Александра Маринина
Сибирски тайни (2)

Понеделник

От кухнята, отделена от просторния хол с плъзгаща врата, се чу звън — някой счупи нещо. Май чиния. Анастасия Каменская хвърли бърз поглед първо към брат си, после към Коротков: нали техните съпруги бяха там, в кухнята, и тъкмо те бяха строшили нещо. Коротков едва забележимо се сепна, а на брат й — Саша, и окото му не мигна: знаеше, че любимата му съпруга чупи съдове също тъй сполучливо, както и готви. Свикнал беше.

— Саня, момичетата счупиха нещо — внимателно подхвърли Настя.

— Счупиха — невъзмутимо отговори Александър. — Но това ни най-малко не променя ситуацията. Събрах ви специално за да обсъдим, да решим всичко и да не си играем на развален телефон. Стасов, ти какво ще кажеш?

Владислав Николаевич Стасов, стар приятел на Настя, а през последните години и неин началник, само сви мощните си рамене.

— Аз нямам нищо против. Какво ме засяга къде ще работи мой служител? Сключваме договорче с твоята банка, а ако искаш — лично с теб, като с частно лице, отбелязваме там, че командировъчните и другите разходи са за твоя сметка — и никакви проблеми. Тоест аз — като началник на твоята обожаема сестра — нямам нито една причина да не я пусна в този твой, как беше…

— Вербицк — подсказа Каменски, прикривайки усмивката си.

Настя прониза шефа си с изпепеляващ поглед. Ама защо Владик я пуска толкова лесно?! Сякаш тя само за това си мечтае: как да се разходи на аванта до тоя Вербицк, някъде на края на географията, в Перовска област, Западен Сибир. И най-важното — абсолютно неясно е какво ще прави там. Юрка Коротков, както и да е, той и без това работи при Саша Каменски като директор на почивна база в Подмосковието… И кой, ако не той, ще знае какви условия са нужни за построяване и организиране на такава почивна база. През последните години банката на Сашка разкри много филиали из цял Сибир, така че Каменски реши да построи още поне една почивна база, където служителите на тези филиали ще могат сред комфорт и с удоволствие да прекарват отпуските, празниците и почивните си дни. По този въпрос всичко е ясно. Но какво общо има с това тя, Настя? С какво ще се занимава там? Само от думата „комуникации“ тръпки я побиват!

Тя умолително погледна мъжа си: може би поне Чистяков ще я защити? Дано сега да престане да мълчи и да се изкаже, в смисъл че е против… Впрочем защо ли и да бъде? След толкова години съвместен живот изрази като „не искам да се разделяме задълго“ или „ще ми липсва“ ще прозвучат някак смешно. А още по-нелепо би изглеждало твърдението му, че нали, не може да живее сам и няма да се справи с домакинството. Тъкмо Чистяков ще се справи по-добре от коя да е домакиня. Може, разбира се, да изтъкне така наречената ревност, че нали, далечен път е, и то с чужд мъж, та знае ли човек какви ще ги вършат там… Не, няма да мине. Настя и Коротков се знаят от трийсет години, точно от толкова прекрасно го познава и Чистяков. Няма да стане. Господи, колко не й се пътува!

— Добре — обречено въздъхна Настя. — И какво трябва да правя там?

Александър понечи да отговори, но вниманието му бе привлечено от някакви нови звуци иззад вратата, разделяща хола от кухнята. Настя се напрегна: май някой плачеше.

— Дами! — с цяло гърло закрещя домакинът. — Какво става с вас?

Плъзгащата врата се поотвори и от кухнята надникна Ирина, жената на Коротков, ярка знойна красавица.

— Саша, Дашка счупи любимата ти чаша и се разплака. Казва, че лично си избрал тази чаша в някакъв паметен за двама ви ден и тя ти била нещо като талисман, не си можел да живееш без нея и сега просто си щял да я убиеш. Мигар ще я убиеш? А? — Ирина весело намигна на Каменски и изтича при мъжа си, за да го млясне по темето.

Коротков не се сдържа и с явно удоволствие сграбчи жена си през дупето. Жестът беше грубичък и твърде селяшки, ала в него имаше толкова топлина, нежност и нескрит мъжки интерес, че всички неволно се усмихнаха.

— Саша, ти кога ще отпратиш моя благоверен от Москва? — попита Ирина. — Защото след две седмици заминавам на снимки в Минск, та трябва да предам на някого Анечка.

— Ами още утре го отпращам — обеща Александър.

— И за колко време? Ще успее ли да се върне, преди аз да замина?

— Е, това не знам — разпери ръце банкерът, — зависи. Може да се справят за три дена, а може и цял месец да откарат в сибирско заточение.

— Ясно — въздъхна Ирина. — Тогава за всеки случай ще се разбера с бавачката. Слава богу, разбрана е. Само че ще трябва да й платя повечко, за да живее у нас постоянно.

— Не се тревожи за това — веднага я успокои Каменски, — аз ще поема всички разходи. А ако искаш, докарай бавачката и детето тук, да поживеят на чист въздух. Място колкото искаш, никой на никого няма да пречи. Вярно, Подмосковието не е Алпите, но при всички случаи е по-добре от мръсната Москва.

— Благодаря, Сашенка, ще помислим — кимна Ирина и се скри в кухнята, откъдето още се чуваше горестното хлипане на Даша.

Край голямата овална маса отново се възцари разностранно мълчание: Коротков мълчеше омиротворено и спокойно, Александър Каменски — съсредоточено, Стасов — отнесено, Настя — напрегнато и недоволно. А виж, мъжът й — Алексей… Настя си помисли, че ако трябваше някак да охарактеризира мълчанието на Чистяков, би казала, че той мълчи присмехулно. Интересно, какво ли го е развеселило? Нима фактът, че Юрка Коротков все още е трепетно влюбен във втората си съпруга? Или това, че Дашенка, майка на две деца и изобщо зряла и самостоятелна жена на постбалзаковска възраст, може така горчиво да ридае, когато счупи „толкова скъпа на мъжа й“ чаша? Тъй де, смехория си е! Или той тихо се радва на перспективата да остане поне за кратко като ерген? Кой знае защо, тази мисъл й беше неприятна.

Ами да си каже бе! В края на краищата Льошка през всичките тези трийсет години винаги е бил пълноправен член на техния трудов колектив.

— А ти защо мълчиш, Чистяков? — изрече тя сърдито. — Ти поне разбираш ли защо Саша ме праща в тоя Вербицк?

— Естествено — позасмя се Алексей. — Асенка, за разлика от теб, аз имам глупавия навик да чета всякакви новини, така че съм що-годе в течение. Просто предоставих на Санка възможността той да обясни всичко.

Хлипането в кухнята не стихваше и Александър Каменски с въздишка стана от масата.

— Льоха, бъди така добър и обясни на опърничавата ми сестра каква е работата, а аз ще ида да успокоя Дашка.

— Аха — въодушеви се Стасов, — хайде, обясни, и на мен ми е интересно какво е това чудо, заради което ми отнемат най-добрия служител за неопределено време.

— А ти не се подмазвай — сопна се Настя. — Продаде ме, клетата, в робство за три копейки… Хем, между другото, здравата се пазари. Всички те чухме. И при това нито веднъж не се сети за най-добрия си служител. Предател си, Стасов!

За разлика от Александър, който беше превъзходен финансист и умел организатор, но твърде посредствен разказвач, Алексей Чистяков имаше дългогодишен опит в четене на лекции в аудитории на всякакво ниво. И сега изложи същината на проблема кратко и ясно. Пътищата открай време са слабо място на Русия, това е общоизвестно. В момента федералната магистрала „Сибир“ стига само до Кемеровска област, но съществуващата Федерална програма за пътно строителство предвижда финансиране на удължаването на магистралата през съседната Перовска област. Проектът още не е утвърден, обсъждат се два варианта за прокарването на магистралата, но и при двата пътят непременно ще мине през големия град Вербицк. А той е заобиколен от гъста гориста тайга и езера, местността е извънредно привлекателна за най-различни оздравителни начинания: пансионати, почивни станции, санаториуми, рехабилитационни клиники. И естествено, за частни вилни зони. Но само при наличието на хубав път… Въпросът е откъде именно, от коя страна на Вербицк ще мине магистралата. Като се знае това със сигурност, ще може още сега на напълно приемлива цена да се закупи необходимата площ за застрояване. Когато утвърдят проекта официално, цената на земята ще скочи, а щом прокарат магистралата — ще нарасне десетки пъти. Ето защо трябва да се купува сега.

Ситуацията обаче се усложнява от факта, че кметът на Вербицк смята да се кандидатира за втори мандат, изборите са след няколко месеца. Градоначалникът има подкрепата на група бизнесмени, заинтересовани магистралата да мине откъм южната страна на града, а основният конкурент на кмета при тези избори е човек на друга група, която има финансови интереси от северната. Всяка от двете групировки разполага с доста съществен административен ресурс на областно ниво, а това позволява и на едните, и на другите да прокарат изгоден за тях проект за строежа на магистралата.

Така че от Коротков и Каменская се искат две неща: първо, да съберат информация коя групировка има по-добри шансове за победа и съответно кой именно вариант на проекта ще бъде представен за утвърждаване в правителствената комисия; второ, на територия, свързана с най-вероятния маршрут на магистралата, да намерят място, отговарящо на всички изисквания както от гледна точка на комуникациите, така и на инфраструктурата.

Щом чу омразните думи „комуникации“ и „инфраструктура“, Настя се намръщи.

— Но аз нищо не разбирам от тези работи.

— За сметка на това аз съм наясно — весело отвърна Коротков. — Много даже. Не бой се, Павловна, ще се справим!

Тя не споделяше радостната увереност на Юрка… Кметове, избори, финанси, бизнес, групировки и изобщо цялата тая политика… Всичко това й е толкова чуждо! Настя Каменская никога не бе имала нито желание, нито интерес към подобни задачи.

— Ами… — потиснато промърмори тя. — На мен трупове ми дай, убийство някакво… Това ми е близко, родно. От престъпления що-годе разбирам. Вярно, не много, но все нещо. А от вашите водопроводи и електрически инсталации хабер си нямам. Камо ли пък от избори!

— Специално за теб — разсмя се Чистяков, — по заявки от трудещите се, тъй да се каже, съобщавам, че електоратът в град Вербицк е сериозно разтревожен от екологични проблеми…

— Не! — ужасено размаха ръце Настя. — Само не това! Екология като капак на всичко няма да понеса.

— Ама не се противи преждевременно де, слушай сега — невъзмутимо продължи Алексей. — Вербицк е голям град, почти милионен, израснал е навремето покрай металургичен комбинат, после е бил построен и голям химкомбинат. След това всичко западнало, а после станала голямата подялба, купили са ги и сега производството продължава, макар и вече не в предишните мащаби. Но екологичната обстановка в града винаги е била сложна и жителите открай време са свикнали да я обсъждат, да й придават значение. В такива градове обикновено съществува силна гражданска инициатива в това направление. И ето ти, разбираш ли, какъв лош късмет. Във Вербицк са започнали да убиват еколози…

Настя, която до този момент слушаше мъжа си с откровена скука, се оживи и вдигна очи към Чистяков.

— В интернет постоянно излизат материали, изобличаващи бездействието на градската администрация и лично на кмета, както и на началника на градското управление на вътрешните работи, за разкриването на тези убийства.

— И колко са убитите? — с интерес попита Настя.

— Вече трима. И нито едно престъпление не е разкрито. В споменатите материали абсолютно недвусмислено се твърди, че кметът не е заинтересован от разкриването им, защото загиналите еколози са направили някакви изследвания и са смятали да обнародват факти, които трябва да попречат да се приеме проектът за магистрала, изгоден на кмета. Нещо повече, през целия си четиригодишен мандат той се е радвал на прекрасни позиции сред населението, направил е много за града и изобщо е човек, приятен във всяко отношение. Никой не се е съмнявал, че с лекота ще спечели втори мандат. Смятали са, че конкурентът му се кандидатира формално, колкото да се спази процедурата, защото реално силни претенденти за кметския стол не е имало. Заради тези убити еколози обаче позициите на кмета са силно разклатени, населението губи вяра в него и победата му на предстоящите избори за момента е под голям въпрос.

С това вече Алексей успя изцяло да грабне вниманието на жена си. Настя дори не забеляза как брат й се върна и седна до масата. По снежнобелия му пуловер ясно личаха тъмни браздички и петна: изглежда, Даша бе ридала, заровила лице в рамото на мъжа си, и бе оставила на пуловера следи от разтекъл се грим.

— Но нали аз не мога да се занимавам с разкриване на убийства — неуверено изрече Настя. — И права нямам никакви. И изобщо…

— Никой не ти го и възлага — отговори Александър. — Ти просто трябва да имаш това предвид, когато оценяваш вероятността за приемане на единия или другия вариант на проекта за магистрала. И изобщо, Аска, трябва да съм наясно доколко градът е чист откъм престъпност, за да правя бизнес в него. Сибир е голям, горите в тайгата са огромни, по принцип мога да предприема строителство на всяко друго място. Проблемът е, че там, където федерална магистрала вече съществува, земята е много скъпа, а там, където в близко бъдеще няма шанс да мине, е безсмислено да строя. В този смисъл Перовска област е оптимална за мен. Магистрала ще има в най-скоро време, а цените на земята, докато не е утвърден проектът, все още остават приемливи. Но нали Перовска област не е само Вербицк, там има и други градове, макар и не толкова многолюдни и богати, ала също хубави. Разбира се, лично на мен като на предприемач ми е по-изгоден именно голям и богат град, защото искам да построя луксозна, практически петзвездна почивна база. За служителите на банката картите за почивка ще бъдат евтини, а всичко, което минава през търговския отдел, ще бъде скъпо. Жителите на близкия град са точно тази потенциална клиентела. Но ако трябва да строя на друго място, ще се наложи отново да преразгледам целия бизнесплан и да направя базата по-обикновена и по-евтина. Нищо, което да е на живот и смърт, просто чисто финансов въпрос.

Даша най-сетне бе престанала да оплаква преждевременната кончина на тъй скъпата на мъжа й чаша и разговорът продължаваше, докато всички пиеха чай. Коротков задаваше уточняващи въпроси, Саша даваше подробни инструкции.

Към края на вечерта Настя Каменская окончателно схвана, че нежеланието й да замине за далечния сибирски Вербицк не е срещнало у никого от присъстващите нито разбиране, нито подкрепа. Дори Ирина не взе нейната страна, макар че по принцип би трябвало категорично да е против продължителното отсъствие на Коротков: откак Юрка спечели в съда делото срещу своя син алкохолик и неговата пропила се съпруга и родителските им права бяха отнети, той получи правото да отглежда внучката си. И оттогава Ирина постоянно трябваше да съгласува графиците на своите снимки със заетостта на мъжа си. Бабата на Анечка — първата съпруга на Коротков, винаги беше готова с радост да вземе детето при себе си, ала по време на съдебните дела за упражняване на родителските права отношенията между бившите съпрузи така се обтегнаха, че и Коротков, а още повече Ирина гледаха да избягват контакти с Ляля. Вярно, имаха бавачка, но все пак едно е съпругът всяка вечер да се прибира у дома, макар и късно, и съвсем друго — да бъде в командировка незнайно за колко време. Ама и Стасов… Предател! Саня специално е поканил и него като шеф и работодател на Настя, и Чистяков, и Иринка, за да изслуша всички възражения и веднага да реши проблемите, ако някой изтъкне такива… Ама гъкна ли някой, възрази ли нещо? Не. Създаде се впечатление, сякаш всички, освен нея просто са мечтали за това пътуване. Цялата рота марширува в крак, само тя, Настя Каменская, бърка стъпките… Впрочем, както обикновено.

— Какво така се натъжи, стара ми дружке? — попита Чистяков, когато се прибираха към Москва. — Нима чак толкова не ти се заминава?

— Не ми се ще — въздъхна тя.

— Защо? Темата ли не ти е интересна?

— Не знам — отнесено отговори Настя и в този момент изведнъж разбра, че бе казала чистата истина.

Така е, не знае защо не й се заминава. Просто не желае — и толкоз. Необяснимо е. Не иска да стои на летището, да лети със самолета, да спи в хотел, да пътува с незнайно каква кола с незнайно какъв шофьор… Иска да живее в гарсониерката, с която е свикнала, да се изтяга на своя диван, да се къпе в своята баня и да намира всички електрически ключове със затворени очи.

— Добре де — кимна Льоша, — като не щеш, така да е. Дори да не знаеш защо. Но Санка ти е брат, обичаш го, той ти е направил много добрини, тъй че не можеш да му откажеш. Значи, ще трябва да заминеш. Ето защо те питам: какво ти е, стара ми дружке?

— Когато не намираш у себе си желание, намери мотивация — унило отговори Настя. И жално помоли: — Льош, намери ми мотивация, а? Нещо не се справям сама.

— Като нищо! — разсмя се Чистяков, без да откъсва поглед от пътя. — Цели две, избери си която искаш или вземай и двете. Първата е интересът. Ново място, друга природа, други хора, други нрави, друга архитектура, друг акцент, местни жаргони. Та ти никога не си ходила там, не си виждала нищо подобно, не си чувала. Нима не ти е любопитно?

— Ами… не — завъртя отрицателно глава тя. — Никак даже…

— Тогава вторият вариант: Коротков няма да се справи без теб. Той работи за Саня, който му плаща заплата, и то солидна, Коротков трябва да я отработва. Самичък просто не може да изпълни тази задача. И не защото е глупав, а защото във всяка работа е нужно второ око, а най-добре и трето, и четвърто. Докато гледаш сам, рискът да изпуснеш нещо е голям. На Юрка при всяко положение му трябва още един човек. Кого можеш да предложиш за тази роля?

Настя не отговори. Нямаше какво да възрази.

— Е, това е — продължи Льоша след кратко мълчание. — Брат ти се нуждае от човек, равен на Юрка по опит и квалификация, с когото той ще се чувства комфортно, на когото може да има доверие. И най-важното — който може ей така, изведнъж, без протакане, да поеме на път в неизвестно направление и неизвестно за колко време. Кой, освен теб отговаря на всички тези условия? Ще помогнеш и на брат си, и на своя стар приятел и колега. Малко ли е това като мотивация?

— Умен си, Льошка, до пълна невъзможност — усмихна се Настя. — Не отпъди съмненията ми, но пробуди чувството ми за дълг. Придума ме. Ще се обадя.

— На кого?

— Е, на кого може… Като начало — на любимия си брат, а после ще видим. Ако иска помощ, нека първо той ни помогне.

Тя извади от джоба на якето си телефона и намери в списъка на контактите нужния номер.

— Утре няма да летим — заяви на Александър без дълги предисловия. — Ще летим вдругиден. А утре ти трябва да задействаш връзките си и да организираш обаждане на началника на Вербицкото управление на вътрешните работи. Да му се обади някой важен шеф от областта. А най-добре — от Москва. Според възможностите, с които разполагаш. И друго: аз ще огледам в нета хотелите във Вербицк, ще избера един за нас с Юрка… Не, Санечка, аз ще го избера… Не, аз. Никой по-добре от мен не знае какво точно ми трябва. И кола под наем с шофьор, но такава, каквато аз кажа. Абе притрябвали са ми тия ваши тунинговани мерцедеси с безбройните екстри! Трябва ми автомобил, който при нужда мога да карам и аз. Много важно, че Коротков умеел да кара всякакви… Аз пък не мога. Коротков е шофьор от сто години, а аз въртя волана едва от три. С една дума, Саша, щом искаш да работим, направи, ако обичаш, каквото те помолих.

— Строга беше с братлето си — забеляза Чистяков, когато тя приключи разговора.

— Така ли? Аз пък смятам, че бях пределно учтива.

— Да бе… Да можеше да чуеш гласа си… Направо лауреат в конкурс за званието „най-ужасен началник“.

— Виж ти… — смотолеви Настя. — Дори не забелязах.

Тя помисли още минута-две и отново грабна телефона. Когато Чистяков паркира колата пред блока, Настя Каменская вече беше получила обещанията на десетина души да потърсят познати във Вербицк или поне в областния център.

Пръв й звънна Назар Захарович, или просто чичо Назар, както го наричаха всички бивши негови колеги и ученици. Беше стар опитен детектив, първият наставник на Настя в криминалните разследвания, който и до ден-днешен преподаваше в катедрата по оперативно-издирвателна дейност. Чичо Назар изпълни обещанието си най-бързо от всички и й даде координатите на познат оперативен работник от Вербицкото управление на вътрешните работи.

— Там вече е късна нощ, не се обадих, а му пратих есемес с молба да ми звънне на сутринта, ама излезе, че тоя дъртак бил на денонощно дежурство. Казах му за вас с Юрка, готов е да помогне според възможностите си, разбира се. Само че не разчитай много на него — предупреди я чичо Назар. Настя слушаше ромолящия глас на своя наставник, хванала телефона с една ръка, а с другата се опитваше да развърже маратонките си. — Доста си пийва, а и изобщо сега почти нищо не го вълнува, така ми се стори. Цялото му семейство загина в катастрофа — жена му, двете му деца и тъщата. Оттогава се пропи и го уволниха от длъжността началник на отдел „Убийства“, срина се до обикновен оперативен работник. Е, заради стажа и предишните му заслуги го водят старши оперативен, но фактически… Извинявай, Настася, ала из онези краища нямам никого повече. В Кемеровска област познавам свестни и стабилни момчета, в Омска също, в Новосибирска, в Перовска обаче никого. Ако трябва, ще намеря хората от съседните области, те може да познават някого във Вербицк. Дори със сигурност познават, сибиряците са задружни, не са като нас, московчаните.

— Благодаря, чичо Назар! Ако се наложи, пак ще ви потърся, става ли?

— Естествено. Така че ще ти прехвърля името и телефончето. Лек път, дъще, и късмет!

Целия следващ ден Анастасия Каменская посвети на подготовката за пътуването. Първо хубаво се наспа, после влезе в интернет, потърси сведения за хотелите във Вербицк, внимателно прочете цялата информация, разгледа снимките, изучи картата на града, обади се на няколко места и накрая избра. След това започна да чете наред: за географската характеристика на региона, за промишлеността и икономиката, за администрацията. Запозна се със социалната политика, с наближаващите кметски избори, с нивото на престъпността и с културния живот. С една дума, изчете всичко налично в мрежата за град Вербицк.

Привечер очите й се зачервиха от преумора, ала за сметка на това Настя чувстваше, че е готова за пътуването. Вярно, ненапълно, но поне дотолкова, доколкото изобщо беше възможно да се подготви за един ден.