Кийра Кас
Сирената (8)

Осма глава

Момичетата ги нямаше, като се прибрах, което ме устройваше идеално. Нека се повеселят за последно в цветното колежанско градче край океанския бряг. Отидох в стаята си и се огледах наоколо, установявайки, че няма много неща, които да нарека свои. Така беше открай време.

Докато прибирах албумите с изрезки в куфара, се сетих, че ми остава да открия последното име от пасажерския списък на „Аркатия“. За пръв път ми се случваше да не довърша проучването си. Отказвах се само когато ударех на камък, но това… Акинли ме беше накарал да забравя какво съм, макар и за малко, докосваше кожата ми и говореше с мен, сякаш бях обикновено момиче.

Какво вълшебство беше да се почувствам като обикновено момиче.

Имах няколко дрехи, които харесвах, и хубава дървена четка за коса, която бях намерила на един битпазар. Ръждясалата фиба за коса от деня на преобразяването ми, която бях запазила, защото предполагах, че майка ми използваше същите. Вече само тя ме свързваше с нея. Имах и още шепа други дреболии, но куфарът ми беше лек, когато го повлякох към входната врата.

Момичетата щяха да го видят, като се приберат. И щяха да се досетят какво съм намислила.

Излязох през задната врата и седнах на плаващия пристан. Загледах Океана, без да промълвя. Но Я чувах как облива брега и се извива около дървените греди. Толкова Я обичах. Тя беше наш дом, убежището ни във време на войни и подозрителни погледи. Тя беше животът, наша майка, майка на всички. Но точно в момента изпитвах ненавист към Нея. Защото от Нея идваха чувството ми за вина, несбъднатите ми мечти.

Винаги имах толкова въпроси към Нея. Но не и тази вечер.

Чух познатото скърцане на входната врата и се върнах вътре. Елизабет и Миака стояха мълчаливо на прага, загледани в куфара ми. Миака ми се стори на ръба да се разплаче, а Елизабет беше закачила обувките си на два пръста и ги полюшваше ядосано.

— Защо? — попита Миака, като затворих плъзгащата се врата зад себе си.

— Трябва да напусна града — обявих с почти засрамен от слабостта ми глас.

Елизабет пусна обувките си на земята.

— Е, аз пък не трябва. Нито Миака. Не искаме да ходим никъде.

Нарочно избягвах пронизващия й поглед.

— Разбирам, но аз не мога да остана тук повече.

— Все искаш да живеем в големи, анонимни градове! А после дори не опитваш да се слееш с тълпата. Тук сме щастливи!

Като погледнах към Елизабет, решителната й гримаса затвърди предположението ми.

Поех глътка въздух на пресекулки и се помъчих да говоря с равен тон.

— Нямам нищо против да тръгна сама. Може би на вас двете ще ви е по-добре без мен. Ейслинг живее в пълна изолация и вероятно аз също ще мога. Възможно е, разбира се, и да съм безкрайно нещастна без вас. — Свих рамене. — Няма как да знам. Но ако искате да останете тук, няма да ви убеждавам. Отивам с куфара си в колата, където ще ви чакам трийсет минути, и ако тръгнете с мен, ще се радвам много. Ако не, ще се видим при следващото пеене.

Грабнах багажа си и извадих ключовете си, минавайки покрай тях. Като се настаних на шофьорската седалка, извадих телефона си, за да видя колко е часът и да засека обещаните трийсет минути, но видях, че съм получила две съобщения.

И двете бяха от Акинли. Първото беше съвсем очаквано.

Ей, къде изчезна? Добре ли си?

А второто:

Виж сега. Напълнял съм само с един килограм, откакто влязох в колежа. Иска ми се да кача още малко, а шоколадовите сладки са идеални за целта. Какво ще кажеш това да е следващият ни готварски проект?

Дори не загатваше да се чувства отритнат. Добавил беше даже усмивка. Беше ли възможно да съм се натъкнала на най-свестния човек на планетата? Такова момче беше не по-малко митичен герой от мен самата.

— Шейфър — прошепнах в нощта. — Акинли Шейфър.

И името му наистина ми донесе удовлетворението, на което се бях надявала.

Отново сведох поглед към телефона и пръстите ми започнаха да кръжат над клавиатурата. Искаше ми се да му отговоря, да му се извиня или да му обясня, че ми се е наложило да замина внезапно. Но знаех, че изпратя ли му съобщение веднъж, ще го направя пак.

Затова просто изключих телефона си и пъхнах ключа в таблото на колата, за да светне малкият часовник.

Загледах го съсредоточено и след двайсет и девет минути, сърцето ми се сви. Нямах представа накъде да тръгна. Беше почти задължително да се установя някъде край брега, тъй като не знаехме кога може да изникне спешен случай и поне за мен беше за предпочитане да мога да говоря с Нея от време на време. Но сега трябваше да взема решение.

Преглътнах и завъртях ключа.

Двигателят едва беше изръмжал, когато Миака подаде усмихнатото си лице през страничния прозорец.

— Ще отвориш ли багажника, ако обичаш? Имала съм повече художнически материали, отколкото предполагах.

Изпълних молбата й с подновено чувство на вина. По-рано й бях казала, че този път ще обсъдим преместването, а сега отгоре на всичко я бях принудила да стегне багажа си за трийсет минути.

Тя се качи на предната седалка и вдигна косата си в небрежен кок.

— Не знам защо, но реших, че ти се случва нещо хубаво тук. Че започваш да свикваш с това място. Но явно съм грешала.

— Стана сирена едва десет години след мен — пророних тихо. — Знаеш как ни се отразява този живот. Никое място не мога да нарека свой дом. Колкото и да се опитвам.

— Знам. — Тя сложи ръка на коляното ми. — От десетилетия скиташ заради нас. Щом ти трябва малко уединение, ще го преживеем заради теб.

Завъртях очи.

— За момента май си само ти.

Само след част от секундата багажникът се тресна шумно и Елизабет се качи на задната седалка.

— Пратих имейл на хазяина и му оставих пари за почистване. Да тръгваме.

Тя скръсти ръце и си сложи тъмните очила, въпреки че вече се смрачаваше.

Усмихнах се безмълвно. Сестрите ми ме обичаха.

Аз карах през целия път. След три часа Елизабет се зае с музикалния съпровод. След шест слънцето се показа иззад хоризонта. След десет влязохме в градчето Поулис Айлънд и намерихме брокерската фирма, отговаряща за плажните имоти под наем.

Тъй като беше мъртъв сезон, пък и бяхме „големи хубавелки“, брокерът не се усъмни в трите глухонеми момичета с пълни шепи пари.

До обяд вече се бяхме настанили в сива къщичка в дъното на крайбрежната ивица. Районът беше спокоен, с ред пустеещи летни вили отляво и нищо друго освен пясък и плажни треви отдясно, докъдето стигаше погледът. Мястото беше идеално за влизане в Океана и достатъчно далеч от града, че да не срещна жива душа, ако не искам.

— Очарователно е — възхити се Миака. — Може ли да взема някоя от стаите с изглед към плажа?

— Аз нямам нищо против. — Елизабет стовари багажа си в средата на пода. — Добре, значи това е новият ни дом — отбеляза тя, оглеждайки с погнуса пердетата с цветен десен и ръчно тъканите килими.

— Засега — обещах й аз. — Няма да стоим тук вечно.

Тя дойде да ме прегърне.

— Ще се опитам да свикна заради теб. Може пък да се науча да плета.

Отдръпнах се, за да я погледна в лицето.

— Какво? Казах, че може.

— Благодаря ти, че дойде.

Тя въздъхна.

— Нямах избор. Миака е половинката ми, а знаех, че няма да те пусне сама. Пък и аз имам нужда от теб. Обикнах Маями, но вас двете ви обичам повече.

— И аз ви обичам. Не знам какво бих правила без вас.

— О! — възкликна внезапно тя и се изтръгна от прегръдката ми. — Филми!

Зад гърба ми имаше висока до тавана филмотека, предвидена за развлечение на гостите в дъждовни дни. Елизабет обожаваше филми и телевизионни сериали, така че поне това можеше да я предразположи. Засега.

Надникнах към Океана през панорамния прозорец. След като се настанях в новия ни дом, щях да се гмурна в Нея.

* * *

Миака изнесе леглото и скрина от стаята си, за да я превърне в ателие.

— Светлината е чудесна! — дивеше се непрекъснато. — Разкошна!

Елизабет пък се оплакваше, че нейната стая е далеч по-неудобна от онази във Флорида, но опита да оправи положението с нови възглавници, покривка за легло и фин мрежест балдахин. Отстъпих й телевизора си в знак на благодарност и след няколко дни като че ли свикна с новата обстановка.

Аз се настаних в другата стая с изглед към Океана, за да Я съзерцавам. Не знаех защо отлагам срещата си с Нея, но някак ми беше трудно да се реша. Накрая, след цяла седмица в новия ни дом, най-сетне прекосих плажа и нагазих във водата.

О! Преместила си се?

Да — отвърнах наум.

— Беше ми трудно в града. Сестрите ми дойдоха с мен.

Какво ти беше трудно?

Поклатих глава и се разплаках.

— Всичко.

Усетих тревогата й и плъзнах поглед нагоре-надолу по плажа. Беше краят на октомври и есенната хладина изпълваше въздуха. Наоколо нямаше жива душа. Затова се хвърлих в обятията й, уплашена и натъжена.

Мислите ти се прескачат една друга — предупреди ме Тя. — Трябва да ги укротиш.

Просто съм много объркана — признах си аз. — Защо само аз имам кошмари? Преследват ме дори наяве. И защо се боя толкова от хората? Как е възможно Ейслинг да живее сама, без да загуби разсъдъка си? А Ти защо избра точно мен? Нищо не разбирам. Толкова съм уморена…

Мислиш твърде бързо. Задавай Ми въпросите си един по един. Ще ти помогна да разбереш всичко.

Ударих се с юмрук в гърдите, отдавайки цялата вина на тялото си.

Разполагах с осемдесет години да се приспособя, а така и не успях. Има ли ми нещо?

Добре, да започне оттук. Не. Нищо ти няма. Бих казала, че ти си най-преданата и всеотдайна сирена, която някога съм имала.

Значи съм една от най-добрите? А как ще Ти прозвучи, ако Ти кажа, че не искам да съм добра в тази работа?

Тя люшна водите Си край лицето и косата ми, за да ме утеши.

Никой, в чиито гърди бие сърце, не би изпитвал удоволствие от избиването на собствения си вид.

Аз не съм човек — оборих я, — а нещо по-долно.

Калѐн, скъпо Мое момиче, ти си оставаш човек. Тялото ти може и да не претърпява човешките промени, но душата ти постоянно се преобразява. Уверявам те, дълбоко в себе си още си свързана с човеците.

Продължавах да плача и сълзите ми се сливаха с водите й.

Тогава защо не мога да общувам с хора? Елизабет има толкова любовници.

Много от сирените преди нея също имаха. Не е изненадващо, като се има предвид колко сте красиви.

Щом е толкова естествено, защо аз не го мога?

Тя се засмя майчински в главата ми, сякаш ме познаваше по-добре от мен самата.

Защото двете с Елизабет сте коренно различни. Тя търси вълнение и пламенни срещи. В нейния тъмен свят подобни авантюри са като заря. Докато ти търсиш сърдечни връзки, любов. Затова и защитаваш сестрите си така ревностно, затова се връщаш при Мен, дори да не те призова, и скърбиш така тежко за отнетите животи.

Обмислих думите й. Запитах се колко ли от някогашните си животи носим със себе си. Елизабет бе отраснала в епохата на свободната любов, аз — в тази на „докато смъртта ни раздели“.

Боя се, че това винаги ще те измъчва. Трябва да се задоволиш с тесния си кръг от близки. Дори да намериш другар по душа във всяко едно отношение, не бива да оставаш с него.

Така ли?

Натиках всички мисли за Акинли в най-тъмния ъгъл на съзнанието си, тъй като не исках Тя да разбира за кометата на живота му, прекосила небето на моя. В този момент проумях колко глупав въпрос съм й задала. Все пак думите й сякаш бяха отзвук на моите собствени разсъждения, преди да си тръгна.

Досещаш се какви са формалните причини — че никога няма да остарееш, че е възможно да разкриеш нечовешките си способности, — но всичко се свежда и до това каква си.

Сирена? — попитах. Отговорът ми се струваше твърде очевиден.

Не. Моя.

Сбърчих смутено чело. Явно винаги бях смятала, че двете неща се припокриват.

Защо според теб Ми служат само млади жени? Не мога да вземам майки и съпруги.

Присвих очи. Никога досега не се бях замисляла за това.

Защо не?

Омъжените жени ще страдат по съпрузите си. Песента на съблазнителка е болезнена за всяка истински вярна съпруга. А не бих откъснала майка от детето й — това е върхът на жестокостта. Родител, принуден да живее без детето си, е склонен да обезумее. Такава агония не е съвместима с живота на сирена. Тя ги прави избухливи. А това е опасно за всички ни.

Но дъщерите са нещо друго. Те рано или късно се отделят от семействата си.

Вярно е. — Обгърнах тялото си с ръце. — Макар че аз самата никога не съм имала особени амбиции. Нито преди, нито сега.

Не там е въпросът. Целеустремена си по природа. Намериш ли в какво да вложиш енергията си, ще станеш неудържима. Дори сега, макар службата ти към Мен да не ти доставя удоволствие, изпълняваш задълженията си покорно, защото това е стихията ти в момента. Възхищавам ти се, Калѐн.

Намерих малка утеха в думите й, в мисълта, че бъдещето ми може би крие повече, отколкото предполагах. И макар да ми беше трудно да приема похвалата й за уменията ми на убийца, се гордеех, че никога не Я бях предала.

Ще отговоря на последния ти въпрос, преди да си го задала отново. Знам, че искаш да чуеш, че неслучайно Съм избрала теб и сестрите ти, че за всичко има причина. Но истината е, че винаги усещам, когато краят на някоя от сирените ми наближи. Онзи ден търсех заместничка, без да знам дали на твоя кораб ще намеря, или не. Но от петте подходящи момичета, точно ти извика. Когато ти заговорих, ти Ми отвърна. Затова взех теб.

Това ли е?

Боя се, че да.

Малко ме заболя да открия, че всичко е било толкова случайно, макар че не знам какво се бях надявала да чуя. Сякаш прочела мислите ми, гласът й в главата ми стана по-нежен, ласкав дори.

Но трябва да знаеш нещо. Макар изборът Ми да не беше продиктуван от самата теб като човек, с живота ти, след като стана Моя, е точно обратното. Толкова те ценя. Ценя всички ви. И не искам да мислиш, че си пропиляла живота си, защото той е безкрайно скъп за Мен.

Отново се трогнах до сълзи, опасявайки се, че може да съм Я засегнала с въпросите си.

Не се тревожи. Разбирам, че животът ти е различен от Моя. Приемам те такава, каквато си.

Кимнах, като се помъчих да овладея емоциите си.

Просто всичко това ме разчувства.

Знам. Но не позволявай на чувствата да съсипят времето, което ти остава с Мен и сестрите ти. Ние те обичаме.

Кимнах.

Много ти дойде за един ден. Върви сега. Върви да живееш.

Тя ме понесе нежно към брега, докато пясъкът под краката ми не стана достатъчно стабилен, че да стъпя на него. Позволих си да се замисля върху думите й едва когато стигнах до дългото стълбище към верандата ни.

Собственическото поведение на Океана беше повече от очевидно, но независимо от предупрежденията й, мислите ми постоянно се връщаха към Акинли. Имах чувството, че само през последните няколко дни привързаността ми към него се беше удвоила, а дори не беше близо до мен. Държеше се толкова мило. Непрекъснато си повтарях, че това е просто увлечение, мимолетно, лекомислено заиграване, което бързо щях да забравя. Но ми липсваше толкова силно, че направо ме болеше.

Освен това се тревожех за сестрите си — хората, които споделяха този живот с мен. Бях постъпила несправедливо, като ги изтръгнах от предишния им дом така неочаквано, но просто не знаех как другояче да постъпя. Сега живеехме в покрайнините на огромен град, но и на достатъчно разстояние от него, че да не им се случва нищо вълнуващо.

Исках единствено да се излекувам. Да се загърна с нещо толкова плътно, че болката и тъгата да не могат да го пробият. След разговора ми с Океана вече не знаех дали е възможно. Явно ми беше писано да съществувам в нескончаема тъга.

Тя ми каза да живея…

А нямах представа как да й кажа, че това да съществуваш, не е същото като да живееш.