Виктор Пелевин
Empire V (9)

Локи

Последният учебен курс на младия вампир също беше двоен. Той се наричаше „Изкуството на боя и на любовта“.

Занятията ги водеше Локи, висок кльощав старец с дълги жълтеникави коси — малко приличаше на поета Тютчев, но без аристократичния блясък. Той неизменно носеше кръгли очила и дълго черно сако с пет копчета, напомнящо сюртук от времето на Кримската война.

Втори преподавател нямаше — Локи водеше и двата предмета. Отначало вървеше курсът по бойни изкуства, а след него се изучаваше любовното майсторство.

Локи беше по-възрастен от Балдур и Йехова. Странно ми се струваше, че такова вехто същество обучава другите на бойни изкуства, но си спомних белобрадите майстори от хонконгските филми и реших да не прибързвам с изводите.

Локи имаше своеобразен маниер на преподаване. По време на урока той не говореше, а диктуваше — и държеше да записвам след него дума по дума. Да не говорим, че трябваше да пиша с перо и непременно с виолетово мастило — всичко това той сам го донесе на първото занятие в лекарската си чанта, същата като на Балдур и на Йехова. На моя въпрос защо всичко трябва да става именно така, той отговори кратко:

— Традиция.

Първото занятие той започна, като отиде до стената и написа на нея с тебешир:

Тайната на държеливостта на най-държеливия човек винаги е само в това, че никой засега не го е убил.

Локи IX

Разбрах, че цитатът беше от самия него.

— Не го изтривай, докато не завърши курсът — каза той. — Искам този принцип да се отпечата както трябва в съзнанието ти.

След като ме настани да седна зад бюрото с тетрадка пред себе си, той изви ръце зад гърба си и се заразхожда назад-напред из стаята, диктувайки бавно:

— Бойното изкуство на вампирите… практически не се различава от човешкото… ако разглеждаме самата техника на ръкопашния бой… Вампирът използва същите удари, хвърляния и похвати, които се срещат… в класическите двубои… Записа ли? Разликата е в начина, по който вампирът използва въпросната техника… Бойното изкуство на вампирите е пределно аморално — и за сметка на това ефективно… Същността му е, че вампирът веднага използва най-подлия и безчовечен похват от всички възможни…

Аз вдигнах глава от тетрадката.

— А как се определя кой похват е най-безчовечен и подъл?

Локи вдигна пръст нагоре.

— Ето! — каза той. — Браво! Право в целта. Най-често вампирът губи двубоя именно защото твърде дълго мисли какъв похват ще бъде най-подъл и безчовечен. Затова в бойна ситуация не трябва да се размишлява. Трябва да се довериш на инстинкта. А за да се довериш на инстинкта, трябва за известно време да забравиш за подлостта. Това именно ще бъде най-подлият начин за водене на бой. Такъв ми ти парадокс. Записа ли?

— Записах — казах. — Но нали хората също се доверяват на инстинкта си по време на схватка. И подлост при тях има колкото искаш. По какво тогава ние се отличаваме от тях?

Локи изхъмка.

— Я стани — каза той. — Ще ти обясня.

Станах.

По-точно — опитах се. Още не бях си разгънал краката, когато получих внезапен лек удар в слънчевия сплит.

Ударът не беше силен, но беше наистина рядко подъл — Локи избра за него момента, когато се намирах в най-неустойчиво положение. Загубих равновесие, паднах заедно със стола и си ударих болезнено лакътя в пода.

— Разбра ли? — попита Локи, все едно нищо не е станало.

Скочих на крака. Той веднага протегна ръце пред себе си и каза примирително:

— Добре, добре. Мир!

Яростта ми угасна. Тъкмо се гласях да кажа на Локи какво мисля за него и изведнъж получих от него болезнен удар с обувката по пищяла. Беше просто невероятно подло — та нали току-що той самият молеше за мир. От болка чак приклекнах.

Локи отиде до прозореца, извади от джоба си бонбон в червена опаковка, разви го и го метна в устата си.

— А ако сега ви забия един в мутрата? — попитах аз.

— Как смееш да говориш така? — намръщи се той. — Аз съм твой учител. Когато имаш въпроси, на мен ми се налага да им отговарям. И то така, че да схванеш отговора. Разбра ли?

— Разбрах — промърморих аз мрачно, като търках удареното място. — Повече не правете така. Че не отговарям за себе си.

— Обещавам — каза Локи и се обърна.

На мен ми се стори, че се е засрамил от идиотското си поведение. Обърнах се, за да седна зад бюрото, и в този миг той бързо се намери зад мен и ме удари по вътрешната страна на прасеца. Кракът ми се огъна неволно и рухнах на колене. Тогава той ми извъртя шамар. Скочих на крака и мълчаливо му налетях с юмруци.

Трябва да кажа, че в десети клас известно време се бях занимавал с карате. Това, разбира се, не ме превърна в Джеки Чан. Можех например да разбия с ритник плочка на стената в училищната тоалетна или да счупя с юмрук пукната дъска — това общо взето беше всичко. Но заради тези занятия бях способен в пълна степен да оценя всичко, което върши на екрана Джеки Чан.

И толкова по-поразително бе видяното.

Локи скочи на стената, направи по нея няколко крачки нагоре (местеха се само краката му) и когато силата на тежестта завъртя тялото му успоредно на пода, се превъртя във въздуха и меко се приземи зад гърба ми. В това нямаше нищо свръхестествено — всичко си оставаше в рамките на физическите закони, просто за такава маневра се изискваше невероятна ловкост, пък и смелост също.

В следващия миг той със свистене замахна с крак пред лицето ми и ме накара да се дръпна назад, после докопа ръката ми и ми изви китката — с такава уверена хватка, че аз веднага отхвърлих всякаква мисъл за съпротива.

— Предавам се, предавам се! — развиках се.

Локи ми пусна ръката. От изумление аз забравих всичките си обиди.

— Как го направихте това?

— Сядай и записвай — каза той.

Седнах зад бюрото.

— За да бъде вампирът непобедим в бойна ситуация, вампирите са създали Бонбона на смъртта… Записа ли?

— Аха — досетих се аз, — него ли изядохте? С червената обвивка?

— Именно — каза Локи.

Той пъхна ръка под сюртука и извади още един бонбон — неголям, кръгъл, в гланцирана червена опаковка. Напомняше безплатните карамелчета, които се раздават в самолетите.

— Може ли да опитам?

Локи се замисли за малко.

— Не днес — каза той. — Ти… Твърде си възбуден.

— Страх ви е, че ще ви… таковата… набия?

Локи презрително се изсмя.

— Хлапенце… Ти си мислиш, че работата е в бонбона?

— А в какво?

— Бонбонът е безполезен без воинския дух. Знаеш ли какво е това воински дух?

Не намерих какво да му отговоря.

— Тогава — каза Локи — пиши по-нататък.

Наведох се над тетрадката.

— В китайската провинция Хубей — взе да диктува Локи — са разположени живописните планини Удан… Което означава „Воински щит“. От далечни времена в тях живеят даоси, занимаващи се с бойни изкуства… Най-известен от тях бил Чжан Санфен, който умеел да лети…

Локи направи пауза, явно с очакване, че ще попитам наистина ли този Чжан Санфен е можел да лети. Но аз не попитах.

— В планините Удан и до днес съществуват множество академии по ушу, където доверчивите туристи ги обучават на красиви, но безполезни танци с меч и тояга…

Локи направи няколко карикатурни движения, като имитираше такъв танц. Получи се наистина смешно.

— Даосите, които се занимават с истински бойни изкуства, още преди Втората световна война са се оттеглили дълбоко в планините, далеч от пътищата, хотелите и, хе-хе, центровете за масаж. Истински майстори са останали малко — но ги има. За да живеят далеч от хората, на даосите им е необходимо да получават средства за съществуване. Тези средства трябва да са доста значителни… Записа ли? Вампирите им предоставят тези средства. В замяна най-добрите даоски майстори веднъж годишно дават на вампирите образци от своята червена течност… От тези препарати вампирите приготвят няколко вида Бонбони на смъртта. Обаче без воинския дух такъв бонбон е безполезен… Записа ли? За днес толкова.

Цяла нощ се въртях в огромното си легло под балдахина и си мислех какво ли е това „воински дух“.

Имах различни предположения. Първо, допусках аз, това може действително да е някакъв дух, с който трябва да се влезе в контакт. Второ, би могло да бъде някакво героично състояние на съзнанието, което трябваше дълго да възпитаваш в себе си, без да се надяваш на всякакви вампирски номерца (този вариант ми изглеждаше най-мрачен). Трето, „воинският дух“ би могъл да бъде свързан със специална процедура, която изменя физическите свойства на тялото — иначе би било трудно да се обясни как немладият и явно не атлетичен Локи можеше да размахва крака като натъпкал се с амфетамини акробат.

Всичките три догадки бяха неверни.

„Воинският дух“ се оказа последователност от пет специални вдишвания — дълги и къси, смесено. Това беше своего рода код, който привеждаше бонбона в действие. Той беше свързан с даоските практики — по такъв начин се настройваше дихателният център. Локи не се задълбочи в механиката на случващото се — подозирам, че и той самият не я разбираше напълно. Просто да се запомни тази последователност беше достатъчно.

Сетне Локи ми разреши да изям парченце от Бонбона на смъртта. Предупреди ме, че нищо необичайно няма да видя, тъй като в бонбона няма информация за живота на даосите, достъпно е само воинското им умение. Аз пристъпих към опита.

На вкус бонбонът приличаше на лакрицова близалка. Като извърших необходимата последователност от вдишвания, почувствах главозамайване и лекота. Но всичко се ограничи с това. Вглеждайки се в новото си състояние, аз не видях нищо — както в случая със сместа „Пастернак + 1/2 Nabokov“. Спомените за донора бяха изтрити.

Появи се само умението виртуозно да управлявам собственото си тяло. Но то действително беше впечатляващо. Опитах да направя това, което никога не ми се беше удавало по време на училищните ми занятия по карате — да седна в шпагат. За мое изумление се получи без всякакви усилия — отначало седнах в напречен шпагат, а после и в надлъжен.

След това без проблеми повторих похвата, с който така ме порази Локи — изтичах нагоре по стената, превъртях се във въздуха и се приземих на крака. Локи ми заповяда да го атакувам и за секунда стоварих върху него такъв град от удари, какъвто дотогава бях виждал само по филмите (наистина нито един от тях не достигна целта). Но когато действието на бонбона приключи, не можах да повторя тези подвизи.

Локи ми обясни, че тайната на тази гуменост не е в еластичните мускули, а в тяхната способност за мигновено разпускане. Точно от нея зависело и умението да сядаш в шпагат, и да нанасяш високи удари с крака.

— Ако говорим за физиологичната страна на въпроса — каза той, — цялата работа е в нервните импулси, които мозъкът изпраща до мускулните клетки. Продължителните тренировки променят физическите свойства на мускулите, сухожилията и костите твърде незначително. Променя се само последователността на нервните сигнали, които управляват цялата механика. Бонбонът на смъртта въздейства върху този код. Всеки средностатистически човек, разбира се, ще бъде много по-слаб от тренирания боец. Но във всеки случай той е достатъчно развит физически, за да прави точно същото. Не е готов неговият нервен апарат. Абсолютно същото се отнася и за силата на ударите. Тя е свързана не само със свойствата на мускулните влакна, но и с умението да се концентрира жизнената енергия. Вампирът получава временен достъп до всички навици чрез препарата. Но тази технология си има, разбира се, своите граници. Щанга с тегло двеста килограма ти няма да можеш да вдигнеш даже ако изсмучеш цялата червена течност от световен шампион по вдигане на тежести.

— Тоест — казах аз — когато гимнастикът дълго тренира своето тяло, той работи не толкова над харда, колкото над софта?

— Аз тоя наркомански жаргон не го разбирам — отговори Локи.

Сега стана ясно защо вампирът трябваше винаги да използва най-подлите похвати от всички възможни. Беше не етичен избор, както си помислих отначало, а практическа необходимост. Бонбонът на смъртта даваше потресаващо чувство на увереност в себе си — с противника ти се искаше да си играеш като с котенце. Но веднага след като действието му приключеше, вампирът ставаше беззащитен. Затова в никакъв случай не трябваше да се пилее напразно Времето на смъртта, както го наричаше Локи.

Според правилата вампирът трябваше да носи Бонбона на смъртта постоянно. Локи ми даде малък калъф и ми показа как да изваждам от него бонбон — при натискане на пружината той изскачаше направо в ръката. За по-бързо бонбонът можеше да бъде метнат в устата направо с обвивката — беше направена от специална хартия. Служебният бонбон трябваше да се носи на пояса и да се използва само в случай на опасност за живота.

— Кажете — попитах аз Локи, — а случва ли се вампирите да се сбият? Имам предвид, когато и двамата участници в боя са изяли по такъв бонбон?

— Какво значи „да се сбият“! — каза Локи. — Вампирите не са деца. Ако между двама вампири възникне сериозен проблем, те го решават с помощта на дуел.

— Дуел? — попитах аз. — Такива неща случват ли се още?

— В нашия свят — да. Вярно, че рядко.

— А как изглежда такъв дуел?

— Ще ти разкажа следващия път — отвърна Локи.

На следващото занятие той дойде с дълъг черен тубус, горе-долу като онези, в които носят навити чертежи.

— И така — заговори той, — какво трябва да знаеш за двубоя… За цялата дълга история на съществуването на вампирите между тях често са възниквали свади от личен характер. Вампирите по правило са ги рекрутирали измежду висшите слоеве на обществото, където е било прието спорните въпроси да се решават с помощта на дуели. Този обичай преминал в средата на вампирите, обаче след няколко смъртни случая бил забранен. Работата е там, че по време на двубой вампирът подлага на опасност не само собствения си живот, но и живота на езика. А езикът, както се досещаш, няма ни най-малък повод да участва в двубой. Това е все едно конете да започнат да се ритат и седящите върху тях ездачи…

— Разбрах — прекъснах го аз. — Няма нужда да продължавате.

— От друга страна, да се игнорират хуманитарните потребности на вампира или да се свежда ролята му просто до средство за придвижване, е недопустимо. Отчасти и защото депресивният или угнетен психически фон на човешката личност влияе зле върху самочувствието на езика. Затова е бил изработен компромис, който позволява на вампирите да си изясняват отношенията, без да подлагат на опасност живота на езика — и едновременно с това живота на самия вампир.

— Но тогава двубоят ще се окаже просто фарс.

— О, не — усмихна се Локи. — В какво според теб е смисълът на всеки един двубой?

Свих рамене. Това според мен беше очевидно.

— Хората си разменят остри думи — каза Локи, — но тези думи нямат никаква тежест. В устата на човека ги има много. Смисълът на дуела е да се придаде на думите допълнителна тежест. Това може да бъде тежестта на куршума, на острието или отровата. Вампирите са постъпили просто — те са разделили двубоя на две части. Отначало се договарят какъв род тежест ще бъде приложена към думите. А вече впоследствие си изясняват към кого именно ще бъде приложена тя. Дуелът на вампирите прилича на жребий. Ясно?

— Засега не съвсем — казах аз.

— Отначало всеки участник в двубоя пише така наречения дуелен ордер, където подробно излага наказанието, измислено за противника. Това може да бъде каквото си искаш — ампутация на крайниците, лишаване от зрение и слух, бой с камшик и тям подобни. Зависи само от степента на гнева на дуелистите. Секундантите са длъжни да се уверят, че тази операция няма да заплашва физическото съществуване на езика, и да утвърдят двата дуелни ордера. После започва самият двубой.

— Участниците в дуела знаят ли какво ги очаква? — попитах аз.

— Не — отвърна Локи. — Забранено е от правилата. Всеки път, когато тези правила се нарушават, последствията биват най-печални. Като например по време на последния двубой.

— А как завърши той?

— На загубилия му отрязаха носа и ушите. След това той до смъртта си носеше маска. Наистина не живя дълго…

Обзе ме тревога.

— Почакайте — казах аз, — а кой беше загубилият? Как се казваше? Случайно да не…

— Да — каза Локи. — Беше Брама. Носът и ушите му ги отряза най-добрият пластичен хирург в Москва и той не изпита никаква болка. Но след това събитие изпадна в депресия и езикът не пожела повече да остава в тялото му.

— А с кого беше дуелът на Брама?

— Не би следвало да ти разказвам за това — каза Локи. — Но след като вече попита, той имаше дуел с Митра.

— С Митра?

— Да. Именно затова Митра те посрещна в нашия свят. Такъв е обичаят. Така се прави, ако дуелът е довел до смъртта на един от участниците. Победителят става куратор на новака, в чието тяло се преселва езикът. Само, моля те, в никакъв случай не обсъждай тази тема с Митра — подобно поведение се смята за недопустима липса на такт. Ясно?

Кимнах. Новината просто ме порази.

— Значи — казах, — аз съм тук заради Митра…

— Не — отвърна Локи, — не бива да мислиш така. Митра по никакъв начин не би могъл да повлияе върху този избор. Всъщност и самият Брама не е играл тук голяма роля. Всичко се решава от езика.

— А за какво е бил дуелът? — попитах аз.

— За нещо, свързано с картотеката на Брама — отвърна Локи. — Брама беше страстен колекционер. Митра взел от него за известно време част от колекцията — някакви креватни рядкости, не знам със сигурност. Взел ги просто за развлечение, а излъгал, че е за важна работа. После с колекцията започнали проблеми. Дали Митра е изцуцал всичко сам, дали го е загубил, или го е дал на някого — не знам със сигурност. Общо взето била изгубена. Брама изпаднал в ярост и го предизвикал на дуел. И предварително обявил, че ще му отреже пръстите. А Митра, като чул, също решил да не изостава… Другото го знаеш.

— Значи Митра е опитен дуелист?

— Опитът тук има крайно малко значение — каза Локи. — Съдбата решава всичко.

— А как протича самият дуел? Бонбонът на смъртта?

— Да. Специално дуелно издание, с червената течност на най-добрите фехтовачи или стрелци.

— А оръжието?

— Рапира или пистолет — каза Локи. — Но вампирите използват специално оръжие.

Той взе тубуса от масата и извади от него стоманена рапира.

— Ето — каза той. — Погледни.

На края на стоманения щифт имаше кръгло медно топче с диаметър сантиметър и половина-два. От него стърчеше къса стоманена игличка.

— Транквилизатор — каза Локи. — В случай на огнестрелен дуел пистолетът изстрелва специална спринцовка със същото вещество. Убоденият мигновено се парализира. Той запазва съзнание, може да диша, но не може да говори и да се движи. Действието на транквилизатора продължава около четиридесет часа. За това време секундантите трябва да изпълнят всички условия на дуелния ордер. За тях това е тежко бреме, както по време на дуела на Митра с Брама. Но работата винаги се докарва до края, даже ако в резултат загине човешкият аспект…

Това, което узнах за ролята на Митра в съдбата ми, го превръщаше в някакъв зъл гений на моя живот. От друга страна, трудно беше да му се инкриминира умисъл. Локи явно разбираше за какво мисля.

— Гледай само да не досаждаш с това на Митра — повтори той. — Ще бъде не просто лош тон, но и напълно недопустимо поведение.

— Обещавам — отговорих аз.

На мен много ми се искаше да узная още нещо за тези загадъчни даоси, от чиято червена течност се правеха дуелните Бонбони на смъртта. Реших да попитам Локи. Моят въпрос го учуди.

— Но за какво ти е? — попита той.

— Просто ми е интересно. Не може ли някак си да се надникне в живота им?

Локи сви рамене.

— Случват се бракувани бонбони — каза той. — С лошо пречистване. Но така или иначе там няма да видиш много. Все пак тези даоси не са обикновени хора.

— А вие можете ли да ми дадете такъв?

Той нищо не отговори и аз реших, че е сметнал молбата ми за неподобаваща. Но на следващото занятие ми връчи разчупен на две бонбон.

— Това е от лоша партида — каза той. — Там има нещо… Странен момък си ти, Рама.

Вечерта, когато се стъмни, аз легнах на леглото и сложих двете половинки в устата си.

Локи беше прав, не видях особено много. Но преживяното го запомних завинаги.

Даосът, от чиято червена течност беше направен бонбонът, се казваше Сюй Бейшан (аз даже разбрах смисъла на тези думи — означаваха нещо като „разрешение на северната доброта“). Той беше на над двеста години и започваше да чувства приближаването на старостта. По мерките на обикновения човек беше в прекрасна физическа форма, но на самия себе си изглеждаше като немощна и за нищо негодна развалина.

Заедно с него извърших разходка из планините Удан.

Сюй Бейшан се промъкваше към свещеното място през тълпа от туристи — маскиран като работник, понесъл на кобилица два каменни блока за пътни работи.

Виждах червените кумирни с покриви от блестящи зелени керемиди. Освен това виждах огромни базалтови костенурки, стоящи в полуразрушените тухлени павилиони. Ние вървяхме по билото на планината, където бе прокарана тясна пътечка, а далече надолу блестеше планинско езеро.

Най-накрая даосът се добра до мястото. То се наричаше „Реещата се канара“. Канарата действително се рееше над пропастта, а на върха й имаше спретната площадка, облицована с камъни. Беше място на възвишена сила и святост. Сюй Бейшан бе дошъл тук, за да получи знак от духовете.

Щом дочака всички туристи да се спуснат долу, той захвърли своята кобилица с камъни, изкачи се по стълбата до открития олтар, поклони се и зачака.

Знакът от духовете се оказа странен.

Отнякъде далече долетя огромна, с размерите на птица, пеперуда — с тъмносини кадифени крилца на черни и кафяви петна. Тя направи кръг около даоса и се приземи на края на олтара.

Даосът известно време й се любува. А после видя, че крилете й са насечени и оръфани по краищата — до такава степен, че почти бяха загубили форма. Веднага след като даосът забеляза това, пеперудата се откъсна от мястото си и изчезна в зеления лабиринт между клоните на дърветата, които растяха на края на канарата.

Сам аз не бих се досетил в какво е смисълът на този знак. Но даосът разбра — а заедно с него разбрах и аз. Докато пеперудата може да лети, изобщо не е важно доколко са износени крилете й. А ако пеперудата не може да лети, то повече няма пеперуда — това е всичко.

Даосът се поклони пред олтара и пое надолу по стълбата. Аз запомних каменната ограда на тази стълба с изсечени вази за цветя. Някои стъпала бяха направени от точно такива резбовани плочи, древни и изтъркани от хилядите подметки.

Когато дойдох на себе си, ми стана тъжно. И още — противно, задето съм вампир.