Кийра Кас
Сирената (32)

Епилог

Докторите го нарекоха чудо. Ден след ден болестта, осакатила Акинли, напускаше тялото му. На нейно място се зараждаше хъс за живот и желание да навакса загубеното време.

Когато всички се поуспокоихме след онази първа вечер, Джули намери една чанта на верандата, навярно оставена от трите момичета, които ме бяха довели до къщата им. Вече — освен надписите върху кожата ми — имах и две земни притежания. Първото беше пачка банкноти, която незабавно дадох на Бен и Джули като компенсация за това, че ме приютяваха в дома си. Повечето пари отидоха за медицинските сметки на Акинли и това ме устройваше. Не знаех дали съществува понятие, по-силно от „сродни души“, изразяващо връзка, в която е трудно да се разграничим. Ако наистина имаше такова, то беше създадено за двама ни с Акинли.

Второто нещо в торбата беше бутилка с вода. Много странна вода — със син цвят, който беше едновременно тъмен и ярък, и преКалѐно гъста, за да се вижда през нея, но пропускаща светлината. Беше вечно студена, независимо от сезона, и в нея танцуваха ситни парченца от мидени черупки, които никога не се утаяваха на дъното.

Понякога спях с нея, макар че беше достатъчно ледена да ме събуди, ако я долепях до себе си нощем. Тя беше единствената ми връзка с живота, който бях водила, преди да се озова на верандата ни, и само Акинли обичах повече от нея.

Нещо ми нашепваше, че тази любов е важна, сякаш ако обичах водата, обичах себе си. И наистина беше така. Обичах укрепващото си тяло, обичах синеокия си другар по душа, обичах приемното си семейство.

Държах водата близо до сърцето си и обичах.