Виктор Пелевин
Empire V (1)

Брама

Когато дойдох на себе си, се оказах в голяма стая, обзаведена със старинни мебели. Обстановката дори си беше направо антикварна — покрит с резбовани звезди огледален гардероб, причудлив секретер^[1], две платна с гола натура и малка картина с Наполеон на кон сред боен дим. Едната стена беше заета до тавана от картотека от карелска бреза, много изискана на вид. На чекмедженцата й имаше табелки с разноцветни надписи и знаци, а до нея стоеше сгъваема стълба.

Разбрах, че не лежа, както се полага на дошъл в съзнание човек, а стоя. Не падах, защото ръцете и краката ми бяха здраво привързани към шведска стена. Досетих се, че е шведска стена, като напипах с пръсти дървен напречник. Други пръчки подпираха гърба ми.

Срещу мен на малък червен диван до стената седеше човек в червен халат и с черна маска. Маската по формата си наподобяваше нахлупен до раменете цилиндър или картонен рицарски шлем от филма „Ледената битка“^[2]. На мястото на носа имаше остра издатина, на мястото на очите — две овални дупки, а в областта на устата — правоъгълен прорез, закрит с парче черен плат. Примерно така са изглеждали средновековните доктори на гравюрите, изобразяващи чумата в Европа.

Аз даже не се изплаших.

— Добър ден — каза човекът с маската.

— Здравейте — отговорих аз, с мъка разлепвайки устни.

— Как се казваш?

— Роман — казах.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

— Защо не си в казармата?

Не отговорих на въпроса, реших, че е някаква шегичка.

— Моля, простете за известната театралност на ситуацията — продължи човекът с маската. — Ако те боли глава, ей сега всичко ще мине. Приспах те със специален газ.

— Какъв газ?

— Какъвто използват против терористите. Няма страшно, всичко вече мина. Предупреждавам те — не викай. Няма смисъл да викаш. Няма да помогне. Резултатът ще е един — ще получа мигрена и беседата ни ще се провали.

Непознатият притежаваше уверен, нисък глас. Парчето плат на маската, което закриваше устата му, трептеше, когато той говореше.

— Вие кой сте?

— Казвам се Брама.

— А защо сте с маска?

— По много причини — каза Брама. — Но това е в твоя полза. Ако нашите отношения не потръгнат, ще мога да те пусна да си вървиш без опасения, защото няма да знаеш как изглеждам.

Изпитах голямо облекчение, като чух, че възнамеряват да ме пуснат. Но тези думи можеше да са уловка.

— Какво искате? — попитах аз.

— Искам в една много важна част от моето тяло — и същевременно от моя дух — да се пробуди към теб жив интерес. Което, виждаш ли, може да стане само в случай че ти си човек от благороден аристократичен род…

„Маниак — помислих си аз. — Най-важното е да не нервнича… Да му отвличам вниманието с разговора…“

— Защо непременно от благороден аристократичен род?

— Качеството на червената течност в твоите вени играе важна роля. Шансът не е голям.

— А какво означава жив интерес? — попитах аз. — Има се предвид, докато съм още жив ли?

— Смешно е — каза Брама. — Най-вероятно с приказки тук нищо няма да постигна. Необходима е демонстрация.

Като стана от дивана, той приближи към мен, отметна закриващия устата му черен парцал и се наведе интимно към дясното ми ухо. Щом почувствах чуждия дъх върху лицето си, аз се стегнах — всеки миг щеше да се случи нещо омерзително. Обзе ме ужас.

„Сам дойдох на гости — помислих си аз. — И за какво ли ми трябваше, а?“

Но нищо не се случи — след като ми подиша в ухото, Брама се обърна и се върна обратно на дивана.

— Можеше да те ухапя по ръката — каза той. — Но ръцете ти, за съжаление, са вързани и са отекли. Затова нямаше да има нужния ефект.

— Та нали вие сте ми вързали ръцете — казах.

— Да — въздъхна Брама. — Навярно трябва да се извиня за действията си — досещам се, че изглеждат доста странно и противно. Но сега всичко ще ти стане ясно.

Като се настани на дивана, той се втренчи в мен, сякаш бях картинка на телевизора, и няколко секунди ме изучава, примлясквайки сегиз-тогиз с език.

— Не се притеснявай — каза той, — не съм сексуален маниак. В това отношение можеш да си спокоен.

— А какъв сте тогава?

— Аз съм вампир. А вампирите не са извратеняци. Понякога се представят за извратеняци. Но имат съвсем други интереси и цели.

„Не, това не е извратеняк — помислих си. — Това е побъркан извратеняк. Трябва постоянно да говоря, за да му отвличам вниманието…“

— Вампир? Пиете кръв?

— Не е като да я пия с чаши — отговори Брама, — и не е като от това да ми зависи самоидентификацията. Но се случва.

— А защо я пиете?

— Това е най-добрият начин да се запознаеш с човека.

— Как така? — попитах.

Очите в овалните отвори на маската няколко пъти примигаха и устата под черния плат изрече:

— Нявга две растящи на стената дървета, лимонено и портокалово, били не просто дървета, а порти към вълшебен и тайнствен свят. А после нещо се случило. Портите изчезнали, а вместо тях останали просто две правоъгълни парчета плат, висящи на стената. Изчезнали не само тези порти, но и светът, към който водели. И даже страшното летящо куче, което пазело входа към този свят, станало просто плетено ветрило от тропически курорт…

Да кажа, че бях поразен, значи да не кажа нищо. Бях зашеметен. Тези думи биха се сторили на всеки нормален човек пълна абракадабра, но за мен това беше секретният код на детството. Най-поразителното беше, че само един човек в целия свят можеше да формулира всичко по подобен начин — аз самият. Дълго мълчах. После не издържах.

— Не разбирам — казах. — Да допуснем, че е можело да съм разказал за картините, докато съм бил в безсъзнание. Ала за този свят, който се откриваше зад тях, не бих могъл да разкажа. Защото никога не съм го наричал така. Макар че вие сега го казахте и аз виждам, че всичко това си е чиста истина, да. Така си и беше…

— А знаеш ли защо всичко се е случило така? — попита Брама.

— Защо?

— Вълшебния свят, където ти си живял по-рано, го е измислял скрит в тревата скакалец. А после е дошла жабата, която го е изяла. И ти изведнъж си нямал къде да живееш, макар че в твоята стая всичко си е останало както преди.

— Да — казах объркано. — И това също е истина… Много точно казано.

— Спомни си нещо — каза Брама, — за което знаеш само ти. Каквото и да е. И ми задай въпрос — такъв, чийто отговор знаеш само ти.

— Добре — казах аз и се замислих. — Ами ето, например… У нас на стената висеше ветрило — вие току-що говорихте за него. По какъв начин беше прикрепено то към стената?

Брама затвори очи в прорезите на маската.

— Залепено. А лепилото е било намазано във вид на буквата „Х“. При това не е просто кръстче, а е именно буквата „Х“. Имало се е предвид направлението, в което е трябвало да поеме мама, която окачила ветрилото над леглото.^[3]

— Как…

Брама вдигна длан.

— Почакай. А ти си го залепил, защото ветрилото е започнало да ти се вижда като куче-вампир, което те хапе нощем. Това, разбира се, са пълни дивотии. И даже е оскърбително по отношение на истинските вампири.

— Как разбрахте това?

Брама стана от дивана и приближи към мен. Отметна с пръст черния плат и отвори уста. Имаше тъмни, пожълтели от тютюн зъби — здрави и едри. Не видях нищо необичайно, само кучешките като че бяха мъничко по-бели от останалите зъби. Брама вдигна глава така, че да видя небцето му. Там имаше някаква странна вълниста мембрана, оранжева на цвят — сякаш прилепнал към венците фрагмент от стоматологичен мост.

— Какво е това? — попитах аз.

— Там е езикът — каза Брама, като подчерта думата посредством интонацията.

— Езикът? — не разбрах аз.

— Това не е човешки език. Това е душата и същността на вампира.

— С него ли научавате всичко?

— Да.

— А как може да се научава с език?

— Обясненията са безполезни. Ако искаш да го разбереш, трябва сам да станеш вампир.

— Не съм сигурен, че ми се иска.

Брама се върна на дивана си.

— Виждаш ли, Рома — каза той, — всички нас ни управлява съдбата. Ти дойде тук сам. А аз имам много малко време.

— Възнамерявате да ме учите?

— Не аз — каза Брама. — В ролята на учител се изявява не личността на вампира, а неговата природа. А обучението се заключава в това, че вампирът ухапва ученика. Което обаче не значи, че всеки човек, ухапан от вампир, става вампир. Както казват в долнопробните филми, хъ-хъ, това го има само в долнопробните филми…

Той се засмя на собствената си шега. Аз се опитах да се усмихна, но не ми се удаде добре.

— Съществува специално ухапване — продължаваше той, — на което вампирът е способен само веднъж в живота. И само в случай че езикът поиска. По традиция това става в деня на лятното слънцестоене. Ти си подходящ. Моят език ще премине в теб.

— Как така ще премине?

— В пряк смисъл. Физически. Искам да те предупредя, че ще боли. И веднага, и след това. Ще се почувстваш зле. Като след ухапване на отровна змия. Но постепенно всичко ще мине.

— Мен никога не са ме хапали отровни змии — казах аз. — А вие не можете ли да си намерите друг ученик?

Той не обърна внимание на тези думи.

— Може временно да загубиш съзнание. Тялото ти ще се вдърви. Възможно е да имаш халюцинации. Впрочем може и да ги няма. Но едно нещо ще се случи непременно.

— Какво?

— Ще си спомниш целия си живот. Езикът ще се запознава с твоето минало — той трябва да знае всичко за теб. Казват, че нещо подобно се случва, когато човек се дави. Но ти си още съвсем млад и ще се давиш за кратко.

— А какво ще правите вие през това време?

Брама някак си странно изхъмка.

— Не се притеснявай — каза той. — Имам щателно обмислен план за действие.

С тези думи той направи крачка към мен, хвана ме с ръка за косата и наведе главата ми към рамото. Очаквах да ме ухапе, но вместо това той ухапа сам себе си — по пръста. Китката му веднага се обля в кръв.

— Не мърдай — каза той. — Ще бъде по-добре за тебе.

Видът на кръвта ме изплаши и аз се подчиних. Той поднесе окървавения си пръст към челото ми и написа нещо на него — няколко пъти отдръпва ръката си, за да остави кръвта да натече върху пръста. А след това без всякакво предупреждение впи зъби във врата ми.

Аз извиках, по-точно измучах — той държеше главата ми така, че не можех да си отворя устата. Болката във врата беше непоносима — сякаш побъркан зъболекар бе забил под челюстта ми своята електрическа бормашина. Имаше миг, в който реших, че е дошла смъртта, и се примирих с нея. И изведнъж всичко свърши — той ме пусна и отскочи. Чувствах по бузата си и по врата си кръвта — с нея беше омазана маската му и парцалчето, закриващо устата.

Разбрах, че това не е моята кръв, а неговата собствена — течеше от устата му по врата, по гърдите, по червения му халат и капеше на гъсти капки по пода. С него се беше случило нещо — можеше да си помислиш, че са изпохапали не мен, а него. Със залитане той се върна на своя червен диван, седна на него и краката му бързо застъргаха напред-назад по паркета.

Спомних си филма на Тарковски „Андрей Рубльов“, където показваха старинна екзекуция — на един монах му изляха в устата разтопен метал. През цялото време преди екзекуцията монахът ругаеше страшно своите палачи, но след като изляха метала в гърлото му, не произнесе повече нито дума и само цялото му тяло се гърчеше. Най-страшно беше именно мълчанието му. Точно толкова страшно ми се стори и мълчанието на моя събеседник.

Без да спира да рита с крака, той пъхна ръка в джоба на халата, извади малък никелиран пистолет и бързо се простреля в главата — отстрани в цилиндричната маска, скриваща лицето му. Главата му се люшна от една страна на друга, ръката с пистолета падна на дивана и той замря.

В този момент почувствах във врата си, под челюстта, някакво слабо движение. Болка нямаше — сякаш ми бяха били анестезия, но беше противно и ужасяващо. Вече губех съзнание и ставащото се усещаше все по-слабо. Неудържимо ме унасяше в сън.

Брама бе казал истината. Започна да ми се присънва миналото — сякаш в главата ми изникна мъничък уютен киносалон, където започна прожекцията на документален филм за моето детство. Колко странно, мислех си, та нали от самото начало ме беше страх от вампири…