Кийра Кас
Сирената (25)

Двайсет и пета глава

Докато чаках в колата, разтрих настойчивата болка в гърдите си. Самолетът им беше кацнал преди около час и реших, че е най-разумно да потеглим към квартирата ни в щата Вашингтон, веднага щом минат през проверката за сигурност и вземат багажа си. Щеше да е добре, ако успеехме да се върнем, преди Океана да е разбрала, че сме пътували.

Не бях сигурна дали искам да знам доколко сполучлива е била мисията им. При всички случаи изпитвах задоволство. Бях направила нещо съвсем сама, без никой да научи за него. Това чувство на потайност ме караше да се възприемам като самостоятелна личност — не толкова нечия слугиня, а обикновено момиче.

Въпреки това изпищях тихичко от радост, когато видях Падма, Елизабет и Миака да излизат от летището.

Щом ме видя, Падма пусна пътническата си чанта на земята и хукна през паркинга, развяла лилаво-черната си коса. Прегърнахме се, едвам сдържайки смеха си.

— Благодаря ти — прошепна тя в ухото ми. — Благодаря ти за всичко.

— Да тръгваме. Хайде.

Издърпах я към колата, поглеждайки през рамо към доволните лица на Миака и Елизабет. Хвърлих ключовете на Елизабет, уморена от шофиране. Всъщност уморена от всичко. Бях преживяла тежки няколко дни.

Като влязохме на сигурно в колата, им зададох най-важния въпрос:

— Подозира ли нещо Океана?

— Не — отсече Миака. — Постоянно се ослушвах и ми се струва в блажено неведение. Въпреки това бързах да се приберем. Чувала ли си Я тази сутрин?

Кимнах.

— Гладна е.

— Пак ли ще трябва да пеем? — попита Падма, като прехапа устна, навярно спомнила си за последния провал.

— Не се тревожи — обърнах се към задната седалка да я успокоя. — Няма да е като предишния път. Няма да се повтори.

Елизабет кимна утвърдително, а Миака се пресегна през задната седалка да хване ръката й.

— Вече е различно — увери я тя. — Ще направим каквото трябва.

Аз отпуснах глава назад и затворих очи, нетърпелива да се приберем у дома. Бях опасно близо до Акинли, но сестрите ми щяха да подсилват волята ми да стоя далеч от него.

Яркият спомен за покритата му с леко набола брада буза беше последното нещо пред очите ми, преди да заспя.

* * *

— Събуди се, спяща красавице! — Гласът на Миака ме изтръгна от съня.

Примигах срещу светлината.

— Какво?

— Пристигнахме!

Като вдигнах поглед, видях луксозната ни плажна къща. Елизабет затръшна шофьорската врата.

— Проспала съм целия път?

Миака ми се ухили.

— Впечатляващо за човек, който дори не се нуждае от сън.

— Това са… колко? Два дни?

Тя кимна.

— Както казах, впечатляващо.

Въпреки че се усмихваше, между веждите й се появи малка бръчица на загриженост. Дори аз се учудвах, че съм спала толкова.

Миака изскочи в мъгливото, сиво утро. Слънцето беше като гигантска перлена топка зад облаците, но светлината му все пак беше достатъчна да ме заслепи.

Извадих куфара си от багажника и го внесох в къщата. Останалите веднага се върнаха към обичайния си живот, сякаш бяхме спрели само за кратък разговор. Миака се разрови из боите си за жълти и оранжеви нюанси. Стана ми чудно на какво е станала свидетел в Индия и какво вдъхновение щеше да намери в него.

— Добре — каза Елизабет, издърпвайки Падма на дивана. — Да видим дали ще намерим някой от боливудските филми, за които говориш.

Тя насочи дистанционното към телевизора и започна да пише в полето за търсене.

Предполагах, че пътуването им е било успешно. Падма вече не плачеше, а и останалите изглеждаха спокойни. Усмихнах се на Падма. Както винаги се случваше с младите момичета, превърнати в сирени, имах чувството, че през цялото време ни е била сестра. Потрих очите си, за да разсея сънливостта.

Бях сънувала Акинли и се бях събудила по-щастлива. Така можех да го съхраня и сигурно щях да се връщам към мислите си за него — и спомените, и бляновете, — докато имаше как.

* * *

— Пак ли ще е круизен кораб? — попита тревожно Падма, кършейки ръце.

— Не знаем — отговорих й. — Единственият ми съвет е да не гледаш лицата на хората. Ще чуваш разни неща, независимо дали искаш, или не, но поне гледай другаде. Луната, водата, роклята си. Помага.

— А после ще се приберем у дома и ще правим каквото ти поискаш — погали утешително косата й Елизабет.

— И този път няма да се местим? — попита Миака.

Поклатих глава.

— Не виждам причина. Това е място е толкова уединено, че никой не ни е безпокоил досега. Бих казала, че на по-спокойно място не съм живяла.

Каквото и да се беше случило в Индия, Падма ми се струваше по-уравновесена и като че ли свикваше с новия ни дом. Може би най-сетне започваше да опознава силата си, безсмъртието си. Оставаше й още толкова много време.

— Съгласна съм.

— Е, разбрахме се значи — заключих аз. — Свършваме си работата и се връщаме тук. Даже може да отпразну… Е, не да празнуваме, но, сещате се, да си спретнем нещо по̀ така.

— Имаме вино — напомни ни Елизабет.

— И още филми — добави Падма.

Пресегнах се да хвана ръката й.

— Добре. Пригответе се за киновечер.

Елате. Наближава.

Падма надникна над рамото ми към водата и преглътна.

— Да вървим.

Гордеех се с храбростта й и се надявах да издържи цялата нощ. Без да пуска ръката на Елизабет, тя закрачи към Океана.

— Май откраднаха най-добрата ти приятелка — казах на Миака.

— Ами! Още ме обича. Също като теб, колкото и да си отнесена.

— Отнесена ли съм?

Тя стисна многозначително устни.

— Главата ти е другаде през повечето време. Не че те виня. Не виня и Елизабет, задето е взела Падма под крилото си. Тя ще остане с нея най-дълго.

Въздъхнах.

— Очертава се да е доста дълго и с мен.

Тя подръпна ръката ми.

— Хайде. Време е.

Гмурнахме се и уловихме течението, което щеше да ни отведе право до кораба. Солта полепваше по мен с гъделичкане, изтъкавайки роклята ми. Програмата беше толкова стара, че можех да я изпълнявам, без да се замислям. Докато не стигнах една точка от крайбрежието на Южна Америка, където нещо сякаш ме сграбчи за гърлото.

Помощ! — примолих се, докато течението ме влачеше безмилостно.

Какво?

Задращих водата с пръсти, опитвайки да се изтласкам към въздуха.

Не мога да дишам! Помощ!

Май Океана не прие молбата ми на сериозно. Все пак звучеше невъзможно. Пред очите ми се разля черна пустош, докато гневни юмруци стискаха дробовете ми, и усетих как губя съзнание.

В следващия момент Тя ме издигна рязко до повърхността. Изскочих задъхана във въздуха и легнах на гърба й, като плюех вода и трескаво поемах глътки въздух.

Защо го направи? — нахвърли ми се Тя. — Как?

— Не знам как. Не знам какво стана.

Какво има?

— Изпитах нужда от кислород. — Надигнах се с клюмнала от изтощение глава, все още отпуснала крака върху водата. — Имах чувството, че дробовете ми изнемогват.

Това е невъзможно.

— Но точно това се случи! Никога досега не бях изпитвала подобно нещо.

Да извикам ли останалите?

— Не — отвърнах. — Нека си поема дъх и ще ги настигна.

Усещах как търпението й се изчерпва, докато се мъчех да успокоя дишането си, но трябваше да го направя. Дори след като лека-полека започнах да се възстановявам, сърцето ми затуптяваше бясно при мисълта да се върна под водата. Но знаех за мисията си — и за всичко, което зависеше от нея, — затова се гмурнах с надеждата да настигна сестрите си достатъчно бързо, че да не се разтревожат за мен.

Къде се загуби? — попита Елизабет.

Трудно е за обяснение.

Чувствах се замаяна и ми се гадеше, но не исках да разбират какво ми се е случило.

Притесних се, че си решила да не се подчиниш — прегърна ме Миака.

Не. Както вече обсъдихме, това ми е противопоказно.

Какво стана тогава?

Нима можех да обясня на сестрите си, че внезапно бях загубила способността за нещо, което трябваше да ни се удава по природа?

После ще говорим. Сега е време да се приготвим.

На идване бях заобиколила острите подводни скали, затова знаех какво има под нас, но корабът в далечината се беше запътил право към тях.

Полегнах върху водата, изтощена от премеждието си.

Миака коленичи зад мен, а Елизабет застана до Падма, която си повтаряше:

— Не гледай лицата им, не гледай лицата им, не гледай лицата им.

Песента ни изпълни празното небе и гласовете ни се издигнаха заедно в нощта. Докато погледът ми се рееше в красивия звезден простор, корабът се вряза в подводните скали с левия си борд и от скоростта се килна настрани.

— Ей, хубавице — провикна се един мъж с радостен глас. Не го погледнах, но чух как гърлото му лека-полека се изпълва с вода. — Пре-крас-на! — повтаряше той отново и отново, докато не потъна напълно.

Зачаках познатата тишина, за да се уверя, че сме взели всяка душа на борда, но преди гласовете на удавниците да отмрат, загубих своя.

Изкашлях се няколко пъти в опит да съживя гърлото си, но безуспешно. Движех устни с песента, която познавах по-добре от ритъма на сърцето си, но излизаше само тишина. Миака стисна ръката ми, а Елизабет и Падма ме стрелнаха с угрижени погледи, но продължиха да пеят.

Краят наближи и със срам установих, че съвсем лесно бях забравила колко хора се давят около мен. Твърде много се тревожех за себе си, за да помисля за друг. Погледнах към Падма, която ридаеше върху рамото на Елизабет.

— Всичко свърши. С всеки следващ път ще ти става все по-лесно.

— Писъците са ужасни — проплака тя.

Елизабет срещна погледа ми, преди да доближи устни до ухото на Падма.

— Не си направила нищо по-лошо от онова, което причини на баща си.

— Но той го заслужаваше! — изпищя тя.

Океана нададе тътен под нас и ни изтегли под водата.

КАКВО? — изрева Тя.

Падма се вкопчи в Елизабет, а аз изтръпнах. Цялото ни старание беше отишло на вятъра.

Забраних ти. Как можа да го направиш?

Всичката й смъртоносна мощ кънтеше в гласа й.

Направихме го, защото Ти не беше права! — проехтя в главите ни обвинението на Елизабет. — Аз влязох в дома на Падма. Видях колко жесток е баща й, но този спомен вече го няма. Унищожихме го. Не биваше да позволяваме на мъчителите й да живеят безнаказано. Сега вече ги няма, но нищо друго не се е променило. Още сме на Твое разположение.

Калѐн, ти знаеше ли? — попита ме, сякаш ранена от предателството ми.

Огледах сестрите си, чудейки се какво ли ме очаква.

Да. Не отидох с тях, но аз организирах всичко.

Беше обещала да ги спреш!

Не можех да понеса повече тъгата на Падма. Много по-добре е, откакто се върна. Сега започва вторият й живот. Пребори се с демоните си и вече е изцяло Твоя.

Усетих огнения й гняв около нас. Вълните й блъскаха телата ни.

Какво да ви правя сега?

Да увеличиш присъдите ни? — предложи саркастично Елизабет. — Много умно! Да Се вържеш с четири разбунтувани момичета. Или още по-добре: убий ни всичките! Но кой ще Ти служи тогава?

Така е, не мога да накажа всички ви — съгласи се Океана със студен, смъртоносен тон. После изтръгна Падма от ръцете на Елизабет и я задържа в мощната си водна хватка. Падма запищя и се опита да освободи ръцете си, но остана напълно парализирана.

Не! — извиках умолително.

Спри! — изкрещя Елизабет.

Миака беше толкова смаяна, че мислите й се лееха не в думи, а в хаотичен поток от звуци.

Предупреждавам ви. Не мога да погубя всички ви наведнъж, но усещам обичта ви към нея. Ако нарушите правилата Ми още веднъж, тя ще плати.

Елизабет сбърчи лице от гняв, но изчака Океана да й върне Падма.

Иска ли някоя друга от вас да си признае нещо?

Опитах да прикрия Акинли с други мисли, притеснена, че може да го издам. Скътах спомена за последното си пътуване до Порт Клайд надълбоко в съзнанието си, зарових го под други, по-стари спомени за него.

Липсва ми — помислих си с надеждата, че това признание ще скрие другите ми грехове.

Знам. — Още се гневеше, но долавях успокоителна нотка в гласа й.

Отпуснах глава с мисълта, че трябваше да съм по-добра. Нали всички ме смятаха за най-отговорната?

Хубаво. — Тя подхвърли Падма към Елизабет, която я грабна в ръце. Миака се спусна към тях. — Връщайте се у дома, и без отклонения.

Останалите поеха, но аз останах.

Как можа? Отново проявяваш неподчинение — продължи тя с осезаемо разочарование.

Усещах болката й. Не можех да я оставя да живее така. Все повтаряш, че Си ни върнала животите. Но тя нямаше да се възползва от своя, докато знаеше, че родителите й си живеят доволно, без да са платили за постъпката си.

Хората са жестоки. И не всеки си получава заслуженото.

Но ето че имахме възможност да отмъстим на двама, на които иначе щеше да им се размине безнаказано. Моля те, не се сърди повече. На Падма не й трябва още една разгневена майка.

Усетих как Океана въздъхва ядосано.

Защо не пя тази вечер?

Пях! Докато нещо не ме възпря. Нямам представа какво стана.

Това е необичайно. — Тя звучеше по-скоро ядовито, отколкото загрижено. — Трябва да можеш да пееш и да плуваш. Затова си създадена.

Да не би да съм остаряла? Знам, че още не съм прослужила века си, но дали силата ми не започва да намалява?

Не. — Гласът й стана укорителен. — По-скоро отново си решила да Ми се опълчиш.

Защо ми е да го правя?

Заради същата причина, поради която изпрати Падма при родителите й. Сърдиш ми се.

Завъртях очи.

Акинли ми липсва. Наистина. Всеки ден дори когато съзнателно се мъча да го забравя. Но Ти ми обеща да го пазиш и аз се примирих със съдбата си. Вече би трябвало да Си разбрала, че не пренебрегвам правилата Ти за собствена облага.

Тя се замисли. Отказът ми да пея, спасяването на Акинли, ролята ми в отмъщението на Падма. Никое от тези неща не бях направила за себе си.

Вярно е.

Позволяваш ли да отида при сестрите си? Сигурна съм, че Падма се чувства като марионетка в момента и трябва да й покажем, че е обичана.

Да — отвърна Тя с поуспокоен глас. — Напомни й, че е обичана. Не само от вас, но и от Мен.

Последвах сестрите си, изтощена от вечерта и благодарна, че Океана ме носи с теченията си през по-голямата част от пътя.

Като се прибрах, заварих сестрите си на дивана. Елизабет и Миака седяха от двете страни на Падма, милваха косата й и се мъчеха да успокоят риданията й.

— Няма да те убие — увери я Елизабет.

— Тогава защо говори така? Едва ли са празни приказки — потрепери Падма от страх.

— Каза ми да ти предам, че те обича — обадих се аз, чувствайки се по-скоро като страничен наблюдател, отколкото като участник в сцената.

Падма поклати глава с изкривено от болка лице.

— Знам, че не ти се вярва. Понякога имаме чувството, че любовта й е същинско изтезание. Но аз знам, че е искрена. Понякога усещам вниманието й с всяка клетка от тялото си, но просто не подозира колко странно изразява любовта Си.

Потрих слепоочията си, все още зашеметена от обратите на изминалия ден.

— Калѐн е права — потвърди Миака, клатейки глава. — Любовта й е огромна. Но я показва така неумело, че понякога изглежда като омраза.

— Да не би да оправдаваш днешната й постъпка? — възмути се Елизабет.

Миака стана.

— Не, просто се опитвам да си я обясня. Чудно ми е как може постоянно да ни отнема по нещо и да е така уверена, че действията й изразяват обич.

— Все пак няма друг като Себе си, върху когото да се упражнява.

Зачоплих солта по роклята си с пръст, съчувствайки й донякъде.

— Не искам да се връщам при Нея — обади се тревожно Падма. — Страх ме е, че ще ме нарани.

Елизабет още я прегръщаше.

— Няма да те нарани. Защото оттук нататък ще сме толкова изрядни, че няма да има причина. Обещавам ти.