Виктор Пелевин
Empire V (7)

Картотеката

По думите ми може да изглежда, че съм станал вампир без всякаква вътрешна борба. Не е вярно.

 

 

В първите дни се чувствах така, сякаш ми бяха направили тежка мозъчна операция. Нощем сънувах кошмари. Потъвах в бездънно черно блато, обкръжено с пръстен от каменни монолити, или изгарях в устата на тухлено чудовище, където кой знае защо бяха спретнали пещ. Но по-тежък от всеки кошмар беше моментът, когато се събуждах и усещах новия център на своята личност, стоманената сърцевина, която нямаше нищо общо с мен и едновременно с това бе моята същност. Така възприемах аз съзнанието на езика, влязъл в симбиоза с моя ум.

Когато ми израснаха двата изпаднали кучешки зъба (те бяха същите като старите, само че малко по-бели), кошмарите свършиха. По-точно аз просто престанах да ги възприемам като кошмари и се примирих, че сънувам такива сънища — нещо подобно ми се наложи да извърша, когато тръгнах на училище. Душата ми идваше на себе си, както малко по малко оживява окупиран град или се размърдват пръстите на изтръпнала ръка. Но аз имах чувството, че и денем, и нощем ме наблюдава невидима телевизионна камера. Беше поставена вътре в мен и едната ми част следеше чрез нея другата.

Отидох до вкъщи за багажа си. Стаята, където премина моето детство, ми се стори мъничка и тъмна. Сфинксът в коридора изглеждаше като кичозна карикатура. Майка ми, като ме видя, кой знае защо се смути, сви рамене и се прибра в стаята си. Аз не усещах никаква връзка с мястото, където бях живял толкова години — всичко тук беше чуждо. Събрах набързо необходимите неща, хвърлих в чантата лаптопа си и тръгнах обратно.

След уроците на Балдур и Йехова на мен ми оставаше време — и аз взех да изследвам по малко своето ново жилище. Течната библиотека в кабинета на Брама от самото начало предизвикваше у мен любопитство. Досещах се, че към нея трябва да съществува каталог, и скоро го намерих в чекмеджето на секретера. Представляваше албум в подвързия от странна кожа, подобна на змийска; Беше попълнен на ръка — на всяко чекмедже от картотеката съответстваха чифт страници, съдържащи номерата на епруветките, забележки и кратки коментари.

В каталога имаше раздели, които по забавен начин напомняха програмата на видеосалон. Най-големият дял се оказа еротичният — беше разделен на епохи, страни и жанрове. Имената на действащите лица впечатляваха — във френския блок фигурираха Жил дьо Рец, мадам дьо Монтеспан, Анри IV Бурбон и Жан Маре (неразбираемо беше по какъв начин са успели да запазят червената течност на всички тези хора, па дори и в микроскопични дози).

Във военния раздел на каталога присъстваха Наполеон, един от късните шогуни от династията Токугава, маршал Жуков и различни селебритита от времето на Втората световна, в това число и въздушните асове Покришкин, Адолф Галанд и Ханс Улрих Рудел. Някои от тези лица бяха представени и в еротичния раздел, но аз реших, че това са съименници или въобще някакъв условен шифър, след като видях такава позиция: „Ахтунг Покришкин. Руското гей-комюнити през четиресетте години на двайсети век.“^[11]

Военният и еротичният раздел предизвикаха у мен изгаряш интерес — и както става винаги в живота, последва и също такова изгарящо разочарование. Еротичната и военната част на картотеката бяха някъде другаде — чекмеджетата се оказаха празни. Епруветки с препарати оставаха само в три раздела — „майстори на маски“, „пренатални преживявания“ и „литература“.

Не изпитвах никакъв интерес към майсторите на маски, които събираше покойният Брама (колекцията му висеше по стените). Към литературния раздел също — там имаше множество имена от училищната програма, но аз още помнех гаденето, които те предизвикваха у мен в час. „Пренаталните преживявания“ провокираха у мен къде-къде повече любопитство.

Доколкото разбирах, ставаше въпрос за опита на човешкия плод в утробата. Аз даже не можех да си го представя. Сигурно, мислех си, някакви проблясъци на светлина, приглушени звуци от околния свят, бученето на майчините черва, натиск върху тялото — с две думи, нещо неописуемо, един вид кръжене в безтегловност в кръстоска с увеселително влакче.

След като се реших, набрах в пипетката няколко капки от епруветката с наименование „Italy — («, капнах ги в устата си и седнах на дивана.

Със своята несвързаност и нелогичност преживяването приличаше на сън. Уж се връщах от Италия, където не успях да си довърша работата, която очакваха от мен — нещо, свързано с каменоделство. Беше ми тъжно, защото там останаха много свидни на сърцето ми неща. Виждах сенките им — беседки сред лозите, мънички карети (бяха детски играчки, споменът за които се беше запазил особено отчетливо), въжена люлка в градината…

Но аз вече бях на друго място, подобно на московска гара — сякаш уж бях слязъл от влака, мушнал се бях в една небиеща на очи врата и бях попаднал в специализирана сграда, подобна на научен институт. Нея тъкмо я преоборудваха — местеха мебелите, сваляха стария паркет. Реших, че трябва да се измъкна на улицата, и тръгнах нанякъде по дълъг коридор. Отначало той като охлюв се завърташе на едната страна, а после, след една кръгла стая, взе да се развърта на другата…

След дълго блуждаене по този коридор видях в стената прозорец, погледнах през него и разбрах, че изобщо не съм се приближил до изхода, а само съм се отдалечил от него, като съм се изкачил няколко етажа над земята. Реших да попитам някого къде е изходът. Но все едно напук, хора наоколо не се виждаха. Не исках да се връщам обратно по коридора-охлюв и започнах да отварям всички врати подред в опит да намеря някого.

Зад едната врата се оказа кинозала. В нея тъкмо чистеха — миеха пода. Попитах работещите как да се измъкна навън.

— Ами ей на̀ — каза ми някаква жена в синя престилка, — давай направо по улея. Ние така се пързаляме.

Тя ми показа отвор в пода — от него надолу тръгваше зелена пластмасова шахта, подобна на тези в аквапарковете. Такава система за транспортиране ми се видя съвременна и прогресивна. Спираше ме само опасението, че якето ми може да заседне в тръбата — проходът изглеждаше твърде тесен. От друга страна, жената, която ме посъветва да се възползвам от този маршрут, беше бая дебела.

— А вие самата така ли се спускате? — попитах.

— Че как — отвърна жената, наведе се към тръбата и изсипа в него легена, който беше в ръцете й — мръсна вода с някаква перушина. Мен това не ме учуди, само си помислих, че сега ще ми се наложи да чакам, докато тръбата изсъхне…

Тук преживяването завърши.

До този ден аз вече бях погълнал достатъчно дискурс, за да разпозная символите в съня. Даже се досетих какво може да означават знаците на епруветките. Явно ако опитът „Italy–(\“ с нищо не завършваше, то стоящият до него \»France–)“ завършваше със скока на лирическия герой в шахтата. Но не се заех да проверя тази догадка — по своя емоционален спектър пренаталният опит не беше от най-приятните и напомняше грипно бълнуване.

След този случай си спомних известното сравнение: тялото в майчината утроба прилича на автомобил, в който се качва готовата за пътуване душа. Само че тя кога се качва там — когато започват да сглобяват автомобила или когато е вече готов? Тази постановка на въпроса, разделяща поддръжниците и противниците на аборта на два непримирими лагера, както се оказа, не беше задължителна. В погълнатия от мене дискурс бяха представени и по-интересни възгледи по този въпрос. Сред тях имаше например такъв: душата изобщо никъде не се качва и животът на тялото прилича на радиоуправляем дрон. Съществуваше и още по-радикален подход — даже да не е пътешествието на дрон, а просто триизмерен филм за такова пътешествие, по някакъв начин насочен към неподвижно огледало, което именно е душата… Колкото и да е странно, тази гледна точка ми се струваше най-правдоподобна — сигурно защото в моето огледало до момента се бяха отразили твърде много чужди филми, а самото то наникъде не беше мръднало и значи действително е било неподвижно. Но що за огледало е това? Къде се намира то? И тук разбрах, че отново мисля за душата, и настроението ми се развали.

След ден-два в едно от чекмеджетата на картотеката се намери заблудена епруветка. В нея имаше по-малко течност, отколкото в останалите. Индексът й не съвпадаше с индекса на чекмеджето — проверих го по каталога и видях, че препаратът се нарича „Rudel ZOO“. От бележките следваше, че иде реч за германския летец Ханс-Улрих Рудел. Препаратът се отнасяше не към военния раздел, а към еротичния. Това беше единствената запазила се епруветка оттам.

Дегустацията последва незабавно.

Нищо, свързано с бойни действия, не видях, ако не се броят размитите спомени за един коледен полет над Сталинград. Никакви световноизвестни злодеи също нямаше. Материалът се оказа напълно битов — Ханс-Улрих Рудел беше запечатан по време на своето последно посещение в Берлин. С черно кожено палто, с някакъв невероятен орден на шията, той снизходително се съвокупляваше с побледняла от щастие гимназистка край метростанция „Зоо“ — почти без да се крие, на чист въздух. Освен еротичната програма в препарата бе останал спомен за огромен бетонен зикурат с площадки за зенитна артилерия.^[12] Това съоръжение изглеждаше толкова нереално, че у мен възникнаха съмнения за достоверността на случващото се. По всичко останало приличаше на стилен порнофилм.

Трябва да си призная, че аз го гледах не веднъж и не два пъти, Рудел имаше лице на интелигентен шлосер, а ученичката напомняше рисунка от рекламата на маргарин. Както разбрах, интимните срещи на непознати хора около спирка „Зоо“ станали традиция в Берлин малко преди падането му. Радостта в последните арийски съвокупления била малко — казвал си думата недостигът на витамини. Мен ме порази, че в промеждутъците между бойните полети Рудел мятал диск на летището като някакъв гръцки атлет. Аз това време си го представях по съвсем друг начин.

След още няколко дни все пак изпробвах препарат от литературния раздел. Покойният Брама беше голям ценител на Набоков — потвърждаваха го портретите по стените. В библиотеката му имаше не по-малко от тридесет препарата, така или иначе свързани с писателя. Сред тях имаше и такива странни епруветки като например „Пастернак + 1/2 Набоков“. Не беше ясно какво се има предвид тук. Дали идеше реч за неизвестна глава от личния живот на титаните, или пък бе опит да се смесят техните дарования в алхимична реторта в определени пропорции.

Именно този препарат ми се прииска да изпробвам. Но ме очакваше разочарование. Никакви видения не ме посетиха след дегустацията. Отначало реших, че в епруветката има просто вода. Но след няколко минути кожата между пръстите ме засърбя, а после ми се прииска да пиша стихове. Взех химикалка и бележник. Но желанието, за съжаление, не означаваше, че у мен се е открила поетична дарба — стиховете се гъчкаха един в друг, но не искаха да се излеят в нещо завършено и цялостно.

След като издрасках половин бележник, родих следното:

За калината твоя,

твоя рязан тендер с откат,

твоя сняг светлосин

и присвяткащи куполи — твойте „буркани“…

След това вдъхновението се натъкна на непреодолима бариера. Встъплението подразбираше някакво ответно „аз на теб…“. А с това не беше лесно. Наистина, мислех си аз, като се опитвах да погледна ситуацията през очите на лирическия герой — какво всъщност да ти дам „аз на теб“ за рязан тендер с откат? Идваха ми наум много достойни отговори на народен език, но в стиховете те бяха неуместни. „Майстор на езика — спомних си аз нечии думи за Пастернак, — той не обичаше псувните…“ Освен с псувните думата „откат“ се римуваше с „гад“ и „автомат“. Там Пастернак не щеше. А на други места не искаше Набоков.

Аз реших, че поетичният експеримент с това е приключил и станах от дивана. Изведнъж у мен възникна усещането за някаква назряваща в гърдите ми щастлива вълна, която трябваше всеки момент да се изтръгне навън и да облее с бляскава пяна цялото човечество. Въздъхнах дълбоко и й позволих да се излее навън. След това ръката ми записа:

My sister, do you still recall

The blue Hasan and Khalkhin-Gol?^[13]

И това беше всичко. Най-накрая само в главата ми хлопна някакво безумно тристепенно възклицание от типа на „хлас хламида хакамада“ и лампата на музата угасна.

Възможно е несъвършенството на този опит да беше предизвикано от недостига на емоционални строителни материали в моята душа. Та нали даже на най-великия архитект му трябват тухли. А в случая с Набоков работата можеше още да е и в недостатъчния ми английски речников запас.

Но експериментът не можеше да се нарече безполезен. От него разбрах, че съществува начин да се ограничи обемът на информация, съдържащ се в препарата — никакви сведения за личния живот на поетите нямаше в него.

Реших да попитам за това Митра.

— Ти какво, да не се навря в библиотеката? — попита той недоволно.

— Ами, да.

— Не пипай нищо. Да не ти е малко материалът по време на занятията? Мога да помоля Йехова да те натовари…

— Добре, повече няма да пипам — казах. — Но обясни ми как се получава така, че в образеца остава само едно свойство? Например само свързано със стихосложението. И няма никакви картинки?

— Дестилация. Има си специална технология. Червената течност минава през цилиндрична спирала в шлем върху главата на вампир чистач. Той изпада в особен транс и се концентрира върху този аспект на опита, който трябва да се запази. При това всички останали фракции опит се гасят с помощта на химически субстанции, които приема чистачът. Така се прави, за да се отдели нужният аспект информация и да се премахне всичко останало. Човешкият опит е вреден и разрушителен. А в големи дози е просто смъртоносен. Защо, според теб, хората мрат като мухи? Именно заради своя жизнен опит.

— А защо тогава гълтам тоя опит с цели кофи на уроците?

— Това е друго — рече Митра. — На теб специално ти дават непречистени препарати, за да може, така да се каже, да набереш баласт.

— За какво ми е той?

— Ако корабът няма баласт, той ще се прекатури и ще потъне. А ако пуснеш в него малко вода — същата като тази зад борда — той придобива устойчивост. Трябва да си готов за всякакви преживявания. Това е като ваксина. Неприятно е, разбира се, но няма как. Влиза в програмата за обучение на всеки вампир.

Даже и без забраната нямаше да експериментирам повече с картотеката. Митра беше прав — на мен ми се налагаше да поглъщам куп препарати по време на дневните си уроци. Да се занимавам със същото самичък, в свободното си време, би било патология.

Но мен много ме интересуваше един въпрос.

От разговора с Енлил Маратович аз разбрах, че вампирите смятат хората за нещо като доен добитък, специално култивиран, за да служи за източник на храна. На мен ми беше трудно да го повярвам. И не само защото на човечеството му се отреждаше твърде жалка роля.

Работата беше там, че никъде не виждах, тъй да се каже, самия механизъм на доенето. Ухапването, с чиято помощ вампирът се запознаваше с чуждия вътрешен свят, явно не беше достатъчно за изхранване. Беше само кръвен анализ. Значи би трябвало да съществува друг метод.

Опитах се да си представя как изглежда този процес. Може би, мислех си аз, вампирите поглъщат червена течност, събрана за медицински цели? Или някъде в третия свят съществуват плантации, на които специално развъждат хора?

Тези теми често се срещаха в масовата култура. Спомних си филма „Островът“^[14], в който наивните, инфантилни хора, предназначени за разфасоване за резервни части, ги отглеждаха дълбоко под земята — те се разхождаха по стерилните коридори по бели анцузи и се надяваха, че все някога ще им провърви в живота… А във филма „Блейд: Троица“^[15] имаше фабрика със запечатани във вакуумни пакети коматозници, които произвеждаха червената течност за изхранване на вампирите, без даже да идват на себе си.

Нима всичко стои именно така?

Имаше и друга загадка. Вампирите ядяха обикновена човешка храна. След занятията аз на няколко пъти обядвах с Балдур и Йехова — и този процес не включваше в себе си никаква готика. Ходехме в един ресторант средна ръка на „Садовая“, където ядяхме суши. Всичко си беше съвсем по човешки. Наистина веднъж Йехова си поръча чаша пресен доматен сок — и докато го пиеше, движейки голямата си адамова ябълка, това ми се стори дотолкова отблъскващо, че сериозно се усъмних в способността си да стана вампир. Никакви други действия, напомнящи кръвосмучене или поне намекващи за него, нито Балдур, нито Йехова не извършиха пред мен нито веднъж.

Може би червената течност се приемаше в специални ритуални дни?

Опитвах се да разпитам Балдур и Йехова за технологията на нейната употреба, но всеки път получавах все същия отговор, който ми даде Енлил Маратович — рано е да се говори за това, изчакай Великото грехопадение.

Явно, мислех си аз, ме очаква специална инициация, след която вампирите ще ме признаят за свой и ще ми открият своите мрачни тайни. И тогава, мислех си аз и свивах юмруци, заедно с тях ще започна… Може би на мен тогава даже ще ми се иска. Каква мерзост…

Впрочем като малък кюфтетата също ми се струваха мерзост. Но ме научиха на тях в края на краищата.

Имах надежда, че отговорът на въпросите ми би могъл да се намери някъде из картотеката. Прелистих каталога още веднъж и действително намерих нещо любопитно.

Беше странна бележка на предпоследната страница на каталога. В отделна клетка се намираше препарат, обозначен така:

„История: Поддръжка на ухапването + Командата на Прилепа“

Клетката беше чак до тавана. Като я отворих, не видях обичайния статив с епруветки. Вместо това открих червена кутийка, подобна на калъф за скъпа перодръжка. Вътре лежеше епруветка — същата като всички останали, само че с червена запушалка. Бях заинтригуван.

Щом дочаках вечерта, аз се реших на дегустация.

Отговор на главния си въпрос не намерих. Но узнах много интересни неща от друга област.

Най-накрая разбрах защо ухапванията на Брама и Енлил Маратович бяха неосезаеми. По-рано си мислех, че е заради някакво анестезиращо вещество, което се впръсква в раничката, както при ухапването на големите тропически кръвопийци. Но грешах.

Оказа се, че между ухапания и хапещия възникваше мигновен психически контакт, подобие на садомазохистичен тандем по схемата „палач-жертва“. Този процес практически не се осъзнаваше от жертвата. Тялото усещаше ухапването и разбираше всичко случващо се — но не на ниво човешка личност, а един етаж по-надолу, в зоната на връзките и валентностите на животинския мозък. Сигналът не успяваше да се изкатери по-нагоре, защото жертвата все едно получаваше мощен шамар, който я вкарваше в кратковременен ступор и блокираше всички стандартни реакции.

Ролята на шамара се изпълняваше от специална психическа команда, която изпращаше езикът. Вампирите я наричаха „Крясъкът на Великия прилеп“. Нейната природа ми беше неясна, но със сигурност крясъкът не беше физически звук. Тази команда беше на много милиони години — тя притежаваше такава сила, че мигновено подчиняваше даже едър динозавър.

Работата тук не беше в насилственото потискане на чуждата воля. По-скоро напомняше своеобразен биологически пакт, сформирал се за много милиони години — покорното животно споделяше своята кръв, но запазваше живота си. Крясъкът на Великия прилеп се отнасяше към съвсем друга земна епоха, но древните области на мозъка все още помнеха целия свързан с нея ужас.

За съжаление, препаратът от червения калъф беше щателно пречистен и не съдържаше информация кой е използвал тази команда в древността. Затова пък се изясниха някои научни детайли. Например узнах, че командата не се фиксираше от висшите психически центрове, тъй като целият свързан с нея процес заемаше всичко на всичко триста и петдесет милисекунди, което беше по-малко от праговата продължителност на събитията, фиксирани от човека и другите едри животни. В паметта на ухапания не оставаше нищо — а даже и да оставаше, то защитната реакция на мозъка беше незабавното изтласкване.

Какво чувстваха хората по време на ухапването? Реакцията леко се различаваше. Можеше да бъде ирационална тъга, лошо предчувствие, внезапна слабост. В главата се появяваха неприятни мисли. Припомняха се умрели роднини, просрочени кредити, пропуснати футболни репортажи — умът на жертвата сам замаскираше ставащото по всички достъпни начини. Навярно това беше най-необичайният от всички изобретени от еволюцията защитни механизми.

Същевременно узнах и тайната на своите нови кучешки зъби. Те бяха, както вече казах, с обичайния размер и форма и практически по нищо не се отличаваха от моите собствени — само дето бяха малко по-бели. Както се изясни, кожата на жертвата пробиваха не самите зъби, а генерираният от тях електрически разряд, нещо като искрата в запалка с пиезокристал. Електрическите жлези се разполагаха в небцето на вампира, по краищата на втория мозък — там, където по-рано се намираха сливиците. След разряда над раничката в кожата на ухапания възникваше мъничка зона на вакуум, в която се засмукваха няколко капки кръв. Ухапването се съпровождаше от рязко и практически невидимо тръсване на главата — вампирът улавяше капките кръв в полет и ги притискаше с език към небцето, след което започваше дегустацията. По кожата на ухапания в идеалния вариант не оставаха никакви следи. В краен случай там можеше да паднат една-две капчици червена течност — кръвотечение след ухапването нямаше никога. За жертвата то беше напълно безвредно.

Освен тези сведения препаратът съдържаше нещо като инструкция на тема „как да се държим по време на ухапване“. Това бяха съвети от тактически характер.

На вампира се препоръчваше да се престори, че иска да каже тихо нещо на жертвата. Трябваше да се съблюдава предпазливост — околните не биваше да си помислят, че вампирът плюе в ухото на жертвата, шепне й непристойни неща, вдъхва аромата на чужд парфюм и тъй нататък — колкото са защитниците на обществения морал, толкова интерпретации би могло да има.

И всичко това тепърва ме очакваше.

Художникът Дейнека има такава картина — „Бъдещи летци“: млади момчета на брега мечтателно гледат в небето към лекия контур на далечен самолет. Ако аз рисувах картина „Бъдещ вампир“, тя би изглеждала така: блед юноша седи в дълбоко кресло край черната дупка на камината и запленено гледа снимка на прилеп.