи.

— Баба винаги ми казваше какво да напиша. Диктуваше ми, после поправяше грешките, а пък аз го преписвах — смотолеви хлапето.

— Какво?! — кресна Баев. — Баба ти ти е диктувала?!

Алиса пребледня и пристъпи към сина си, като инстинктивно го прикри с тялото си. Баев моментално се укроти. Нима жена му мисли, че е способен да посегне на дете? За какъв го смята? За чудовище ли, за звяр? „Ами ти си чудовище — отговори си злобно Игор Валеревич. — Звяр си.“

— Върви си в стаята, сине — каза той с овладян глас. — Тук има много грешки, налага се да го препишеш още веднъж. Отвори учебника и прочети правилата. Хайде, върви, след час трябва да тръгнете с майка ти, инак ще закъснееш за лагера.

Ваня се потътри към стаята си. С нервни движения Алиса си наля вода в чаша направо от крана и я изпи на един дъх.

— Е, какво — изгледа я хладно Баев, — видя ли докъде я докара? Толкова искаше да не си разваляш отношенията с бабата на детето ти, чувстваше се ужасно виновна, задето заряза нейното скъпоценно синче! Затова й позволи постоянно да взема Ванка от училище и да прекарва с него по цели дни. Разбира се, тайно се радваше, че можеш да не се занимаваш с малкия, има кой да го наглежда. А и бавачка нае за Валерка, та от сутрин до вечер да се шляеш по приятелки и салони за фитнес и красота. Мислиш ли, че не знам колко време прекарваш в тези салони? Галка всичко ми докладва, известна ми е всяка твоя крачка. Хем те предупреждавах: не се подмазвай на бабата на Ванка. Ама ти слушаш ли! Ясни са ми всичките ти игрички, просто си осигуряваш гръб за всеки случай, ако ти потрябва да се разведеш с мен. Все се надяваш да срещнеш някой по-млад и по-хубав, все чакаш някаква неземна любов, а ако се окаже, че той няма пари и не можеш да държиш прислуга, да можеш да пробуташ децата на бабата… Затова имитираш приятелство и обич, нали?

— Как не те е срам? Та тя е учителка, работи в училището, където учи Ванка — заговори укорително Алиса. — Исках детето да бъде в добри ръце, опитен педагог да го наблюдава и да му помага…

— Да му помага ли? — премина Баев на страховит шепот. — Да го наблюдава? А поне веднъж разговаряла ли си с неговата учителка?

— Аз, между другото, за разлика от теб, ходя на родителски срещи и там хвалят Ванечка.

— Естествено, че ще го хвалят, нали е внук на завуча! Да не искаш да се оплакват? Тя не може да си позволи да наричат внука й посредствен или слаб ученик. И прави всичко възможно, за да изкрънка добри оценки за момчето. Просто притиска учителите, оттам идват всичките му четворки и петици, макар че всъщност не е заслужил повече от три минус. Иди и попитай Ванка как си пише контролните. Иди де…

Алиса излезе от кухнята и затръшна вратата. „Глупачка — мислено изруга той и гневът му избухна с нова сила. — Ще събуди детето.“

Сложи използваните съдове и прибори в мивката и отиде да се облича. От коридора чуваше как жена му разговаря с Ваня. Оказваше се, че всичко е било точно тъй, както той предположи: бабата донасяла вкъщи варианти на контролните работи и ги преработвали с внука. Оттам идвали и приличните оценки. Нима тогава е учудващо, че момче на девет години не умее да мисли самостоятелно? Защо да се напряга, щом добрата баба всичко ще му подскаже и ще поправи, а ако нещо се обърка при устно изпитване или на контролна, пак баба ще поговори с учителката.

Обикновено Игор Валеревич излизаше от къщи много по-късно, но днес трябваше да се види с кмета: Костя му звънна снощи и го помоли да отиде още сутринта при него.

Площадът пред сградата на градската администрация беше пуст, работният ден щеше да започне едва след час. Шофьорът закара полковника до самата врата, застаналият на входа полицай се изопна в стойка „мирно“. Баев с бързи крачки измина добре познатия маршрут до приемната на кмета. Колко пъти бе минавал по този път през последните четири години? Безброй… А колко пъти ще го изминава занапред? Ето това е въпросът. Ако Костя Смелков не спечели изборите, за туй ще бъде виновен полковник Баев. Все той е бил виновен, от самото начало.

В приемната секретарката Олеся, подредила на бюрото съдържанието на несесера си с козметика, трескаво се разкрасяваше: явно се бе успала, забравяйки, че шефът й е наредил да дойде в осем. Щом видя началника на управлението на вътрешните работи, се смути и скочи:

— Заповядайте, Игор Валеревич.

Смелков не беше сам в кабинета си, до масата за съвещания седеше сияещият Гена Лаевич, ръководителят на предизборния щаб. Без да крие удоволствието си, Лаевич съобщи, че последното социологическо допитване показало рязко нарастване на популярността на сегашния кмет и точно толкова рязък спад на рейтинга на основния му съперник Горчевски. Цифрите, които цитираше, звучаха съвсем убедително.

— След като всички медии оповестиха съдържанието на писмата, намерени у убитата Милюкова, населението с ударни темпове започна да обръща гръб на Горчевски — буквално се задавяше от възторг Лаевич. — Вече никой не се съмнява, че Милюкова е била убита по поръчка на Горчевски. И то точно заради отказа й да направи предаването за строителството на магистралата така, както е изгодно на него. Ако изборите бяха днес, можехме да не се съмняваме в победата си.

Баев слушаше мрачно и кимаше. Смелков доволно се усмихваше. Лаевич се наслади напълно на триумфа и бе пуснат да си ходи. Полковникът и кметът останаха сами.

— Чу ли? — попита Константин Кирилович. — И какво ще кажеш?

— Нищо — мрачно отговори Баев. — Вината на Горчевски още не е доказана. И е много вероятно да не успеем да я докажем.

— Не, аз разбирам — кимна кметът, — всичко разбирам. Но можеш поне да поддържаш тези съмнения, нали? Трябва да проточим сегашното положение до изборите, Игор. Засега не съумя да направиш нищо по проблема с еколозите и заради това моят рейтинг стремително падаше, удръж така поне с Горчевски.

— Ти как си го представяш това бе?! — неочаквано избухна обикновено сдържаният полковник. — До изборите има почти четири месеца. За процесуални срокове чувал ли си? Знаеш ли, че нито едно следствие не може да се протака вечно? Най-много до два месеца аз съм длъжен или да представя реален заподозрян, или делото се спира. Такива са законите, Костя. Впрочем ти не ги четеш, това вече го разбрахме.

— Е, де, какво подпали толкова? — усмихна се Смелков примирително и меко. — Нали ти казах, че всичко разбирам. Сега ми кажи, какво е нужно, за да не се спира делото?

— Нужно е да има заподозрян. Какъв да е. Тогава може да се работи по проверяването на неговите показания и по събирането на доказателства.

— Е? Действаш ли в това направление?

— Предприел съм каквото трябва. Изкомандвах временно да освободят моя човек от работата по еколозите и да го пратят по версията за Горчевски. А втори заподозрян да търси някой друг, правилно мотивиран. Имаме в отдел „Убийства“ един оперативен, пияница, но с ярко минало, което не може да забрави, та затова го е яд на целия свят. Ако му се възложи да работи по такова шумно дело, задника ще си съдере, за да разкрие престъплението и да покаже на всички колко е кадърен. Е, тъкмо той търси втори заподозрян, желателно с битов мотив. И ако намери, ще го приберем и ще можем да проточим сроковете на следствието.

— А той ще се справи ли?

— И още как — позасмя се Баев. — Непременно ще намери. Удал му се е шанс, който няма да изпусне.

— Ами ако…

— Е, тогава ще го поправим, ще помогнем — успокои кмета полковникът. — А какво става в областта? Успя ли да притиснеш отдела по транспорта?

Смелков се умърлуши и притеснено поклати глава:

— Не. Тоя мръсник от отдела е успял навреме да се подготви, всичко е изчистил. Като че е знаел, подлецът, че това са главните ми козове. А това ми се случва вече не за пръв път, Игор! Тъкмо се наканя да организирам нещо — и буквално ми издърпват чергата изпод краката. Може би изтича информация?

— Откъде? — позасмя се Баев. — От твоя кабинет ли? Та ти дори през последните шест месеца нищо с никого не обсъждаш по телефона, само лично и на проверени места.

А същевременно си помисли: „Просто не си никакъв стратег, Костик. И не умееш да премисляш комбинациите. Машинациите ти са примитивни и съшити с бели конци. Винаги прекалено лесно ти се е удавало всичко благодарение на дарбата ти да убеждаваш и на харизмата ти, прекалено бързо и умело си се добирал до успеха, затова си решил, че така ще бъде във всичко. С харизма можеш да омайваш работниците от твоя завод, можеш дори да накараш цял град да те заобича, ала с апаратните чиновници тези номера не минават“.

— Видя ли момчето, което Лорик доведе на юбилея? — неочаквано смени темата Смелков. — Нали е екстра? Не разбирам защо тя не искаше да го запознае с нас.

— Идеален е — сдържано потвърди Игор Валеревич.

Интересно, откъде ли Петка е изкопал тоя „кандидат“? Те двамата, Баев и Ворожец, правят всичко, за да отстранят всякакви пречки по пътя на Костя към нов мандат. Ако Костя и Верочка обаче научат с кого се вижда, а всъщност и живее, дъщеря им Лариса, няма да премълчат. Човек трябва да познава характера на Лорик, за да е наясно как ще свърши това…

Момичето в знак на протест ще започне да се прави на интересно и ще престане да крие своя глупак, наркомана, ще започне да излиза с него открито навсякъде. Ще иска от родителите си пари, ще го води в резиденцията… Ден-два — и всичко ще цъфне в медиите, журналистите няма да пропуснат такава новина. Лорик пък ще откаже да се съобрази с обстоятелството, че подобен скандал ще съсипе баща й в предизборната кампания. Именно затова Баев използва служебен ресурс, за да прикрива похожденията на любовника на Лариса.

„Дъщерята на кмета влюбена в дребен наркодилър“, „Местните наркобарони се радват на покровителството на семейството на кмета на Вербицк“… Един господ знае какви други заглавия ще се появят. Само че, ако това все пак се случи, виновен ще бъде отново началникът на полицията. В какво може да бъде упрекнат Петка? Той и без това прави каквото може и всичко, с което те помагат на Костя, е платено с пари на Ворожец.

— Това ли беше? Трябва да вървя, имам много работа.

— Разбира се — замислено въздъхна Константин Кирилович, — върви, Игор.

Всъщност това бе лъжа, която току-що хрумна на Баев. Нямаше планирана никаква друга работа преди сутрешното оперативно съвещание, определено за 11 часа. Но днешната сцена с жена му и Ванка отново надигна мътилка от дъното на душата му и сега тази мътилка преминаваше първо в злоба, после в страх, сетне в безизходност. Тъй че време той имаше…

Излезе на площада, отиде при колата, нареди на шофьора да кара към гаража на управлението и пое пеша към най-близката черква. „Ако е затворено — значи, такъв ми бил късметът. Значи, така е трябвало“ — каза си Игор Валеревич.

Но църквата беше отворена. На вратата висеше разписание на службите, Баев му хвърли един поглед — днес първата ще започне в девет, той има още половин час. Свали фуражката си и пристъпи в полумрака на храма. Тук беше прохладно, дори студеничко. Нямаше почти никого, само две жени пламенно се молеха пред иконата и още една, със забрадка и дълга пола, подреждаше стоката в черковното магазинче.

Полковникът застана в най-отдалечения ъгъл и се постара да не бие на очи. Не знаеше как да се държи в църква, не бе приучен като дете. Не знаеше нито иконите, нито молитви, нито реда тук. Но нали казват, че Бог е навсякъде, всичко вижда и всичко чува, и му е безразлично дали спазваш реда, или не. Важното е, че си се обърнал към него.

Нима е правилно родителите да обичат повече първородните си деца? Той не може, ама никак не може да обикне Валерка, когото му роди Алиса, със същата сила и нежност, с която обича първия си син, когото бившата му съпруга отведе в Омск. Той се старае, Бог вижда, че се насилва, но ясно съзнава, че отношението му към по-малкия син по никакъв начин не може да се сравни с чувствата му към първородния.

Вината на полковника днес напълно се разкри в ситуацията с Ванка. Не биваше да разделя Алиса с мъжа, с когото тя живееше, не трябваше да се развежда с жена си, с която бе прекарал толкова години… Алиса щеше да остане при бащата на своето дете. Може би в края на краищата щяха да се оженят. Или Алиса щеше да намери своя приказен принц, когото и до днес чака. Но при всяко положение нямаше да живее с него, с Игор Баев. С мъжа, когото не обича и никога не е обичала. Защо той не проумя това навреме, когато още не бяха извършени толкова глупости и непоправими грешки? Вярно, беше влюбен. Безумно влюбен, ума си загуби по нея. Нищо не виждаше и не чуваше, обсебен от зашеметяващата си любов към Алиса. И с напора на своите чувства я лиши от способността да се съпротивлява. Тя тръгна с него. И в крайна сметка какво?

Ами тя просто бързо разбра, че не обича Игор, човек на възраст и с тежък характер. И започна да се оглежда наоколо, да търси човек, когото ще може да обикне. Знае, че няма да успее дълго да мами Баев и всяко нейно заплесване бързо ще се разкрие. И тогава той ще може да я изгони във всеки един момент. Къде ще отиде с две деца? Кой ще й помогне? Правилно, бабата на Ванка. Няма на кого другиго да разчита. Бабата обожава внука си и Алиска нагло се възползва от това. А резултатът е налице: двете жени използват хлапето за своите интереси, Алиса — за да си осигури добро отношение от страна на неофициалната си свекърва, бабата — за да се себеутвърждава и да повдига реномето си в професионалната си среда. Горкото момче, което няма никаква вина, че не са му дали възможност да се научи на самостоятелно мислене. Тези две квачки си въобразяват, че действат за доброто на хлапето, а всъщност му правят лоша услуга. И не е ясно дали все още нещо може да се поправи, или ще трябва да се примирят.

И вината всичко да се подреди така е именно негова, на Игор Валеревич Баев. Той е виновен, че съсипа живота на Алиса и че момчето, което живее в дома му, е слаб ученик. Виновен е и за много други неща…

— Ти защо стоиш тук, синко? Не знаеш на коя икона да се помолиш ли?

Баев не бе забелязал как до него бе приближила дребна съсухрена бабичка.

— Подскажи ми, майчице, къде да отида да помоля за прошка — неочаквано за себе си изрече той.

— Грехове ли имаш? Провинил си се? — разбиращо кимна бабичката. — Хубаво е да си поприказваш с отчето, а после да се молиш. Иди при него, нашето отче е много добър човек, Николай се казва, той разбира, ще ти посочи правилния път. Ей през оная врата мини. Хайде, ще те проводя.

Да разговаря с отчето? Да се изповядва? Не! Баев никак не искаше това. Но кой знае защо, покорно последва бабичката, която, заобикаляйки групичките от вече събиращи се за службата енориаши, заведе полковника до една съвсем незабележима отвън врата. А после го въведе в най-обикновена стая с бюро, библиотечни шкафове и няколко стола покрай стените. Зад бюрото седеше свещеникът — брадат и дългокос мъж на четирийсетина години, с расо, но без калимавка, и говореше по мобилен телефон. В края на бюрото Баев забеляза тренировъчни ластици. Кой знае защо, щом видя телефона и ластиците, му поолекна.

Свещеникът с приветлив жест покани посетителя да седне, бързо приключи разговора си и се обърна към Баев:

— С какво мога да помогна?

— Извинете — стана полковникът и направи крачка към вратата, — получи се недоразумение. Тази… Жената вероятно помисли, че съм дошъл за изповед. А аз просто…

Отец Николай се усмихна.

— О, какво приказвате, каква ти изповед! За такова особено нещо човек трябва да се подготви. В православието не може просто така да дойдеш и да се изповядаш. А виж, да отидеш при свещеник и да си поговориш с него, може винаги.

— Ще дойда друг път — решително възрази Игор Валеревич, — скоро започва вашата служба, какви ти разговори. Нямате време.

— Днес при нас ще служи отец Арсений от Перовския храм „Вси светии“. Така че, ако изпитвате душевна потребност да поговорите с мен, останете — предложи свещеникът. — Поседете тук, настройте се, помислете. Аз трябва да изляза, за да помогна на отец Арсений, ала само за мъничко. Ще се върна и ще можем да обсъдим това, което гнети душата ви.

Върху Баев внезапно се стовари невероятна тежест, сякаш на ръцете и краката му увиснаха огромни гири. Не беше имал намерение да разговаря за каквото и да било с този отец Николай, щеше му се само да поиска прошка за вината си… Но кой знае защо, не излезе от стаята, а отново седна послушно на стола. Вратата след свещеника се затвори. Полковникът понечи да огледа кабинета на отчето, но вместо това сведе очи и почувства, че потъва някъде…

… Сънува странен сън. Той е на петнайсетина години и е в някаква непозната къща, но знае, че тя е неговият дом, че живее тук. И знае, че оттатък вратата, в коридора, стои майка му и ридае, защото някой е убил една красива птица. Птицата е убил той, Игор, но майка му и представа няма за това, тя просто оплаква своята любимка, която е долитала всеки ден и е кълвяла трошици от ръката й. Това се е случило отдавна, преди няколко години, и през цялото това време майка му плаче в коридора и всеки път пита Игор дали не знае кой е убил птицата, и момчето все се кълне, че не знае. Ала му е все по-трудно да изрече тази лъжа, все по-мъчително. Незнайно защо момчето от съня е наясно, че ако майка му попита още веднъж и то отново излъже, просто ще умре. И в края на краищата чувството на вина заради майчините сълзи става непоносимо, но още по-непоносим става страхът пред неминуемата смърт, неизбежна след поредната лъжа. Той решава да помоли Бог да направи така, сякаш нищо не се е случвало. Птицата да е жива, никой да не я е убивал, да не е нужно Игор да лъже повече и майка му да не плаче. В съня нищо не се случваше, нямаше никакви събития, всичко беше само факт. Ето, Игор стои до прозореца в своята стая и моли Бог да поправи стореното. Птицата да е жива. Майка му да спре да плаче. Той, Игор, вече за нищо да няма вина. Да не му се налага да лъже повече. Да не умре.

Той дори не може да си спомни защо е убил онази красива птица.

Знае, че отдавна стои така, вероятно няколко дни. Не може да излезе от стаята, защото в коридора го очаква майка му и непременно ще попита, а той отново ще излъже — и ще трябва да умре. Бои се. Завладява го безумен страх и разбира, че е останала само една надежда — Бог, който да го съжали и да оправи всичко.

Ала нищо не се случва, нищо не се променя, а плачът на майка му все така се носи от коридора… В съня върху момчето се стоварва такава безизходност, че то я усеща физически, като болка, която изпълва цялото му тяло и не му позволява нито да се движи, нито да диша, нито да мисли…

Баев се сепна. Гледай ти, задрямал е на непознато място! Сигурно е от натрупаната умора. Защо е убил тази птица? В съня не знаеше. А болката от страха и безнадеждността все още усещаше физически.

Погледна си часовника. Всеки момент службата ще започне, отец Николай ще се върне и той ще трябва за нещо да разговаря с него. Не, не е готов. Не иска.

Полковникът внимателно открехна вратата, видя трийсетина енориаши, дошли за службата, тихичко се промъкна до изхода и излезе.

* * *

Настя достатъчно подробно описа на Коротков хората, с които бе разговаряла предната вечер. И така за Юра, който се представи за журналист от областния център, не беше трудно да извърви цялата верига до края и да намери човека, с когото загиналата Камила Милюкова бе разговаряла през последната вечер в живота си. Вярно, това отне доста време, но за човек, свикнал да прекарва дните си накрак, общувайки с различни хора, не се оказа много уморително. Работата като директор на почивна база бе позволила на Юрий Коротков напълно да запази формата си, създадена през дългия стаж в криминалната милиция.

Ана Макаровна Федюнина отдавна бе прехвърлила осемдесетте, но се оказа напълно запазена бабичка, съхранила и бодростта, и паметта си.

— Виж ти как се заговори за Костя, а? — Хитрите й очички светнаха под сбръчканите клепачи. — Вече за трети път ще разказвам. Ама нищо, не ми е трудно.

„Значи, наистина за трети, а не за втори — отбеляза си наум Коротков. — Настя и Виктор не са сгрешили. Освен мен и Милюкова, е имало и друг човек. Каква ще да е тази засада?“

Ана Макаровна живеела в този блок от края на петдесетте, когато току-що бил построен. Преместила се тук от бараката, където били натъпкани с родителите й, по-малката й сестра, съпруга й и двете им малки деца. Синовете на Ана Макаровна били буйни, закачливи гаменчета, затова младата майка се стараела зорко да ги следи, за да се намеси навреме, ако замислят някоя беля или се забъркат с хулигани. Точно с тази цел започнала да се запознава с абсолютно всички съседи от блока и изобщо от улицата, особено ако в някое семейство растели момчета. Когато Костик Смелков навършил десет години, големият син на Федюнини вече бил завършил училище и постъпил в техникум, а по-малкият още учел и бил неприятно известен със страстта си да плаши и бие по-малките деца. Ана Макаровна зорко следяла момчето и постоянно общувала с родителите на децата от цялата околност. После и малкият пораснал, влязъл в казармата и вече не се върнал във Вербицк — оженил се там, където служил, останал при жена си. Обаче навикът на Ана Федюнина да наблюдава всички и да разменя информация с тях останал. Тя познавала без изключение всички момчета, които живеели на близките улици — и по име, и по физиономия, дори и отдалеч по походката.

Ана Макаровна дълго и с подробности разказва за веселата компания връстници: Костя Смелков, Игор Баев, сина на местния участъков милиционер, Дмитрий Голиков, кротко, безобидно и непохватно момче, и Петка Ворожец, сина на Майка пияницата. Всички те учели в едно училище, в един клас, движели се винаги заедно, били неразделни. Някъде към края на училището с тях започнало да се появява и момиче — не от тяхното школо и дори не от тяхната улица. Било много хубавичко, направо кукла, казвало се Юля. Костя много я харесвал, това си личало дори отдалеч. После, когато завършили училище, Игорьок Баев заминал да учи в друг град, Костя също кандидатствал в областния институт, но не го приели, и трите момчета се хванали да работят на строеж.

— Трите? — за всеки случай попита Коротков. — Смелков, Ворожец и онова, третото момче?

— Ами да — кимна Федюнина. — Та къде без Митя? Той винаги беше с тях, като залепен. Тримата хем работеха, хем вършеха безобразия вечер. И Юлка с тях.

— Безобразия ли? В какъв смисъл, биеха ли се? Или крадяха?

— Е, ти пък! — разсмя се Ана Макаровна. — Те нивгаш не са крали, нямаше такива работи, аз все питах нашия участъков Баев. А се биеха, когато бяха още малки. Всички се чепкат, това си е обичайна работа.

Бабичката издържа пълна с драматизъм пауза, окръгли очи, сниши глас до трагичен шепот и продължи:

— Пиеха направо страшно! Отначало уж нищо, е, поседят на двора с биричка, посмеят се, крещят някакви песни с китара, Митя вечно си я носеше. А после, вече към лятото, съвсем им хвръкнаха чивиите. Юлка взе да идва по-рядко, сигурно й дойде умът в главата, разбра, че трябва да си урежда живота, а не по цели вечери да се влачи с пияни момчетии. После Костя, види се, съвсем се скара с нея, защото след лятото тя вече не се появяваше на нашата улица. А през лятото Игорьок Баев се прибра за ваканцията, тогава вече пиеха четиримата, един божи ден не съм ги видяла трезви. Така се натряскваха, че едва си влачеха краката, да те е яд да ги гледаш.

— И Митя ли? — отново уточни Коротков.

Малко беше учуден от наличието на още един човек в компанията, за когото и дума не била спомената в многобройните интервюта, както го бе уверила Каменская. Баев, Смелков, Ворожец. Смелков, Ворожец, Баев. Навсякъде фигурирали само тези три имена и навсякъде се говорело за тяхното старо голямо приятелство. Никъде не се споменавало за някакъв Дмитрий Голиков. Или Настя беше пропуснала нещо? Или беше забравила? Не беше обърнала внимание?

— И Митя, че как иначе — на драго сърце потвърди Федюнина и пак повтори: — То къде без Митя? Аз даже ходих при Валерка Баев, бащата на Игорьок, питах го дали не го е страх, че момчетата ще се пропият съвсем. Щото те какво, ще си идат в казармата, а Игорьок можеше и от института да изхвърчи. Е, той ме успокои, че това било нормално, че през ваканцията синът му давал на душата, защото там, в милиционерската школа, редът бил строг, нямало хлабаво. Живеели в казармени помещения, по четирийсет души в едно, и старшите офицери си отваряли очите на четири, та така се мъчели като монаси по единайсет месеца. Затуй през отпуска му отпускали края. Тогава схванах, значи, че които учат в милиционерската школа, имат не ваканция като всички студенти, а отпуск. Разбра ли?

Бабичката гордо изгледа гостенина и заключи:

— Сигур не знаеше.

— Съвсем не знаех — излъга Коротков и старателно изигра учудване. — Значи, вашият участъков не се притесни, дето синът му пиянства?

— Не, Валерка каза, че всички курсанти така си прекарвали лятото, за тях било нормално и нямало нищо страшно.

Юрий навреме си удържа езика зад зъбите, за да не поправи Ана Макаровна — те не се казваха курсанти, а слушатели.

— После Игорьок си замина, отпускът му свърши, а останалите попиянстваха още малко и през есента отидоха в казармата.

— А след като се уволниха? Спомняте ли си какво стана?

— Помня и още как — усмихна се Федюнина. — Семейството на Костя получи ново жилище, докато той служеше, та се преместиха оттук, така че момчето вече не се върна в махалата. Петка, щом си дойде, взе да върти някакви далавери, опаричи се. И опита да уреди лечение на майка си, ама нямаше полза, Майка пияницата излизаше от болницата и пак започваше да се налива. А после умря. Беше кьоркютук, като я сгази мотрисата. Скоро след това Петка замина някъде, няколко години го нямаше, види се, пари да печели. А щом се върна, размени това жилище, дето живееха с майка му, и също се премести. А Митя влезе в затвора.

— Какво е направил?

— Ох, страшно нещо. — Ана Макаровна осъдително поклати глава. — Изнасилване и убийство. Разправят, че го осъдили на петнайсет години.

— И после какво? — поинтересува се Коротков. — Дойде ли си след затвора?

— Абе разправяха май, че се върнал — прозвуча неуверено гласът на Федюнина. — Но аз лично, с очите си, не съм виждала Митя. А каквото не съм видяла, не се наемам да го твърдя.

Ако бабичката е разказала на Камила Милюкова същото и след това някой я е убил, значи, опасната информация се крие някъде тук. Или пък Милюкова е задавала и някакви други въпроси, които на него, на Коротков, не бяха хрумнали? И Ана Макаровна й е разказала още нещо, което Коротков засега не знае, но го е знаела Милюкова. И го е заплатила с живота си още на следващата сутрин.

— Споменахте, че пред мен вече за трети път ще разказвате тази история — предпазливо, сякаш опипваше блатиста почва, продължи Юра. — Значи, много хора се интересуват от детските години на кмета?

— Е, колко да са много, двама бяха — присви устни Федюнина. Изглежда, въпросът на Коротков някак не й допадна. — Идва тук едно момиче от телевизията, същото, дето на другия ден го убиха, после дойде и едно младо момче, и то от телевизията. Решили да правят там предаване за нашия кмет, та разпитваха какво и що е било, когато той беше още хлапе.

— За различни неща ли питаха? Или за едно и също?

— Ами момчето най-вече искаше да му повторя какво съм казала на момичето, защото тя не успяла нищо да им предаде, нали я убиха, а те трябвало да подготвят предаването. Е, затова беше дошло момчето от нейната програма — да пита какво съм й казала.

— Ама тя нищо ли не си записа? — учуди се Коротков. — Ние, журналистите, винаги записваме каквото ни разказват хората. В бележник или на диктофон. Колегите й са можели да видят записките — и толкоз.

— Не знам — отново присви сбръчканите си устни Ана Макаровна. — Само че тя нямаше бележник.

— А диктофон носеше ли? — Коротков извади диктофона от джоба си и й го показа. — Ето такъв или нещо подобно.

— Нямаше — твърдо отговори Федюнина.

„Не може да бъде — премисли бързо Коротков. — Според това, което Витя Егоров ми разказа за Милюкова, тя непременно трябва да е била с диктофон. Сигурно не го е включила открито, Федюнина наистина може да не го е забелязала, ала го е имало, определено. Въпросът е дали изобщо са го намерили в жилището или в чантата на убитата.“

След половин час той излезе от дома на Ана Макаровна Федюнина и се обади на Егоров.

* * *

Към три часа следобед над Вербицк взеха да се събират облаци, надигна се пронизващ вятър, а малко след четири плисна пороен студен дъжд. Настя се зарадва, че до този момент бе успяла да обиколи всички посочени от Коротков учреждения и да събере нужните документи. Тъкмо се чудеше къде да пие кафе, а още по-добре — да обядва, когато Ворожец й позвъни. По-точно, позвъни й, то се знае, Ина, която попита удобно ли е на Настя да разговаря и може ли да предаде слушалката на Пьотър Сергеевич.

— Искам да ви поканя с Юра да опитате най-хубавите пелмени в Сибир — радушно заговори Ворожец. — Такива никъде другаде няма да намерите. Не мога да допусна нашите гости да се върнат в Москва, без да са вкусили от фирменото ни ястие.

— Юра не е с мен, днес работим поотделно.

— Но нали можете да му се обадите — възрази Ворожец.

„И ти можеш — мислено се сопна Настя. — Ама че обноски: от всеки срещнат си правиш прислуга. Не ти стига Ина, искаш и аз да ти стана момиче на повикване.“

Но на глас, разбира се, отговори кротко и учтиво:

— Тичам по учреждения, а Юра пак е извън града, оглежда парцели.

— В такова време? — смая се Пьотър Сергеевич. — Впрочем разбирам, в командировка сте, бързате да приключите и да се приберете вкъщи, така че времето не ви плаши. Е, добре, ами вие? Искате ли да опитате нашите пелмени? Аз, както сте забелязали, гледам да не се натрапвам, но в този случай ще си позволя да настоявам.

„Значи, искаш нещо от нас — позасмя се наум Настя. — Аз съм възпитано и услужливо момиче и щом ти, любезни ми домакине, искаш нещо от мен, просто съм длъжна да ти го дам. Инак няма да ме оставиш на мира.“

Шофьорът разбиращо изхъмка, когато Настя го помоли да я закара в ресторант „Сибириада“.

— Модерно място — с одобрение заключи Володя. — Разправят, че цените там били безбожни, но си струвало. Единственото място в града, където сервират пелмени с различен дивеч, при това не използват замразено месо, а купено от ловците. Техният готвач има някакви собствени тайни — как да се изкисва дивечовото и да се приготвя така, че да е вкусно. Защото инак, ако не знаеш да го сготвиш правилно, дивечът не е вкусен.

Докато пътуваха, Настя се обади на Коротков. Юра не пожела да яде пелмени и гласът му беше такъв, какъвто Настя отдавна не го бе чувала. Всъщност полковникът в оставка Юрий Викторович Коротков не бе говорил с такъв тон от момента, когато се пенсионира от криминалната милиция.

— Когато стигнеш до кръчмата, ми изпрати колата, Володя да ми звънне, ще му кажа къде. А щом се освободиш — върни се в странноприемницата. И се дръж някак по-ярко, по-забележимо.

— Аха, разбрах.

За миг й стана тъжно. Юрка и Егоров са намислили нещо, получили са нова информация и сега двамата чакат на гюме. Вършат работа, която обичат и на която са посветили живота си. А тя… Разнася документи, от които нищо не разбира. И обядва в скъп ресторант в компанията на най-богатия бизнесмен в града. Всичко е както по времето, когато тъкмо бе започнала работа в милицията: тя е жена и я подбутват настрани. И кой я подбутва? Не някой чужд човек, когото вижда за пръв път, а Юрка, близкият приятел и колега, който знае и кътните й зъби… Друг както и да е, но Коротков не биваше да се съмнява в нейните способности и навици…

„Ей, приятелко, не така — възпря се Настя. — Пак ли реши да се обиждаш? Това, което се случва сега, е пряко следствие от онова, което стана вчера. А вчера гвоздей на програмата беше именно ти. Така че укроти се. Освен това Юрка те помоли да се държиш по-забележимо, значи, ти е отредена определена роля, която трябва да изиграеш, и то добре, инак ще подведеш момчетата. Я престани да се разстройваш и се стегни.“

Под козирката на високото стълбище пред входа на ресторанта, както се и очакваше, стоеше Ина с наметната на раменете мушама и с голям чадър в ръцете. Щом видя, че колата пристига, помощничката на Ворожец бързо изтича надолу по стъпалата. Полата откриваше краката й малко над коленете и Настя за пръв път обърна внимание, че те са много красиви, с мускулести заоблени прасци. „Как ли тича с такава скорост на толкова високи токове! — учуди се Настя, респектирана. — Просто да не повярваш! Аз на такова чудо не мога да стоя, камо ли да ходя или тичам!“

— Пьотър Сергеевич и Игор Валеревич ви очакват — съобщи Ина и я придружи до общата зала и до стълбището, водещо надолу.

Ах, така значи! И полковник Баев е там… Обяд в тесен кръг за неформално общуване. Господи, с какво толкова са ги уплашили те с Коротков? Какво така им се лепнаха тия две местни величия? Отначало Ворожец ги покани на гости и водеше с тях съвършено лицемерни светски разговори, а сега и съвместен обяд с началника на полицията. Сигурно неслучайно Юрка я помоли да се държи по-забележително. Добре де, щом трябва, така ще е… Ще видят те.

Ина я заведе в уютно малко сепаре с маса за шест души. Тук беше много приятно, макар че нямаше нито един прозорец. Затова пък дървенията в интериора беше в изобилие. Този път Баев се видя на Настя не толкова мрачен като при първите две срещи, дори се опитваше да бъде любезен и да се усмихва.

— Как върви работата? — поинтересува се полковникът. — Справяте ли се? Или трябва да помагаме с нещо? Само кажете, винаги сме готови.

— Ето! — Настя демонстративно стовари на масата дебелата папка, в която бе събирала документите след получаването им в различните офиси. — Планове, схеми, договори, извлечения, паспорти на парцели… Свят ми се зави! Лично на мен ми допадна едно парцелче от северната страна, но моят колега е сигурен, че цената ще бъде прекалено висока, дори нямало смисъл да опитваме. Но парцелът е чуден! На брега на езеро… Май се нарича Горното езеро.

— Брат ви вече знае ли това? Казахте ли му, че сте харесали парцел?

— Не, разбира се — засмя се тя. — Та това е само мое мнение, а аз не съм професионалист в тези неща. Юрий Викторович ще решава, той е директор на аналогична почивна база и много по-добре разбира какво трябва и какво — не. Моята работа е на момиче за всичко.

— Но нали банкерът Каменски ви е роден брат — не отстъпваше Баев. — Нима вашата дума не значи нищо за него?

Тя сви рамене и отвори дебелата кожена папка с менюто.

— Аз никога не се бъркам в работите му — каза равнодушно и се престори, че внимателно чете списъка на ястията. — А той не се бърка в моите. Задачата ми е да помогна на Юрий Викторович да събере максимално пълна информация за всички парцели, които ни се сторят достойни за внимание.

Баев се повъртя на стола си, дълбока бръчка проряза челото му.

— Ами добре — намеси се Ворожец, — да предположим, че лично на вас много е харесал някакъв парцел и Юрий споделя мнението ви, а брат ви силно пожелае да го купи. Но нали му трябват гаранции, че магистралата ще мине точно от страната, на която се намира парцелът.

— Разбира се — отнесено кимна Настя и прелисти страница от менюто.

Ето че приближиха до главното. Сега ще започнат да подпитват доколко здрави връзки има Каменски в правителството и по-специално в Министерството на транспорта. Та нали щом неговата банка АПК е оцеляла през всички кризи от последните петнайсет години, значи, има и подкрепа, и влиятелни познати.

— О, чудесно, тук правят салата от рукола. Ще може ли да си поръчам? А пелмените ще ми поръчате вие, по ваше усмотрение, по-добре знаете кои са най-вкусните.

Тя затвори менюто, отмести го и весело погледна първо Ворожец, после Баев.

— Именно затова ни е възложено не само да потърсим парцели, но и да проучим каква е вероятността да бъде приет един или друг вариант на проекта за магистралата. С парцелите, мисля, почти приключихме, ето сега Юрий Викторович очаква от мен документацията за пет места, които ни се видяха подходящи. — Тя хвърли изразителен поглед на папката, която бе оставила на масата. — Три от южната страна и две от северната. А още не сме си изяснили въпроса с магистралата. Ако можете да ни помогнете с информация, ще ви бъдем искрено благодарни.

— То и ние не сме съвсем наясно — отговори Ворожец. — Юрий вече ме попита за това. Какво ще кажеш, Игор Валеревич? Може би ти си узнал нещо по своите канали?

„Ох, артисти! — помисли си Настя, местейки поглед от единия към другия събеседник. — Просто ей така трябва да повярвам, че никога не сте обсъждали помежду си този въпрос и Ворожец изобщо не е в течение дали Баев знае нещо за проекта…“

Разговорът течеше кротко, мъжете все не можеха да стигнат до главния въпрос, който Настя очакваше: ще може ли Александър Павлович Каменски да пробута в Москва проекта за магистрала, от който евентуално е заинтересован? Най-сетне все пак въпросът бе озвучен, когато приключиха с предястията и очакваха пелмените.

— Трудно ми е да кажа — отговори тя и стана. — Не съм много наясно с възможностите на брат си. Но мисля, че са доста големи. Къде е дамската тоалетна?

— Ина ще ви заведе — тутакси грабна телефона Ворожец. — Ина, влез.

Когато излезе от сепарето, придружена от помощничката, Настя й намигна.

— Къде се пуши тук?

— Ами можеше в самото сепаре — учуди се Ина. — Нали Игор Валеревич пуши, там има и пепелници.

— А тук не се ли спазва законът против тютюнопушенето?

— Е, законът… — позасмя се Ина. — Той си важи в Москва. А при нас всичко е различно. Местните заведения ще се разорят, ако го спазват. За болници, детски и културни учреждения — да, въведоха го и се спазва строго. Ала за хотелите и ресторантите си останаха старите правила.

Общо взето Настя бе разбрала това още от първия ден на пребиваването им във Вербицк, но искаше да остави Ворожец и Баев насаме в сепарето с нейната папка. И да им даде достатъчно време да се запознаят със съдържанието й. При това да го направи така, че те нищо да не заподозрат. И чашката кафе с цигара в бара при ресторанта в компанията на помощничката на Ворожец бе идеалното прикритие. Иначе времето, необходимо за тоалетна, явно не беше достатъчно за замисленото.

— Честно казано — направи тя виновна физиономия, — закусих в седем сутринта и преди да дойда тук, се мотах из учрежденията и кабинетите на вашите чиновници. От сутринта не съм пила и чашка кафе. А без него не съм човек. Още повече че времето така рязко се промени, заваля, кръвното ми падна, на моята възраст го усещам доста силно. И едно кафенце с цигара са ми просто жизнено необходими. Беше ми някак неудобно да моля за кафе насред обяда.

Качиха се по стълбището, влязоха в голямата зала и седнаха до бара. За да поддържа легендата си, Настя поиска двойно еспресо. Обикновено тя не го пиеше толкова силно, ала какво ли не прави човек, за да изпълни молбата на Юрка. Нищо, ще сложи повечко захар или ще му долее млекце. Ще го изтърпи някак.

— А, как не се сетих — престорено се ядоса на своята недосетливост Настя. — Там нали трябва вече да донесат пелмените, мъжете ще ме чакат, всичко ще изстине… Не е хубаво.

— Не се тревожете — усмихна се Ина. — Аз ще предупредя.

Тя веднага звънна на Ворожец и му каза, че Анастасия Павловна ще се забави петнайсетина минути. После отиде при един сервитьор, който я изслуша, погледна си часовника и кимна. Е, прекрасно, сега Ворожец и Баев знаят със сигурност, че през близките петнайсет минути ръцете им са напълно развързани. Предвидливият Пьотър Сергеевич определено е помолил Ина да му съобщи кога дамите ще си тръгнат от бара. Нека спокойно разгледат документите, да се убедят, че московчаните се интересуват изключително от парцели, и да мирясат. Защото вече им дойде до гуша от мнителността на Баев.

След като Настя отново се присъедини към мъжете, атмосферата край трапезата стана значително по-ведра. Ворожец ласкаво я смъмри, задето била прекалено стеснителна и не помолила да й донесат кафето тук. И разказа няколко вица. Баев явно също се бе поуспокоил и дори даде някаква полезна информация за харесаните от тях парцели. Впрочем Коротков и бездруго със сигурност бе научил всичко от Егоров. Но Настя с делови вид извади бележника си и старателно записа всичко, като при това отбелязваше някои неща по полетата на документите от папката. С една дума, с всички сили се преструваше на секретарка на голям началник и момиче за всичко.

Пелмените наистина се оказаха страхотни! Когато току-що бяха пристигнали във Вербицк и вечеряха в ресторанта на хотела, на нея й се стори, че през живота си не е яла нищо по-вкусно от тукашните пелмени. Но сега се разбра, че това далеч не е така. В „Сибириада“ оформяха пелмените на ръка, тестото беше меко и нежно като коприна, плънката от дивечово месо — сочна, а самите пелмени — мънички, направо се топяха в устата. Дори й дожаля за Коротков, който бе лишен от този разкошен пир.

След като си похапна подобаващо, Баев стана и се сбогува.

— Трябва да вървя на работа — обясни той. — Радвам се, че се запознахме.

Настя не напомни на полковника, че запознанството им се бе състояло преди няколко дни и бе оставило и у двамата не твърде приятни впечатления. Когато останаха двамата с Ворожец, тя поиска още кафе, а за себе си Пьотър Сергеевич поръча билков чай.

— Наистина ли идеята за юбилейния спектакъл беше ваша? — попита Настя, която често си припомняше снощното си учудване от думите на Ина.

Ворожец се разсмя.

— Ах, вие, коварна изкусителко! — възкликна той.

— Защо? Какво толкова казах?

— Подхлъзвате ме да се изкуша да ви се представя в изгодна светлина. Знаете ли колко е силна тази съблазън? Повечето хора не могат да й се противопоставят и после се издънват.

— А вие можете да й се противопоставяте, така ли?

— Ами да, мога — кимна Ворожец. — Само че се научих едва на зряла възраст, а като дете и младеж и аз не умеех, приличах на всички. Разбира се, много е съблазнително да кажа, че точно мен ме е озарила такава чудна идея за спектакъла. Но уви! Моят мозък не е дорасъл до такива висоти. Идеята ми подсказа един познат, близък до театралното изкуство. Веднъж в разговор помежду ни стана дума за юбилея на нашия театър и той начаса роди това предложение. А после го представих на художествения ръководител като мое. Затова всички си въобразяват, че аз съм го измислил. Но ето, честно ви признавам: не съм.

Ах, ти, честни ми човече! Докато през първите два дни от познанството им Настя се възхищаваше от откритостта на Ворожец, сега тази негова демонстративна честност започна да буди у нея разумни съмнения: прекалено много й идваше.

— Между другото, за юбилея. Хареса ли ви Олег? — попита тя с най-невинното гласче, на което бе способна.

Я сега да проверим твоята честност, Пьотър Сергеевич. Ще започнеш да се преструваш, че не можеш отведнъж да си спомниш кой е този Олег. Нали сам сподели, че тогава за пръв път в живота си виждаш кавалера на кметската щерка.

— Имате предвид младежа, когото доведе Лорик ли? — спокойно попита Ворожец.

„Изненадка… Или наистина паметта ти е толкова добра? Проявяваш внимание към хората? А може би кметската щерка е толкова важна за теб, че забелязваш и помниш всичко, свързано с нея? Само това липсваше — да се засучат някакви ужасни тайни и да се разбере, че Лариса Смелкова е твоя дъщеря.“

— Пьотър Сергеевич — усмихна се Настя и си взе курабийка от блюдото в средата на масата, — за каква ме вземате?

Ворожец вдигна пръст в предупредителен жест.

— Анастасия, нали се разбрахме: без бащино! Защо така официално?

— Добре. И тъй, Пьотър, за каква ме мислите? Аз съм ви връстница, тоест не съм дете и мога да различа истинските романтични отношения от измислените. Нали няма да ме уверявате, че този Олег наистина ухажва дъщерята на вашия кмет?

— Зорко око имате — кимна одобрително Ворожец. — Разбира се, Олег няма нищо общо с Лорик, просто тя трябваше да покаже някого на родителите си, за да престанат да се тревожат за личния й живот.

— А всъщност?

— Всъщност Лорик е влюбена до уши в абсолютно неподходящ вагабонтин, който никак не е за показване на почтени родители. И момичето прекрасно разбира това.

— И въпреки това е влюбена? Дори да разбира, че той е вагабонтин?

— Е, любовта е сляпа. Нашата Лорик има слабост към него. А той ловко се възползва.

— И кметът не знае нищо? — не повярва Настя. — Но нали има служба за безопасност и тяхно пряко задължение е да са наясно с такива неща. Какво, хич ли не ги бива?

Ворожец хитро се усмихна.

— Ще ви кажа една страшна тайна: приятелите са нужни именно за да пазят взаимно спокойствието си. Ние с Игор не стоим настрана. Костя е наш приятел, а Лорик е негова дъщеря. Естествено, доста поработихме със службата за безопасност, Игор с неговите методи, аз — със своите. Така че от тази страна Лорик е напълно защитена. Но аз разчитам на вашата дискретност, Анастасия. Никой не бива да знае тази наша малка тайна, дори Ина.

— Пак вие ли й намерихте фалшивото гадже? Или Баев се постара?

— Аз.

„Интересно, как си могъл? — помисли си Настя. — Щом дори Ина не знае, значи, търсил си го без нейна помощ. А тя твърди, че нищо не правиш сам и че в телефона си имаш само три номера: на Смелков, на Баев и нейния. Някой от двама ви лъже. И как откри този прекрасен Олег, ако не чрез Смелков или Баев?“

Ворожец не хареса нейното замисляне и тревожно попита:

— Та значи, разбрахме ли се, Анастасия? Нали няма да издадете моята малка тайна? Аз познавам Лорик от малка, нямам собствени хлапета и съм много привързан към децата на моите приятели. За съжаление, Игор се раздели с първата си съпруга, тя се върна в Омск, откъдето е родом, взе и сина си, а новите му деца не са ми по сърце. Така че остана само Лорик. И аз искам всичко да й е наред.

Ето на, не е ясно колко искреност има в тези думи, колко лъжа и колко глупост. Нима Пьотър Сергеевич наистина смята, че като помага на Лариса да мами родителите си и крие връзката й с някакъв съмнителен тип, допринася „всичко да й е наред“? Нещо не е за вярване! Впрочем… Възможно е този вагабонтин, както го нарече Ворожец, да има някакво отношение към самия Пьотър Сергеевич. Например да е син на негов стар познат. Или син на негова бивша любовница. А може и направо да е негов извънбрачен син. А ако е просто човек, полезен на Ворожец, който му прави различни услуги? Разбира се, нищо не й пречи да го попита, само че… Всъщност какво толкова я интересува? Какво я засягат Лорик и нейните кавалери — и истинският, и фалшивият? Пък и време е да се прибира, обядът явно се проточи.

— Накъде сега? — поинтересува се Ворожец, щом видя, че Настя посегна към папката и се приготвя да тръгне. — Пак ли на посещения?

— Не, за днес приключих. Ще занеса документите в хотела, Юрий Викторович ме чака.

— Но защо в хотела! — Пьотър Сергеевич сякаш истински се разстрои. — Вие сте мои гости до утре сутринта, нали така се разбрахме. Може би ви е неудобно да работите в кабинета за гости? Само кажете, Ина ще уреди всичко, ще ви бъде предоставена която и да е друга стая. Или не е там работата?

— Всъщност точно там е — тежко въздъхна Настя. — Трябва да разгърнем и закрепим всички планове, карти, схеми. В кабинета за гости няма място. А в хотелската стая има. Юрий Викторович не иска да чака до утре, когато се върнем в хотела, той трябва да си състави що-годе пълна представа, за да се отчете пред брат ми и да получи следващи указания. Нали разбирате, искаме да приключим колкото може по-бързо, че вкъщи ни чакат семейства. Юрий има съпруга и внучка, аз — съпруг. Пък и много неща предстои да вършим по основната си работа.

— Но Ина ще уреди всичко! Сега ще й кажа…

— Не е нужно — меко го спря Настя. — Няма смисъл да се тревожите заради една вечер. И после, аз и бездруго трябва да прескоча до хотела, за да си взема нещо. Ще се оправим с документите и ще се върнем да пренощуваме у вас.

— И да вечеряте! — настоятелно добави Пьотър Сергеевич. — Днес ще е прощалната вечеря, трябва да бъде нещо специално.

— А този обяд със специалните пелмени няма ли да мине за прощален? — засмя се Настя.

— Но Юрий не беше тук — възрази той.

И това беше вярно. Как да спори човек.

Ина предано стоеше зад вратата, по-точно щъкаше напред-назад с телефон в ръката и бързо разговаряше с някого на немски. Настя почти не знаеше езика и не можа да разбере нищо, освен че ставаше дума за доставката на някакъв продукт и транспортирането му до Китай за монтаж. Или за вече монтирания продукт — от Китай насам… Ето, за това не беше сигурна, различи само думите „монтаж“, „транспортиране“ и „Китай“. Да, безценна помощничка е тази Ина. Защо ли Ворожец се опитва да намери друг човек за това място? Кой може да е по-добър от нея? Какви други качества на помощник са му нужни? „Разглезили сте се вие, Пьотър Сергеевич!“ — позасмя се тя наум.

Шофьорът Володя я чакаше пред ресторанта. Дъждът се бе усилил и въпреки чадъра, който Ина държеше над нея, Настя не можа да остане напълно суха: не погледна в краката си и стъпи в дълбока локва. В колата веднага събу обувката и избърса стъпалото си с хартиени кърпички. Да се надяваме, че този път сибирският дъжд няма да я разкиха. Дано само от колата до входа на хотела стигне без особени приключения… Подведе я сутрешното слънчице и безоблачното небе, чадърът й остана в къщата на Ворожец.

— Защо не наметнете моята мушама? — предложи Володя. — Тя, вярно, не е много за пред хора… Ама все е някаква защита. Инак ще се намокрите до кости.

Настя прие предложението с благодарност и след две минути вече стоеше пред рецепцията. Ключ картата беше в чантата й, но нали Коротков я беше помолил да направи така, че да я видят…

— Е, какво, още ли не сте ме изселили от стаята? — попита весело.

Момичето от рецепцията беше същото, което ги посрещна в деня на пристигането им във Вербицк. То учудено погледна Настя и учтиво отговори:

— Ама моля ви се, как може!

— Тук ли е колегата ми? Номер шестстотин и две.

Момичето погледна в компютъра и кимна:

— Да, отдавна.

„Значи, имат скъпа модерна електронна система — помисли си Настя, — която фиксира всяко използване на ключ картата. Ще го имаме предвид.“

— Да знаете случайно слизал ли е в ресторанта?

Момичето отново погледна в компютъра и поклати глава.

— Има сметка от ресторанта, днешна, но е включена стойност за обслужване по стаите.

— Ех, жалко! Аз пък мислех, че ще ми прави компания. Е, добре, тогава и аз ще си поръчам в стаята.

— Разбира се. Менюто е на бюрото ви, в папката.

Е, май това е достатъчно. Момичето от рецепцията я забеляза и запомни. Ако това изобщо интересува някого, а не е плод на въображението на Юрка.

Когато влезе в апартамента, Настя внимателно се огледа. Чисто, подредено. Бяха разтребвали, след като сутринта тя прескочи дотук, за да си смени блузката. Вратата към стаята на Коротков беше леко открехната, оттам долитаха силните звуци на включения телевизор. Ала защо е отворена? Камериерката е трябвало да я затвори. Юрка ли е влизал? Защо, какво е търсил тук? Всичко е ясно, скрил е тук Егоров, когато от ресторанта са донесли храната. Затова е поръчал в стаята. Значи, Егоров е минал през служебния вход. Умно.

Събу обувките, нахлузи хотелските пантофи, хвърли на дивана чантата и папката с документите и влезе при Коротков. Ами да, върху ресторантската масичка на колела в хола стърчи цяла купчина мръсни съдове, а Юрка и Виктор седят в спалнята и тихичко си хортуват. Между тях на кувертюрата стои поднос с чинии, предават си единствената вилица, а работещият телевизор в хола напълно заглушава гласовете им. Ако се опиташ да чуеш нещо от коридора, никога няма да се сетиш, че в апартамента се намира не само гостът на хотела, но и негов гостенин. Нима всичко е толкова сериозно? Коротков никога не е страдал от мания за преследване…

— Защо ядете върху леглото? — попита Настя. — В хола има столове, и масичка са ви докарали, като на възпитани момчета.

Коротков бързо пъхна в устата си мариновано корнишонче и й помаха с ръка за поздрав.

— Ами ние там набързо излапахме основното, а сега довършваме разни дреболии. Ако влезе някой, да не види Витя. Хайде, Настася, включвай се, нямаме много време.

— Ти поне изкомандвай като каква да се включа — позасмя се тя. — Не съм в течение.

— А какво каза на Ворожец?

— Обясних му, че отивам в хотела, където ти ме чакаш с документите. И че трябва да ги разгледаме и обсъдим, преди да поемем към неговия благословен дом. Очаква ни за вечеря. Макар че, ако вземем предвид в колко часа обядвахме всички, вечерята заплашва плавно да премине в закуска.

— Ами прекрасно тогава. — Коротков стана от леглото и потърка ръце. — Значи, разиграваме пантомимата „Трудолюбие“. Ти какво каза на рецепцията?

— Споменах, че ще си поръчам храна в стаята.

— Поръчвай, щом е така. Дай на хората възможност да влязат при теб и да видят с кого си тук и с какво се занимаваш.

— Абе ясно… Какво да поръчам обаче? Току-що станах от масата, нищо не ми трябва, освен кафе. Така че приемам заявки. Кой какво иска?

Коротков се замисли, а Егоров огледа поизпразнените чинии върху подноса и колебливо отговори:

— Всъщност ние си разделихме порцията разсолник^[1], пържолата с картофи също… С мезетата е по-лесно, може да се поръчат много, без да събудиш подозрения, но супата и основното можеше само по една порция.

— Е, какво тогава, супа или основно? — нетърпеливо попита Настя. — Или и едното, и другото?

Коротков прелисти менюто и поиска овнешки ребърца.

— А на мен разсолник, много беше хубав — добави Егоров.

— Ооостави! — изведнъж изкомандва Юра. — Няма да стане. Та ти тъкмо се прибираш от ресторант. Ако всичко е така, както мислим ние, Ворожец след половин час ще научи, че си поръчала тежък обяд в стаята. Ще изглежда странно. Така че само кафе.

— Пфу, по дяволите! — разстрои се Егоров. — Аз пък вече се размечтах. Прав си, московчанино.

— Добре де — засмя се Настя, — ще си сложа грях на душата и ще поръчам десерти.

Тя се върна в стаята си и се обади по вътрешния телефон в ресторанта. После се преоблече, сменяйки костюма и блузката с уютните дънки, с които бе свикнала, и дългата свободна тениска, и се захвана да разстила на пода планове, схеми и карти. Включи лаптопа и свали някакви ненужни, но много изразителни глупости, призвани да свидетелстват, че с Коротков в момента се интересуват от отоплителните мрежи в околностите на Вербицк.

Когато на вратата се почука и сервитьорът вкара в стаята на Настя същата масичка на колела, каквато вече имаше у Коротков, пред очите му се разкри абсолютно недвусмислена картина. Настя седеше на пода, Коротков бе приклекнал от другата страна на разстланите документи, на бюрото беше включен компютърът.

— Вашата поръчка! — тържествено обяви сервитьорът.

— Хайде, удари едно кафе с пасти, че не ми изглеждаш никак добре — веднага с угрижен глас подзе Коротков. После премести погледа си към сервитьора: — А при мен можете да вдигнете съдовете.

Щом сервитьорът излезе, от стаята на Коротков изскочи Виктор. Вратата между двете стаи бе останала широко отворена и служителят от ресторанта, който разтребваше масата оттатък, можеше прекрасно да чува гласовете, разпалено обсъждащи въпросите на топлоснабдяването в северните покрайнини. Дори да оглеждаше подробно стаята, той имаше всички възможности да се убеди, че тя е празна. Оставаше само да организират огледа на Настината стая под предлог разтребване и на масата в нея — и можеха да смятат, че спектакълът е бил успешен. Въпросът беше дали той изобщо е нужен.

Егоров и Коротков бяха твърдо уверени: нужен беше. Снощи от обитателите на блоковете на проспект „Ермак“ Настя бе научила, че с тях бил разговарял служител на полицията, на когото те разказали, че убитата Милюкова-Милановская се интересувала от хора, живеещи в техния микрорайон от незапомнени времена. При това особено много я интересувал не проспект „Ермак“, а съседната улица — „Профсъюзна“. Днес Коротков бе уточнил информацията: някой подсказал на Милюкова, че на улица „Профсъюзна“ живеела старата Федюнина, която се заселила тук много отдавна и знаела всичко за всички. Именно към тази Федюнина била тръгнала Камила, дори се намерил човек, когото тя попитала за номера на апартамента на Ана Макаровна. Виж, капитан Хохлов, който бил прикрепен като помощник към Егоров и лейтенант Резвих и си направил труда да обиколи всички апартаменти, но ненавреме, донесъл съвсем различна информация: Милюкова спокойно се разхождала с кучето си, разговаряла със съседи, за никъде не бързала и изобщо не напуснала двора си. Най-лошото било, че описанието на външността на полицая, на когото „вече всичко разказали“, напълно съвпадало с описанието на онзи „младеж от телевизията“, който посетил Ана Макаровна Федюнина.

— А капитан Хохлов е човек на Баев — унило завърши майор Егоров. — Така че, момчета и момичета, можете да смятате, че съм в капан. От мен се очакват тъпи стандартни ходове по издирването на убиеца и именно с това се занимавам. Ето че изкопаха някакъв бивш любовник на Милюкова с червена кола… Хохлов ми възложи работа по битовата версия и аз нямам друг изход, освен послушно да изпълнявам това, което ми казва.

— Ами писмата? — попита Настя. — Нали имаше писма със заплахи.

— По това работи самият Хохлов, това е главната му версия. Мен не ме допускат до нея, моята работа е да търся любовник, стар или нов. Аха съм мръднал встрани — тутакси ще ми свият сармите.

— Излиза, че или наистина са убили Милюкова по лични мотиви и я е затрил най-вероятно човек, който е нощувал при нея, или работата е съвсем закучена — заключи Коротков. — Защото, щом тя е ходила при Федюнина вечерта и на никого не е казала за това, а още на другата сутрин са я ликвидирали, значи, са я следили от самото начало. Въпросът е: кой и защо? Какво толкова опасно е знаела Федюнина, което може да е споделила с Милюкова? Или може би Камила отдавна е пречела на някого и са я очистили абсолютно независимо от посещението й при баба Федюнина. Просто е съвпаднало по време. При всяко положение обаче Витя не бива да се набърква в това.

— Кой и защо… — замислено повтори Настя след него. — Витя, ти чете ли материалите от папката на Милюкова, които са й подготвили за телевизионното предаване с кмета? Какво от нещата, които бабата е разказала на Коротков, липсва там?

— Ами по принцип всичко е горе-долу същото. Няма я само информацията за непрестанните им пиянски оргии преди казармата и за четвъртия им приятел — Дмитрий Голиков. Но аз веднага проверих за него, всичко е така, както е казала старицата: през осемдесет и трета е извършил изнасилване с убийство, осъдили са го на петнайсет години, излежал е всичките, излязъл е, а след два месеца са го прибрали в лудницата. Острото състояние е било туширано и го сложили да чака ред в списъка за психо неврологичен интернат. Тъй като Голиков не е можел да живее самостоятелно, а не е имало кой да се грижи за него, майка му е била твърде стара и болна. И именно там, в интерната, той е починал преди около две години. Федюнина е споменала и някаква Юля, в която Смелков бил влюбен. Но тя не знае нито адреса, нито фамилията на момичето. Така че тази митична Юля не може да представлява никаква опасност.

— Ами ако момчетата са направили някоя беля, както са били пияни? — предположи Настя. — И в архива да са останали протоколи, за които всички отдавна са забравили? Впрочем, ако случаят тогава е стигнал до милицията, татко Баев със сигурност е задействал всичките си връзки и не са останали никакви протоколи. А той със сигурност е имал влиятелни познати, без тях един обикновен участъков милиционер едва ли е можел да издейства направление за милиционерската школа за синчето си веднага след десети клас. Ако е било след казармата — тогава е друга работа, но така…

— Може и да са унищожили протоколите, но слуховете щяха да останат — възрази Виктор. — Само че никакви слухове не е имало, а и сега няма. Така че или покойният Голиков, или нищо.

На вратата отново се почука и Егоров моментално се скри в хола на Коротков.

— Да! — високо извика Настя. — Влезте!

Тя грабна един маркер с отвратителен розов цвят и започна съсредоточено да рисува някакви стрелки по един от плановете, а Коротков се престори, че чете важен документ. Все същият сервитьор попита може ли да разтреби масата и да вдигне съдовете. Получи разрешение и крадешком огледа стаята — и двамата го забелязаха. Какво беше това? Потвърждение, че подозренията им са правилни, или обикновено любопитство?

И все пак едно беше сигурно: полковник Баев съвсем пряко бе замесен в тази работа. Трудно беше да се повярва, че капитан Хохлов бе захванал такава комбинация без указанието или поне одобрението на своя шеф. Вярно, между Хохлов и Баев стоят още двама ръководители — началникът на отдел „Убийства“ и началникът на криминалната полиция, който е и заместник на полковника, ала само непосредствената му подкрепа би могла да гарантира, че никой няма да се намеси в оперативното разследване на случая с убийството на Милюкова. На никого от останалите няма и да хрумне да издига и разработва други, неудобни версии. Никой няма да „укрепва редиците“, като изтиква от делото пропилия се и безразличен към всичко, а поради това послушен и управляем майор Егоров, и да поставя на негово място някой по-умел и амбициозен оперативен работник. Всички знаят: Вадик Хохлов е човек на Баев и е по-добре да не пристъпват в територията му.

— С една дума, момчета и момичета, моята задача, ако искам да остана жив, е да намеря човек, що-годе подходящ за ролята на любовник на Милюкова, който я е убил от ревност. А и внимателно ме наблюдават: как го търся? Достатъчно ли се старая? Така че ще го диря, може дори да го намеря на бърза ръка — говореше Егоров. — И ако вие искате да ми помогнете, ще трябва да се докопате до истинския мотив за убийството, преди да тикнат зад решетките този любовник. Защото, ако все пак го окошарят, ще изтръгнат от него показания, които после ще е невъзможно да се опровергаят с каквито и да било доказателства.

Виктор си тръгна така, както бе дошъл в хотела: през един от двата служебни входа.

След като изпрати майора, Коротков погледна часовника.

— Време е да поемаме, Павловна, тепърва трябва да вечеряме с Петя.

— Дори не мога да мисля за ядене — жално простена Настя, събра от пода документите и ги подреди в спретната купчинка.

— И аз не мога, пастите нещо ми натежаха — въздъхна Юра. — Но какво да се прави? Няма как да обидим Петя, той се старае да бъде добър домакин. Абе хайде, докато стигнем, докато побъбрим… Все ще се справим някак.

— Между другото, да те предупредя… — обади се Настя вече от спалнята, където влезе да смени тениската с джемпър. И повиши глас, за да я чуе останалият в хола Коротков. — Нашият Петенка прояви неприкрит интерес към възможностите на банкера Каменски да прокара проекта за магистрала в правителството. Така че бъди готов, той непременно ще се възползва от възможността да ни пробута някой парцел от южната страна. Нали е другарче на кмета, а той, както знаем, иска магистралата да мине южно от Вербицк. Твърде скъпа му е фермата за животни с ценни кожи. Аз подхвърлих една въдица на Петенка, да видим дали ще я налапа.

— Какво му каза?

— Ами обясних му, че лично на мен много ми е харесал един парцел от северната страна, е, онзи, нали си спомняш? Дето е край езерото.

— Ами че той е на баснословна цена!

— Точно това казах на Петя, че много ми харесва, но е скъп. Така че сега, според логиката на нещата, нашият Петенка трябва да ни даде информация за аналогичен парцел от южната страна, не по-лош или дори по-хубав.

Тя отново влезе в хола и започна да приготвя чантата си.

— Но ние видяхме всичко от южната страна — учуди се Коротков. — Там май нямаше парцели край вода.

— Юра, ние оглеждахме само местата, за които ни казаха, че се продават. Другаде не сме ходили. Главата си залагам: Петя днес ще ни съобщи, че съвсем наскоро един собственик е решил да продаде парцела си откъм южната страна, на брега на едно хубавичко езерце, но до последния момент се колебал. Обаче Петя днес го е попитал и той се е съгласил да го шитне, хем не толкова скъпо като онзи парцел, който ми е харесал. То и земята там е по-добра, и цената е по-ниска. А щом ни потекат лигите, ще започне да намеква, че ако задействаме влиянието на банкера Каменски… И тъй нататък, и тем подобни.

— Добре, прорицателко, да вървим — позасмя се Коротков.

— Почакай, трябват ми още пет минути — помоли Настя.

Тя влезе в един от местните сайтове, бързо намери телефона на фирма, даваща коли под наем, обади се и помоли да подготвят за следващия ден икономична кола без шофьор. На името на Виктор Егоров.

* * *

Ворожец беше самото радушие. След дъжда доста бе захладняло и той предложи да запалят камината. Беше приятно да седиш и да гледаш огъня, Пьотър Сергеевич още не подхващаше разговор за ядене и Настя се отпусна. Беше късно, току-виж, можеше да минат и без обилна вечеря. Разговорът беше спокоен и неутрален, никакви приказки за парцели. Настя току улавяше насмешливия поглед на Коротков: „Е, нали си беше заложила главата?“.

Звънна домофонът, чуха се припрените стъпки на Ина, която тръгна от кабинета си към входната врата. После токчетата затропаха отново, но този път по посока на хола.

— Пьотър Сергеевич, дойде Рожков.

Ворожец веднага стана.

— Моля да ме извините, ще ви оставя за малко.

Настя очакваше, че домакинът ще доведе посетителя тук, в хола, или ще го покани в кабинета си, но сгреши. По изтропването на входната врата се разбра, че Пьотър Сергеевич предпочита да разговаря с този невидим Рожков извън къщата. Ина веднага се скри в своя кабинет и Настя отиде при нея.

— Пьотър Сергеевич си определя делови срещи за единайсет вечерта? — попита с престорено безразличие. — Не бихме искали да му пречим. Ако знаехме, че е зает, отдавна щяхме да се разотидем по стаите.

— Това е началникът на охраната на химкомбината — кратко отговори Ина. — Пьотър Сергеевич не го е викал. Вероятно има нещо спешно в комбината.

Настя се върна в хола, седна, изпружи крака и отново се загледа в огъня. После притвори очи: мятащите се в различни посоки пламъци й пречеха да подреди правилно мислите си, отвличаха я. Вероятно е хубаво да гледаш огъня, когато трябва да се успокоиш и да разпъдиш тревожни или тягостни мисли, да не ги оставиш да изградят стройна конструкция. А виж, когато ти е нужно да мислиш ясно и отчетливо, е противопоказно да гледаш игривите огнени езици. Във всеки случай, поне при нея е така.

Ворожец отсъства двайсетина минути. Когато се върна, по физиономията му по нищо не личеше в комбината внезапно да се е случило нещо сериозно. Домакинът изглеждаше съсредоточен, ядосан, дори малко разочарован, но ни най-малко разтревожен и угрижен.

— Поговорих си с един човек — подзе Пьотър Сергеевич и седна на мястото си.

Настя погледна тържествуващо към Коротков. Ето че се започна! Била е права.

— Ако наистина ви е харесал парцелът край Горното езеро, има възможност да се реши финансовата страна на въпроса. Собственикът може съществено да намали цената.

Тя помисли, че не е чула добре. Горното езеро се намираше от северната страна. А по нейните сметки Ворожец трябваше да е заинтересован магистралата да мине откъм южната. Коротков остана невъзмутим, но по физиономията му Настя прочете същото недоумение.

— Благодаря, Пьотър! Това е чудесно! Само че… Ами ако брат ми наистина поиска да повлияе при приемането на проекта за магистралата?

— И какво?

Целият вид на Ворожец изразяваше пълно неразбиране.

— И тогава ще бъде приет северният вариант.

— Ами да. И какво следва от това? Брат ви ще купи парцела, ще помогне скоро там, където на него е удобно, да мине федералната магистрала, ще си построи луксозната почивна база… Може би вие ще ходатайствате да получа част от строителните работи. Или пък по ваша препоръка Галина ще отвори в тази база още един салон. Всички ще бъдат доволни. Какво толкова ви учудва моето предложение? Виждате, аз съм напълно откровен с вас, гоня си интереса и не го крия, не се преструвам, че ще придумам собственика на парцела да намали цената само заради нашето приятелство.

Ах, ама разбира се, как е могла да забрави! Та нали нашият Петенка е честен и открит, няма никакви задкулисни игрички, никакви козове в ръкавите.

— Добре, ами фермата? — предпазливо попита Настя. Нали кметът ви е приятел, а той иска да я запази и магистралата да мине откъм южната страна. Не съм ли права?

Ворожец отвори вратичката на камината, поразрови въглените с ръжена, хвърли още дърва и отново седна.

— Анастасия, знаете ли каква е разликата между мен и Костик?

— Ами той е кмет, а вие сте бизнесмен — обади се Коротков.

— Не, приятелю. Разликата помежду ни е, че той все още е Костик, а аз отдавна вече съм Пьотър Сергеевич. Всичките тези игри за запазването на фермата и за поддържането на руските традиции в производството на ценни кожи са просто детинщини. Смешно и глупаво е на петдесет и три години да се вкопчваш в скъпите си спомени от младостта в ущърб на реалните икономически потребности. Костик стана кмет, но така и не си изгради манталитет на ръководител на града. И досега си играе игрички. А аз върша работа. Това, което е полезно за града, е полезно и за бизнеса. А значи, е полезно за мен.

— Достойно е това — одобрително кимна Коротков. — И за какво намаление става дума? Какво да докладвам на Александър Павлович?

— Собственикът на парцела е готов да отстъпи петнайсет процента от обявената цена. Но ако се поработи с него, мисля, че ще намали и с още десетина. Тоест общо с двайсет и пет. Според мен това е доста съществена отстъпка.

— Несъмнено — разпалено го увери Юрий. — Много ти благодаря! За утре имаме насрочено съвещание с Александър Павлович по скайпа, аз ще му предам предложението ти. Надявам се, че всички интереси ще бъдат задоволени. Ася, тогава ти утре иди да огледаш парцела още веднъж, по-внимателно.

— Ще ми отстъпиш ли колата?

— Няма да мога — поклати глава Коротков, — имам насрочени срещи в различни краища на града и дори извън него. Извикай си такси.

— Добре де, ще взема кола под наем — безгрижно се усмихна Настя. — Аз ще карам, ще ми излезе по-евтино. Помня пътя, нали ходихме там. Само ми напиши на едно листче на какво точно да обърна внимание. Пьотър, чух, че във вашите околности имало музей под открито небе?

— Има — на драго сърце потвърди Ворожец. — Там са представени образци от наши традиционни сибирски постройки още от осемнайсети век. Искате ли да ги видите?

— Тъкмо утре бих отишла там. След като огледам парцела, разбира се. На Юра това не му е интересно, затова си мълча пред него, ала щом той ме пуска за цял ден, и то с кола… Може ли, Юра?

Коротков престорено въздъхна. Идеята за посещение на музея им бе подсказал Егоров.

— Абе върви, какво да те правя, нали си ни любознателна. Помоли Витя Егоров да ти помогне, нали е полицай, със сигурност знае кои фирми имат по-прилични коли. Инак току-виж ти отказал двигателят или спирачките, ще киснеш тогава насред полето.

Тази фраза също беше подготвена предварително, в случай че на някого хрумне да провери дали Настя е взела кола под наем. Разбира се, тя би могла и сама да отиде до някоя фирма, но се страхуваше да не изгуби много време, а й предстоеше дълго пътуване. И после, не разбираше много от автомобили, за да направи безпогрешен избор. Егоров щеше да се справи къде по-добре.

— Но защо ще вземате кола под наем? — запротестира Пьотър Сергеевич. — Аз ще ви дам кола с шофьор…

— В никакъв случай! — решително отказа Коротков. — Пьотър, не се обиждай, но това е въпрос на принцип и на нашите бъдещи делови отношения, ако всичко се подреди. Едно е да поживеем в твоята къща и да се възползваме от гостоприемството ти и съвсем друго — да използваме колите ти за решаване на наши въпроси. Ръцете ни трябва да бъдат развързани. Ако Александър Павлович не вземе решението, което би ти харесало, ние не бива да се чувстваме твои длъжници. Без обиди, нали?

— Ами добре — придаде си напълно доволен вид Ворожец, — тогава заповядайте на масата! Като имах предвид късния час, поисках да подготвят максимално лека вечеря, но за сметка на това — с неповторим местен колорит. Такива гъби никога и никъде другаде няма да опитате! Наши са, от тайгата — добави с гордост. — Расли са в борова гора, а не в наторени плантации.

Обядът отдавна се бе уталожил в стомасите им, като бе оставил само хубави спомени, така че сготвените от Надя гъби бяха изядени с огромно удоволствие.

Бележки

[1] Руска супа, популярна също в Украйна и Беларус. Представлява сварен месен бульон, към който се добавят кисели краставички и разсолът им, както и други запържени зеленчуци, които се досваряват. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Сибирски тайни (10)

Метаданни

Данни

Сибирски тайни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вторник

Александра Маринина
Сибирски тайни (10)