Виктор Пелевин
Empire V (17)

Achilles strikes back

Енлил Маратович ме посрещна до асансьора.

— Идваш тъкмо навреме — каза той, загледан в челото ми. — Жребенето вече върви.

— Жребене ли?

— Да. Теглят жребий. Подбират ти халдей за дегустация.

— Кой го подбира?

— Те винаги правят това сами, ние не се месим. Имат си ритуал, доста красив. Листчета с имената, червен цилиндър… Има да го гледаш.

Минахме край неговия кабинет и спряхме до вратите към кръглата зала. Освен нас в коридора нямаше никого.

— Ще чакаме тук — каза Енлил Маратович. — Когато жребият приключи, ще излязат при нас.

— Бих искал да си избърша челото. Трябва ми салфетка.

— В никакъв случай — отвърна Енлил Маратович. — Целувката на Ищар е твоят билет за новия живот. Трябва да го виждат всички.

— Странно място за билет — казах.

— Най-подходящото. По дискотеките нали слагат по кожата разни цветни печати, за да не си играят с хартийки? Тука е същото… Дава право на безплатни напитки, хе-хе…

— Енлил Маратович — казах, — след като вие самият отворихте дума за напитки… Кога ще ми дадат баблос?

Енлил Маратович ме погледна с недоумение — което, както ми се стори, граничеше с презрение.

— Ти смяташ, че вече си готов за служение?

Този въпрос ме развесели. Да бе, помислих си, разбира се. Вампирите са просто още една разновидност на слугите на народа, можех да се досетя. Но на глас казах друго:

— А защо пък не. Мен самата Ищар Борисовна искаше да ме почерпи. Просто не й се намираше.

Енлил Маратович се засмя.

— Рама — отвърна той, — Ищар така се шегува. Даже не знам как да се отнасям към твоето лекомислие. В нашия свят всичко е не тъй просто, както ти се струва.

— А какво му е сложното?

— Сега ще разбереш. Носиш ли си Бонбона на смъртта?

— А защо? — сепнах се аз.

— У теб ли е, или не?

Поклатих отрицателно глава. Усмивката изчезна от лицето на Енлил Маратович.

— На тебе Локи каза ли ти, че вампирът никога не излиза от дома си без Бонбона на смъртта?

— Каза ми — рекох аз. — Просто…

— Не се мъчи да се оправдаваш. Като наказание за тази непростителна, повтарям, напълно непростителна разсеяност би следвало да те изпратя на дегустацията с празни ръце. Та да получиш урок за цял живот. Не го правя само защото случващото се има значение за репутацията на цялата ни общност. И не можем да рискуваме…

В ръката на Енлил Маратович се появи бонбон в блестяща зелена обвивка със златен кант. Досега не бях виждал такива.

— Изяж го сега — нареди той. — Че ще вземеш и този да загубиш.

Разгърнах обвивката и метнах бонбона в устата си.

— А това за какво е? — попитах. — Нали казахте, че отначало ще има дегустация.

— Точно така — каза Енлил Маратович. — Дегустация. Ще трябва да проникнеш в душата на един от халдеите и да откриеш на събралите се най-съкровената му тайна. Направиш ли го, ти се подлагаш на опасност.

— Защо?

— Защото душите на халдеите са такива. Когато започнеш да разказваш пред публиката за това, от което препарируемият се срамува най-много, той най-вероятно ще се опита да ти запуши устата. Даже да те убие. И тогава без Бонбона на смъртта си загазил.

— Чакайте малко — казах изплашено. — Така не сме се разбирали! Говорихме, че това ще е просто дегустация.

— То и си е просто дегустация. Но живата емоционална реакция на ухапания във всички времена е била единственият сертификат за истинността на събитието. Затова извади от него най-вкусното, ясно? Измъкни това, което той крие най-дълбоко от всичко и от което най-много се срамува. Обърни го с хастара навън. Но бъди готов, че ще се опита да те спре.

— Ами ако успее? — попитах.

— Страхуваш ли се?

— Страхувам се — признах си.

— Тогава трябва да решиш кой си ти — каза Енлил Маратович. — Сополанко от квартал-спалня или пич, който си играе на комар с живота.

— Какъв? — попитах.

— Пич, който си играе на комар с живота. Така казват, ако си не просто вампир, а и истински мъж. Та ти какъв си?

Сополанко от квартал-спалня със сигурност не исках да бъда.

— Пич, който си играе на комар с живота — отвърнах аз решително.

— Докажи го. Преди всичко на себе си. И заедно с това на всички останали. По-лесно е, отколкото си мислиш. Съсредоточи се върху дегустацията. От какво те е страх? Ти си имаш Бонбона на смъртта, а халдеят няма да го има.

— А вие хубав ли ми дадохте? — притесних се аз. — Да не е с изтекъл срок?

— Ще разберем — усмихна се Енлил Маратович.

Спомних си, че трябва да стегна воинския си дух, извърших необходимата комбинация от вдишвания и издишвания и веднага усетих скоклива лекота в цялото си тяло.

Всичко беше както по време на занятията ми с Локи, но едно-друго се оказа ново и неочаквано — знаех какво става зад гърба ми. Усещах очертанията на коридора, повърхността на стените и пода с всичките им неравности — сякаш ги виждах с някакво рибешко око на тила си. Беше главозамайващо.

Вратите на залата се разтвориха и в коридора се появиха Мардук Семьонович и Локи.

По вида им личеше, че се е случило нещо неочаквано.

— Е, кой? — попита Енлил Маратович.

— Слушай — каза Мардук Семьонович, — спукана ни е работата. Те избраха Семнюков. Заместник-министъра.

— Ебаси — промърмори Енлил Маратович, — само това ни липсваше. Ама че загазихме…

— Какво има? — попитах изплашено аз.

— Така — каза Енлил Маратович, — върни ми бонбона… А. ти вече го изяде… Хе-хе-хе, не бой се бе, не бой се. Майтапя се. Слушай, само не го убивай докрай, става ли? Щото ще понесем тежка загуба. „Лебедово езеро“ по телевизора, разбира се, няма да пуснат, но човекът все пак е небезизвестен.

— Аз не възнамерявам да убивам никого — казах. — Стига ми аз самият да остана жив.

— А по принцип можеш и да го убиеш — продължи Енлил Маратович замислен. — Но само ако го направиш красиво. Ще го минем като автомобилна катастрофа…

И той ме подбутна към вратите, иззад които долитаха гласове и музика. Докосването му беше меко и приятелско, но на мен ми се стори, че съм гладиатор, когото с бичове изгонват на арената.

В залата имаше промени — сега я осветяваше електричество и тя наистина напомняше циркова арена. Банкетните маси бяха избутани до стените.

Халдеите се тълпяха около празното петно в центъра и образуваха жив пръстен. Бяха повече, отколкото преди — явно мнозина аристократично бяха пристигнали за второто действие. Сред тълпата от време на време се мяркаха човешки лица — това бяха вампирите. Те ми се усмихваха ободряващо сред блестящите със златно равнодушие маски.

Някои от халдеите носеха странни одежди — подобие на пухкава пола, направена или от пера, или от овча дългорунна кожа. Такива бяха само няколко души и всичките се отличаваха с добро физическо развитие — явно това беше халдейският шик за героите на фитнеса.

Един такъв полугол Херкулес стоеше в празния център на залата, скръстил ръце на гърди. По металното му лице играеха безжалостни електрически отблясъци. Горната част на тялото му представляваше космата планина от мускули, солидното бирено коремче лишаваше облика му от хармония, но пък добавяше страхотия. Помислих си, че ако хуните или вандалите оставяха след себе си скулптурни паметници, те щяха да са портрети на подобни тела. Сред черния гъсталак на гърдите му висеше верижка с амулети — нещо тотемно, някакви животинки и птици.

Даже и сам да не разбирах отговорността на момента, можех да се досетя за всичко по лицата на гледащите ме вампири. От едната страна беше нашият крехък свят, защитен само от вековните предразсъдъци и Бонбона на смъртта, а от другата — безпощадното човешко стадо… Реших за всеки случай да сбера кураж още веднъж. Повторих необходимата комбинация от вдишвания и издишвания, отидох до полуголия халдей, кимнах строго, повоенному, и казах:

— Здравейте. Както знаете, днес ние с вас ще действаме ъ-ъ… така да се каже, в тандем. Вероятно е редно да се запознаем. Моето име е Рама. А вие как се казвате? Зная само вашата фамилия.

Маската се обърна към мен.

— Струва ми се — каза тя, — че трябва да изясниш това сам. Или не?

— Значи няма да възразявате, ако ви…

— Ще възразявам — отвърна решително маската.

В залата се разсмяха.

— В такъв случай ще ми се наложи да прибягна до насилие — казах аз. — Разбира се, в строго необходимите граници.

— Ха да видим как ще изглежда това — отвърна Семнюков.

Направих крачка към него и той застана в небрежна боксьорска стойка.

Един удар на този юмрук би могъл да ме убие на място, затова реших да не рискувам, като му подхождам твърде много отпред.

Реших да му подходя отзад.

Това ми струва болки в мускулите и ставите, затова пък действително се получи красиво, както ми беше заръчал Енлил Маратович. Цялата последователност от движения, които ме доведоха до зададената точка, отне не повече от секунда. Затова пък тая секунда беше много дълга и за мен се разтегна в цяло гимнастическо упражнение.

Отначало направих бавна и неуверена крачка към него. Той глумливо разпери ръце, сякаш се кани да ме посрещне с прегръдка. И тогава се втурнах напред. Той даже не беше разбрал, че съм мръднал от мястото си, а аз вече се шмугвах под ръката му. В момента, в който забеляза движението ми, аз успях да застана в тила му и да копирам огледално неговата глумлива поза — облегнах се на гърба му и разперих ръце. Той започна да се обръща.

И тогава с риск да си изкълча врата, с движение едновременно сякаш лениво и неправдоподобно бързо, завъртях глава и щракнах със зъби. Без престорена скромност казвам, че тази секунда беше достойна за филм — и даже може би за ускорено снимане.

Когато Семнюков се завъртя към мен, вече бях извън обхвата на юмруците му. Аз така и не се завъртях с лице към него. Но когато той направи крачка към мен, аз, без да гледам, го спрях с жест.

— Стоп — казах. — Стоп. Всичко вече се случи, Иван Григориевич. Гризнах ви. Сега нашите функции стават противоположни. Аз трябва да ви провокирам към агресия, а вие — с все сили да се съпротивявате.

— Цялата зала знае, че съм Иван Григориевич — отвърна Семнюков.

Примляснах няколко пъти с устни (правех го само заради драматичния ефект — и може би също и като подражание на старшите вампири) и казах:

— Предлагам джентълменско споразумение. Точно пред краката ви минава широка тъмна линия — имам предвид орнамента, който украсява пода. Виждате ли го?

Аз самият не виждах линията — но точно знаех къде минава тя, сякаш навигационната система в главата ми беше направила всички необходими разчети. Енлил Маратович явно имаше някакъв специален сорт Бонбони на смъртта, командирски.

— Ще смятаме — продължих, — че вие сте загубили, ако пресечете тази линия. Става ли?

— А защо ми е на мен това джентълменско споразумение? — попита Семнюков.

— За да можете поне за кратко да бъдете джентълмен.

— Интересно — каза учтиво Семнюков. — Какво пък, да пробваме.

Усетих го как направи крачка назад.

Смръщих вежди и изобразих върху лицето си крайна съсредоточеност. Изтече около минута и в залата настъпи абсолютна тишина. Тогава заговорих:

— И тъй, какво да кажа за вашата душа, Иван Григориевич? Съществува известно мнение, че дори и в най-калпавия човек може да се намери нещо хубаво. Мълчах толкова дълго, защото търсех това, хубавото, у вас… Уви. Има само две черти, които ви придават нещо човешко — че сте педераст и че сте агент на Мосад. Всичко останало е неизразимо страшно. Дотолкова страшно, че даже на мен, професионалния вампир, ми призлява. А аз, повярвайте ми, съм виждал бездни…

Семнюков мълчеше. Над залата надвисна напрегната тишина.

— Знаем, Рама, че си виждал бездни — изрече зад гърба ми гласът на Енлил Маратович. — Тях всички тук са ги виждали. Постарай се да не приказваш на вятъра. Тия простотии ги знаят всички и това не е никакъв компромат.

— Та то и аз не привеждам тези сведения в качеството им на компромат — отвърнах. — По-скоро обратното. Ако искате да знаете, най-мръсната, най-страшната, най-срамната и болезнена тайна на тази душа, моля, заповядайте… Ще пропусна детайлите от личния живот на този господин, ще премълча за неговата финансова непорядъчност и патологична лъжливост, защото самият Иван Григориевич не се стеснява от нищо от изброеното дотук и смята, че всички тези качества го правят динамичен съвременен човек. И за това той, за нещастие, е прав. Но има едно нещо, от което Иван Григориевич се срамува. Има нещо, скрито истински дълбоко… Може би не трябва да го казвам?

Усещах как в залата се сгъстява електричество.

— Все пак навярно ще се наложи да го кажа — заключих аз. — Та значи тъй. Иван Григориевич е на приятелска нога с мнозина финансови асове и едри бизнесмени, някои от които присъстват тук. Всички те са много богати хора. Иван Григориевич също им е известен като едър бизнесмен, чийто бизнес е временно под доверително управление на група адвокати, тъй като нашият герой вече много години е на държавна служба…

Почувствах как главата на Семнюков се размърда от една страна на друга, сякаш отричаше нещо. Замълчах — предполагах, че ще иска да отговори. Но той не каза нищо.

— Та значи, господа — продължих. — Най-срамната, мрачна и мокра тайна на Иван Григориевич е, че доверителното управление, акциите, адвокатите — всичко това е менте, а той няма никакъв реален бизнес. Има чифт потьомкински фирми, състоящи се от юридически адрес, име и лого. И тия фирми са нужни не за извършване на машинации, а за да имитират, че той се занимава с машинации. Впрочем интересно наблюдение, господа — от примера на Иван Григориевич можем ясно да формулираме къде в наши дни минава границата между богатия и бедния човек. Богатият човек старателно си дава вид, че парите му са по-малко, отколкото са в действителност. А бедният човек се прави, че са повече. В този смисъл Иван Григориевич безусловно е беден човек и от своята бедност той се срамува повече от всичко — макар че мнозинството наши съотечественици биха го сметнали за много богат. Той си има измислени много начини да скрива реалното положение на нещата — има си даже такова нетривиално нещо като потьомкинска офшорка. Но в действителност живее от подкупи като най-обикновен чиновник. И макар това да са доста едри подкупи, те все едно не му стигат. Защото начинът на живот, който води Иван Григориевич, не е евтин. Нещо повече, той, естествено, не може и да се сравнява с тези хора, с които гуляе в Давос и Куршевел… Това е.

— Аз това го знаех — обади се мъжки глас в групата на халдеите.

— А аз — не — откликна друг.

— Аз също не — произнесе трети.

Иван Григориевич престъпи чертата на пода. Изглежда, го направи незабелязано за себе си — но фаталната крачка я видяха мнозина и в залата се разнесоха весели викове: „Прекрачи, прекрачи!“ и „Загуби!“, сякаш бяхме на снимките на телевизионна викторина. Иван Григориевич смирено кимна с глава, признавайки поражението си, а после се нахвърли срещу мен с юмруци.

Аз не го виждах, но го усещах. Ръката му се носеше към тила ми. Отклоних глава и юмрукът му, появил се иззад гърба ми, бавно премина покрай ухото ми. Видях на китката му бялото кръгче на часовников циферблат с раздвоения кръст на Vacherone Constantine.

Най-странното беше, че събитията във физическия свят се случваха крайно бавно, но мислите ми се движеха в привичното темпо. „Защо кръстът е раздвоен?“ — помиеш си аз и си дадох команда да не се отвличам. Спомних си съвета, който Хектор даде на Парис преди двубоя във филма „Троя“: „Мисли само за неговия меч и за твоя“. Но вместо мечове изведнъж си представих кушетката на психоаналитик. Ама че мерзост е този дискурс…

Всичко последвало се случи в реално време практически за миг, но по моя субективен хронометър беше операция с примерно такава дължина като, да речем, приготвянето на сандвич или смяната на батерийките на фенерче.

Преди Иван Григориевич да стигне до мястото, където стоях, аз отскочих встрани, сгънах се във въздуха и когато туловището му премина край мен, аз го хванах за рамото и позволих на инерцията от неговото движение да ме дръпне след себе си. Ние заплувахме през пространството като двойка фигуристи. Той беше твърде огромен, че да го налагам с гол юмрук. Необходимо беше нещо тежко, желателно метално — единственият подобен предмет, до който можех да достигна, беше маската му. Изтръгнах я, размахах я във въздуха и стоварих върху главата му равнодушното златно лице. Веднага след удара пуснах рамото му и се разделихме. Маската остана в ръката ми. Във всичко това нямаше нищо сложно, само от резките движения и напрежението ме боляха ставите.

След като се приземих, той направи няколко крачки и рухна на пода по очи (помислих си, че е решил да избегне позора, като се престори на зашеметен).

Явно неслучайно си бях спомнил за Хектор. Мизансценът дотолкова напомняше епизода от „Троя“, където Брад Пит убива великана-тесалиец, че не устоях на съблазънта да бъда за малко Ахил. Пристъпих към тълпата халдеи, притиснах към лицето си маската на Иван Григориевич, огледах ги и гръмогласно повторих думите на Брад Пит:

— Is there no one else?

Отговорът, както и във филма, бе мълчание.

Маската се оказа неудобна — притискаше носа. Свалих я и видях, че златният нос е сплескан като от удар с чук. Може би Иван Григориевич не се преструваше.

— Рама — каза тихо Енлил Маратович, — няма нужда да преиграваш. Всичко е хубаво с мярка…

Той се обърна към естрадата, плесна с ръце и изкомандва:

— Музика!

Музиката премахна обхваналото залата вцепенение. При Иван Григориевич отидоха няколко халдеи, наведоха се над него, вдигнаха го и го повлякоха към изхода. Щом видях, че той си мърда краката, аз се успокоих.

Халдеите идваха на себе си — разпръсваха се из залата, вземаха си напитки, разговаряха помежду си. Мен ме заобикаляха. Аз стоях сред петно от празнота с тежката маска в ръце и не знаех какво да правя по-нататък. Енлил Маратович ме погледна сурово и ми направи знак да отида при него. Бях сигурен, че ще ми чете конско. Но грешах.

— Много добре — тихо каза той, навъсил вежди. — С тия кучи синове само така бива. Браво. Изплаши ги всичките до насиране. Ей какво нещо са туй младите мускули, аз вече не мога така.

— Защо само мускули? — обидих се аз. — Според мен главната роля я изигра интелектът.

Енлил Маратович се направи, че не е чул тази ми забележка.

— Но това още не е всичко — каза той. — Сега се постарай да им се харесаш. Участвай в разговорите им.

При тези думи той ми се закани с пръст. Отстрани нашият разговор изглеждаше така, сякаш строг баща мъмри провинилото се синче.

Несъответствието между мимиката и думите беше забавно.

— Да поработя като кралица на бала? — попитах.

— Няма нужда да се събличаш — отвърна Енлил Маратович. — И верижка с пудел също няма да има. Достатъчно е да се представиш на най-важните гости — за да те познават лично. Ела, ще те представя. И се усмихвай колкото се може по-широко — те трябва да са сигурни, че си студено лицемерно копеле.