Кийра Кас
Сирената (16)

Шестнайсета глава

Джули ми беше оставила чифт джинси, тениска и жилетка. Докато изплаквах устата си в банята, вдигнах поглед към огледалото. Косата ми падаше на онези свободни, плажни вълни, които някои момичета се опитваха да постигнат изкуствено, а очите ми светеха, изпълнени с трепетно очакване. Някаква магия в сирените подсилваше най-хубавите ни черти, но днес се чувствах красива само заради себе си. Чувствах се млада и съвършено, невероятно нормална.

Препуснах надолу по стълбите и намерих Акинли пред телевизора, облечен в джинси и памучна риза. Направи ми впечатление, че се е обръснал и е прибрал дългата си коса в малък кок.

— Добре — обяви той. — Ще се поразходим ли? Оставиха ми пикапа.

Той разклати ключовете във въздуха.

Кимнах ентусиазирано. Беше едва девет сутринта. Имахме цял ден за развлечения.

— Още не можем да потвърдим причината — обяви говорителката на телевизионния екран. — Възможно е да говорим за поредната мистерия в Бермудския триъгълник.

Не можех да извърна поглед от отломките, носещи се по водата. От разпилените шезлонги, дрехи и цветя.

— Спасителите още се надяват да намерят оцелели, но в момента никой не може да изкаже предположение за причината за потъването на кораба. Според докладите на очевидци плавателният съд се отклонил от курса си и директно тръгнал към това място, където най-неочаквано се преобърнал. Времето обаче било ясно, а нито капитанът, нито екипажът са подали сигнал за тревога, затова случаят остава загадка. Научихме, че близки на пасажерите качвали в интернет снимки на изчезналите си роднини, но най-съкрушителната история от всички е тази на Карън и Майкъл Самюелс, които се венчали едва часове преди трагедията. Молим се за тях, близките и приятелите им, които за жалост до един са загинали в инцидента.

Грабнах дистанционното от ръката на Акинли и започнах да натискам произволни копчета, мъчейки се да изключа телевизора.

— Ей, ей, ей — спря ме той и хвана ръцете ми.

Както стисках дистанционното, Акинли го насочи и изгаси телевизора, без да ме пуска.

Дишах на пресекулки. При други обстоятелства щях да се възползвам от информацията, да я включа в албума си с изрезки. Но като видях снимка на младоженците с радостните им гости на заден план, ми дойде в повече.

— Добре ли си?

Преглътнах с усилие.

Той продължи да ме гледа угрижено, докато аз се взирах в черния екран на телевизора.

— Понякога и на мен ми е трудно да гледам новините. Твърде много мъка има по света.

Кимнах.

— Но знаеш ли какво, това дори не се е случило днес, а вчера. А нали се разбрахме, че днес ще е прекрасен ден.

Прогоних напрежението от тялото си и пуснах дистанционното в ръката на Акинли. Прав беше. Имахме само един ден, който никога повече нямаше да се повтори за мен. Поне този път трябваше да загърбя тъгата. Не можех да променя случилото се, но можех да се насладя на днешния ден.

Благодарих му с ръце.

— Ами… пак заповядай? — отвърна той с въпросителен тон.

Усмихнах се и кимнах, доволна, че е до мен.

— Хайде, кралице на бала. Няма как да изживееш най-хубавия си ден, без да се качиш в най-хубавия пикап.

Той ме изпрати кавалерски до пасажерската страна и ми отвори вратата. На юг през април вече вадехме късите панталони, но тук студената ръка на зимата още щипеше въздуха. Потеглихме и през леко спуснатите прозорци в колата нахлу приятен бриз.

— Здравейте, госпожице Дженкинс — провикна се Акинли, като минахме покрай възрастна жена, седнала на верандата си.

Той поздравяваше почти всички, които срещахме по пътя, явно поддържаше приятелски отношения с цялото градче, и положителната му енергия успя да повдигне дори моето настроение. Заоглеждах пейзажа с ново въодушевление. През последните години бяхме прекарали толкова много време в големи градове, затова не бях свикнала да виждам обрасли ливади и пустеещи парцели по пътя към брега. Боята на всички къщи беше светла — нарочно или избледняла от слънцето.

— Нещо да ти изглежда познато? — попита ме той, докато карахме по дълъг, леко криволичещ път. — Нещо, което да ти помогне да си спомниш как си стигнала тук?

Подминахме църква и няколко къщи с метални скулптури по ливадите. Лодките бяха накацали по пясъчни наноси и чакаха прилива да ги спаси. Забелязах няколко табели за омари, сякаш никой не знаеше къде може да ги намери.

Поклатих глава. Наистина не бях виждала нищо от това градче преди.

Той също поклати глава.

— Значи наистина са те донесли вълните. Само оттук се влиза в Порт Клайд по суша. Явно вчера океанът е бил бурен навсякъде.

Поклатих глава. Какво ли знаеше той.

Тананикаше си заедно с радиото, изстрелвайки от време на време по някой откъс от песента. След малко ме погледна засрамено.

— Не ме бива в пеенето. Майка ми обаче беше друго нещо.

Той посочи с пръст едната страна на пътя. Два малки дървени кръста стърчаха до дърво, чиято кора още не се беше възстановила. Замислих се, че ако аз трябваше да минавам покрай мястото, където бе потънал корабът ни, при всяко излизане от къщи, сърцето ми щеше да е съкрушено. Той обаче се усмихна, сякаш гробовете им му напомняха за живота им, не за смъртта.

Целуна два пъти показалеца и средния си пръст и духна — простичък поздрав. А като ги подминахме, настроението му си остана добро, сякаш ги носеше със себе си.

Когато достигнахме края на улицата, Акинли сви вдясно и за момент ми се стори, че ще се озовем на поредния провинциален път. Но постепенно започнаха да изскачат белези на цивилизацията: заведение за бързо хранене, магазин за домашни потреби, бензиностанция със светещи табели. Продължихме напред, докато пътят не се изви, разкривайки изглед към поредното пристанище. Още чувах непрестанния, ласкав зов на Океана и опитах да прогоня гласа й от главата си. Скоро щеше да ми се наложи да се върна при Нея. Засега обаче бях с Акинли: днешният ден ни принадлежеше.

Паркирахме на улицата. Обърнах се към него и той отговори на въпроса в очите ми.

— Намираме се в Рокланд. Това е най-големият град в района.

Излязох от пикапа, преди Акинли да е стигнал до вратата ми, макар че бързо се появи до мен.

— Не е нищо особено, но е по-оживен от Порт Клайд. Хрумна ми да се поразходим тук.

Отвърнах му със знака за „да“ и той го повтори.

— Вече научих три знака. Може пък да ме обучиш някой път.

Кимнах. Бях съгласна на всичко, само и само да си говорим.

— Е, наблизо има магазин за бижута, сладоледена къща… Тя отваря чак след няколко часа, но сладоледът им е страхотен. На всяка цена ще го опитаме. Хмм, книгите са натам.

Плеснах с ръце.

„Чудесен избор. Да вървим.“

Беше делник и улиците почти пустееха. Бях чувала хората да си спомнят с носталгия за главните улици на родните си градчета и вече разбирах защо. Тук цареше атмосфера на задушевност, предвидимост. Можех да се обзаложа, че точно по тази улица всяка година се провеждаха фестивали и празнични паради.

Крачех замечтано към книжарницата, изтръгвайки се от унеса си чак когато пръстите ми случайно се допряха в тези на Акинли.

Той отвърна с тънък смях.

— Това е.

Като влязохме, ни поздрави приветлива продавачка. За разлика от лъскавите, грамадни книжарници в големия град, тази имаше уютна старинна атмосфера. Стените бяха украсени с всевъзможни предмети, които придаваха на помещението чудноват, самобитен вид.

Веднага прокарах пръсти по гръбчетата на книгите върху близкия рафт, вече бях влюбена във всяка от тях. Книгите бяха моето убежище, свят, различен от реалността. Каквото и да се беше случвало през деня, годината, можех да прочета история, в която някой преодоляваше най-мрачния момент в живота си. Не бях единствена.

Бързо установих къде е сърцето на магазина: детският отдел. Там имаше малка къщичка с две възглавници вътре, едната страна от покрива й служеше като рафт за книги. До нея видях малко бюро с кутия, в която децата можеха да оставят и взимат писма, както и няколко малки пластмасови кубчета с думи от всяка страна за съчиняване на стихове.

— Кралице моя! — прошепна Акинли. — Дворецът ви очаква!

Той посочи драматично към малката къщурка.

Пропълзях в нея, навела глава, и взех няколко захвърлени книги. Акинли пък грабна кубчетата.

Бяхме притиснати един до друг в тясното пространство и кожата му загряваше цялата ми дясна страна. Преглеждах набързо истории за пирати, гневни зеленчуци и прохождащи балерини. Акинли въртеше кубчетата в ръцете си и се смееше на образуваните комбинации.

Нареди три кубчета с думите „синьото е прекрасно“ в скута ми. Аз вдигнах одобрително палци и изписах „помириши това небе“.

Той вдиша дълбоко.

— Какво хубаво небе. — Превърташе кубчетата отново и отново. — Според теб децата знаят ли какво значи „мелодичен“?

Кимнах. Осемдесетте години като страничен наблюдател ми бяха дали време да разбера, че децата са по-умни, отколкото възрастните допускат.

— Досега не се бях замислял колко странно нещо са думите. Можем да ги изписваме и изговаряме, а колко езика има по света? Да не забравяме и брайловата азбука. И езика на глухонемите. Удивително е.

Съгласих се. Думи, звуци, общуване. Светът ми се въртеше около тези неща. И водата.

— Владееш свободно езика на знаците, нали?

Кимнах.

Той се отдръпна малко назад, за да ме погледне в очите.

— Разкажи ми някоя история. Със знаци. Най-истинската история, за която се сещаш.

Лицето му беше въодушевено и щастливо. Вдигнах поглед към тавана и се замислих. Нямаше да разбере, каквото и да му разкажех със знаци…

— Имам три сестри. Миака, Елизабет и Падма. Океана ми е майка и в момента сме скарани. Вече само това знам за себе си. Сигурна съм, че имаше и още, но съм го забравила. Всичко на всичко съм живяла сто години. Помня странни неща — стените на онзи кораб например — и напълно съм забравила други, като дали съм имала най-добра приятелка.

— Понякога се чудя защо изобщо да живея. Опитвам се да отдам почит на животите, в чието отнемане съм участвала, но не знам дали има смисъл. Опитвам се да се грижа за сестрите си, но не мисля, че това е достатъчно само по себе си. Не мисля, че някой може да живее до края на дните си заради друг човек.

Спрях за малко.

— Но може и да е възможно. Стига да намери правилния човек. В момента се чудя дали не мога да живея заради теб. Но ти никога няма да разбереш.

Мъчех се да запазя усмивката на лицето си. Бях решена днешният ден да е хубав, независимо от всичко.

— Като изключим това, че посочи към мен, не разбрах нищо… но беше много красиво. Направо ми се прииска да науча вашия език. — Той вдигна два пръста. — Това е вторият път, в който ме вдъхновяваш.

Присвих очи, опитвайки да си спомня какво толкова съм казала или направила.

— Помниш ли, че във Флорида ме посъветва да си потърся работа в социалните служби? Проверих как стоят нещата. И наистина изскочиха хиляди неща, които ми се сториха идеални за мен. Обичам децата. Мога да им помагам.

Направих знака за „да“ няколко пъти.

— Интуитивна. — Той ме посочи. — Така бих те описал.

После отново се заигра с кубчетата, сякаш издирваше точно определена дума. Аз взех друга книга и се потопихме в най-приятната тишина, която някога бях преживявала.

Като дойде време да си ходим, купихме последната книга, а докато вървяхме към сладоледената къща, ръцете ни отново се докоснаха.

Този път никой не отдръпна своята.