Виктор Пелевин
Empire V (6)

Йехова

Ако Балдур разясняваше всеки въпрос така конкретно, че беше мъчно да не схванеш същността му, то Йехова притежаваше друго достойнство. Той умееше с няколко думи да обозначи цяло смислово поле или да те ориентира в сложния лабиринт на понятията. Често прибягваше към неочаквани сравнения.

— Ако искаш да разбереш какво представлява човешката култура — каза той веднъж, — спомни си за жителите на Полинезия. Там има племена, обожествяващи технологията на белия човек. Особено важи за самолетите, които летят по небето и докарват всякакви вкусни и красиви неща. Такава вяра се нарича „карго-култ“. Аборигените строят ритуални летища, за да може, тъй да се каже, да дочакат кока-кола от небето…

В главата ми протече обичайната реакция от серията „всичко, станало не с мен, помня“.

— Не — казах. — Това са дивотии. Аборигените са разправяли така на американските антрополози, за да се отърват по-бързо от тях. Антрополозите все едно нямало да повярват, че те могат да имат други желания. Духовната същност на карго-култа е по-дълбока. Жителите на Меланезия, където възникнал той, били толкова потресени от подвизите на камикадзетата, че построили за тях ритуални летища, канейки техните души да се преродят на архипелага — в случай че не им стигне място в храма на Ясукуни.^[9]

— Не съм го чувал, интересно — каза Йехова. — Но това не променя нищо. Аборигените строят не само фалшиви писти. А и те правят самолети от насипи пръст, от пясък, от слама — сигурно за да има къде да живеят душите на камикадзетата. Тези самолети могат да бъдат много внушителни. Възможно е да имат по десет двигателя, направени от стари варели и кофи. От художествена гледна точка могат да бъдат шедьоври. Но самолетите от пръст не летят. Същото се отнася и за човешкия дискурс. Вампирът в никакъв случай не бива да го приема насериозно.

Разказах за този разговор на Балдур.

— Излиза, че аз също се уча да строя насипни самолети от пясък и слама?

Балдур ме измери с огнен поглед.

— И не само — отговори той. — Освен това ти се учиш да се гиздиш като педал. Та всички да си мислят, че покрай твоя самолет от пръст минава тръба с кинти, и да те мразят още по-силно. Забрави ли кой си. Рама? Ти си вампир!

Няколко дни размишлявах над думите на Йехова, докато четях интернет избрани образци на родния дискурс, в това число и опусите на мойто татенце за „плебса“ и за „отговорните елити“. Сега разбирах практически всичко в тях, включително препратките към други текстове, намеците и културните референции. Случваше се да са остроумни, фини и добре написани. И все пак Йехова беше прав — тези самолети не бяха предназначени за летене. Срещах много умни думи, но всички те кънтяха мъртво и нагло, като огърлицата на людоед, направена от заблудени европейски монети.

Ето какво записах в тетрадката си:

„Московският карго-дискурс се отличава от полинезийския карго-култ по това, че вместо манипулации с отломките на чужда авиационна техника се използват фокуси с фрагменти от зает жаргон. Терминологичният камуфлаж в статията на «експерт» изпълнява същата функция като ярко оранжевия lifejacket от падналия «Боинг» за африкански ловец на глави — това е не само разновидност на маскировката, но и бойна окраска. Естетическа проекция на карго-дискурса се явява карго-гламура, заставящ небогатата офисна младеж да се отказва от пълноценното хранене, за да си купи скъпа бизнес-униформа.“

Когато с гордост показах тази бележка на Йехова, той завъртя пръст на слепоочието си и каза:

— Рама, ти не си разбрал най-важното. Ти, изглежда, си мислиш, че московският карго-дискурс е вторичен по отношение на нюйоркския или парижкия и в това е целият проблем. Но всичко въобще не е така. Всяка една човешка култура е карго-култура. И самолетите от пръст на едното племе не могат да бъдат по-добри, отколкото самолетите от пръст на другото.

— Защо? — попитах.

— Ами защото самолетите от пръст не се поддават на сравнителен анализ. Те не летят и нямат никакви технически характеристики, които могат да бъдат съотнесени. Те имат само една функция — магическата. А тя не зависи от броя на кофите под крилете и от техния цвят.

— Но ако около нас има единствено самолети от пръст, то какво копират хората? — попитах аз. — Та нали за да възникне карго-култът, трябва в небето да прелети поне един истински самолет.

— Този самолет е прелетял не в небето — отвърна Йехова. — Той е прелетял през човешкия ум. И това е бил Великият прилеп.

— Имате предвид вампирите?

— Да — каза Йехова. — Но сега е безсмислено да обсъждаме тази тема. Нямаш достатъчно знания.

— Само един въпрос — казах. — Вие казвате, че цялата човешка култура е карго-култура. А какво строят тогава хората вместо самолети от пръст?

— Градове.

— Градове?

— Да — отвърна Йехова. — И всичко останало.

Опитах се да поговоря с Балдур, но той също отказа да обсъжда тази тема.

— Рано е — рече той. — Не бързай. Знанията трябва да се усвояват в определена последователност. Това, което минаваме днес, трябва да стане основа за онова, което ще узнаеш утре. Строежът на нова къща не бива да се започва от тавана.

На мен ми оставаше само да се съглася.

Още един социален навик, който трябваше да овладея, беше „вамподуховността“ (понякога Йехова казваше „метродуховност“, от което аз си направих извод, че е горе-долу едно и също). Йехова я определяше така: „престижно потребление на показ в областта на духа“. В практически план вамподуховността се свеждаше до демонстрации на достъпа до древни духовни традиции в зоната на тяхната максимална закритост — в списъка влизаха фотосесии с Далай Лама, документално удостоверени запознанства със суфистки шейхове и латиноамерикански шамани, нощни хеликоптерни посещения на Атон и тъй нататък.

— Нима и тук е същото? — зададох аз горчивия и не напълно понятен въпрос.

— И тук, и навсякъде — каза Йехова. — И винаги. Погледни какво става по време на общуването между хората. Защо човек си отваря устата?

Аз свих рамене.

— Най-важната мисъл, която човек се опитва да предаде на другите, се състои в това, че той има достъп до много по-престижно потребление, отколкото биха могли да си помислят за него. Същевременно той се старае да обясни на околните, че техният тип потребление е доста по-малко престижен, отколкото са имали наивността да смятат. На това са подчинени всички социални маневри. Нещо повече, само тези въпроси предизвикват у хората устойчиви емоции.

— Въобще през живота ми се е случвало да срещна и други хора — казах аз с лека ирония.

Йехова ме погледна кротко.

— Рама — каза той, — ето, точно сега ти се опитваш да ми предадеш мисълта, че имаш достъп до по-престижно потребление от мен, а моят тип потребление, както казват сега, го духа под водата. Само че става дума за потребление в сферата на общуването. Именно за това движение на човешките души говоря и аз. Нищо друго няма да срещнеш у хората, колкото и да търсиш. Ще се променя само конкретният тип потребление, за който става дума. Може да бъде потребление на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и тъй нататък.

— Отвратително — казах аз искрено.

Йехова вдигна пръст.

— Но човекът в никакъв случай не трябва да бъде презиран заради това — каза той. — Запомни хубаво, за вампира е също толкова срамно, както за човек, да се смее на кравата, понеже между краката й се мотае уродливото тлъсто виме. Ние сме култивирали хората. Рама. Затова трябва да ги обичаме и да ги жалим. Такива, каквито са. Освен нас никой друг няма да ги пожали.

— Добре — казах аз. — А какво трябва да се прави, когато някой от тях изкара своята снимка с Далай Лама?

— Трябва в отговор да му покажеш снимка, на която ти си до Христос, Буда и Мохамед… Впрочем по-разумно ще е, ако Мохамед го няма. Достатъчна е стрелка, сочеща към края на снимката, до която да пише „там е Мохамед“…

Ние често употребявахме думата „духовност“ и на мен в края на краищата ми стана интересно какъв е нейният смисъл. Докато изучавах тази тема по метода на случайните дегустации, обобщих наблюденията си в следната бележка:

„“Духовността" на руския живот означава, че главният произвеждан и потребяван продукт в Русия не е материалното благо, а тежкареенето. „Бездуховност“ е неумението да тежкарееш по надлежния начин. Умението идва с опита и парите, затова няма нищо по-бездуховно (т.е. нетежкарско) от младшия мениджър."

Курсът по гламур беше голям по обем, но почти не се запомняше на съзнателно ниво. В него имаше много дегустации — на мен ми се наложи да изпробвам невероятно количество нелепи образци, всеки от които добавяше ново топузче в чувала на жизнения опит, набъбващ зад гърба ми. И досега не мога да разбера как съм могъл да гълтам такива неща:

 

„шафрантийка $%“

 

„blow-вам ви“

 

„cavalli №3“

 

„мноу!“

 

„баси Машата ц.“

 

„чечки“

 

Но набезите в мътната мъгла на чуждите души не бяха напразни. Аз все по-ясно осъзнавах случващото се наоколо. Натъкнех ли се на репортаж за сезона на променадните концерти в Архангелск или на статия за втория фестивал на подмосковските яхти на езерото Усойнишка мъгла, аз вече не се стеснявах заради осъзнаването на собственото си нищожество, а разбирах, че по мен водят огън идеологическите работници на режима, новите автоматчици на партията, дошли на смяна на закапечетата и ансамблите за народни танци.

Същото се отнасяше и за дискурса. Започвах да се досещам, че схватката между двама интелектуалци, в която единият влиза в ролята на вярно куче на режима, а другият безстрашно го атакува от всички възможни страни, не е идеологическа битка, а дует на устна хармоника и концертина, бекграунд, на чийто фон по-изгодно да изпъкне реалната идеология, сияеща от усойнишката мъгла.

— Ако гламурът е идеологията на режима — каза Йехова, — то за нас най-важните изкуства са пиар, джиар, биар и фиар. Или по-просто казано — рекламата.

„Джиар“, струва ми се, означаваше „government relations“. Какво е „биар“ и „фиар“, не знаех, но ме домързя да попитам.

На рекламата бяха посветени два урока. Ние изучавахме не човешките теории по въпроса (Йехова ги нарече шарлатанство), а единствено самата централна технология, еднакво отнасяща се до търговията, политиката и информацията. Йехова я определяше така: без никъде да се прибягва към пряка лъжа, да се създаде от фрагменти на истината картина, която е свързана с реалността точно толкова, доколкото да се вдигнат продажбите. Звучеше просто, но имаше едно важно уточнение — ако връзката с реалността не може да вдигне продажбите (а тя по правило не може), то следва да се свържем с нещо друго. Именно през това иглено ухо и минаваха всички кервани.

Сред примерите, илюстриращи тази идея, беше и следният лингвогеометричен обект:

                За това не се говори.

                Такова нещо не се забравя.

                Ето корена на всичко.

Изворът, от който сме излезли всички ние — и ти,

и онези, които ти засега смяташ за „други“.

Не някъде там в Хималаите — а право в теб.

                Реално и осезаемо.

                Надеждно и сериозно.

                Това е наистина.

Пояснението беше следното:

„Бел. 3. Нетрадиционно позициониране на анално-фалическата пенетрация с привличане на контексти, ортогонални на стандартния дискурс на обекта.“

— А защо кръст? — попитах аз Йехова.

Йехова изтръска от епруветката върху пръста си капчица прозрачна течност, близна я и известно време се вглежда в невидимата далечина.

— Ти не си погледнал по-нататък — каза той. — „Защо кръст?“ — това е слоганът на концепцията.

 

 

Пример за прилагане на централната технология в политическия бизнес беше проектът за лоялистко младежко движение „True Batch на Надежда“ (служебен рубрикатор „Surkoff_Fedayeen/built305“). Проектът беше разчетен да събуди позитивен интерес сред англоезичните СМИ и се основаваше на цитат от късния Набоков, превеждащ ранния Окуджава:

„Nadezhda I shall then be back

When the true batch out boys the riot…“^[10]

Въпросът „защо тръбач?“ не възникна у мен. Краткият курс по реклама остана в миналото и ние се върнахме към общата теория на гламура.

Сега ми е малко смешно да си припомням тази важност, която придавах на своите тогавашни озарения, като ги записвах със спретнат почерк в учебната тетрадка:

„Потребността от научен комунизъм се появява тогава, когато изчезва вярата, че комунизмът може да бъде построен, а потребността от гламура възниква тогава, когато изчезва естествената сексуална привлекателност.“

Впрочем след запознаването със стативите „подиумно месо 05–07“ и „шахидките на Велзевул ultimate“ (някакъв вампир-женомразец беше нарекъл така манекенките) тази мисъл бе подложена на важно уточнение:

„Всичко не е дотам просто. Какво значи естествена сексуална привлекателност? Когато разглеждаш от близко разстояние момиче, смятано за еталон на красотата, се виждат порите по кожата й, косъмчета, пукнатинки. Всъщност това е просто глупаво младо животно, намазано с френски крем. Усещането за красота и безобразие се ражда, когато се отдалечиш от разглеждания обект и чертите на лицето се редуцират до схематична картинка, която се сравнява със съхраняващите се в съзнанието мултипликационни шаблони. Откъде се вземат тези шаблони, не е ясно — но има подозрения, че в наши дни ги доставя вече не инстинктът за размножаване, направляван от генетичния код, а индустрията на гламура. В автоматиката такова принудително управление се нарича «override». И тъй, гламурът е толкова неизчерпаем, колкото и дискурсът.“

 

Имаше и смешни моменти. Един образец попадна в моята програма два пъти, под различни номера. Беше обозначен така:

„куратор на художествени проекти Rh4“

Червената течност принадлежеше на дама на средна възраст, тя действително приличаше на шахидка. Нея я бяха включили в списъците си и Балдур, и Йехова — по тяхно мнение кураторката се подвизаваше точно по средата между гламура и дискурса и беше безценен източник на информация. На мен не ми се стори така. Темата на дегустацията беше изучаването на вътрешния свят на съвременния художник, но кураторката не владееше даже професионалния жаргон — тя се ровеше за него из интернет. Затова пък се изясни трогателен личен детайл — тя бе изпитала оргазъм само веднъж през живота си, когато пиян любовник я бе нарекъл полова въшка на компрадорския капитал.

Изказах пред Йехова своето недоумение и чух, че именно това й преживяване било целта на урока, тъй като напълно разкривало темата. Не повярвах. Тогава той ми даде да опитам още трима художници и един галерист. След което записах в тетрадката си следната бележка:

„Съвременният художник е анална проститутка с изрисуван задник и зашита уста. А галеристът е човек, който се изхитрява да й бъде сутеньор на духа, независимо от абсолютната бездуховност на ставащото.“

Писателите (които ние също минахме в курса по гламур) не бяха кой знае колко по-добри — след запознанството с техния статив аз записах в тетрадката:

„Кое е най-важното за писателя? Да има злобно, помрачено, ревниво и завистливо его. Ако то е налице, то всичко останало ще си дойде от само себе си.“

Разнородните критици, експерти, мрежови и вестникарски културолози (към този момент аз си бях изяснил най-сетне какво е това) влизаха в програмата по линията на дискурса. Половинчасова екскурзия из тяхната вселена ми позволи да формулирам следното правило:

„Временният ръст на пичата въшка е равен на височината на обекта, върху който тя сере, плюс 0,2 милиметра.“

Последната бележка в курса по гламуродискурс гласеше:

„Най-перспективната технология за прокарване на гламура на съвременния етап става антигламурът. «Разобличаването на гламура» инфилтрира гламура даже в онези тъмни кътчета, в които той за нищо на света не би проникнал сам.“

Не всички дегустации имаха понятна цел. Балдур често ме караше да надникна в друг човек само за да се запозная с марка испански обувки от крокодилска кожа или линия мъжки одеколони от Кьолн. Куртоазен английски икономист попадаше в гламурния списък като специалист по сортовете скъп кларет, а след него вървеше запознанството с японски моделиер, произвеждащ най-добрите в света вратовръзки от коприна (както се изясни, той беше син на обесен). Естествено, ставащото ми се струваше напразно пилеене на моите сили.

Но скоро започнах да разбирам, че целта на тези пътешествия беше не само поглъщането на информация, а и трансформация на цялото ми мислене.

Работата е там, че между умствения процес на вампира и на човека има важна разлика. Когато мисли, вампирът използва същите ментални конструкции, както и човекът. Но неговата мисъл се движи между тях по друг маршрут, който се отличава от предсказуемото човешко мислене така, както благородната траектория на носещия се през сумрака прилеп се отличава от кръженето на градския гълъб над зимното бунище.

— Най-добрите сред хората са способни да мислят почти като вампири — каза Балдур. — Те наричат това гениалност.

Коментарът на Йехова беше по-сдържан.

— Относно гениалността не съм сигурен — каза той. — Гениалността не се поддава на анализ, нито на обяснение.         А тук всичко е доста прозрачно. Мисленето става вампирическо тогава, когато количеството дегустации преминава в ново качество на асоциативните връзки.

Технически моят мозък вече беше готов да работи поновому. Но инерцията на човешката природа си вземаше своето. Аз не схващах много неща, които бяха очевидни за моите ментори. Това, което им се струваше логически мост, често за мен беше смислова пропаст.

— Гламурът има два главни аспекта — каза на един от уроците Йехова. — Първо, изгарящият, невероятно мъчителен срам от нищетата и убогостта на своя бит и от телесната си безобразност. Второ, отмъстителното злорадство при вида на нищетата и убогостта, които друг човек не е успял да скрие…

— Но как така? — изумих се аз. — Та нали гламурът е секс, изразен чрез пари. Във всеки случай нещо привлекателно. Къде го тук?

— Мислиш като човек — каза Йехова. — Я ти самият ми кажи къде го тук?

Замислих се. Но нищо не ми дойде наум.

— Не знам — казах.

— Нищо не бива убого или безобразно само по себе си. Необходима е точка на съотнасяне. За да разбере момичето, че е изрод без пукната пара, тя трябва да отвори гламурно списание, където ще й покажат супербогата красавица. Тогава тя ще има с какво да сравнява себе си.

— А защо му е нужно това на момичето?

— Хайде, обясни го сам — каза Йехова.

Замислих се.

— Нужно е… — и изведнъж вампирската логика на правилния отговор ми стана очевидна. — Нужно е, за да може тези, които гламурните списания превръщат в изроди без пукната пара, да продължат да ги финансират от оскъдните си средства!

— Правилно, браво. Но това не е най-важното. Ти говориш за финансирането на гламура, а каква е неговата цел?

— Гламурът движи напред икономиката, защото неговите жертви започват да крадат пари? — изстрелях напосоки аз.

— Това е твърде човешка логика. Но ти не си икономист. Рама, ти си вампир. Съсредоточи се.

Мълчах — нищо не ми идваше наум. Като изчака около минута, Йехова каза:

— Целта на гламура е именно животът на човека да минава в облак от позор и презрение към себе си. Такова състояние, наречено „първороден грях“, е пряк резултат от потреблението на образите на красота, успех и интелектуален блясък. Гламурът и дискурсът потапят своите потребители в убогост, идиотизъм и нищета. Тези качества, разбира се, са относителни. Но страданието, което доставят, е истинско. В това преживяване на позор и убогост минава целият човешки живот.

— А защо е нужен първородният грях?

— За да постави човешкото мислене в строги рамки и да скрие от човека неговото истинско място в симфонията на хора и вампири.

Досещах се, че думата „симфония“ в този контекст означаваше нещо като симбиоза. Но все едно си представих огромен оркестър, където на диригентския пулт стои Йехова — в черен сюртук и с омазана с кръв уста. Помислих и казах:

— Добре. Мога да разбера защо гламурът е маскировка. Но защо казваме същото и за дискурса?

Йехова затвори очи и някак си заприлича на учителя на джедаите Йода.

— През Средните векове никой не е мислел за Америка — каза той. — Нея не се е налагало да я маскират просто защото на никого не му идвало наум да я търси. Тъкмо това е най-добрата маскировка. Ако ние искаме да скрием от хората някакъв обект, достатъчно е да направим така, че за него никой никога да не мисли. За целта е необходимо да държим под наблюдение човешкото мислене, тоест да контролираме дискурса. А властта над дискурса принадлежи на този, който задава границите му. Когато границите са установени, извън техните предели може да скрием цял свят. Именно в него се намираш ти сега. Съгласи се, че светът на вампирите е замаскиран нелошо.

Кимнах.

— Освен това — продължи Йехова — дискурсът е също и магическа маскировка. Ето ти пример. В света има много зло. Никой от хората няма да започне да оспорва това, нали така?

— Така е.

— Но по въпроса кое точно се явява източникът на злото, ежедневно спорят всички вестници. То е едно от най-поразителните неща на света, доколкото човек е способен да разбира природата на злото без обяснения, просто по инстинкт. Да се направи така, че тя да стане непонятна, е сериозен магически акт.

— Да — казах тъжно. — Това, изглежда, е истина.

— Дискурсът служи за нещо като бодлива тел с течащ по нея ток — само че не за човешкото тяло, а за човешкия ум. Той отделя територията, в която не бива да се влиза, от територията, която не може да се напуска.

— А каква е тази територия, която не може да се напуска?

— Как каква? Та точно това е гламурът! Отвори кое да е лъскаво списание и погледни. В центъра е гламурът, а по краищата е дискурсът. Или обратното — в центъра е дискурсът, а по краищата — гламурът. Гламурът винаги е обкръжен или от дискурс, или от пустота и човек няма накъде да бяга. В пустотата няма какво да прави, а през дискурса не може да си пробие път. Остава му само едно — да тъпче гламура.

— А защо е нужно това?

— ГлАмурът има още една функция, за която досега не сме говорили — отвърна Йехова. — Именно тя се явява най-важната за вампирите. Но сега е рано да я обсъждаме. За нея ще разбереш след Великото грехопадение.

— А то кога ще се случи?

Йехова отговори на този въпрос с мълчание.

Ето така, глътка по глътка и крачка по крачка аз се превръщах в културно подкован метросексуал, готов да се гмурне в самото сърце на мрака.