Виктор Пелевин
Empire V (2)

Слънчевият град

От раждането си аз живеех заедно с майка ми в Москва, в блока на профкомитета на драматурзите до метростанция „Сокол“. Блокът беше от висша съветска категория — от бежови тухли, многоетажен и един вид западен тип. В такива се настаняваше номенклатурата на ЦК и избраните прослойки на съветския духовен елит — наоколо винаги имаше много черни волги с „буркани“, а по стълбището се срещаха в изобилие фасове от най-добрите американски цигари. Ние с майка ми заемахме неголям двустаен апартамент, от рода на тези, които в упадъчните страни наричат „one bedroom“.

В тази същата bedroom и израснах. Стаята ми е била замислена от архитекта като спалня — беше малка и продълговата, с мъничък прозорец, от който се откриваше изглед към паркинга. Не ми беше позволено да я обзавеждам по свой вкус — майка ми избираше разцветката на тапетите, решаваше къде трябва да стои леглото, къде — масата и даже определяше какво ще виси по стените. Това водеше до скандали — веднъж аз я обидих на „малка съветска власт“, след което не си говорихме цяла седмица.

По-обидни думи за нея бе невъзможно да се измислят.

Моята майка, „висока слаба жена с повехнало лице“, както веднъж я описа на участъковия съседът драматург, някога бе принадлежала към дисидентските кръгове. В памет на това на гостите често им се пускаше магнетофонната лента, където баритонът на известен борец със системата четеше изобличаващи стихове, а нейният глас подаваше остри реплики на заден план.

Баритонът декламираше:

Ти в метрото пускаш петак,

Двама цивилни след тебе са пак.

Ти в гастронома редиш се за водка,

Двама цивилни след тебе си правят разходка…

— Издекламирай онова, за хуя с вежди и за Солженицин! — вмяташе с младежки глас майка ми.

Така аз за пръв път чух мръсната дума, която привилегированите деца от времената на перестройката обикновено научаваха от подхилващите се съседи в спалнята на детската градина. Всеки път, когато го слушахме, мама поясняваше, че псувните в този контекст са оправдани от художествена необходимост. Думата „хуй“ за мен беше даже по-загадъчна от думата „контекст“ — зад всичко това се мержелееше тайнственият и страшен свят на възрастните, по направление към който аз дрейфувах, тласкан от духащия от телевизора вятър на промените.

Правозащитната касета беше записана много години преди раждането ми — предполагаше се, че мама се е оттеглила от активна борба поради брака си, който и се увенчал с моята поява на бял свят. Но майчината ми близост с революционната демокрация, озарила с тревожния си огън моето детство, така и не бе забелязана от изпадналия в маразъм съветски режим.

Вдясно от леглото ми украсяваха стената две малки картини. Бяха с еднакъв размер (четиресет сантиметра на ширина, петдесет на височина — първото, което измерих с линийката от комплекта „Подарък за първокласника“). Едната изобразяваше лимонено дръвче в каче, а другата — също такова портокалово. Различаваха се само цветът и формата на плодовете — продълговати жълти и кръгли оранжеви.

А точно над леглото висеше плетено ветрило във формата на сърце. То беше твърде голямо, за да може човек да си вее с него. В падинката между сърдечните хълмчета имаше кръгла ръкохватка, заради която ветрилото изглеждаше подобно на гигантски прилеп с мъничка глава. В центъра то беше оцветено с червен лак.

На мен ми се струваше, че е летящо куче-вампир (бях чел за такива в списание „Вокруг света“), което оживява нощем, а денем си почива на стената. Изпитата кръв прозираше през кожата му като през коремчето на комар, затова в центъра на ветрилото имаше червено петно.

Кръвта, както се досещах аз, беше моята.

Разбирах, че тези страхове са ехо от историите, на които се бях наслушал по време на летните лагери (от смяна на смяна те се повтаряха без промени). Но кошмарите редовно ме караха да се будя облян в студена пот. Накрая се стигна дотам, че започнах да се страхувам от тъмното — присъствието на разположилото се на стената куче-вампир беше физически осезаемо и се налагаше да запаля лампите, за да го накарам отново да стане ветрило от палмови листа. Да се оплаквам на майка ми, нямаше полза. Затуй се ограничих тайно от нея да залепя ветрилото за тапетите с лепило „Момент“. Тогава страхът ми мина.

Своята първа схема на мирозданието също изградих в летните лагери. В един от тях видях удивителна фреска — плоският диск на земята лежеше върху три кита сред бледосиния океан. От земята растяха дървета, стърчаха телеграфни стълбове и даже сред струпванията от еднакви бели сгради се движеше весел червен трамвай. По ръба на земния диск беше написано „СССР“. Аз знаех, че съм се родил в същия този СССР, а после той се е разпаднал. Трудно беше да се проумее. Излизаше, че сградите, дърветата и трамваите са останали на мястото си, а земната твърд, на която те са се намирали, е изчезнала… Но аз бях още малък и умът ми се примири с този парадокс така, както се примиряваше и със стотици други. Още повече че икономическите корени на съветската катастрофа вече бях започнал да ги разбирам — страна, изпращаща двама цивилни офицери там, където в нормалните общества минават с помощи за безработни, не би могла да свърши другояче. Но това бяха рехави сенки от детството.

Истински съм запомнил себе си от момента, когато детството свърши. Случи се, докато гледах по телевизора стар анимационен филм — на екрана маршируваше колона дребосъчета, щастливи мъници от съветски комикс. Весело размахали ръце, дребосъчетата пееха:

Но ето, дойде жаба

с търбухчето зелено,

налапа и изяде

скокливия ковач!

Дори не бе помислял,

съвсем не бе очаквал,

съвсем не бе очаквал

такъв да му е краят…

Веднага разбрах за какъв ковач става дума — това беше мускулестият строител на новия свят, който замахваше с чука на старите плакати, календари и пощенски марки. Веселите дребосъчета даваха на Съветския съюз последен салют от своя Слънчев град, пътя към който хората така и не можаха да открият.

Както гледах колоната дребосъчета, заплаках. Но работата не беше в носталгията по СССР, който аз не помнех. Дребосъчетата маршируваха сред огромни, наполовина по-високи от тях цветчета-камбанки. Тези огромни камбанки изведнъж ми напомниха за нещо простичко и най-важно — и вече забравено от мен.

Разбрах, че ласкавият детски свят, в който всички предмети ми се струваха толкова големи като тези цветя, а щастливите слънчеви пътища бяха толкова, колкото и в анимационния филм, завинаги е останал в миналото. Изгубил се е в тревата, където седеше скакалецът, малкият ковач, и беше ясно, че по-нататък ще се наложи да си имам работа с жабата — колкото по-нататък, толкова по-конкретно…

Тя наистина имаше зеленичко търбухче, а гръбчето й беше черно и на всеки ъгъл работеше нейно малко бронирано посолство, така нареченото обменно бюро. Възрастните вярваха само на нея, но аз се досещах, че все някога и жабата ще излъже — а ковача вече няма как да го върнеш…

Освен дребосъчетата от анимационния филм, никой не се прости както си му е редът с нелепата страна, в която се родих. Даже трите кита, на които тя се крепеше, се направиха, че нямат нищо общо, и отвориха мебелен магазин (тяхната реклама се въртеше по телевизора — „Трите кита, трите кита — всичко друго суета е…“).

За историята на семейството си аз не знаех нищо. Но някои от обкръжаващите ме предмети носеха в себе си печата на нещо мрачно и загадъчно.

Първо, това беше една черно-бяла щампа, изобразяваща жена-лъвица с отметнато в отмала лице, оголени гърди и мощни ноктести лапи. Щампата висеше в коридора, под подобната на кандилце лампичка-миньон. Кандилцето даваше мижава светлина и в полумрака изображението изглеждаше магическо и страшно.

Предполагах, че подобно същество очаква хората зад „ковчежния праг“. Този израз, който майка ми често повтаряше, аз заизричах по-рано, отколкото започнах да разбирам неговия смисъл (такава сложна абстракция като прекратяване на съществуването аз не можех да си представя — на мен ми се струваше, че смъртта е просто пренасяне в мястото, към което води пътечката между лапите на сфинкса).

Друго послание от миналото бяха сребърните ножове и вилици с герб — лък със стрела и три летящи жерава. Намерих ги в бюфета, който майка ми обикновено заключваше.

След като ми се накара за любопитството, майка ми каза, че това е гербът на прибалтийските барони фон Щорквинкел. От техния род произхождал баща ми. Моята фамилия беше по-малко аристократична — Шчоркин. Майка ми ми обясни, че такава операция с фамилията била обичайна социална маскировка от времената на военния комунизъм.

Баща ми напуснал семейството веднага след моето раждане — никаква друга информация за него не ми се удаде да получа, колкото и да се стараех. Достатъчно беше да заговоря на тази тема и майка ми пребледняваше, палеше цигара и казваше всеки път едно и също — отначало тихо, а сетне постепенно преминаваше във вик:

— Махай се оттука! Чуваш ли? Махай се оттук, мерзавец! Вън, подлец!

Предполагах, че това е свързано с някаква мрачна и романтична тайна. Но когато станах осми клас, майка ми се зае да преоформя документите за жилището и аз научих повече за баща си.

Той работел като журналист в голям вестник, аз даже намерих в интернет неговата колонка. От мъничката снимка над колонката с текст приветливо гледаше плешив човек с кръгли очила, а текстът на статията обясняваше, че Русия никога няма да стане нормална страна, докато народът и властта не се научат да уважават чуждата собственост.

Мисълта беше справедлива, но кой знае защо не ме вдъхнови. Може би работата беше там, че баща ми често използваше изрази, които аз тогава не разбирах („плебс“, „вменяеми елити“). Усмивката на родителското лице предизвикваше у мен ревнива досада — тя явно беше адресирана не към мен, а към отговорните елити, чиято собственост аз трябваше да се науча да уважавам.

Докато завършвах училище, се замислих за избора на професия. От гланцираните списания и рекламите бяха ясни ориентирите, към които трябваше да насоча живота си, но виж, методите, с които можеше да се постигне успех, се оказаха строго засекретени.

— Ако количеството течност, преминаващо през тръбата за единица време, остава едно и също или нараства по линеен закон — често повтаряше в час учителят по физика, — логично е да се предположи, че нови хора край тая тръба няма да се появят много дълго.

Теоремата звучеше убедително и на мен ми се прииска да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази тръба, вместо да се хвърлям към нея заедно с всички. Реших да вляза в института за страните на Азия и Африка, да изуча някой екзотичен език и да замина на работа в тропиците.

Подготовката струваше скъпо и майка ми твърдо отказа да плаща за частни уроци. Аз разбирах, че работата беше не в нейното скъперничество, а в оскъдния семеен бюджет, и не роптах. Опитът да си спомним за баща ми приключи с обичайния скандал. Майка ми каза, че истинският мъж трябва от самото начало да си пробива път сам.

Аз бих се радвал да си пробия път — проблемът се състоеше в това, че беше напълно неясно накъде и как. Мътната мъгла наоколо не оказваше съпротива — но надеждата да се намери сред нея пътят към парите и светлината бе слаба.

Скъсаха ме още на първия изпит, на съчинението, което кой знае защо писахме във Физическия факултет на МГУ. Темата беше „Образът на Родината в моето сърце“. Аз писах за анимационния филм, в който дребосъчетата пееха за скакалеца, за разрязаната шайба с думата „СССР“ и за изкурвилите се китове… Аз, разбира се, се досещах, че при постъпване в такова престижно висше учебно заведение не е редно да се говори истината, но нямах друг изход. Погубила ме беше, както ми съобщиха, фразата: „И все пак аз съм патриот — аз обичам нашето жестоко, несправедливо общество живеещо в условията на вечната застиналост“. След думата „общество“ трябвало да има запетая.

По време на прощалното ми посещение при изпитната комисия видях окачена на вратата рисунка с изображението на весело охлювче (то, както и баща ми от снимката в интернет, се усмихваше явно на някого другиго). Под него имаше стихотворение на древен японски поет:

О, Охлювче! Изкачвайки се към върха на Фуджи, можеш да не бързаш…

Извадих си химикалката и дописах:

Там на върха на Фуджи със охлювчета пълно е и тъй.

Това бе моето първо сериозно житейско поражение. Отвърнах на съдбата, хващайки се на работа като хамалин в универмага до нас.

През първите няколко дни ми се струваше, че съм се гмурнал на самото дъно на живота и съм станал недосегаем за законите на социалния дарвинизъм. Но скоро разбрах, че никаква дълбина, никакво гето не спасява от тези закони, доколкото всяка клетка от обществения организъм живее по същите принципи, както и обществото като цяло. Даже помня при какви обстоятелства ми стана ясно това (точно в тази минута аз балансирах на ръба на ясновидството, което обаче се изясни много по-късно).

Гледах английския филм „Дюн“, в който междузвездните пътешествия се осигуряваха от така наречените навигатори — същества, постоянно приемащи специален наркотик и превърнали се заради него в нещо средно между човек и птеродактил. Навигаторът разтваряше своите ципести криле, нагъваше пространството и флотилията от космически кораби се пренасяше от една част на космоса в друга… Представих си, че някъде в Москва също такова ужасяващо ципокрило същество разпростира крило над света, а хората нищо не забелязват и мравките си пълзят по своите работи. Но те вече нямат никакви работи. Те още не са наясно, а около тях вече има друга вселена и действат нови закони.

Тези закони действаха и в света на хамалите — в него се предвиждаше правилно (нито по-малко, нито повече от определеното) да се краде, предвиждаше се да има обща каса, предвиждаше се да се бориш за място по-близо до невидимото слънце, при това да се бориш не как да е, а с помощта на осветените от обичая телодвижения. Общо взето свой собствен Фуджи, макар и невисок и одрайфан, си имаше и тук.

Струва ли си да казвам, отново изостанах при изкачването. Започнаха редовно да ме пишат нощна смяна и да ме топят пред началството. Да бъда лузър сред хамалите ми се видя непоносимо и на второто лято след училище аз напуснах работа.

Докато ми оставаха спечелените в универмага пари (като се брои и откраднатото, не бяха толкова малко), можех да запазя относителна независимост от майка си и сведох общуването с нея до минимум. То всъщност се свеждаше до единствен ритуал — понякога майка ми ме спираше в коридора и казваше:

— Я ме погледни в очите!

Беше сигурна, че вземам наркотици, и се смяташе за способна да определи кога съм друсан и кога — не. Не употребявах никакви субстанции, но според майка ми излизаше, че съм на доза почти всеки ден, а понякога и под въздействието на цяла група наркотични вещества. За да произнесе присъдата, майка ми проследяваше не размера на зеницата или зачервяването на белтъка, а някакви особени белези, които държеше в тайна, за да не се науча да се маскирам — затова да се оспори майчината експертиза беше по принцип невъзможно. Аз и не спорех — разбирах, че това ще бъде допълнително доказателство за нейната правота („колко агресивен ставаш, когато се дрогираш, просто ужас!“).

Пък и майка ми притежаваше немалка хипнотична сила — достатъчно беше например да каже: „Абе, на тебе думите ти подскачат!“ — и на мен наистина започваха да ми подскачат думите, макар и преди това даже да не разбирах какво може да означава този израз. Затова, ако майка прекалено ми досаждаше, мълчаливо се вдигах и излизах от къщи за няколко часа.

Един летен ден стана поредният наркотичен скандал. Този път беше особено бурен — повече не можех да остана вкъщи. На излизане от апартамента не се удържах и казах:

— Край. Повече няма да живея тук.

— Добра новина — отговори майка ми от кухнята.

Нито аз, нито тя, разбира се, всъщност имахме предвид това.

В центъра беше хубаво — тихо и почти без хора. Аз бродех по пресечките между булевард „Тверски“ и „Садовое колцо“ и си мислех нещо смътно, не докрай поддаващо се на превод в думи — че лятната Москва е хубава не със своите сгради и улици, а с намека за тези тайнствени невъзможни места, за които можеш да заминеш от нея. Този намек беше навсякъде — във ветреца, в леките облачета, в тополовия пух (тополите през онова лято цъфнаха рано).

Изведнъж вниманието ми бе привлечено от стрелка на тротоара. Беше нарисувана със зелен тебешир. До стрелката имаше надпис в същия цвят:

Часовникът показваше седем без петнайсет. Освен това беше точно двайсет и втори юни, денят на лятното слънцестоене. Стрелката вече беше доста поизтъркана от подметките. Беше ясно, че това е нечий майтап. Но на мен ми се прииска да поиграя на предложената ми неизвестно от кого игра.

Огледах се наоколо. Редките минувачи вървяха по своите си работи, без да ми обръщат внимание. В прозорците наоколо също нямаше нищо интересно.

Стрелката сочеше към безистена. Минах под арката и видях друга зелена стрелка — към дъното на двора. Никакви надписи нямаше край нея. Направих още няколко крачки и видях малък навъсен двор — две стари коли, контейнер за боклук и вратата на задния вход на боядисаната тухлена стена. Пред вратата на асфалта се мъдреше още една зелена стрелка.

Такива имаше и на стълбището зад вратата.

Последната стрелка беше на петия етаж — сочеше към бронираната врата на задния вход на голям апартамент. Вратата беше полуоткрехната. Затаил дъх, аз надникнах в пролуката и веднага се дръпнах изплашено.

В полумрака зад вратата стоеше човек. В ръката му имаше някакъв предмет, подобен на бензинова лампа. Но не успях нищо да разгледам. Той направи нещо и настъпи мрак.

Тук моите спомени за миналото се доближиха до настоящето дотолкова, че си спомних къде се намирам — и дойдох на себе си.