Виктор Пелевин
Empire V (20)

Озирис

Докато си дояждах закуската, на вратата се позвъни — точно в десет часа, едновременно с пиукането на часовника. Не очаквах никого.

На прага стоеше шофьорът на Хера в своя камуфлаж. Видът му беше даже още по-обиден, отколкото миналия път. От него силно лъхаше на ментови дражета.

— Имате писмо — каза той и ми протегна жълт плик без марка и адрес. Точно такъв, в какъвто някога Хера ми изпрати своята снимка. Сърцето ми притупа. Разкъсах плика направо на стълбището. Вътре имаше лист хартия, изписан на ръка:

Здравей, Рама.

Ужасно ми е неприятно, че се получи така по време на нашата среща. Исках да ти позвъня и да те попитам мина ли ти всичко, но си помислих, че може да се обидиш или да го възприемеш като подигравка. Затова реших да ти направя подарък. Стори ми се, че ти също искаш кола като моята. Поговорих с Енлил Маратович. Той ми даде нова, а тази сега е твоя заедно с шофьора. Казва се Иван и едновременно може да ти бъде и телохранител. Затова можеш да го вземеш на следващата ни среща… Доволен ли си? Сега ще бъдеш истински точен пичага със собствен баварец. Надявам се, че мъничко ти вдигнах настроението. Обаждай се.

 

Цунки,

Хера.

 

ЗЫ. Научих адреса на Озирис — чрез Митра. Иван знае къде е. Ако поискаш да отидеш там, само му кажи.

ЗЫ.ЗЫ. Баблосът ще е скоро. Знам го със сигурност.

Вдигнах очи към Иван.

— А Хера сега каква кола има?

— Бентли — отвърна Иван, издишвайки срещу мен ментолов облак. — Какви ще бъдат разпорежданията?

— Слизам след петнайсет минути — казах аз. — Моля, изчакайте ме в колата.

 

 

Озирис живееше в голяма предреволюционна кооперация недалече от „Маяковка“. Асансьорът не работеше и ми се наложи да се изкача пеша до шестия етаж. На стълбите беше тъмно — прозорците на стълбищните площадки бяха закрити с талашитени плоскости.

Такава врата като на апартамента на Озирис не бях виждал отдавна. Беше прощален поздрав от съветската ера (ако, разбира се, не беше ретроспективна дизайнерска изгъзица) — от стената стърчаха не по-малко от десет звънеца, всичките стари, под няколко слоя боя, надписани със страшните фамилии на победилия пролетариат: Носоглазих, Куприянов, Седих, Саломастов и т.н. Фамилията Носоглазих беше написана с размазан химически молив и това кой знае защо ме накара да натисна съответното копче. Зад вратата издрънча звънец. Изчаках минута или две и позвъних на Куприянов. Обади се същият звънец. Взех да натискам копчетата подред — всички те бяха свързани към една и съща противно дрънчаща тенекия, на чийто зов никой не идваше. Тогава потропах на вратата с юмрук.

— Идвам — разнесе се глас в коридора.

Вратата се отвори.

На прага стоеше кльощав блед човек с мустаци като подкова, с черен кожен елек върху възмръсна риза, пусната върху панталоните. Веднага в него ми се привидя нещо трансилванско, макар и за вампир да имаше, бих казал, доста изтощен вид. Но си спомних, че Озирис е толстоист. Може би такъв беше физическият ефект от опрощаването.

— Здравейте, Озирис — казах аз. — Ищар Борисовна ме праща.

Мустакатият мъж вяло се прозя в дланта си.

— Аз не съм Озирис. Аз съм неговият помощник. Влизайте.

Забелязах на врата му квадратче лейкопласт с кафеникаво петънце по средата и разбрах всичко.

Жилището на Озирис на вид изглеждаше като голяма, запусната комунална квартира с петна от авариен ремонт — следи от заварка по радиатора, шпакловка на таван, сноп нови проводници, прекарани покрай древен като марксизма перваз. Една стая — най-голямата, с отворена врата — изглеждаше напълно ремонтирана: подът в нея беше облицован със светъл паркет, а стените — боядисани в бяло. На врата с червен маркер беше написано:

МОСКВА КОЛБАСНА СТОЛИЦА ПРЕКРАСНА

Изглежда, там наистина беше духовният и икономически център на квартирата — оттам долитаха бодра тютюнева воня и решителни мъжки гласове, а цялото останало пространство тънеше във вехто вцепенение. В стаята разговаряха, струва ми се, на молдовски.

Отидох до вратата. В центъра на стаята стоеше голяма маса, около която седяха четирима души с карти в ръце. Други мебели в стаята нямаше, само по пода лежаха някакви вързопи, чанти и спални чували. Всички картаджии имаха на шиите си парченца лейкопласт като отворилия ми вратата молдовец.

Разговорът утихна — картаджиите се втренчиха в мен. Аз пък мълчаливо гледах тях. Най-накрая най-едрият от тях, подобен на бик, каза:

— Извънредни? Тройно заплащане или веднага на майната си.

— Веднага на майната си — вежливо отвърнах аз.

Мустакатият каза нещо на молдовски и картаджиите веднага загубиха интерес към мен. Мустакатият деликатно ме докосна по лакътя.

— Ние не сме за тук. За по-нататък сме. Да вървим, ще ви покажа.

Тръгнах след него по дългия коридор.

— Кои са тия хора в стаята?

— Гастарбайтери — отвърна молдовецът. — Сигурно така е правилно да се нарекат. Аз също съм гастарбайтер.

Спряхме в самия край на коридора. Молдовецът почука на вратата.

— Какво има? — чу се тих глас.

— Дойдоха тука при вас.

— Кой?

— Май от вашите — каза молдовецът. — Хората в черно.

— Колко са?

— Един — отвърна молдовецът, като ме изгледа косо.

— Тогава го пусни. И кажи на пичовете да приключват с пушенето. Обядваме след час.

— Ясно, шефе.

Молдовецът кимна към вратата и се повлече обратно. За всеки случай почуках още веднъж.

— Отключено е — каза гласът.

Отворих вратата.

Вътре беше полутъмно — прозорците бяха закрити с пердета. Но аз вече се бях научил да разпознавам мястото, където живее вампир по някакво неуловимо качество.

Стаята напомняше за кабинета на Брама — в нея имаше също такава картотека до тавана, само че по-проста и по-евтина. В стената срещу картотеката имаше дълбока ниша за легло (мисля, че се наричаше алков — думата я знаех, но никога преди не бях го виждал). Пред алкова стоеше саморъчно изготвено подобие на масичка за кафе — стара кухненска маса от червено дърво с отрязани наполовина крака. Върху нея имаше куп разнообразни боклуци — някакви отрязъци от плат, линийки, механични вехтории, фрагменти от плюшени играчки, книги, грамадни мобилни телефони от епохата на първоначалното натрупване, зарядни устройства, чашки и тъй нататък. Най-интересен като обект ми се стори един прибор, приличащ на образец на научно-техническо творчество на душевноболни — керосинова лампа с две кръгли огледалца, закрепени от двете страни така, че да изпращат отражение на пламъчето едно в друго.

До масичката за кафе стоеше жълто кожено кресло.

Отидох до алкова. Вътре имаше легло, покрито с ватирана завивка. Над леглото висеше черен ебонитов телефон от сталинската епоха, обкръжен с ореол от писани с молив бележки. До него имаше копче за звънец — като тези, които видях на стълбището.

Озирис лежеше на хълбок, поставил стъпалото на единия си крак върху коляното на другия, сякаш тренираше краката си за поза лотос. Носеше стар памучен халат и големи очила. Главата и лицето му напомняха оплешивяващ кактус — такъв тип растителност може да получите, ако отначало се подстрижете нула номер, а после не се бръснете една седмица и пуснете четина едновременно и на бузите, и на главата. Кожата му беше вяла и бледа — помислих си, че прекарва по-голямата част от времето си на тъмно. Няколко секунди той ме разглеждаше равнодушно, после протегна длан да се ръкуваме — мека, прохладна и бяла. За да я стисна, ми се наложи да се наведа силно напред и да се подпра на отрупаната с боклуци масичка.

— Рама — представих се аз. — Рама Втори.

— Чух за теб. Ти ли си сега вместо Брама?

— Сигурно и така може да се каже — отвърнах. — Макар и да нямам усещането, че съм вместо някого.

— Сядай — каза Озирис и кимна към креслото.

Преди да седна, внимателно разгледах прашния паркет под креслото и даже попоместих креслото по пода. Озирис се засмя, но нищо не каза.

Когато седнах, главата на Озирис се оказа скрита от ъгъла на нишата — останаха да се виждат само краката му. Явно креслото беше разположено на това място нарочно.

— Ищар Борисовна ме праща — съобщих аз.

— Как я кара бабето? — благожелателно попита Озирис.

— Май че нормално — отвърнах. — Само че много пие.

— Е, да — рече Озирис. — Какво ли й остава сега…

— В какъв смисъл?

— Теб това не те засяга. Може ли да узная причината за посещението ти?

— Когато ме представиха на Ищар Борисовна — казах, — тя обърна внимание, че много размишлявам над абстрактни въпроси. За това откъде се е взел светът. За Бога. И тъй нататък. Аз тогава наистина размишлявах върху тези теми. Въобще Ищар Борисовна ми нареди да ви намеря, защото вие сте пазителят на сакралното предание и знаете всички отговори…

— Знам ги, че как да не ги знам — потвърди Озирис.

— Може би ще ми дадете да прочета нещо? Имам предвид нещо сакрално-вампирично?

Озирис надникна от алкова (лицето му се появяваше пред мен, когато той се навеждаше напред).

— Да прочетеш? — попита. — Бих се радвал. Но вампирите нямат сакрални текстове. Преданието съществува само в устна форма.

— А не може ли да го чуя?

— Задавай въпроси — каза Озирис.

— Коя е Ищар?

— Вампирите вярват, че е велика богиня, заточена в древни времена на планетата. Ищар е едно от имената й. Друго нейно име е Великият прилеп.

— За какво са я заточили?

— Ищар е извършила престъпление, чиято природа и смисъл никога не ще съумеем да разберем.

— Ищар Борисовна? — учудих се аз. — Престъпление? Когато общувах с нея, на мен…

— Ти не си общувал с Великия прилеп — прекъсна ме Озирис. — Общувал си със сменяемата му глава.

— А има ли разлика?

— Разбира се. Ищар има два мозъка, гръбначен и главен. Нейната върховна личност е свързана с гръбначния мозък, който не познава думите, затова да общуваш с върховната личност е непосилно. По-точно вампирите общуват с нея, когато поемат баблос. Но това е много своеобразно общуване…

— Добре — казах. — Да допуснем. А защо са избрали нашата планета за заточението?

— Не са я избирали. Тя изначално е била създадена с цел да стане затвор.

— Не разбрах — казах. — Някъде на Земята е бил построен затвор, в който са затворили Великата богиня?

— Този затвор няма адрес.

— Въобще логично погледнато — отбелязах, — адресът на затвора трябва да е там, където се намира тялото на Ищар.

— Ти не разбираш — отвърна Озирис. — Тялото на Ищар също е съставна част от затвора. Затворът не е някъде, той е навсякъде. Изграден е така, че започнеш ли да гледаш под лупа стената на своята килия, ти попадаш в нова килия. Можеш да вдигнеш прашинка от пода на новата си килия, да я увеличиш под микроскоп и да видиш следващата килия, и така много, много пъти. Това е гадна безкрайност, организирана на принципа на калейдоскопа. Даже илюзиите тук са устроени така, че всеки техен елемент сам се разпада на неограничен брой илюзии. Сънят, който сънуваш, всеки миг се превръща в нещо друго.

— И целият свят е такъв затвор?

— Да — каза Озирис. — И при това е построен, както се казва, съвестно, чак до най-мъничките подробности. Ето например звездите. Хората в древността са вярвали, че те са украшения по сферите около Земята. И всъщност си е точно така — тяхната главна функция е да бъдат златни точки в небето. Но едновременно с това може да се полети към всяка една от тези точки с ракета и след много милиони години да попаднеш край огромно огнено кълбо. Може да кацнеш на планета, която се върти около това кълбо, да вдигнеш от повърхността й парче от някакъв минерал и да изясниш неговия химичен състав. Всички тези орнаменти нямат край. Но такива пътешествия нямат смисъл. Те са просто екскурзии по отделните крила на затвора, които никога няма да станат бягство.

— Един момент — казах. — Да допуснем, че нашата планета е създадена, за да стане затвор, а звездите са просто златни точки в небето. Но нали вселената със звездите е съществувала дълго преди появата на нашата планета. Не е ли така?

— Ти не си представяш доколко хитро е устроен затворът. Тук е пълно със следи от миналото. Само че това минало в действителност не го е имало.

— Как така?

— Ами ей така. Създаването на света включва изготвянето на фалшива, но абсолютно достоверна панорама на миналото. Но цялата тази безкрайна перспектива в пространството и времето е просто театрална декорация. Между другото, астрономите и физиците вече го разбраха това. Те казват, че ако пуснеш в небето лъч светлина, след много години той ще долети от другата страна на космоса… Вселената е като затворен пръстен. Помисли си сам — дори светлината не може да излети от този свят. Трябва ли да доказваме, че сме в затвор?

— Навярно светлината не може да се измъкне от този свят — казах. — Но нали мисълта може? Нали вие сам казвате, че астрономите и физиците са съумели да открият границите на пространството и времето.

— Да — отвърна Озирис. — Съумели са… Но какво означава това, не разбира нито един астроном или физик, тъй като подобни неща не се виждат от човешкия ум, а само следват от разни формули. Все същият гаден калейдоскоп, за който ти говорех — само че приложен към формулите, теориите и смислите. Страничен продукт на ума „Б“, кюспе, възникнало при производството на баблос.

Озирис произнасяше „кюспе“ като „кюшпе“. Не бях сигурен, че знам точно смисъла на тази дума — струва ми се, така се наричаха отпадъците от маслодайните растения след изстискването на маслото. Беше селскостопански термин. Вероятно Озирис го беше заимствал от своите молдовци.

— Я чакайте — казах. — Вие сериозно ли искате да кажете, че знанията на човека за устройството на вселената са кюспе?

Озирис се подаде от своята ниша и ме погледна, все едно съм идиот.

— Аз не че нещо много ми се иска да кажа — отвърна той, — но то си е така. Помисли си сам, откъде се е взела вселената?

— Тоест как откъде?

— Преди хората са имали над главата си сфера със златни точки. Как тя се е превърнала във вселена? От какво е започнало всичко?

Замислих се.

— Е, как… Хората са започнали да изучават небето, да го разглеждат през телескоп…

— Точно така. А защо?

Свих рамене.

— Ще ти напомня — каза Озирис. — Великите открития в областта на астрономията — на Галилей, Хершел и тъй нататък, са били направени с надеждата за забогатяване. Галилей е искал да продаде телескопа на венецианското правителство, Хершел се е стремял да измъкне пари от крал Джордж. Ето откъде са дошли при нас тези звезди и галактики. При това обърни внимание — баблосът свършва мигновено, а кюспето остава завинаги. Както в лагера на ловци на мамути — месото се изяжда веднага, но през годините се натрупва огромно количество ребра и бивни, от които започват да строят жилища. Именно заради тези ребра и бивни сега живеем не на кръгъл остров насред световния океан, както някога е учела църквата, а висим насред разширяваща се пустота, която според някои сведения започва да се стеснява.

— И микросветът също ли е кюспе? — попитах.

— Ами, да. Само не си мисли, че кюспето е нещо неизменно. Аз имам предвид най-вече произхода на тези феномени. Тяхната, тъй да се каже, генеалогия.

— Дайте от самото начало и подред — казах аз. — Че нещо много бързо караме. Ето, вие казвате, че Великият прилеп е бил заточен на Земята. А откъде са го заточили? И кой го е заточил?

— Ето това е най-интересното — отвърна Озирис. — Наказанието на Ищар се състояло в това, че тя е забравила коя е и откъде е. Изначално даже не знаела, че са я заточили — мислела си, че сама е създала този свят, просто е забравила кога и как. После у нея възникнали определени съмнения и тя създала нас, вампирите. Отначало ние сме имали тела — изглеждали сме като огромни прилепи. А после, когато с климата започнали да се случват катастрофални промени, ние сме еволюирали в езици, които започнали да се вселяват в живи същества, по-добре приспособени към новите условия.

— Защо Ищар е създала вампирите?

— Вампирите от самото начало са били избрани същества, които са помагали на Великия прилеп. Нещо като негова проекция. Те е трябвало да намерят смисъла на сътворението и да обяснят на Великия прилеп защо той е създал света. Но не им се удало.

— Да — казах. — Разбирам.

— Тогава вампирите решили поне да се уредят по-комфортно в този свят и селектирали хората, създавайки ума „Б“. Ти знаеш ли как работи той?

Врътнах отрицателно глава. Озирис се усмихна.

— В действителност знаеш. Това всички го знаят. Но не всички знаят, че го знаят. „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог… Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от това, което е станало…“ Ти разбираш ли за какво става въпрос тук?

— Разбирам какво означава „и Дух Божий се носеше над водата“ — казах. — Енлил Маратович ми го показа. А за това с него не сме говорили.

— Тези думи обясняват принципа на работа на ума „Б“. Ключовата фраза тук е, и „Словото беше у Бога, и Словото беше Бог“. Тя означава, че умът „Б“ се състои от две отразяващи се едно друго огледала.

— Що за огледала?

— Първото огледало е умът „А“. Той е еднакъв у всички живи същества. В него се отразява светът. А второто огледало е словото.

— Какво слово?

— Каквото и да е — отвърна Озирис. — Във всеки миг пред моя ум „А“ може да се намира само една дума, но те се менят с много висока скорост. По-бързо, отколкото стреля авиационно оръдие. Умът „А“, от друга страна, винаги е абсолютно неподвижен.

— А защо там са именно думите? — попитах аз. — Аз например практически не мисля с думи, най-често мисля в картини. Образи.

— Всяка от твоите картинки също е направена от думи, както къщата е направена от тухли. Просто тухлите невинаги се забелязват под мазилката.

— А как думата може да бъде огледало? Какво се отразява в нея?

— Това, което тя обозначава. Когато ти поставяш думата пред ума „А“, думата се отразява в ума, а умът се отразява в думата и възниква безкраен коридор — умът „Б“. В този безкраен коридор се появява не само целият свят, но и този, който го вижда. Иначе казано, в ума „Б“ тече непрекъсната реакция, подобна на атомния разпад, само че на много по-фундаментално ниво. Протича разцепването на абсолюта на субект и обект с отделяне на баблос във вид на агрегат „М5“. По същество ние, вампирите, смучем не червена течност, а абсолют. Но на мнозинството не му е по силите да постигне това.

— Разцепване на абсолюта — повторих аз. — Това какво е, някаква метафора или е истинска реакция?

— Това е майката на всички реакции. Помисли сам. Словото може да съществува само като обект на ума. А на обекта винаги му е необходим възприемащ го субект. Те съществуват само като двойка — появата на обекта води до появата на субекта и обратното. За да се появи банкнота от сто долара, трябва да се появи и този, който я гледа. Това е като асансьор и противотежест. Ето защо при производството на баблос в огледалата на паричната цицка неизбежно се създава илюзията за личност, която произвежда този баблос. А оттук до „Война и мир“ вече е на една ръка разстояние.

— Я дайте по-простичко — помолих аз. — Къде се намират тези огледала? В съзнанието?

— Да. Но системата от двете огледала не виси там постоянно, а възниква отново при всяка мисъл. Умът „Б“ е направен от думи и ако за нещо няма дума, то за ума „Б“ то не съществува. Затова в началото на всичко, което знаят хората, винаги се намира словото. Именно словото създава предметите, а не обратното.

— Какво, за животните няма ли предмети?

— Разбира се, че няма — отвърна Озирис. — На котката няма да й хрумне да разграничи от това около нея една тухла например. Дотогава, докато не хвърлят тухлата по нея. Но и тогава няма да бъде тухла, а просто „мяу!“. Разбираш ли?

— Да допуснем.

— Добре — каза Озирис. — Сега може да се обясни що за непредвиден ефект е възникнал в ума „Б“. Този ум се оказал отражение на нашата вселена. Но това е само половината проблем. Вселената, в която ние сме попаднали след великия експеримент, също е станала отражение на ума „Б“. И оттогава насетне никой не може да отдели едното от другото, защото сега те са едно и също. Не може да се каже: ето го ума, а ето я вселената. Всичко е направено от думи.

— А защо умът „Б“ е модел на вселената?

— Кои да е две огледала, стоящи едно срещу друго, създават гадна безкрайност. Това именно е нашият свят. Халдеите носят на пояса си двустранно огледало, което символизира този механизъм.

Погледнах със съмнение керосиновата лампа с двете огледала на масичката. Тя никак не приличаше на модел на вселената. Хрумна ми, че устройството би могло да мине в най-добрия случай за първия руски лазер, конструиран от самоукия Кулибин в Самара през 1883 година. Но тутакси разбрах, че с такъв пиар този прибор действително ще стане модел на вселената, където съм се родил. Озирис беше прав.

— Точно като Великия прилеп — продължи Озирис — и човекът се е изправил пред въпроса: кой е той и за какво е заточен тук. Хората започнали да търсят смисъла на живота. И което е най-забележителното, те започнали да го правят, без да се отвличат от основната функция, заради която са създадени. Да си кажем направо: човечеството не е намерило такъв смисъл на сътворението, който би устроил Великия прилеп. Но затова пък стигнало до извода за съществуването на Бога. Това откритие станало още един непредвиден ефект от работата на ума „Б“.

— Бог може ли да бъде някак усетен?

— Той е недостъпен за ума и чувствата. Във всеки случай за човешките. Но някои вампири вярват, че ние се доближаваме до него по време на приемането на баблос. Затова по-рано са казвали, че баблосът ни прави богове.

Той погледна часовника си.

— Но по-добре веднъж да опиташ, отколкото сто пъти да чуеш.