Виктор Пелевин
Empire V (4)

Енлил

Като дете често ми се искаха чудеса. Сигурно не бих се отказал да стана летящ тибетски йога като Миларепа^[4] или ученик на магьосник като Карлос Кастанеда и Хари Потър. Бих се съгласил и с по-обикновена съдба — да стана герой от космоса, да открия нова планета или да напиша един от онези велики романи, които разтърсват човешкото сърце и карат критиците да скърцат със зъби и да мятат изпражнения от дъното на своите ями.

Но да стана вампир… Да смуча кръв…

През нощта ме измъчваха кошмари. Виждах своите познати — те оплакваха бедата ми и се извиняваха, че не са могли да ми помогнат. С наближаване на утрото ми се присъни майка ми. Беше тъжна и ласкава — такава отдавна не я помнех в живота. Притиснала към очите си кърпичка с герба на бароните фон Щорквинкел, тя шептеше:

— Ромочка, душата ми пазеше твоя сън над креватчето ти. Но ти ме залепи за стената с лепило „Момент“ и аз с нищо не можах да ти помогна!

Аз не знаех какво да отговоря — но на помощ дойде езикът, който внимателно гледаше тези сънища заедно с мен (за него, изглежда, нямаше особена разлика между сън и действителност):

— Извинете, но вие не сте неговата майка — каза той с моя глас. — Неговата майка би казала, че той диша това лепило.

След това се събудих.

Лежах в огромен креват, под бродиран балдахин в кафяво и златисто. Също такава кафяво-златна завеса плътно закриваше прозореца, обстановката беше, дето се вика, готическа. На нощното шкафче до кревата стоеше черен ебонитов телефон в стил петдесетте години на миналия век.

Станах и се помъкнах към банята.

Като се видях в огледалото, залитнах назад. Половината от лицето ми покриваха черно-лилави синини около очите, каквито се получават при сътресение на мозъка. Вчера ги нямаше. Изглеждаха ужасяващо. Но всичко останало не беше чак толкова зле. Кръвта я отмих още вечерта, на врата ми, под челюстта, остана само черна засъхнала дупчица, подобна на следа от пронизал кожата гвоздей. От нея не течеше кръв и не ме болеше — беше даже странно, че такава мъничка рана можа да ми причини такава ужасяваща болка.

Устата ми изглеждаше както преди, с изключение на това, че подпухналото небце беше покрито с гъст оранжев налеп. Областта, където се бе появил той, беше леко изтръпнала. Дупчиците на мястото на изпадналите кучешки зъби ужасно ме смъдяха и в черните ранички се виждаха захарнобелите връхчета на новите зъби — те растяха неправдоподобно бързо.

Ядрото вътре в мен вече не ми пречеше — макар че не беше изчезнало никъде. През нощта почти бях свикнал. Усещах равнодушна отчужденост, сякаш всичко се случваше не с мен, а с някакъв друг човек, когото аз наблюдавах от четвъртото измерение. Това придаваше на случващото се приятна незадължителност и изглеждаше като залог за непозната по-рано свобода — но бях все още твърде слаб, за да се занимавам със самоанализ.

След като взех душ, се заех да огледам апартамента. Той поразяваше с размерите си и с мрачния си разкош. Освен спалнята и стаята с картотеката тук имаше стая-киносалон с колекция от маски на стената (сред тях имаше венециански, африкански, китайски и още някакви, които не можах да класифицирам) и още — нещо като гостна с камина и кресла, където на най-почетното място стоеше антикварен радиоприемник в корпус от червено дърво.

Имаше още една стая, чието предназначение така и не можах да разбера — даже не стая, а по-скоро голям килер, чийто под беше покрит с дебели меки възглавници. Неговите стени бяха драпирани с черно кадифе, с изображенията на звездите, планетите и слънцето (всички небесни тела имаха човешки лица — непроницаеми и мрачни). В центъра на килера висеше конструкция, напомняща огромно сребърно стреме. Представляваше лост, прикрепен към огъната метална щанга, която висеше на спускаща се от тавана верига. От стената стърчеше метален вентил, чрез завъртането на който щангата можеше да се спуска и вдига над възглавниците. За какво беше нужно това устройство, не можех да си представя. Освен за да се настани в килера огромен папагал, обичащ самотата… Освен това по стените на килера имаше някакви бели кутийки, наподобяващи датчиците на сигнализация.

Стаята с картотеката, където се застреля Брама, поне ми беше позната. Вече бях прекарал в нея немалко време, затова се почувствах в правото си да я изуча по-детайлно.

Това явно беше работният кабинет на предишния стопанин — макар че в какво би могла да се състои неговата работа, бе трудно да се каже. Като отворих напосоки няколко чекмеджета на картотеката, открих пластмасови лайстни със закрепени към тях цели батареи от епруветки, затворени с черни гумени запушалки. Във всяка имаше по два-три кубика прозрачна течност.

Досещах се какво е това. Митра ми даде да пробвам препарата „Уиндоус Хр-р“ от подобна епруветка. Явно беше някаква вампирична библиотека. Епруветките бяха белязани с цифри и букви. На всяко чекмедже имаше индекс — комбинация от няколко букви и цифри. Явно към библиотеката би трябвало да съществува и каталог.

На стената висяха две картини с голо тяло. На първата в кресло седеше голо момиченце на дванайсетина години. Малко я загрозяваше това, че беше с главата на немладия плешив Набоков — съединителният шев в областта на шията бе прикрит от папийонка на строги буржоазни точки. Картината се казваше „Лолита“.

Втората картина изобразяваше примерно същото момиченце, само че кожата й беше много бяла, а цицки изобщо си нямаше. На тази картина лицето на Набоков беше съвсем старо и повехнало, а маскировъчната папийонка върху съединителния шев бе несъразмерно голяма и пъстра, цялата в някакви комети, петли и географски символи. Тази картина се наричаше „Ада“.

Някои физически особености на детските тела се различаваха — но да гледаш момиченцата, беше неприятно и даже страшно, защото очите на двамата Набоковци внимателно и гнусливо изучаваха гледащия — този ефект неизвестният художник бе успял да предаде майсторски.

На мен изведнъж ми се стори, че във врата ми едва осезаемо лъхна ветрец.

— Владимир Владимирович Набоков като воля и представа — произнесе зад гърба ми звучен бас.

Изплашено се обърнах. На метър от мен стоеше невисок пълен мъж в черно сако върху тъмно поло. Очите му бяха скрити зад огледални черни очила. На пръв поглед беше на петдесет-шейсет години, имаше гъсти вежди, клюнест нос и високо олисяло чело.

— Разбираш ли какво е искал да каже художникът? — попита той.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Романите на Набоков „Лолита“ и „Ада“ са варианти на тройно легло „Владимир е с нас“. Такъв е смисълът.

Погледнах първо Лолита, после Ада — и забелязах, че нейната млечнобяла кожа е порядъчно нацвъкана от мухите.

— Лолита — попитах аз, — това от „LOL“ ли е?

— Не разбрах — каза непознатият.

— „Laughed out loud“ — поясних. — Термин от нета. На руски ще бъде „мра от хилеж“ или „падам от смях“. Излиза, че Лолита е момиче, на което много му е весело.

— Да — въздъхна непознатият. — Други времена, друга култура. Понякога се чувстваш просто като някакъв музеен експонат… Ти чел ли си Набоков?

— Чел съм го — излъгах.

— Е, и как ти се струва?

— Вятър го вее на бяла кобила — казах уверено.

С такава рецензия не беше възможно да се издъниш никога, това отдавна го бях разбрал.

— О, това е в десетката — каза непознатият и се усмихна. — Нощен кошмар на английски е „night mare“, „нощна кобила“. Владимир Владимирович споменава някъде за това. Ама защо пък бяла? А-а-а! Разбирам, разбирам… Най-страшният от кошмарите — безсъницата… Безсъница, унил е твоят взор и страшен… Insomnia, your stare is dull and ashen…^[5] Пепелив, беловлас, бял…

Спомних си, че вратата на задния вход през цялото време оставаше отворена. Явно в апартамента беше влязъл луд.

— Цялата руска история — продължаваше непознатият — се руши в дупката на този нощен кошмар… И най-важното, моментността на прехода от бълнуване към неговото въплъщаване. Конче-вихрогонче… Започнало е с кошмар, с вятъра и бялата кобила — и ето, моля ви се, веднага Будьони на кримския баир. И стекът, и семената от репей…

Той се втренчи в нещо далечно.

А може пък и да не е побъркан, помислих си аз.

— Не разбрах съвсем — попитах вежливо. — А защо романите на писателя Набоков са тройно легло?

— Ами защото между любовниците в неговите книги винаги лежи той самият. И мине се не мине, пуска някоя изтънчена забележка, изисквайки внимание към себе си. Което е неучтиво по отношение на читателя, освен ако, разбира се, той не е геронтофил… Знаеш ли коя ми е любимата еротична книга?

Напорът на непознатия зашеметяваше.

— Не — казах аз.

— „Незнайко на Луната“. Там въобще няма и дума за еротика. Именно затова „Незнайко“ е най-еротичната книга на двайсети век. Четеш и си представяш какво са правили дребосъчетата в своята ракета по време на дългия полет до Луната…

„Не, помислих си аз, със сигурност не е побъркан. Напротив, много разумен човек.“

— Да — казах. — Аз също съм мислил за това, когато бях малък. А вие кой сте?

— Казвам се Енлил Маратович.

— Изплашихте ме.

Той ми подаде хартиена салфетка.

— Имаш мокро на врата. Изтрий го.

Нищо не усещах — но направих така, както той ми нареди. На салфетката останаха две кървави петънца, големи колкото копейка. Веднага разбрах защо той заговори за дребосъчетата.

— Вие също… Нали?

— Други тук не влизат.

— Кой сте вие?

— В човешкия свят биха ме смятали за началство — отвърна Енлил Маратович. — А вампирите ме наричат координатор.

— Ясно — казах. — А аз вече реших, че сте побъркан. Безсъница, Набоков на Луната… Това някакъв ваш начин за отвличане на вниманието ли е? За да не забележат ухапването?

Енлил Маратович се усмихна криво.

— Как се чувстваш?

— Горе-долу.

— Изглеждаш доста скапано, да си го кажем. Но то винаги е така. Донесох ти мехлем, да си намажеш синините за през нощта. До сутринта всичко ще мине. И освен това ти донесох таблетки калций — всеки ден трябва да вземаш по петнайсет броя. Това е за зъбите.

— Благодаря.

— Виждам — каза Енлил Маратович, — че случилото се с тебе не те радва много. Не лъжи, няма нужда. Аз знам. Всичко е наред. И даже е чудесно. Означава, че си свестен човек.

— А нима вампирът трябва да е свестен човек?

Веждите на Енлил Маратович се покатериха високо на челото му.

— Разбира се! — каза той. — Че как иначе?

— Ама нали… — започнах аз, но не довърших.

Исках да кажа, че въобще не е необходимо да бъдеш свестен човек, за да смучеш чуждата кръв, по-скоро обратното, но ми се стори, че ще прозвучи неучтиво.

— Рама — каза Енлил Маратович. — Ти не разбираш кои сме ние всъщност.

— Ние сме вампири. Не е ли така?

— Да. Но всичко, което знаеш за вампирите, не е вярно. Сега ще ти покажа едно-друго. Ела с мен.

Последвах го и влязохме в стаята, където бяха камината и креслата. Енлил Маратович отиде при камината и посочи висящата над нея черно-бяла снимка на прилеп. Снимката беше направена от близко разстояние. Прилепът имаше очички като черни мъниста, стърчащи кучешки уши и сбръчкан нос, подобен на свинска зурличка. Приличаше на кръстоска между прасенце и куче.

— Какво е това? — попитах.

— Това е Desmondus Rotundus. Прилеп-вампир. Среща се в Америка, от двете страни на екватора. Храни се с червената течност от телата на едрите животни. Живее на големи семейства в стари пещери.

— А защо ми го показвате?

Енлил Маратович се отпусна в креслото и с жест ми нареди да седна отсреща. Подчиних се.

— Ако слушаш приказките, които се разказват в Централна Америка за това дребно създание — каза той, — ще ти се стори, че няма на света същество, по-страшно от него. Ще ти кажат, че този прилеп е изчадие на ада. Че може да приема формата на човек, за да подмами жертвата си в дебрите. Че ятата от тези прилепи са способни да умъртвят загубилите се в гората. И маса подобни глупости. Като намерят пещера, в която живеят прилепи-вампири, хората ги прогонват с дим. Или въобще взривяват всичко с динамит…

Той ме погледна така, сякаш трябваше да кажа нещо в отговор. Но аз не знаех какво.

— Хората, по непонятна причина, считат себе си за носители на доброто и светлото — продължи той. — А вампирите са смятани за мрачни рожби на злото. Но ако погледнем само фактите… Пробвай да ми назовеш поне една причина, според която хората са по-добри от прилепите-вампири.

— Може би — казах аз — хората са по-добри, защото си помагат един на друг?

— Хората правят това крайно рядко. А прилепите-вампири си помагат винаги. Те споделят един с друг храната, която носят вкъщи. Друго?

Повече нищо друго не ми дойде на ум.

— Човекът — каза Енлил Маратович — е най-ужасният и безсмислен убиец на Земята. На никое от живите същества около себе си той не е направил нищо добро. А що се отнася до лошото… Трябва ли да изброявам?

Поклатих отрицателно глава.

— А това миниатюрно зверче, което човек е избрал за емблема на своите тайни страхове, не убива никого въобще. То даже не причинява сериозна вреда. Внимателно прорязвайки кожата с предните си резци, то изпива своите два кубика — нито повече, нито по-малко. Какъв проблем е това примерно за бик или за кон? Или за човек? Източването на малко червена течност от жилите се смята за полезно от медицинска гледна точка. Описан е например случай, когато прилеп-вампир спасил умиращ от треска католически монах. Но — той назидателно вдигна нагоре пръст — не е описан нито един случай, когато католически монах е спасил умиращ от треска прилеп…

На това беше трудно да се възрази.

— Запомни, Рама — всички представи на хората за вампирите са лъжливи. Ние съвсем не сме такива злобни чудовища, каквито ни изобразяват…

Погледнах снимката на прилепа. Мъхнатата му муцунка наистина не изглеждаше заплашителна — по-скоро беше умна, нервна и мъничко изплашена.

— А кои сме тогава? — попитах аз.

— Знаеш ли какво е хранителна верига? Или както я наричат понякога, веригата на хранене?

— Нещо като „Макдоналдс“?

— Не съвсем. „Макдоналдс“ е fast-food chain, „верига за бързо хранене“. A food chain, или просто „хранителна верига“, са растенията и животните, свързани едни с други чрез отношението „храна — потребител на храната“. Като заек и питон, като скакалец и жаба…

Той се усмихна и ми намигна.

— … или като жаба и французин. Е, или като французин и гробен червей. Смята се, че хората са върхът на пирамидата, защото те мога да ядат когото си искат, когато си искат и както си искат, и в каквото си искат количество. На това се основава човешкото самоуважение. Но всъщност хранителната верига има и още по-висок етаж, за който хората в тяхното мнозинство нямат представя. Това сме ние, вампирите. Ние сме висшето звено на земята. Предпоследното.

— А кое звено е последното? — попитах аз.

— Бог — отвърна ми Енлил Маратович.

Нищо не казах в отговор, само се притиснах в креслото.

— Вампирите не само са висшето звено в хранителната верига — продължаваше Енлил Маратович, — те са и най-хуманното звено. Високоморално звено.

— Но на мен ми се струва — казах аз, — че да се паразитира върху другите все пак не е хубаво.

— А нима е по-добре да се лишава животното от живот, за да изядем месото му?

Аз пак не намерих какво да кажа.

— Кое е по-хуманно — продължи Енлил Маратович, — да се доят кравите, за да се пие млякото им, или да се убиват, за да станат на кюфтета?

— Да се доят е по-хуманно.

— Разбира се. Даже граф Лев Николаевич Толстой, който е оказал на вампирите голямо влияние, би се съгласил с това. Вампирите, Рама, така и постъпват. Ние никого не убиваме. Във всеки случай с гастрономична цел. Дейността на вампирите повече прилича на млечно животновъдство.

На мен ми се стори, че той малко го поусуква — също като Митра.

— Нещата не могат да бъдат сравнявани — казах. — Хората развъждат кравите специално. При това кравите са изкуствено селектирани. В дивата природа такива не се въдят. Вампирите не са селектирали хората, нали?

— Откъде знаеш?

— Искате да кажете, че вампирите са селектирали изкуствено човека?

— Да — отвърна Енлил Маратович. — Именно това искам да кажа.

Помислих си, че той се шегува. Но лицето му беше напълно сериозно.

— А как вампирите са го направили?

— Ти все едно няма да разбереш, докато не изучиш гламура и дискурса.

— Докато не изуча какво?

Енлил Маратович се засмя.

— Гламура и дискурса — повтори той. — Двете главни вампирически науки. Виждаш ли, ти дори не знаеш какво е това. А се каниш да говориш за такива сложни материи. Когато получиш достойно образование, аз сам ще ти разкажа за историята на сътворението и за това как вампирите използват човешкия ресурс. Сега просто ще си загубим времето.

— А от кога ще изучавам гламур и дискурс?

— От утре. Курсът лекции ще ти водят двамата ни най-добри специалисти, Балдур и Йехова. Те ще дойдат при теб сутринта, така че си легни по-раничко. Други въпроси?

Замислих се.

— Вие казвате, че вампирите са селектирали изкуствено хората. А защо тогава хората ги смятат за злобни чудовища?

— Това прикрива реалното положение на нещата. Пък и така е по-весело.

— Но нали човекоподобните примати съществуват на Земята от много милиони години. А човекът — от стотици хиляди. Как биха могли вампирите да го селектират?

— Вампирите живеят на земята от неизмеримо дълго време. И хората далеч не са първото, което им служи за храна. Но сега, ще повторя, е рано да се говори за това. Имаш ли още някакви въпроси?

— Имам — казах. — Но не знам, може би пак ще ми кажете, че е рано да се говори за това.

— Пробвай.

— Кажете, а по какъв начин вампирът чете мислите на друг човек? Когато смуче кръв ли?

Енлил Маратович се намръщи.

— „Когато смуче кръв“ — повтори той. — Пфу. Запомни, Рама, ние не говорим така. Не стига, че е вулгарно, но това може и да оскърби чувствата на някои вампири. За мен — както и да е. Аз самият мога да вкарам някоя по-пикантна дума. Но виж, другите — той кимна с глава някъде встрани — няма да ти го простят.

— А как говорят вампирите?

— Вампирите казват „по време на дегустация“.

— Добре. По какъв начин вампирът чете мислите на друг човек по време на дегустация?

— Интересува те практическият метод?

— Метода вече го знам — казах аз. — Искам научно обяснение.

Енлил Маратович въздъхна.

— Виждаш ли, Рама, всяко обяснение е функция на съществуващите представи. Ако това е научно обяснение, то ще зависи от представите, които съществуват в науката. Да кажем, през средните векове са смятали, че чумата се предава през порите на тялото. Затова за профилактика на хората им забранявали да ходят на баня, където порите се разширяват. А сега науката смята, че чумата я пренасят бълхите, и за профилактика съветва хората да се къпят колкото се може по-често. Изменят се представите, изменя се и присъдата. Разбираш ли?

Кимнах.

— Та значи — продължи той, — в съвременната наука няма такива представи, които биха позволили, опирайки се на тях, да се отговори научно на твоя въпрос. Аз мога да ти го обясня само чрез пример от друга област, с която си запознат… Ти нали разбираш от компютри?

— Малко — казах аз скромно.

— Оправяш се, и то съвсем не зле — аз видях. Припомни си, защо фирмата Microsoft толкова се стараеше да изтласка от пазара интернет-браузъра Netscape?

Беше ми приятно да блесна с ерудицията си.

— В онези времена никой не знаеше как ще еволюират компютрите — казах аз. — Имаше две концепции за развитие. Според едната цялата лична информация на потребителя трябва да се пази на хард диска. А според другата компютърът се превръща в просто устройство за връзка с мрежата, докато информацията се съхранява в мрежата. Потребителят се включва към линията, въвежда парола и получава достъп до своята клетка. Ако беше победила тази концепция, тогава монополист на пазара щеше да стане не Microsoft, a Netscape.

— Ха тъй! — каза Енлил Маратович. — Именно. Аз самият за нищо на света не бих го формулирал толкова ясно. Сега си представи, че човешкият мозък е компютър, за който никой нищо не знае. Сега учените смятат, че той прилича на хард диск, на който е записано всичко, известно на човека. Но може да се окаже така, че мозъкът е просто модем за връзка с мрежа, в която се съхранява цялата информация. Можеш ли да си го представиш?

— Общо взето, да — казах аз. — Напълно.

— Е, а по-натам е лесно. Когато потребителят се свързва със своята клетка, той въвежда парола. Ако ти прехванеш паролата, можеш да ползваш чуждата клетка точно така, както своята собствена.

— Аха, разбрах. Искате да кажете, че паролата е някакъв информационен код, който се съдържа в кръвта?

— Ама моля ти се, няма нужда да използваш тази дума — намръщи се Енлил Маратович. — Отвиквай от самото начало. Запомни — в писменото общуване може да използваш думата с буквата „к“ колкото искаш, това е нормално. Но в устната реч за вампира това е непристойно и недопустимо.

— А какво да казвам вместо думата с буквата „к“?

— Червената течност — каза Енлил Маратович.

— Червената течност? — повторих.

Няколко пъти вече бях чувал този израз.

— Американизъм — поясни Енлил Маратович. — Англосаксонските вампири казват „red liquid“, а ние копираме. Въобще това е дълга история. През деветнайсети век са казвали „флуид“. После станало неприлично. Когато на мода дошло електричеството, започнали да казват „електролит“ или просто „електро“. След това и тази дума започнала да изглежда груба и започнали да казват „препарат“. После, през деветдесетте, започнаха да казват „разтвор“. А сега, значи, „червената течност“… Пълно безумие, разбира се. Ама не можеш да гребеш срещу течението.

Той си погледна часовника.

— Още въпроси?

— Кажете — попитах аз, — а що за килер е този със закачалката?

— Не е килер — отвърна Енлил Маратович. — Това е хамлет.

— Хамлет? — попитах аз. — От Шекспир?

— Не — каза Енлил Маратович. — От английското „hamlet“, малка махаличка без църква. Така да се каже, безблагодатно убежище. Хамлетът е всичко за нас. Той е свързан с един донякъде срамен и много, много завладяващ аспект от нашия живот. Но за това ще разбереш по-късно.

Той стана от креслото.

— А сега наистина трябва да вървя.

Аз го изпратих до прага.

На вратата той се обърна, поклони се церемониално, погледна ме в очите и каза:

— Радваме се, че отново си с нас.

— Довиждане — промърморих аз.

Вратата се затвори след него.

Разбрах, че последната фраза не беше адресирана към мен. Беше адресирана към езика.