Виктор Пелевин
Empire V (15)

Агрегатът „М5“

Кабинетът на Енлил Маратович беше голяма строга стая, облицована с дъб. До стената стояха доста скромно бюро и въртящ се стол. Затова пък в самия център на кабинета се извисяваше старинно дървено кресло с висока резбована облегалка. Беше украсено с потъмняла позлата и аз си помислих, че така би могъл да изглежда първият в историята електрически стол, разработен от Леонардо да Винчи в онези редки спокойни дни, когато не му се е налагало да охранява мумията на Мария Магдалена от агентите на озверелия Ватикан. Явно Енлил Маратович слагаше на този трон на позора провинилите се вампири и им четеше конско иззад бюрото си.

Над бюрото висеше картина. Изобразяваше странна сцена, подобна на лечебна процедура във викторианска лудница. Край пламтяща камина седяха петима души с фракове и цилиндри. Те бяха привързани към своите кресла за ръцете и краката, а телата им бяха пристегнати към тях с широки кожени ремъци като в някакъв древен самолет. В устата на всеки бе поставена пръчка, удържана със завързана на тила кърпа (с такава пръчка, спомних си аз, разтваряха зъбите на епилептик по време на припадък, за да не си отхапе езика). Художникът майсторски беше предал отблясъците на пламъка по черната повърхност на цилиндрите. Освен това на картината се виждаше човек в дълга тъмночервена роба — но той стоеше в полумрак и можеше да се различи само контурът на тялото му.

На другата стена висяха две щампи. На първата широко разперена сянка се носеше над нощната земя (названието беше Alan Greenspan’s Last Flight)^[25]. На втората аленееше изобразен в три проекции карамфил с блок от едро набран текст:

Средства на информационната агресия на империализма.

Карамфил вътрешноцевен, подкалибрен. Намира се на въоръжение при бойните плувци на CNN, диверсионно-разузнавателните групи на ВВС, мобилните десантни отряди на германските Telewaffen и други спецчасти на страните от НАТО.

Други забележителности в кабинета нямаше, освен може би металния модел на първия спътник на Земята върху бюрото на Енлил Маратович и стоящото до него сребърно преспапие (Пушкин в сюртук и цилиндър лежеше на хълбок, подпрял умиротвореното си лице с юмрук — съвсем като умиращ Буда). Под Пушкин имаше купче чисти листове за писане, до тях — сувенирна химикалка във вид на мъничък меч. В кабинета се носеше аромат на кафе, но кафемашина не се виждаше — може би беше скрита в шкафа.

Подредената чистота на това място кой знае защо пораждаше ужасяващо чувство — сякаш току-що тук са убили някого, скрили са трупа и са измили червената течност. Впрочем такива асоциации можеше да възникнат у мен заради тъмния каменен под с черни пролуки между плочите — в него определено имаше нещо древно и мрачно.

Енлил Маратович ми посочи креслото в центъра на стаята, а сам седна зад бюрото.

— И така — рече той, като вдигна очи към мен, — за баблоса вече си чул?

Кимнах.

— Какво знаеш за него?

— Вампирите събират стари банкноти, пропити с човешката жизнена сила — отговорих аз. — А после правят нещо с тях. Сигурно спиртна настойка. Или ги запарват.

Енлил Маратович се засмя.

— Общувал си с Хера? Тая версия вече сме я чували. Остроумно, свежо и както сега казвате, готично. Обаче е извън мишената. Старите банкноти не се пропиват с енергия, те се пропиват само с човешка пот. И бъкат от микроби. Не бих пил тяхна настойка дори по лична заповед на другаря Сталин. Банкнотите действително играят роля в нашите ритуали, но тя е чисто символична и няма отношение към божествената напитка. Още един опит?

Помислих си, че щом Хера греши, правилният отговор може да се окаже моята собствена версия.

— Може би вампирите правят нещо специално с парите по сметките? Събират голяма сума някъде в някой офшор, а после… Някак докарват парите до течно състояние?

Енлил Маратович пак се засмя. Нашата беседа явно му доставяше удоволствие.

— Рама — каза той, — та нима могат вампирите да използват финансите по-иначе от хората? Та нали парите са просто абстракция.

— Това е много конкретна абстракция — казах аз.

— Да. Но съгласи се, че парите не съществуват извън пределите на ума.

— Няма да се съглася — отвърнах. — Както вие сам обичате да разказвате на всички, в живота ми имаше период, когато работех като хамалин в универмага и получавах заплата. И аз определено мога да кажа, че нея я плащаха от точка извън пределите на моя ум. Ако можех да я получавам направо от ума си, за какво щях да се разкарвам всяка сутрин?

— Но ако ти дадеш твоята заплата например на една крава, тя не би те разбрала. И не толкова заради това, че са ти плащали оскърбително малко. За нея твоята заплата би била просто топче измачкана хартия. Никакви пари няма в обкръжаващия човека свят. Има само активност на човешкия ум по техен повод. Запомни: парите не са истинската същност, а обективация.

— Какво е обективация?

— Ще приведа пример. Представи си, че в Бастилията лежи затворник, извършил някакво мрачно престъпление. Веднъж на разсъмване го качват на карета и го карат в Париж. По пътя той разбира, че го карат на екзекуция. На площада има тълпа народ. Извеждат го на ешафода, четат му присъдата, слагат го на гилотината… Удар на острието и главата изхвърча в кошницата…

Енлил Маратович се плесна с длан по коляното.

— И? — попитах аз нервно.

— В този момент той се събужда и си спомня, че не е затворник, а хамалин от универмага. Върху когото, докато е спял, на врата му е паднало голямо ветрило във вид на сърце, висящо над леглото.

— То никога нямаше да падне — тихо казах аз. — Беше залепено.

Енлил Маратович не обърна внимание на моята реплика.

— С други думи казано — продължи той, — в реалността се случва нещо такова, което човек не разбира, защото спи. Но той не може да игнорира напълно ставащото. И тогава умът на спящия създава подробен и сложен сън, за да обясни някак всичко. Такъв сън се нарича обективация.

— Разбрах — казах аз. — Искате да кажете, че парите са ярък сън, който хората сънуват, за да си обяснят нещо, което чувстват, но не разбират.

— Точно така.

— А според мен — казах аз — хората много добре разбират всичко.

— Мислят си, че разбират.

— Та нали да разбираш означава именно да мислиш. А да мислиш означава да разбираш.

Енлил Маратович внимателно ме погледна.

— Знаеш ли какво си мисли кравата, която цял живот я доят с доилен агрегат? — попита той.

— Кравата не мисли.

— Не, мисли. Просто не като хората. Не с абстрактни понятия, а с емоционални рефлекси. И на своето ниво тя също много добре разбира ставащото.

— Как?

— Тя смята, че хората са нейни деца-изроди. Ужасни. Неуспешни. Но все пак нейни родни деца. Които тя трябва да нахрани, защото иначе ще страдат от глад. И затова всеки ден преживя детелина и се старае да им даде колкото се може повече мляко…

Телефонът на Енлил Маратович зазвъня. Той вдигна и го поднесе към ухото си.

— Не, още дълго — отговори той. — Давай засега по текущите въпроси. Жребият ще е през нощта.

Сгъна телефона и го бутна в джоба си.

— Тъй то — каза той. — Остана ти само да сглобиш фрагментите в една картина. Можеш ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Замисли се за това! — каза Енлил Маратович, вдигнал назидателно пръст. — Аз те доведох направо до прага на нашия свят. Сложих те пред вратата му. Но ти не можеш да я отвориш. Какво ти да я отвориш, ти даже не можеш да я видиш… Нашият свят е скрит така надеждно, че ако не те вмъкнем вътре за ръката, то никога няма да разбереш, че той съществува. Ето това, Рама, е абсолютната маскировка.

— Може би — отвърнах — просто аз съм глупавичък.

— Не само ти. Всички хора. И колкото са по-умни, толкова са по-глупави. Човешкият ум е или микроскоп, през който човек разглежда пода на своята килия, или телескоп, през който гледа звездното небе оттатък прозореца. Но самия себе си той не вижда в правилна перспектива.

— А какво е правилна перспектива?

— Аз именно за нея ти говоря, слушай внимателно. Парите са просто обективация, необходима, за да обясни рационално на човека спазмите на паричната цицка — това ментално напрежение, в което през цялото време пребивава умът „Б“. Доколкото умът „Б“ работи постоянно, това означава, че…

Дойде ми на ум налудничава мисъл.

— Вампирите доят човека дистанционно? — издишах аз.

Енлил Маратович засия.

— Умник. Ама разбира се!

— Но… То така не става — казах аз объркано.

— Спомни си откъде се взема медът.

— Да — казах аз. — Пчелата носи меда сама. Но тя долита за целта в кошера. Медът не може да се предаде по въздуха.

— Медът не може. А жизнената сила може.

— По какъв начин? — попитах.

Енлил Маратович взе от бюрото химикалка, придърпа към себе си лист хартия и нарисува на него следната схема:

 

 

— Имаш ли представа какво са радиовълните? — попита той.

Кимнах. После помислих още малко и поклатих отрицателно глава.

— Най-просто казано — започна Енлил Маратович, — радиопредавателят е устройство, което гони електроните по метален щифт. Напред-назад по синусоида. Щифтът се нарича антена. От това се образуват радиовълни, които летят със скоростта на светлината. За да се улови енергията на тези вълни, е нужна друга антена. Антените трябва да имат размер, пропорционален на дължината на вълната, защото енергията се предава на принципа на резонанса. Нали знаеш — когато удрят по един камертон, а до него започва да звучи друг. За да зазвъни в отговор вторият камертон, той трябва да е същият като първия. На практика, разбира се, всичко е по-сложно — за да се предава и приема енергия, тя трябва по специален начин да се фокусира в сноп, правилно да се разположат антените в пространството и тъй нататък. Но принципът е същият… Сега да нарисуваме друга картинка…

Енлил Маратович обърна листа и нарисува следното:

 

 

— Искате да кажете, че умът „Б“ е предаваща антена? — попитах аз.

Той кимна.

— А какво си мисли човекът, когато антената работи? — Трудно е да се каже — рече Енлил Маратович. — Променя се в зависимост от това какъв е човекът — корпоративен мениджър със смартфон, получен за награда, или търговец на плодове край метрото. Но във вътрешния диалог на съвременния градски жител винаги в една или друга форма се повтарят два модела. Първият е такъв: човек си мисли — аз ще успея! Ще постигна! Ще докажа на всички! Гърлата ще им прегриза! Ще изтръскам всички пари от тоя скапан свят!

— Случва се — съгласих се аз.

— А освен това се случва така: човекът си мисли — аз успях! Аз постигнах! Доказах на всички! Прегризах им гърлата!

— Случва се и така — потвърдих аз.

— И двата процеса, редувайки се, овладяват едно и също съзнание и могат да се разглеждат като един и същ мислопоток, изменящ циклично своето направление. Това е един вид променлив ток, движещ се по антената, излъчваща жизнената сила на човек в пространството. Но хората не умеят нито да улавят, нито да регистрират това излъчване. То може да бъде уловено само от жив приемник, а не от механичен прибор. Понякога тази енергия я наричат „биополе“, но какво е, никой от хората не разбира.

— А ако човек не казва „ще постигна“ или „постигнах“?

— Казва. Какво му остава? Всички други процеси в съзнанието бързо се гасят. За това работи всичкият гламур и дискурс.

— Но не всички хора се стремят към постижения — казах аз. — Гламурът и дискурсът не са интересни на всички. На клошарите и алкохолиците те въобще са им през оная работа.

— Само изглежда така, защото в техния свят постиженията са с друг формат — отвърна Енлил Маратович. — Но своя Фуджи, макар и малка и одрайфана, си има навсякъде.

Въздъхнах. Тези цитати от моя жизнен опит взеха да ме изморяват.

— Човек е зает постоянно с решаването на въпроса за парите — продължи Енлил Маратович. — Просто този процес приема множество различни неотчетливи форми. Може да изглежда, че човек лежи на плажа и нищо не прави. А всъщност той пресмята колко струва яхтата на хоризонта и какво трябва да направи в живота си, за да си купи същата. А жена му гледа жената от съседния шезлонг и съобразява истински ли са й на онази чантичката и очилата, колко струват такива инжекции ботокс и такава липосукция на задника и чие бунгало е по-скъпо. В центъра на всички подобни психически вихри присъства централната абстракция — идеята за парите. И всеки път, когато тези вихри възникват в съзнанието на човека, протича доене на паричната цицка. Изкуството на потреблението, любимите брандове, стилистичните решения са привидни. А зад тях е скрито едно — човекът е изял виенски шницел и го преработва в агрегата „ем пет“.

Не бях чувал по-рано този израз.

— Агрегат „ем пет“? — повторих. — Какво е това?

— Агрегати в икономиката се наричат състоянията на парите. „Ем нула“, „ем едно“, „ем две“ и „ем три“ са форми на наличност, парични документи и финансови задължения. Агрегатът „ем четири“ включва устна договорка за рушвет, наричат го още „ем-че“ или „ем-чу“ — в чест на Ернесто Че Гевара и на Анатолий Борисович Чубайс. Но всичко това са просто миражи, съществуващи само в съзнанието на хората. А виж, „ем пет“ е нещо принципно различно. Това е особен род психична енергия, която човек отделя в процеса на борбата за останалите агрегати. Агрегатът „ем пет“ съществува реално. Всички останали състояния на парите са просто обективация на тази енергия.

— Я чакайте! — рекох. — Отначало вие казахте, че пари в природата няма. А сега говорите за агрегата „ем пет“, който реално съществува. Излиза, че парите ту съществуват, ту не.

Енлил Маратович бутна към мен листа с първата рисунка.

— Гледай — каза той. — Мозъкът е прибор, който произвежда това, което ние наричаме миро. Този прибор може не само да приема сигнали, но и да ги излъчва. Ако настроим всички такива прибори еднакво и фокусираме вниманието на всички хора върху една и съща абстракция, всички предаватели ще предават енергия на една дължина на вълната. Точно тази дължина на вълната са парите.

— Парите са дължина на вълна? — попитах.

— Да. За дължината на вълната не може да се каже, че съществува, защото е просто умствено понятие и извън пределите на главата няма никаква дължина на вълната. Но не може и да се каже, че дължината на вълната не съществува, защото всяка вълна може да бъде измерена. Сега разбра ли?

— Една секунда — казах. — Но нали парите в различните региони са различни. Ако московчаните получават долари в плик, те, какво, да не изпращат своята жизнена сила в Америка?

Енлил Маратович се засмя.

— Не е съвсем тъй. Парите са си пари, независимо как се наричат и какви са на цвят. Просто абстракция. Затова дължината на вълната навсякъде е една и съща. Но сигналът има не само честота, но и форма. Тази форма може да се променя силно. Някога замислял ли си се защо по света съществуват различни езици, различни нации и страни?

Свих рамене.

— Така се е получило.

— Получава се писмото. А всичко останало си има механизъм. По света има суверенни общности на вампирите. Националната култура, към която принадлежи човек, е нещо като клеймото, с което дамгосват добитъка. То е като шифър на ключалката. Или код за достъп. Всяка вампирска общност може да дои само своя добитък. Затова, макар процесът на производство на парите да е навсякъде един и същ, неговата културна обективация може забележимо да се различава.

— Искате да кажете, че смисълът на човешката култура е само в това? — попитах аз.

— Е, защо. Не само.

— А в какво още?

Енлил Маратович се замисли.

— Как да ти го обясня… Значи, представи си, че един човек седи в гола бетонна клетка и произвежда електричество. Да допуснем, че бута напред-назад железни лостове, стърчащи от стената. Нали няма дълго да издържи така. Ще започне да мисли — абе, какво правя аз тука? А защо от сутрин до вечер ги дърпам тия ръчки? А дали да не изляза навън? Ще започне ли, как смяташ?

— Вероятно — съгласих се аз.

— Но ако закачим пред човека плазмен телевизор и въртим на него видеокасета с гледки от Венеция, а лостовете оформим като веслата на гондола, плаваща по канала… И още за две седмици в годината правим лостовете на щеки за ски и показваме на екрана Куршевел… Гребецът няма да има въпроси. Ще има само страх да не си загуби мястото на веслата. Затова ще гребе с повече ентусиазъм.

— Но той навярно ще забележи, че гледките се повтарят?

— О, да — въздъхна Енлил Маратович. — За това е говорил още Соломон. Оня, дето е в Библията. Затова продължителността на човешкия живот е разчетена така, че хората да не успяват да си направят сериозни изводи от ставащото.

— Аз друго не разбирам — казах. — Та нали на тоя телевизор може да се показва каквото си щеш. Ако щеш Венеция ако щеш Слънчевия град. Кой решава какво ще видят гребците?

— Как кой. Те сами го решават.

— Сами? А защо тогава ние толкова години гледаме тази… това…

Енлил Маратович се подсмихна.

— Главно затова — отвърна той, — за да може вторият том от спомените на певеца Филип Киркоров да се казва „На гребците пях“…

Метафората беше ясна. Не се разбираше защо точно втори том. Помислих си, че на Енлил Маратович най-вероятно ще му се прииска да ме гости с някоя от своите шегички, но все пак не се сдържах и зададох въпроса:

— А защо точно втори?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

Кимнах.

— Ами защото — каза Енлил Маратович — първият том се нарича „И звезда с путка разговаря“^[26]. Ха-ха-ха-ха!

Въздъхнах и погледнах първата рисунка. След това прехвърлих поглед на втората. Празнотата в десния й край изглеждаше тайнствена и даже страшна.

— Какво има тук? — попитах аз и я посочих с пръст.

— Искаш ли да разбереш?

Кимнах.

Енлил Маратович отвори чекмеджето на бюрото, извади от него някакъв предмет и ми го подхвърли.

— Дръж!

В ръцете ми попадна тъмен флакон във вид на прилеп, сгънал криле. Едно към едно с онзи, който ми изпратиха в деня на Великото грехопадение. Разбрах всичко.

— Искате аз отново…

— Ами няма друг начин.

Пак ме обзе притеснение. Енлил Маратович се усмихна ободряващо.

— Халдеите — каза той — са склонни да разглеждат живота като метафорично изкачване на зикурат, на чийто връх ги очаква богинята Ищар. Халдеите са чували за Вавилонската кула и си мислят, че разбират за какво става дума. Но хората търсят не там, където трябва. Сакралната символика често трябва да се разбира точно наопаки. Горе е долу. Пустотата е изпълване. Най-великата кариера всъщност е абсолютно падение, истинският стадион е пирамида, а най-високата кула е най-дълбока пропаст. Върхът на Фуджи е на самото дъно, Рама. Та нали вече си го правил…

Кой знае защо, това заклинание подейства. Аз извадих от флакона тапата-череп, излях единствената капка от препарата върху езика си и я втрих в небцето. След като изчака няколко секунди, Енлил Маратович каза:

— Не се задържай там. Имаш много работа горе.

— Къде е това „там“? — попитах.

Енлил Маратович се усмихна още по-широко.

— Вампирът си има девиз — към тъмнината, назад и надолу!

— Това го разбирам — казах. — Имам предвид, накъде да вървя сега?

— Ами ето натам — рече Енлил Маратович, вдигна ръка и натисна стоящия пред него спътник.

Стаята изведнъж тръгна назад и нагоре. В следващия миг разбрах, че не стаята се движи, ами моето готическо кресло се е катурнало връз разтворилия се под и преди да успея да извикам, вече се плъзгах по гръб по наклонен улей от някакъв полиран материал — към тъмнината, назад и надолу, както ми беше обещано. Уплаших се, че ей сега ще си ударя главата, и се опитах да я закрия с ръце, но улеят свърши и аз полетях в бездънната черна пустота.

Няколко секунди крещях и се мъчех да се хвана за въздуха с ръце. Когато най-накрая успях, разбрах, че това вече не са ръце.