Виктор Пелевин
Empire V (22)

Вилата на мистериите

„До Локи Четвърти от Рама Втори.

Служебно.

 

Дуелен Ордер.

 

Митра Шести злоупотребява със своите задължения на куратор на младите вампири. Вместо да им помогне да намерят своето място в строя, той се възползва от тяхната неопитност, за да спечели доверието им. После използва това доверие по най-циничен начин. Скромността не ми позволява да се задълбочавам в детайли. Но честта изисква да накажа мерзавеца. На него трябва напълно и категорично да му се забрани общуването с младите вампири от последния набор.

Готов съм за това да срещна Бога.

Рама Втори.“

Препрочетох писмото. Думите „честта изисква да накажа мерзавеца“ ми се сториха твърде натруфени. Замених ги с „не мога да седя със скръстени ръце“. След като препрочетох още веднъж писмото, разбрах, че то може да остави впечатлението, че жертва на Митра съм станал самият аз. Замених „скромността не позволява“ със „скромността и състраданието не позволяват“.

Сега всичко беше наред. Изпратих писмото по електронната поща (Локи имаше много подходящ логин — „sadodesperado“) и зачаках отговора.

 

 

След половин час телефонът ми иззвъня.

— Надявам се, че наистина добре си обмислил всичко — каза Локи, — защото делото е прието за производство.

— Да, обмислил съм го — отвърнах аз. — Благодаря.

— Моля. Сега Митра пише своя ордер — между другото, той въобще не се учуди. Какво се е случило там при вас, а?

Аз си замълчах. Като подиша малко в слушалката и разбра, че отговор няма да има, Локи продължи:

— Подготовката ще отнеме няколко дни — да решим къде и как. После ще се свържа с теб… Настройвай се на сериозна вълна, момко. Мисли за вечното.

И той затвори.

 

 

Локи, естествено, се шегуваше за вечното. Но както се казва, във всеки майтап има доза майтап. Аз вдигнах очи към компютърния екран, на който все още висеше моят дуелен ордер. В него всичко беше точно и ясно. Освен онзи ред за срещата с Бога, за който настоя Локи. Подписвайки се под него, аз малко лукавеех.

 

 

Изобщо не разбирах смисъла на тази фраза. Богът бях аз самият — ясно го доказваше моят вчерашен опит. Проблемът обаче се състоеше в това, че нямаше как да го преживея още веднъж. За да стана отново бог, трябваше баблос.

И тук възникваше закономерният въпрос — бях ли аз бог в действителност, ако моите усещания и преживявания зависеха от причина, намираща се извън мен? Всеки теолог би казал, че не. А ако бог бях не аз, а някой друг, с кого тогава ще се срещна при форсмажорни обстоятелства?

Обхвана ме неприятно вълнение. Започнах да обикалям из апартамента и да се вглеждам внимателно в познатите предмети с надеждата, че някой от тях ще ми прати таен знак или ще зададе на мислите ми ново направление. Черно-белият прилеп, Наполеон на коня, двете гнусливи нимфетки… Даже и някой от моите пенати^[35] да знаеше отговора, те го пазеха в тайна.

Хаотичните ми движения ме доведоха до картотеката. Седнах на дивана и се заех да разлиствам каталога. Нищо интересно не ми попадаше пред очите. Спомних си, че в чекмеджето на секретера имаше неотчетени епруветки от литературния цикъл, отворих го и взех да ги преглеждам с надеждата да срещна нещо теологично. Но и там не се намери нищо, съответстващо на висотата на момента: препарати от рода на „Тютчев + олбанск. source code“^[36] и „Бабел + 2% маркиз дьо Сад“ не пробудиха у мен интерес.

Изведнъж разбрах с кого мога да обсъдя този въпрос.

Отидох до прозореца и надникнах навън. Колата ми стоеше на отсрещната страна на улицата. През отворения прозорец се виждаше съсредоточено-обиденото лице на Иван — четеше поредния ироничен детективски роман (преди ден-два го попитах в какво е иронията там и той се обиди още по-силно). Извадих телефона от джоба си. Изминаха няколко секунди и сигналът се добра до жертвата — Иван завъртя глава и аз чух гласа му:

— Добър ден, шефе.

— Трябва да отида при Озирис — казах аз. — След десетина минути. Само да се преоблека и да пия кафе.

При Озирис всичко си беше както преди. Вратата отвори мустакатият молдовец, който за изминалото време беше успял да придобие изпосталял и даже някак си восъчен вид. Картаджиите в голямата стая не ми обърнаха никакво внимание.

Озирис изслуша разказа ми за Червената церемония със снизходителната усмивчица на възрастен психонавт, на когото съседското синче му разказва за първия си опит с откраднат от пепелника фас.

— Това Бог ли беше? — попитах аз. — Това, което усетих?

— Така е прието да се смята — отвърна Озирис. — Но в действителност никой не знае. В древни времена го наричали „потръпване на мантията“. Вампирите не знаели как да интерпретират случващото се, докато хората не измислили Бог.

— А хората измислили ли са Бог, или са открили, че той съществува?

— Едно и също е.

— Как така?

Озирис въздъхна.

— Виж — каза той, — ще ти обясня още веднъж. На маймуната са й турили в кратуната дестилационен казан. Казанът е взел да произвежда баблос. Но освен главния продукт взел да изкарва и други фракции. Производствени отпадъци. Една от фракциите се нарича „Вселена“. Друга се нарича „Истина“. А трета се нарича „Бог“. Сега ти питаш — измислили ли са маймуните третата фракция, или са я открили? Аз даже не знам какво да отговоря тук.

— Вие казахте, че вампирът се приближава до Бога, когато приема баблос — напомних аз.

— Естествено. Към основния продукт се примесва страничната фракция и вампирът я чувства. Бог и баблосът са като бензина и мазута, които се получават по време на нефтопреработката. Вампирите употребяват баблоса, а Бог за нас е производствен отпадък. Затова пък е ценна фракция за човечеството. Ние не възразяваме. Докато, разбира се, човечеството не почне да ни пробутва тази фракция на нас в качеството й на универсална истина.

— Какво, и това ли се случва? — попитах.

Озирис махна с ръка.

— Под път и над път. Затова винаги трябва да носиш със себе си Бонбона на смъртта. А още по-добре два или три.

Помислих малко и казах:

— Но тогава възниква логическо противоречие. Ако Бог е производствен отпадък, как би могъл да заточи тук Великия прилеп?

— Та нали там е цялата работа. Ако Бог беше нещо друго, Великият прилеп би могъл да въстане, да се бори цяла вечност и все някога да удържи победа. Но как може да се победи заточилият те производствен отпадък? Това не е по силите дори на Ищар. Именно тук е и целият ужас на ситуацията.

Започвах да разбирам садистичната логика на събеседника. Трябваше да поставя въпроса другояче.

— Добре — казах аз. — Тогава кажете: явява ли се Бог просто странична фракция от производството на баблоса? Или тази странична фракция свидетелства, че Бог съществува в действителност? Нали не е едно и също.

— Не съвсем — съгласи се Озирис. — Някога, много отдавна, вампирите действително са спорили за това.

— И до какъв извод са стигнали?

— Ами до никакъв. Просто са престанали да спорят и са почнали да мислят за друго.

— Но защо?

— Ами защото — каза Озирис, подавайки се от своята ниша — и да го има Бог, той иска за нас да го няма. А след като Бог иска да го няма, това значи, че го няма.

— Но ако Бог го няма, тогава защо я има думата „Бог“?

— Защото тази дума заедно с всички други думи и понятия е необходима за производството на баблос.

— Разбирам — казах. — Но защо тя означава именно това, което означава?

— Бог е създател. Словата също създават.

— Но вие казвахте, че отразяват.

— Да създаваш и да отразяваш е едно и също. На нас ни се струва, че думите отразяват света, в който живеем, но в действителност те го създават. Точно така думите създават Бога. Именно затова Бог се изменя толкова силно заедно с диалектите на езика.

— Цялата работа е в думите?

— Именно. Даже в човешките свещени книги е казано, че в началото е било словото. И словото е било Бог. Нима не е ясно? „Бог“ е думата, която създава Бог. Това, което хората наричат Бог, се появява в ума „Б“ точно така, както и образът на тухлата се появява, когато се чуе думата „тухла“.

— На мен ми се струва — казах, — че теолозите разбират фразата „и словото беше Бог“ малко по-задълбочено.

— Никаква дълбочина няма там. Има я само думата „дълбочина“ и това, което ти извършваш със себе си, когато я чуеш. И залудо го правиш, между другото. Вампирът трябва да е началник на дискурса, а не негова жертва.

— А може ли да задам един глупав въпрос? — попитах аз.

— Ще смятаме, че всичките ти останали въпроси бяха умни. Давай.

— Бог съществува ли в действителност?

— Защо пък не. Още веднъж повтарям, той съществува в ума „Б“ на всеки от участниците в мероприятието. Ако Бог не съществуваше, как бихме могли да говорим за него? Но виж, в какво именно качество съществува — това е вече съвсем друга тема.

— Ясно — казах. — Вие пак искате да кажете, че той съществува в качеството си на дума. Но аз нямам това предвид.

— А какво?

— Казахте, че умът „А“ е огледало. А после казахте, че да се отразява и да се създава, е едно и също. Може ли да се каже, че Бог присъства във всяко живо същество в качеството си на ум „А“?

Озирис се засмя.

— То да го кажем, може — отвърна той, — но всичко, което ще кажем, ще бъде направено от думи, а всяка дума, поставена пред ума „А“, мигновено го превръща в ум „Б“. Всички думи по дефиниция се намират вътре в паричната цица. Умът „А“, за който говориш ти, не е ум „А“, а просто отражение на думите „ум «А»“. Всичко, за което ние можем да говорим, са полуфабрикати за изготвянето на баблос. И същевременно са отпадъци от неговото производство, защото това е затворен цикъл.

Стана ми тъжно.

— А ако разкараме философията? — попитах. — Ако караме честно? Бог присъства ли в нас?

Озирис се подсмихна.

— Бог присъства в нас — каза той. — Но ние в него — не.

— Как така?

— Нали ги знаеш стъклата, през които се вижда само в едната посока? Точно ей така.

— Защо всичко е устроено толкова ужасно? — попитах.

— Не забравяй, че ние сме деца на заточения прилеп, страдащ от загуба на паметта. И живеем в измерение, където Бог се появява единствено във вид на отпадък от производството на баблос. Какво искаш въобще?

— Вече почти нищо — казах. — А вампирите имат ли формална религия?

— Само това ни липсваше.

— А как вампирите наричат Бога?

— Бог — каза Озирис. — С голяма буква. Защото боговете с малка буква сме самите ние. Но Бог не е име, а просто наименование. Вампирите разбират, че Бог винаги остава извън имената.

— Вампирите извършват ли някакви религиозни ритуали?

Вместо отговор Озирис се усмихна криво. Следващият ми въпрос можеше да му се стори неучтив. Но се реших:

— А това учение, което вие сега ми разяснявате… То истинно ли е?

Озирис изхъмка.

— Ти ме попита за преданието на вампирите. Аз ти разказах в какво се състои то. А истинността на преданието вече е съвсем друг въпрос.

— А може ли да го задам? Истинно ли е преданието?

Озирис впери в мен продължителен поглед.

— Виждаш ли, Рама — каза той, — докато си млад, твоят организъм изработва всички нужни хормони и мозъчните ти рецептори са в нормата. През това време всяко „две по две е четири“ ще сияе с несъмнената светлина на истината. Но тя е просто отразената светлина на твоята жизненост. Точно така я отразява например музиката. На младини винаги има много хубава музика, а после кой знае защо престават да я пишат. Така мисли всеки човек, след като порасне. Или жените. На младини те изглеждат толкова привлекателни. А когато минеш шейсетте и започнат проблемите със здравето, всичко това става доста по-маловажно, отколкото храносмилането и ставите…

— Искате да кажете, че истината е в нас самите? — попитах аз.

— Да. Но хората често влагат в тези думи някакъв възвишен смисъл. Напразно. Истината има не метафизична, а химична природа. Дотогава, докато в теб има достатъчно жизнена сила, за нея винаги ще се намери словесно изражение. Винаги ще може да се измисли заклинание, предизвикващо в невронните връзки на твоя мозък възбуда, която да се преживява като свещеното дихание на истината. А какви ще са думите, няма голямо значение, защото всички думи са равни една на друга — това са просто огледала, в които се отразява умът.

Почувствах раздразнение.

— Но тогава — казах аз — вие противоречите сам на себе си.

— И защо така?

— Та нали вие не сте обикновен вампир, вие сте толстоист. Ако истината е просто химична реакция, защо сте поели по духовния път? Защо сте стигнали до опрощението?

— Ами затова и стигнах — отвърна Озирис и си погледна часовника. — Ето сега ти ще си тръгнеш, а аз ще извикам гастарбайтера, ще се опростя с двеста грама и всичко отново ще стане истина. И пукнатините по стените, и прахолякът по пода, и даже куркането в червата. А в сегашния момент всичко е лъжа…

— Но ако всичко се свежда просто до химия и баблос, защо тогава изобщо съществуват тези понятия — Бог, истина, вселена? Откъде се взема всичко?

— Умът „Б“ има две фази на работа. Полезна и празна. По време на полезната фаза човек произвежда агрегата „М5“. Празният ход е фаза, когато баблосът не се произвежда. Обратният ход на буталото. Но умът „Б“ през това време не се изключва, просто негов обект може да стане която и да е безсмислена абстракция. „Какво е истина? Има ли Бог? Откъде се е взел светът?“ Всички тези бабини деветини, с които ти дойде при мен. Размножавайки се в паралелните огледала, тези въпроси неузнаваемо се изкривяват, изместват се по фаза и в определен момент се осъзнават в качеството си на отговор на самите себе си. Тогава по невронните връзки на мозъка преминава вълна от възбуда и човек решава, че е открил истината. Затова всички човешки истини имат формата на уравнение, където едно понятие се привързва към друго. „Бог е дух. Смъртта е неизбежна. Две по две е четири. Не е равно на ем цена квадрат.“ Особена вреда от това няма, но ако такива уравнения твърде се намножат, пада производството на баблос. Поради което ние не можем да пускаме човешката култура на самотек. Ако трябва, с желязна ръка я насочваме в нужното русло.

— По какъв начин?

— Нали си учил гламур и дискурс? — попита Озирис. — Ето по такъв начин я насочваме. Ако те интересуват конкретните методи, обърни се към халдеите. Но общият смисъл е в това фазата на празния ход на ума „Б“ да бъде колкото се може по-кратка. При правилна постановка на нещата човек не търси Бога. Бог вече го чака в църквата, край касичката за монети. Точно така човек не търси смисъл в изкуството. Той знае, че единственият смисъл, който съществува там, е касовият сбор. И тъй нататък. Както казват в училище, борбата за повишаване на косинус „фи“ е всенародна задача.

— Тогава в какво е смисълът на битието? — попитах. — Или животът въобще е празна безсмислица?

— Защо. В него може да се намери много и най-различен смисъл. За всеки вкус. Може да го изживееш така, че той да бъде цялостен, одухотворен и пълен със значение. Но след като се отгърне последната му страница, целият този смисъл ще бъде отнесен от вятъра като суха слама.

— Но тогава защо е всичко?

Озирис се наведе напред, взе от масата някакъв предмет и го поднесе към лицето ми.

— Какво е това? — попита той.

Погледнах пръстите му. В тях имаше гвоздей. Стар, малко ръждив покрай главичката и изглежда, вече забиван някъде и изваден.

— Това ли? Това е гвоздей.

— Правилно — каза Озирис. — Гвоздей. Стар гвоздей. Ето, вземаме най-простото нещо — стар ръждив гвоздей. Гледаме го и мислим — какво е това?

— Гвоздей — свих рамене аз. — Какво има да му мислим?

— А за какво иде реч? За това късче метал? Или за възприятието, което изпитваш? Или за това, че гвоздеят е именно въпросното възприятие? Или че въпросното възприятие е именно гвоздеят? Иначе казано, дали иде реч за това, че гвоздеят се отразява в нашето съзнание, или за това, че ние проецираме думата „гвоздей“ върху обкръжаващия свят, за да отделим съвкупността от негови елементи, която сме се договорили да обозначаваме с този звук? Или може би ти говориш за тъмната и страшна вяра на някои хора, че някакъв гвоздей съществува сам по себе си извън границите на чието и да е съзнание?

— Аз вече се оплетох — казах.

— Правилно. Оплел си се и никога няма да се измъкнеш.

— А какво общо има тука моят въпрос?

— Ето какво. Ти питаш в какво е смисълът на битието. А ето тук — Озирис размаха гвоздея във въздуха — имаме просто желязо от бунището. И празният ход на твоята парична цицка не стига даже за да разбереш какво е това. Макар че можеш да пипнеш тази вещ, да я огънеш или да я забиеш в нечия длан. А ти говориш за онова, което не съществува никъде освен във въображението. Пък и даже там го няма постоянно — направеният от думи рехав облак възниква за секунда, очарова те с илюзията за смисъл и изчезва без следа веднага щом умът „Б“ започне да мисли къде са парите. Разбираш ли?

— Не.

— И правилно. Смири се, Рама.

Кимнах.

— Когато човек — а вампирът, между нас казано, е просто подобрен човек — започне да размишлява за Бога, за извора на света и за неговия смисъл, той заприличва на маймуна в маршалски мундир, която скача из цирковата арена с лъснал гол задник. Маймуната си има извинението, че така са я накиприли хората. Но ти, Рама, нямаш такова извинение.

Озирис захвърли гвоздея на масата и натисна копчето до телефона. В коридора издрънча звънец.

— Време ми е да обядвам. Григорий ще те изпрати.

— Благодаря за разясненията — казах аз, докато се изправях. — Вярно, че почти нищо не разбрах.

— А към това не е и нужно да се стремиш — усмихна се Озирис. — Ето главното, което трябва да се разбере. Защо ти е да разбираш нещо, когато вече знаеш всичко? Една капка баблос обяснява повече от десет години философски разговори.

— Защо тогава вие сте преминали от баблос на червена течност? — попитах.

Озирис сви рамене.

— Some dance to remember — каза той, — some dance to forget.^[37]

В стаята влезе мустакатият молдовец и разбрах, че аудиенцията приключи.

Молдовецът ме доведе до входната врата като миналия път. Но сега той кой знае защо се огледа, излезе заедно с мен на стълбищната площадка и притвори вратата на апартамента.

— Асансьорът не работи — съобщи той тихо. — Ще ви изпратя до долу.

Не възразих, но за всеки случай тръгнах покрай стената, по-далече от перилата, зад които беше стълбищната шахта.

— Извинете за натрапчивостта — каза молдовецът. — Аз по принцип съм професор по теология от Кишинев. Тук само припечелвам. При нас в Кишинев временно не са необходими професори по теология.

— Мога да си представя — казах аз съчувствено.

— Знаете ли — продължи молдовецът, — тук често наминават млади вампири, които беседват с нашия работодател. Аз чакам до вратата, в случай че хазаинът позвъни. Та чувам едно-друго, тъй че знам какви представи господстват във вашия свят. Обикновено не се намесвам в разговора. Но днес стана въпрос за Бога. И тук се чувствам задължен да направя едно важно уточнение към това, което вие току-що чухте. Като теолог. Но, моля ви, не казвайте на шефа за нашия разговор. Въобще на никого не казвайте до следващото контролно ухапване. А пък аз ще замина в отпуска. Обещавате ли?

— Вие сте добре запознат с детайлите на нашето ежедневие — отбелязах аз. — Даже знаете за контролното ухапване. Аз самият за пръв път чувам за него.

— Не иронизирайте, младежо — каза молдовецът. — Във вашата среда всички ухапвания са контролни. Други не се правят.

— Прав сте — въздъхнах аз. — Добре, обещавам. В какво е вашето уточнение?

— То засяга това, което във вашите кръгове е прието да се нарича ум „Б“. На младите вампири им казват, че човешкият ум „Б“ е просто парична цицка. Но не е така.

— А какво е в действителност?

— Били ли сте някога в Помпей? В Италия?

— Не — отвърнах аз. — Но знам, че е римски град, който се е запазил под вулканичната пепел. Чел съм много за него.

— Точно така — каза молдовецът. — Та значи, най-интересното място в Помпей е Вилата на мистериите.

— Спомням си. Вила в покрайнините на града. Наречена е така по фреските, на които е изобразен ритуалът на посвещаване в мистериите на Дионис. При нас в дискурса даже имаше картинки. Красиви. А защо се сетихте за тази вила?

— Виждате ли, тя е съществувала от средата на трети век преди нашата ера чак до самата гибел на Помпей. Триста години. Никой, разбира се, днес не знае какви точно мистерии са се провеждали там. Но фреските така завладяват въображението, че споровете не утихват и до днес. Според мен работата даже не е в самите фрески, а в дребните детайли от стенописите в коридора — загадъчни египетски символи на черен фон, някакви знаци, змийчета — точно като на стара шевна машина „Сингер“… Не знам, вие тези машини едва ли сте ги заварили.

— Вие някак си прехвърчате — казах аз. — Заговорихте за ума „Б“, после минахте на вилата, а сега на шевните машини „Сингер“…

— Само секунда, сега всичко ще стане ясно. На снимките не се вижда, но ако попаднете във вилата лично, ще забележите редица несъобразности. От една страна, фреските, да. А от друга — цялото това великолепие стои груба и примитивна преса за изцеждане на гроздов сок… Започвате да забелязвате някакви уродливи стопански пристройки на най-неподходящи места… Екскурзоводът междувременно ви обяснява: в тази вила действително са посвещавали в мистерии. Някога, в далечното минало. Но още след първите подземни тласъци — а те са започнали много преди фаталното изригване на вулкана — стопаните продали сградата и заминали. А вилата се превърнала в селскостопанска ферма, в която започнали да правят вино…

— Какво искате да кажете с това? — попитах.

— Искам да кажа, че човекът е също такава вила на мистериите. Вие, вампирите, смятате, че сте построили тази ферма сами, за да изстисквате в нея баблос. И фреските по нейните стени ви изглеждат като странични продукти от вашата фермерска дейност. Вие смятате, че те са възникнали сами от мръсотията и петната от сок, докато сте разнасяли насам-натам каците с ферментирал киселяк…

Вече бяхме слезли долу и спряхме до входната врата.

— Добре — казах. — Имате ли друга версия?

— Имам. Умът „Б“ — това, което вие наричате парична цицка, е пространството на абстрактните понятия. Тях ги няма никъде в обкръжаващия ни свят. И Бог също го няма никъде в света. Умът „Б“ е бил създаден с тази цел — Бог да има къде да се появи пред човека. Нашата планета изобщо не е затвор. Тя е много голям дом. Вълшебен дом. Може би някъде долу в него има и затвор, но в действителност е Дворец на Бога. Бог много пъти са се опитвали да го убият, разпространявали са за него всякакви клевети, даже съобщаваха в масмедиите, че се е оженил за проститутка и е умрял. Но това не е истина. Просто никой не знае в кои стаи живее той — той постоянно ги сменя. Известно е само, че в тези стаи, в които той наминава, е чисто, подредено и свети. А има и стаи, в които той никога не влиза. И те стават все повече и повече. Отначало теченията навяват там гламур и дискурс. А когато те се размесват и започват да се разлагат, привлечени от миризмата, долитат прилепите.

— Говорите за нас, нали?

Молдовецът кимна.

— Ясно — казах аз. — Както винаги. Дай да стоварим всичко на пършиви вампири. То за тая работа много акъл не трябва.

— Защо пършиви? — попита молдовецът.

— Ми нали пърхаме — отговорих аз и размахах няколко пъти ръцете си като криле. — А при вас за това винаги са трепали в кенефите.

— При кои нас?

— При хората — отговорих аз и се усетих, че паля. — При кого другиго! Какво ли друго да очакваме, след като цялата ви история е започнала с геноцид?

— С какъв геноцид?

— А неандерталците кой ги изкла?^[38] Преди трийсет хиляди години? Мислехте си, че ще забравим? Няма да забравим, няма да простим! С геноцид се е почнало, с геноцид и ще свърши, помнете ми думата. Тъй че недейте да обвинявате вампирите за всичко…

— Вие не ме разбрахте — каза молдовецът изплашено. — Аз въобще не стоварвам вината върху вампирите. Всяка стая на двореца отговаря сама за себе си. Тя може да покани Бога в себе си. А може и вашата компания. Разбира се, по своята природа всяка стая желае божественото. Но заради гламура и дискурса повечето стаи са решили, че цялата тайна е в интериорния дизайн. А ако стаята вярва в това, значи в нея вече са се заселили прилепи. Бог едва ли ще влезе в такава стая. Но аз не обвинявам вампирите. Та вие не сте стаите на двореца. Вие сте прилепи. Такава ви е работата.

— И какво според вас ще стане с двореца? — попитах.

— Бог има много такива дворци. Когато всички стаи на един от тях биват заселени от прилепи. Бог го унищожава. По-точно — престава да го сътворява, но това е едно и също. Казват, че изглеждало като светлина с невероятна сила, която изгаря целия свят. Но в действителност просто изчезва илюзията за материя и природата на Бога, пронизваща всичко наоколо, се проявява сама пред себе си такава, каквато е. Точно същото, казват, се случва и в края на всеки отделен живот. Нашият дворец сега изживява далеч не най-добрите си дни. Прилепите живеят в почти всички стаи. Навсякъде мляска дестилаторът на агрегата „М5“…

— Вие сте добре осведомен — казах.

— Въпросът е какво ще правим ние, когато на Бог това окончателно му омръзне и той закрие проекта?

Свих рамене.

— Не знам. Може да ни изпратят да работим на нова планета. Мен ме интересува друго. Ето, вие сте професор по теология. Говорите за Бога като за свой добър познат. А защо, кажете ми, той е направил живота ни такъв пуст и безсмислен?

— Защото, ако във вашия живот имаше смисъл — каза молдовецът, подчертавайки думата „вашия“, — щеше да излезе, че правилно постъпват тези стаи, които допускат в себе си прилепи. И Бог нямаше да има къде да живее.

— Добре — казах аз, — а тогава защо ми казвате всичко това?

— Искам да ви дам едно телефонче — отвърна молдовецът и ми подаде картичка със златни ръбове. — Ако поискате, идвайте на молитвени събрания. Лек път назад не ви обещавам. Но Бог е милостив.

Поех картичката в ръка. На нея бе написано:

На обратната й страна имаше телефони.

 

 

Пъхнах картичката в джоба си и прокарах ръка по онова място на колана ми, където трябваше да се намира калъфчето с Бонбона на смъртта. Нямаше го там — пак бях излязъл от къщи незареден. Впрочем даже и Бонбонът да беше на мястото си, аз, разбира се, не бих последвал съвета на Озирис. Движението се получи неволно.

— Ясно — казах аз. — Вместо винарска преса ще поставим във Вилата на мистериите заводче за свещи? Напразно се стараете, халдеите няма да го допуснат. В най-добрия случай ще бичите халтура в ъгъла. Ако има място…

— Не се глумете. По-добре поразмишлявайте, когато имате време.

— Ще поразмишлявам — отвърнах. — Виждам, че сте добър човек. Благодаря за участието ви в моя живот.

— Време е да вървя — каза молдовецът и почука по лепенката на врата си, — че шефът ще се затъжи. Помнете, обещахте на никого да не разказвате за нашия разговор.

— Не мисля, че това ще е интересно за някого. Макар че знаете ли какво… Защо не се пробвате да превербувате Ищар Борисовна? Тя е напълно съзряла. Споделям ви инсайдерска информация.

— Помислете си — повтори молдовецът, — път назад все още има.

Той се обърна и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

Аз излязох от входа и се помъкнах към колата.

„Път назад — мислех си аз. — Назад — къде е това? Нима там остава поне нещичко?“

Качих се в колата и вдигнах очи към Иван в огледалото Иван се усмихна, като същевременно се изхитри да не изгуби обидения си вид.

— Аз тука размишлявах за живота — каза той, облъхвайки ме с вонята на ментови бонбони. — И измислих китайска пословица. Да я кажа ли?

— Кажи.

— Колкото и да смучеш хуя, император няма да станеш.

Мисълта беше справедлива, но употребата на глагола „смуча“ — даже и в такъв неутрален контекст — граничеше с открита грубиянщина. Изведнъж разбрах, че той е пиян. Може би още от сутринта. А може би не е бил трезвен и по време на миналата ни среща. Хвана ме страх. Нямах понятие какво му се върти в ума.

— Да — казах аз, привеждайки се предпазливо напред. — Социалната мобилност в нашето общество понамаля. Това е вярно, над това трябва да се работи. От друга страна… Император, разбира се, няма да станеш. А виж, императрица може.

По средата на фразата главата ми привично подскочи. Сетне се облегнах на седалката и известно време анализирах маршрута на неговата личност.

Нямаше от какво да се боя, освен от пътнотранспортно произшествие. Но Хера… Така безсрамно да се заиграва с шофьора… Впрочем, помислих си аз презрително, това при тях си идва от професията.