Виктор Пелевин
Empire V (19)

Le Yeltsine Ivre

Цялата следваща седмица аз провисях в хамлета на покойния Брама.

Непреодолимо ми се прииска да се намъкна там, когато колата ме докара у дома сутринта след представлението. Така и постъпих — и веднага изпаднах в познатото кристално вцепенение.

Не беше сън, не бе и бодърстване. Тежкото тъмно кълбо, което си представях като съзнанието на езика, заемаше през това време някаква много правилна и устойчива позиция и потушаваше в зародиш всички интенции, възникващи у мен при обичайното положение на тялото. Аз смътно разбирах защо става така — действията на човека винаги са насочени към ликвидирането на вътрешния дисбаланс, на конфликта между реалното състояние на нещата и техния идеален образ (точно така ракетата се насочва към целта, свеждайки до нула възникващите между частите на нейния полупроводников мозък несъответствия). Когато увисвах с главата надолу, тъмното кълбо се търкулваше на същото това място, в което дотогава възникваха дисбаланси и конфликти. Настъпваше хармония, която не се нарушаваше от нищо. И да се излиза от тази хармония на езика сам със себе си, нямаше нито смисъл, нито повод.

Обаче всичко се оказа по-сложно, отколкото си мислех. На седмия ден чух мелодичен звън. В хамлета осветлението се включи и записан на магнетофон женски глас изразително произнесе някъде до мен:

„За нищо аз не съжалявам тъй в своите последни дни, както за дългите години, които безсмислено и бездарно провисях с главата надолу сред мрака на безсмислието. Часът и минутата изчезват еднакво в това сивкаво нищо, на глупците им се струва, че придобиват хармония, но те само приближават часа на смъртта… Граф Дракула, спомени и размисли“.

Смъкнах се на пода. Ясно беше, че се е включило някакво устройство, следящо за прекараното в хамлета време — явно бях изчерпал лимита. Изчаках час-два и отново се покатерих на напречника. След пет минути хамлетът се обля в светлина и над ухото ми задрънча звънец, вече не мелодичен, а доста противен. Отново се включи магнетофон — този път той произнесе с епичен мъжки бас:

„Изпадналите във вцепенение синове на Великия прилеп един след друг ги унищожило жалкото маймунско племе, което дори не знаело какво върши. Едни умрели от стрели, други ги погълнал пламъкът. Вампирите наричали своето безмълвно битуване висше състояние на разума. Но животът — по-точно смъртта, показал, че това било най-глупавата от техните самоизмами… Уицилопочтли Дунаевски, Всеобща история на вампирите.“

Реших да изхитрувам — скочих на пода и веднага се върнах на сребърната щанга. След секунда над ухото ми заврещя яростен клоунски глас:

„Какво ще каже за мен историята? Ето какво: още един скапаняк провисна в килерчето! Муа-ха-ха-ха!“

Реших да не споря повече със съдбата, върнах се в гостната и полегнах на дивана. В действителност ми се искаше само едно — да увисна отново в килера и да премажа с надеждното черно гюлле разшавалите се в главата ми мисли. И майната й на присъдата на историята… Но разбирах, че съм изчерпал лимита. Затворих очи и се накарах да заспя.

Събуди ме позвъняване. Беше Хера.

— Хайде да се видим — каза тя без предисловия.

— Хайде — отговорих аз, без дори да успея да помисля.

— Ела в Le Yeltsine Ivre.

— Това пък какво е? — попитах.

— Опозиционен ресторант. Ако не знаеш къде е, моят шофьор ще мине да те вземе.

— Имаш си кола с шофьор? — учудих се аз.

— Ако ти трябва и ти ще имаш — отвърна тя. — Помоли Енлил. Чао, чакам те. Цунки.

И затвори.

Шофьорът позвъни на вратата половин час след нашия разговор. За това време успях да си взема душ, да се облека в новата си катраненочерна униформа (изглеждаше много аскетично, но я подбираха цял взвод продавачи в „Архипелага“) и да пийна за кураж половин чаша уиски.

Шофьорът се оказа недотам млад мъж в камуфлажно облекло. Имаше леко обиден вид.

— Що за „опозиционен ресторант“ е това? — попитах аз.

— Ами извън града е — отвърна той. — За към четиресет минути ще стигнем, ако няма задръствания.

Долу ни чакаше черен джип BMW последен модел — никога не се бях возил на такъв. Впрочем новината, че мога да се сдобия с точно такъв контейнер за седене из задръстванията изобщо не ме вдъхнови — дали защото вече възприемах финансовите възможности на своя клан като нещо подразбиращо се от само себе си, или просто нервничех преди срещата.

Нищо не бях чувал за ресторант Le Yeltsine Ivre. Названието отпращаше към известното стихотворение на Артюр Рембо „Пияният кораб“. Явно се имаше предвид корабът на нашата държавност, персонифициран в отеца-основател на нова Русия. Странно, че Хера я тегли към официоза, мислех си аз, но може би такива рингтонове сами звънят в душата, когато се появи служебен баварец с шофьор…

Взех да размишлявам как да се държа, когато се срещнем.

Можех да се престоря, че не съм придал на ухапването й никакво значение. Да се направя, че нищо не е станало. Този вариант не вършеше работа — бях сигурен, че ще започна да се изчервявам, тя ще се разкикоти и срещата ще се провали.

Можех да се направя на обиден — по-точно не да се направя, а просто да не прикривам обидата. Това още по-малко вършеше работа. Спомних си лафа на хамалския бригадир от универмага, където бях работил: „Обидените ги яхат, за да отидат да серат“. Нямах желание да се конкурирам с шофьора на Хера на пазара на транспортните услуги…

Реших да не си пълня главата с такива мисли, преди да му дойде времето, и да действам според обстоятелствата.

„Елцин Ивр“ се оказа модно място — паркингът беше плътно натъпкан със скъпи коли. Никога не бях виждал такъв оригинален вход на сграда както тук — в тухлената стена беше зазидан истински танк и на посетителите им се налагаше да се покатерят на купола му, над който беше входната порта. Впрочем не беше трудно — натам водеха две ажурни стълбища, разположени от двете страни на танка. По многобройните следи от подметки си личеше, че екстремно настроените са се качвали на танка и отпред просто за да се перчат. На оръдието висеше табела:

„Моля, не ходете по цевта. От администрацията.“

Коридорът зад входа беше оформен като вътрешността на самолетен корпус — на влизащите се усмихваше девойка в униформата на стюардеса и питаше за номерата на бордните карти — в заведението пускаха само с предварително записване. Явно според замисъла на организаторите клиентите трябваше да попадат от купола на танка право в търбуха на президентския самолет.

Очакваше ме облечен като самолетен стюард келнер, който ме поведе след себе си. Салонът на заведението изглеждаше традиционно, учудване будеха само огромната естрада с табелка „дирижоке от 22.00“ и кръглият басейн — неголям и дълбок, със сводесто мостче отгоре (до него в стената имаше врата с непонятния надпис „мокра“). Проходът към отделните кабинети се намираше в дъното на залата.

Когато наближихме кабинета, където чакаше Хера, усетих остър прилив на неувереност в себе си.

— Извинете — попитах аз стюарда, — къде е тук тоалетната?

Стюардът посочи вратата наблизо.

Прекарах няколко минути в лъскавото помещение с писоари, занитени на авиационно шаси и разбрах, че по-нататъшното изучаване на собственото ми лице в огледалото няма да доведе до нищо. Върнах се в коридора и казах на стюарда:

— Благодаря. Нататък ще се справя сам.

Изчаках го да се скрие от погледа ми и натиснах дръжката на вратата.

Хера седеше в ъгъла на стаята върху купчина разноцветни възглавнички във формата на пухкави отрязъци от релси. Носеше къса черна рокля със строга яка. Роклята изглеждаше много семпла и напълно целомъдрена, но аз никога не бях виждал по-сексапилен тоалет.

До стената имаше маса и два недокоснати прибора. На пода пред Хера имаше поднос с комплект за чай и недояден чийзкейк.

Тя вдигна очи към мен. И в същата секунда объркването ми мина — разбрах какво да правя.

— Здравей — каза тя. — Днес си някакъв мрачно решителен…

Тя не успя да довърши — с два скока се намерих до нея, приклекнах и…

И тук, трябва да кажа, се случи нещо дребно, но неочаквано, което едва не ме отклони от бойния курс. Когато лицата ни се оказаха съвсем близо едно до друго, тя изведнъж затвори очи и леко разтвори устни, сякаш очакваше не ухапването, от което вече не можеше да ме удържи никаква сила на света, а нещо друго. А когато челюстите ми се дръпнаха и тя разбра какво точно е станало, лицето й се смръщи в гримаса на разочарование.

— Пфу, глупак. Как само ми писна от всички ви…

— Извинявай — отвърнах, отстъпих в ъгъла на стаята и седнах на купчинка възглавнички-релси. — Но след като ти… Длъжен бях…

— Абе, всичко е ясно — каза тя мрачно. — Може и да не се обясняваш.

Повече не можех да се сдържа — притворих очи, изключих се от физическия свят и се заех с цялото си същество да надничам и надзъртам, и да изяснявам онова, за което бях гадал толкова нощи — а сега най-сетне можех да го видя в пълна яснота. Мен впрочем не ме интересуваха жизнените й етапи, тайни или проблеми. Намерих достатъчно такт дори да не поглеждам в тази посока. Вълнуваше ме съвсем друго — нейното отношение към мен. И то се изясни веднага.

Не бях сбъркал. Току-що можех да я целуна. Тя изобщо не беше против. Даже го очакваше. Нещо повече, тя нямаше да възрази, ако нещата не се ограничаха с целувка, а бяха отишли по-далеч… Колко точно далеч, и тя не знаеше. Може би, помислих си аз, още не е късно? Отворих очи и направих плахо движение в нейна посока, но тя разбра какви си ги мисля.

— Не, скъпи — каза тя. — Може само едното — или ще се хапем, или всичко останало. Днес, моля те, не приближавай до мен на по-малко от метър.

Не възнамерявах да се предам толкова лесно, но реших засега да не бързам.

— Искаш ли да ядеш? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава, но тя все едно ми метна книжката с менюто.

— Погледни. Тука има бъзикарски ястия.

Разбрах, че се опитва да ми отвлече вниманието, да не ми позволи да надникна твърде дълбоко, но аз и сам не исках да се намъквам в нейния свят без покана. Единственото, което ме интересуваше, вече си го изясних, а да се ровя в останалото не беше редно за мое собствено благо — тук Локи беше напълно прав. Усещах инстинктивно, че трябва да се удържа от съблазънта.

Задълбочих се в менюто. То започваше с встъпление, донякъде разясняващо ми смисъла на името на ресторанта:

„Руският кореняк отдавна е забелязал острата особеност на нашето битуване — колкото и мерзостен да изглежда текущият режим, онзи след него ще бъде такъв, че ще ни принуди да си спомняме предишния с томителна носталгия. А на носталгията е добре да се отдаваме с водчица (стр. 17–18), мезенце (стр. 1–3) и всичко онова, което се изнамери помежду им.“

Стана ми ясно какво имаше предвид Хера под „бъзикарски ястия“ — в книжката имаше рибно меню за деня с изчанчени названия — там например присъстваше „карпачо от риба меч Net Explorer със сос от Лимонов“^[33] и „еврорибена чорба «Свобода за МБХ!»“^[34]. Обзе ме любопитство. Вдигнах лежащия на пода радиотелефон, на който беше изобразен келнер с поднос, и избрах свободата.

След това се заех да изучавам винената листа, предсказуемо наречена „работа с документи“ — и старателно зачетох безкрайния списък, ред по ред, докато прозрачността на Хера не взе да избледнява. Тогава затворих книжката и се поздравих с победата на рицарството над любопитството.

Впрочем победата не беше пълна — едно-друго все пак видях. Просто нямаше как да не видя съвсем нищо, както не може да не се забележи планина зад прозорец, на който са дръпнали пердето. В живота на Хера се беше случило неприятно събитие. Беше свързано с Ищар, която Хера бе посетила след запознанството с халдеите (процедурата беше такава, както и в моя случай, само че нея я беше представил пред обществото Мардук Семьонович, а след сеанса на ясновидство й се беше наложило да се отбранява с бутилка от някаква озверяла естрадна певица). Между Ищар и Хера се беше случило нещо и сега Хера беше в депресия. Освен това беше силно изплашена.

Но аз не разбирах каква точно гадост беше станала на дъното на Хартланд — това по някакъв начин бе скрито, сякаш част от вътрешното й измерение беше затъмнена. С такова нещо никога по-рано не се бях сблъсквал, затова не се сдържах да задам въпроса:

— А какво ти се е случило с Ищар Борисовна?

Тя се намръщи.

— Направи ми услугата да не говорим за това. Всички питат едно и също — Митра, ти…

— Митра? — попитах.

Вниманието ми се плъзна след това име и аз разбрах, че Хера се отнася към Митра почти така добре, както и към мен. Почти по същия начин. А Митра…

Митра я е хапал, разбрах аз със смесица от ревност и гняв, правил го е два пъти. Тя също го е ухапала веднъж. Нищо повече не се бе случило между тях, но и това беше повече от достатъчно. Свидетелството за тяхната интимна задушевност се оказа последното, което успях да видя в помътняващия поток на паметта й. Прозорчето се затвори. И веднага щом се затвори, аз разбрах, че безумно желая да я ухапя пак и да си изясня какво място в живота й заема Митра.

Аз, естествено, разбирах, че не бива да го правя. Беше ясно — след второто ухапване ще се появи необходимост от трето, после от четвърто — и няма да има край… На мен даже ми хрумна терминът „кръвоголизъм“ — Само че не по аналогия с алкохолизма, а като сбор от думите „кръв“ и „гол“, душевна болест, жертва на която аз вече се чувствах — потребността да разголваш чуждата душа при най-малкото подозрение… Поддай се на изкушението веднъж, после втори път, мислех си аз, и ще изсмучеш от любимото същество цялата червена течност.

Явно нещо се отрази по лицето ми — Хера се изчерви и попита:

— Какво? Какво видя там?

— Митра те е ухапал?

— Ухапа ме — отвърна тя. — Затова не ща и да го виждам. И теб няма да искам да те виждам, ако още веднъж ме ухапеш.

— Какво, изобщо нито веднъж повече?

— Трябва ние с теб да можем да си вярваме един на друг — отвърна тя. — А ако ще се хапем взаимно, между нас вече няма да остане никакво доверие.

— Защо?

— Какво ли доверие може да има, ако ти и така знаеш всичко?

Имаше логика.

— Добре — казах. — Аз и не бих го направил пръв. Ти беше тази, която започна.

— Вярно си е — въздъхна тя. — Мене Локи така ме учеше. Казваше: „С мъжа трябва да си пределно цинична и безжалостна даже ако сърцето ти заповядва друго“.

В тази зона на нейния опит аз също не надникнах.

— Локи? — учудих се. — Той пък какво ти е преподавал?

— Изкуството на боя и на любовта. Както и на теб.

— Ама нали той… Ама той е мъж.

— Когато имаше занятия по любовно изкуство, той идваше облечен в рокля.

Опитах се да си представя Локи в рокля и не можах.

— Странно — казах. — Мен пък той, напротив, ме учеше, че вампирът не трябва да хапе жената, към която той… Ми изпитва интерес. За да не загуби този интерес.

Хера си оправи косите.

— Е, и какво — попита тя, — не го ли загуби?

— Не — отвърнах. — Аз практически нищо и не видях. Можеш да смяташ, че както и преди нищо не зная за теб. Просто ми се прииска да се реванширам. Когато ти ме ухапа край музея.

— Стига де — каза Хера. — Да го забравим.

— Добре. Само едно не разбрах. Кой знае защо не виждам какво ти се е случило при Ищар. Как е възможно това?

— Тя има тази власт. Това, което се случва между Ищар и тези, които тя хапе, е скрито от всички останали. Аз също не мога да разбера какво си говорил с нея ти. Даже Енлил и Мардук не могат.

— Струва ми се, че си изплашена. И разстроена.

Хера се намръщи.

— Нали те помолих да не говорим за това. Може би по-късно ще ти кажа.

— Добре — казах. — Дай да си поговорим за нещо жизнеутвърждаващо. Как изглежда Локи в рокля?

— Страхотно — отвърна Хера. — Той даже си слагаше изкуствени цици. Според мен много му харесваше.

— А какво минавахте в курса по любов?

— Локи разказваше за статистиката.

— Каква пък статистика?

— Наистина ли ти е интересно?

Кимнах.

— Той казваше така… — Хера прокара длан по косите си и се намръщи. — Сега ще си спомня… „Отношението на средностатистическия мъж към жената се характеризира с крайна низост и невероятен цинизъм… Анкетите покачват, че от гледна точка на мъжкия полов морал съществуват две категории жени. «Кучка» се нарича жената, която отказва на мъжа полов акт. «Курва» се нарича жената, която се съгласява. Мъжкото отношение към жената е не само цинично, но и крайно ирационално. Според господстващото сред мъжете мнение — така смятат седемдесет и четири процента от анкетираните — мнозинството млади жени попадат и в двете категории едновременно, макар това да е невъзможно според принципите на елементарната логика…“

— И до какъв извод се стига? — попитах.

— До такъв, че с мъжа трябва да си пределно безжалостна. Защото той нищо друго не заслужава.

— А надуваема жена също ли имахте?

Хера ме погледна изумено.

— Какво, какво?

— Искам да кажа, надуваем пич? — внесох корекция аз.

— Не — каза тя. — А при вас е имало надуваема жена?

Аз измучах нещо неразбираемо.

— А какво правехте с нея?

Махнах с ръка.

— Поне красива ли беше?

— Хайде да сменим темата — не издържах аз.

Хера сви рамене.

— Хайде. Ти самият я подхвана.

Умълчахме се задълго.

— Някак странен ни е разговорът — каза Хера тъжно. — През цялото време се налага да сменяме темата за каквото ида заговорим.

— Нали сме вампири — отвърнах. — Сигурно така и трябва.

В този момент донесоха рибената чорба.

Ритуалът отне няколко минути. Келнерите поставиха на масата натруфен супник, смениха недокоснатите прибори, наредиха чиниите и извадиха от димящите недра на супника ярко оцветена порцеланова фигурка с румени бузи — помислих си, че точно това е МБХ, но от надписа на гърдите й стана ясно, че е Хилъри Клинтън. Келнерът тържествено ни я поднесе и на двамата поред върху кърпа (примерно с такъв вид, както дават на клиента да помирише тапата на скъпо вино) и също така тържествено я върна в супника. Хилъри миришеше на риба. Явно в това имаше някакъв тънък смисъл, но на мен някак си ми убягна.

Когато келнерите излязоха от кабинета, ние така и си останахме да седим на пода.

— Ще ядеш ли? — попита Хера.

Поклатих отрицателно глава.

— Защо? — попита тя.

— Заради часовника.

— Какъв часовник?

— „Патек Филип“ — отвърнах аз. — Дълго е за обяснение. И освен това каква връзка има Хилъри Клинтън с еврорибената чорба? Та тя е американка. Тия според мен прекалиха.

— Ами то сега навсякъде е така по скъпите места — каза Хера. — Някаква епидемия. И в „Изправянето на отритнатия“, и в IBAN Tsarevitch. В „Мария Антоанета“ на булевард „Тверски“ бил ли си?

— Не.

— Гилотина до входа. А из салона се разхожда маркиз дьо Сад. Предлага десерти. В „Ехнатон“ бил ли си?

— Също не — отговорих аз. Чувствах се като някакъв селяк.

— Там въобще съвсем сериозно говорят, че първи в Москва са въвели еднобожието. А собственикът кой знае защо е облечен като Озирис. Или по-правилно е да се каже: съблечен като Озирис.

— Озирис? — попитах.

— Да. Макар че не е ясно каква е връзката. Затова пък на четвърти ноември, в деня на Иван Сусанин, той пет пъти възкръсва при тях в съпровод на музиката на Глинка. Специално за целта докараха кипариси и оплаквачки.

— Все търсят националната идея — казах аз.

— Аха — съгласи се Хера. — Мъчително я напипват и всеки път в последния момент тя се изплъзва. Най-поразителна, разбира се, е тази еклектика.

— Какво ли поразително има тука — казах аз. — Черната течност е все по-скъпа и съответно културата укрепва. Кажи, а този Озирис, за когото говориш, случайно да не е вампир?

— Разбира се, че не. Това не е име, а просто ролева функция. Един вампир не би държал ресторант.

— А да познаваш вампир на име Озирис?

Хера поклати отрицателно глава.

— Кой е този?

Секунда се колебах да й кажа или не — и реших да й кажа.

— На мен Ищар ми заръча да го намеря. Когато видя, че ме интересуват неща, за които тя нищо не знае.

— Например?

— Например откъде се е взел светът. Или какво ще е след смъртта.

— На теб наистина ли ти е интересно? — попита Хера.

— А на теб не ти ли е?

— Не — каза Хера. — Това са обикновени тъпи мъжки въпроси. Стандартни фалически проекции на неспокойния и неразвит разум. Какво ще е след смъртта, ще узная, когато умра. За какво ми е да мисля сега за това?

— И това е вярно — съгласих се миролюбиво аз. — Но след като самата Ищар Борисовна ми каза, трябва да го намеря.

— Питай Енлил.

— Озирис му е брат и те са скарани. Енлил не бива да се пита.

— Добре — каза Хера, — ще разбера. Ако твоят Озирис каже нещо интересно, ще ми разкажеш.

— Разбрахме се.

Станах от мястото си и взех да се разхождам из стаята — уж да си раздвижа краката. Всъщност те не бяха отекли, просто реших да се примъкна по-близо до Хера и се стараех моята маневра да изглежда естествено.

Трябва да си призная, че тези уж естествени придвижвания из стаята преди активната фаза на съблазняването винаги са ми се удавали с усилие, което почти обезценяваше всичко последващо. В тези минути се държах като сексуално обременен идиот (какъвто аз фактически си и бях). Но този път знаех със сигурност какво чувства Хера и възнамерявах максимално да се възползвам от подаръка на съдбата.

Щом стигнах за пореден път до прозореца, аз тръгнах обратно към вратата, на половината път се спрях, завъртях се на деветдесет градуса, направих две чугунени крачки към Хера и седнах до нея.

— Какво ти има? — попита тя.

— Това е като във вица — казах. — Седи един вампир на релсата, пристига друг вампир и му казва: „Я се мръдни!“.

— А — каза Хера и лекичко се изчерви. — Вярно, седим на релси.

Тя придърпа към себе си още една възглавничка релса и я постави между нас.

Разбрах, че пространствената ми маневра не се е получила изящна. Трябваше пак да започвам разговор.

— Хера — казах, — знаеш ли какво исках да те попитам?

— Какво? — попита тя, без да се обръща към мен.

— За езика. Ти сега усещаш ли го?

— В какъв смисъл?

— Ами по-рано, през първия месец-месец и половина, аз го усещах през цялото време. Не само физически, а и с целия си… Мозък ли, що ли. Или, извинявам се за израза, душа. А сега вече не. Мина ми. Въобще никакви усещания не останаха. Сега съм същият като преди.

— Само ти се струва така — каза Хера. — Ние не сме такива като преди. Просто паметта ни се е изменила заедно с нас и сега ни се струва, че винаги сме били такива.

— Как е възможно това? — попитах.

— Йехова нали обясняваше — каза тя. — Ние помним не това, което е станало в действителност. Паметта е набор от химически съединения. С тях могат да стават всички изменения, които са позволени от химичните закони. Наяж се с киселини и паметта също ще се окисли, и тъй нататък. А езикът сериозно изменя нашата вътрешна химия.

— Това звучи някак страшничко — казах аз.

— Че какво страшно има? Езикът няма да ни стори нищо лошо. Той въобще е минималист. Отначало, когато се преселва в нова бърлога, той се настанява, нагажда се и тъй нататък. Тогава те бърка. А после свикваме. Него нали нищо не го вълнува, той спи през цялото време като мечок в бърлогата си. Той е безсмъртен, разбираш ли? Събужда се само за да плюска баблос.

— А по време на дегустация?

— За това не му трябва да се събужда. Какво се случва с нас ежедневно, на него въобще не му е интересно. Нашият живот за него е като сън. Той може би дори невинаги го забелязва.

Замислих се. Такова описание напълно съответстваше на моите усещания.

— А ти пробвала ли си вече баблос? — попитах.

Хера поклати отрицателно глава.

— На нас ще ни дадат заедно.

— Кога?

— Не знам. Доколкото разбрах, ще бъде неочаквано. Решава Ищар. Даже Енлил и Мардук не знаят със сигурност кога и какво. Само примерно.

Всеки път, когато узнавах от Хера нещо ново, усещах леко бодване на ревност.

— Слушай — казах, — аз ти завиждам. Не стига, че имаш кола с шофьор, но и научаваш всичко един месец по-рано. Как успяваш?

— Трябва да си по-общителен — усмихна се Хера. — И по-малко да висиш с главата надолу в шкафа.

— Ти какво, да не звъниш постоянно на всички — на Мардук, на Митра, на Енлил?

— Не. Те ми звънят на мен.

— Те пък за какво ти звънят?

— Знаеш ли, Рама, когато се преструваш на тъпичък, ставаш просто неотразим.

Кой знае защо тези думи ме ободриха и аз я прегърнах през рамото. Не мога да се похваля, че това движение ми се получи естествено и непринудено, но тя не отмести ръката ми.

— Знаеш ли какво още не разбирам — казах аз. — Ето, аз се изучих. „Завърших глАмура и дИскурса“ както казва Балдур. Преминах инициацията и сега уж съм пълноправен вампир. А какво ще правя оттук нататък? Ще ми възложат ли някаква работа? Нещо като мой боен пост?

— Вероятно да.

— А що за пост ще бъде това?

Хера обърна лице към мен.

— Ти сериозно ли питаш?

— Разбира се, че сериозно — казах. — Е, пък интересно ми е какво ще правя в тоя живот.

— Как какво? Ще смучеш баблос. По-точно него ще го смуче езикът. А ти ще обезпечаваш процеса. Ще си построиш къща недалеч от Енлил, където живеят всички наши. И ще наблюдаваш как лодките плават през реката.

Спомних си за каменните лодки във водопада край VIP-землянката на Енлил Маратович.

— Да наблюдавам как лодки плават през реката? И това е всичко?

— А ти какво искаше? Да се бориш за свободата на човечеството?

— Не — отвърнах, — за това Енлил Маратович вече всичко ми обясни. Но предполагах, че все пак ще се занимавам с нещо си…

— Защо да си длъжен да се занимаваш с нещо си? Ти и досега мислиш като човек.

Реших да пропусна това заяждане покрай ушите си.

— И какво, ще живея просто като паразит?

— Ама то ти си паразит — отвърна Хера. — По-точно даже не самият паразит, а неговото средство за придвижване.

— А ти тогава какво си?

Хера въздъхна.

— И аз също…

Произнесе го безнадеждно и тихо. Обзе ме тъга. И освен това ми се стори, че след тези думи с нея станахме близки както никога. Притеглих я към себе си и я целунах. За първи път през живота ми се получи естествено, от само себе си. Тя не се съпротивяваше. Почувствах, че ни разделя само идиотската релсообразна възглавничка, с която тя се прикри, когато седнах до нея. Отхвърлих я встрани и Хера се намери в ръцете ми.

— Недей — помоли тя.

Със сигурност знаех, че тя го иска не по-малко от мен. И това ми придаде увереност там, където в друг случай тя би могла да не ми стигне. Повалих я върху възглавниците.

— Не, недей, наистина — едва чуто повтори тя.

Но мен вече беше трудно да ме спреш. Започнах да я целувам по устните, като едновременно разкопчавах ципа на гърба й.

— Моля те, недей — още веднъж прошепна тя.

Затворих й устата с целувка. Да я целуваш, бе упоително и страшно, като да скачаш в тъмното. В нея се усещаше нещо странно, отличаващо я от всички останали момичета — макар че моят опит в тази област не беше особено богат. И аз чувствах, че с всяка целувка се приближавам към тайна. Ръцете ми блуждаеха по тялото й все по-уверено — даже навярно вече не блуждаеха, а блудстваха, толкова далеч бях стигнал. Тя най-сетне отговори на моите натрапчиви ласки — вдигна крака ми и положи коляното ми върху бедрото си.

В този миг времето сякаш спря — почувствах се като бегач на стадиона на вечността, замрял в мига на тържеството си. Състезанието свършваше, аз тичах пръв. Завърших последната обиколка и право пред мен сияеше точката на ослепително щастие, от която ме отделяха само няколко движения.

А в следващия миг светлината в очите ми помръкна.

Никога преди не бях изпитвал такава болка.

Какво ти, аз даже не знаех, че болката бива такава — разноцветна, остроъгълна и пулсираща, преминаваща от физическо чувство в светлинни взривове и обратно.

Тя ме удари с коляно. С щателно преценено движение — специално вдигна преди това крака ми, за да освободи траекторията за максимално безчовечен удар. На мен ми се искаше само едно — да се свия на кълбо и да изчезна завинаги от всички планове на битието и небитието, но беше невъзможно точно заради болката, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Забелязах, че крещя, и се опитах да млъкна. Не ми се получи докрай — преминах в мучене.

— Боли ли те? — попита Хера, навеждайки се над мен.

Имаше объркан вид.

— А-а-а-а! — виех аз. — А-а-а!

— Моля те, извини ме — каза тя. — Получи се автоматично. Както ме учеше Локи — три пъти го молиш да престане, после удряш. Много ми е неудобно, наистина.

— О-о-о…

— Да ти дам ли чай? — попита тя. — Само че вече изстина.

— У-а-а-а… Благодаря, не искам чай.

— Ще ти мине — каза тя. — Аз те ударих слабо.

— Наистина ли?

— Наистина. Има пет варианта на удар. Това беше най-слабият, „предупредителен“. Той се нанася на тези мъже, с които се предполага, че ще продължиш отношенията си. Не причинява щети на здравето.

— Да не си ги объркала?

— Не, не бой се. Наистина ли толкова боли?

Разбрах, че вече мога да се движа, и се изправих на колене. Но да се разгъна все още беше трудно.

— Значи — казах аз, — все пак възнамеряваш да продължиш отношенията си?

Тя виновно сведе поглед.

— Ами, да.

— И Локи те научи на това?

Тя кимна.

— А къде си отработила така удара? Нали казваш, че сте нямали тренажор.

— Нямаше — каза тя. — Локи надяваше вратарски предпазител. От хокейното снаряжение. Изпонатъртих си коленете в него, даже през наколенниците. Да знаеш какви синини имах.

— И какви още удари има?

— Защо се интересуваш?

— Така — отвърнах. — За да знам какво да очаквам. Когато си продължим отношенията.

Тя сви рамене.

— Наричат се така: „предупредителен“, „възпиращ“, „съкрушителен“, „на възмездието“ и „триумфален“.

— И какво значи това?

— Според мен всичко се разбира от наименованията — отвърна тя. — За предупредителния знаеш. Възпиращият е да ги парализираш, но без да го убиваш на място. За да може спокойно да си тръгнеш. А останалите три са вече по-сериозни.

— Позволи ми да ти благодаря — казах аз, — че не се отнесе към мен сериозно. Сега всяка сутрин ще ти звъня и ще ти казвам благодаря. Само да не се чудиш, ако гласът ми е тънък.

На очите на Хера избиха сълзи.

— Аз нали ти казах да не се приближаваш до мен на по-малко от метър. Интересно, къде в този град едно момиче може да се чувства в безопасност?

— Аз нали те ухапах — казах аз. — Видях, че въобще не си против…

— Това беше допреди ухапването. А след ухапването на момичетата им се променя хормоналният баланс. Това е физиология, все едно няма да го разбереш. Един вид, доверието към всички изчезва. Всичко ти се вижда в напълно друга светлина. Много мрачна. И съвсем не те влече да се целуваш. Затова ти казах — или хапеш, или всичко останало. Да не си мислеше, че се майтапя?

Свих рамене.

— Ми да.

По бузите й потекоха ручейчета от сълзи — отначало по дясната, после и по лявата.

— Той и Локи го разправяше — каза тя, хлипайки. — „Те винаги ще си мислят, че се шегуваш. Затова удряй по топките с пълен замах и не се съмнявай…“ Гад, докара ме до сълзи!

— Аз ли съм гад? — попитах с чувство, подобно на интерес.

— Мама ми казваше: „Ако момчето те докарва до сълзи, зарязвай го и не съжалявай“. Нейната майка я съветвала същото, а тя не я послушала. И после цял живот се мъчи с баща ми… Но при тях поне не е започнало веднага. А ти ме накара да плача на първата среща…

— Аз на тебе ти завиждам — казах. — Такива съветници имаш — удряй по топките с пълен размах, зарязвай го и не съжалявай. А мен, значи, никой нищо не ме съветва. Всичко трябва да го откривам сам.

Хера завря лице в коленете си и заплака. Намръщен от болка, аз припълзях по-близо, седнах до нея и казах:

— Стига де. Успокой се.

Тя тръсна глава, сякаш изтръскваше думите ми от ушите си, и зарови още по-дълбоко глава между колене.

В този миг до мен достигна целият абсурд на случващото се. Тя току-що едва не ме уби, разрева се от жал към себе си и в резултат на това аз се превърнах в чудовището, за чието приближаване много отдавна я е предупреждавала мамичка. И всичко звучеше така убедително, че вече успях да усетя цялата тежест на своята вина. А пък това, както напълно правилно отбеляза тя, беше първата ни среща.

Какво ли ще бъде по-нататък?

На втория опит успях да се изправя на крака.

— Е, добре — казах. — Ще си тръгвам.

— Ще стигнеш ли сам? — попита тя, без да вдига очи.

— Ще се постарая.

Очаквах да ми предложи колата си, но тя си замълча.

Пътят до вратата беше дълъг и запомнящ се. Придвижвах се на късички крачки и за времето на пътешествието си успях да разгледам детайлите на интериора, които по-рано се бяха укрили от взора ми. Те впрочем бяха банални — микроскопични фрески с изгледи от Сардиния и съветски партийни билети, заковани тук-там с мебелни гвоздеи.

Щом стигнах до вратата, се обърнах. Хера все така седеше на възглавниците, обхванала с ръце коленете си и скрила лице в тях.

— Слушай — казах аз. — Знаеш ли какво…

— Какво? — попита тихо тя.

— Когато ми определяш следващата среща, таковата… Напомни ми да изям Бонбона на смъртта.

Тя вдигна лице, усмихна се и на мокрите й бузи се появиха познатите продълговати трапчинки.

— Разбира се, мили — каза тя. — Обещавам.