Кийра Кас
Сирената (1)

Първа глава

Странно е какво съхраняваме в душата си, какво помним, след като всичко свърши. Все още виждам в мислите си дървената ламперия, с която бяха облицовани стените на каютата ни, и си спомням колко мек беше килимът. Не съм забравила аромата на солената вода, който изпълваше въздуха и полепваше по кожата ми, нито звънкия смях на брат ми в съседната каюта, сякаш бурята беше вълнуващо приключение, а не същински кошмар.

Страхът и тревогата обаче бяха засенчени от раздразнението, което се усещаше в обстановката. Бурята осуетяваше плановете ни за вечерта — никой нямаше да танцува на горната палуба. Такива бяха злочестините на тогавашния ми живот: толкова незначителни, че ме е срам дори да мисля за тях. Но така беше едно време, в дните, когато имах чувството, че живея във вълшебна приказка.

— Ако това клатене не спре скоро, няма да ми остана време да си оправя косата за вечеря — оплака се мама. Погледнах я от пода, където лежах в отчаян опит да не повърна. Майка ми блестеше като кинозвезда, а изкусно оформените вълни на косата й изглеждаха съвършено. Но тя никога не беше доволна. — Ставай — нареди ми тя, свеждайки поглед към мен. — Ами ако някой от прислужниците влезе?

Завлякох се до най-близкия шезлонг, както винаги изпълнителна, макар че и това положение не беше кой знае колко подобаващо за дама. До онзи съдбовен ден ваканцията ни не се открояваше с нищо необичайно — най-обикновено семейно пътуване от точка А до точка Б. Вече дори не си спомням накъде плавахме. Спомням си единствено, че го правехме, както винаги, в лукс. Бяхме едно от малкото семейства, чието състояние бе оцеляло сред Депресията — и мама обичаше да парадира с това пред хората. Затова и се намирахме в красив апартамент с големи прозорци и лична прислуга. Точно в онзи момент обмислях дали да не извикам някой от тях да ми донесе кофа.

И точно в онзи момент през мъглявината на отпадналостта до ушите ми долетя странен звук. Беше като далечна приспивна песен, която някак събуди и любопитството, и жаждата ми. Вдигнах замаяна глава и видях, че мама също гледа към прозореца, търсейки източника на звука. Очите ни се срещнаха за момент, сякаш и двете искахме да се уверим, че наистина го чуваме. След като получихме нужното потвърждение една от друга, отново насочихме погледи към прозореца. Музиката се лееше опияняващо красива, като благоговеен химн.

Татко надникна в стаята с лепенка на врата — явно се беше порязал, опитвайки да се обръсне по време на бурята.

— Това оркестърът ли е? — попита той. Гласът му беше спокоен, но отчаянието в очите му ме уплаши.

— Вероятно. Но звучи сякаш идва отвън, не смяташ ли? — отвърна напрегнато мама, внезапно останала без дъх и неспокойна, после преглътна развълнувано с ръка на врата си. — Да проверим.

Скочи от стола и грабна пуловера си. Смаях се. Тя ненавиждаше дъжда.

— Но, мамо, гримът ти. Току-що каза…

— О, не го мисли това — махна небрежно с ръка и наметна раменете си с кремава жилетка. — Няма да се бавим. Ще го оправя, като се върнем.

— Аз май ще остана тук.

Музиката привличаше и мен също толкова силно, но студената пот по лицето ми ми напомни, че може всеки момент да повърна. Едва ли беше добра идея да напускам стаята ни в това състояние, затова се свих още повече на шезлонга, устоявайки на мощния импулс да стана и да ги последвам.

Мама се обърна и ме погледна в очите.

— Ще съм по-спокойна, ако ти си до мен — пророни с усмивка.

Това бяха последните думи, които я чух да казва.

Въпреки че отворих уста да възразя, нещо ме накара да стана и да прекося каютата. Този път не просто се подчинявах на майка си. Изпитвах потребност да се кача на горната палуба. Да се доближа до песента. Ако бях останала в каютата, навярно щях да се окажа в капан и да потъна заедно с кораба. Така поне щях да съм със семейството си. В рая или ада, или никъде, ако всичко се окажеше просто лъжа. Но не.

Тръгнахме нагоре по стълбите, където вече се трупаха десетки други пасажери. В този момент проумях, че нещо не е наред. Някои препускаха, пробиваха си път през тълпите, а други приличаха на сомнамбули.

Излязох под поройния дъжд и спрях да се огледам. Запуших си ушите с длани, за да заглуша жестокия грохот и хипнотичната песен и опитах да се ориентирам какво става. Двама мъже профучаха край мен и скочиха зад борда, без дори да се замислят. Но бурята не беше толкова унищожителна, че да се налага евакуация, нали така?

Погледнах към най-малкия си брат и го видях да поглъща дъжда като дива котка сурово месо. Когато един човек до него опита да стори същото, двамата се скараха за дъждовните капки. Заотстъпвах назад и потърсих с поглед средния ми брат. Така и не го намерих. Беше се слял с тълпата, устремена към парапета. Всички скочиха зад борда, преди да осъзная какво виждат очите ми.

Тогава зърнах родителите си — както се държаха за ръце, облегнати с гръб на парапета, просто се прехвърлиха отвъд него. С усмивки на лицата. Изпищях от ужас.

Какво се случваше? Светът се беше побъркал ли?

Една нота ме заплени и ме накара да отпусна ръце до тялото си. Песента внезапно завладя целия ми свят. Тревогите ми избледняха. Нещо ми подсказваше, че наистина щях да се почувствам по-добре във водата — в прегръдката на вълните, вместо под шибащия дъжд. Струваше ми се превъзходна. Изпитвах нужда да отпия от нея. Да напълня стомаха, сърцето, белите си дробове с нея.

Завладяна от това помитащо желание, запристъпвах към парапета. С такова удоволствие щях да утоля дълбоката си жажда. Дори не усетих как се изкачвам по перилата, не усетих нищо, докато силният сблъсък с водата не ми върна разсъдъка.

Всеки момент щях да умра.

„Не! — мислех си, докато се мъчех да изплувам до повърхността. — Не съм готова още! Искам да живея!“ Деветнайсет години не стигаха. Толкова много храни не бях опитала, толкова много места не бях посетила. Исках да имам съпруг, семейство. Но сега щях да загубя всичко само за миг.

„Наистина ли?“

Нямах време да се съмнявам в гласа, който чувах.

„Да!“

„Какво би дала, за да оцелееш?“

„Всичко!“

Тогава усетих нещо сред бушуващите води. Сякаш нечия ръка ме бе обвила през кръста и ме теглеше умело нагоре, през купища тела, докато не изплувах. След секунда вече лежах по гръб на твърда повърхност и се взирах в очите на три нечовешки красиви момичета.

За момент забравих и ужаса, и недоумението. Забравих бурята, семейството си, страха. Съществуваха единствено тези прелестни, съвършени лица. Огледах ги с присвити очи и направих единственото предположение, което ми се струваше логично в онзи момент.

— Вие ангели ли сте? — попитах ги. — Мъртва ли съм?

Момичето с очи, зелени като смарагдите в обиците на мама, и развята искрящо червена коса се приведе към мен.

— Не. Напълно жива си — увери ме тя с мелодичен британски акцент.

Вперих поглед в нея. Щом още бях жива, защо не усещах солената вода в гърлото си? Защо очите ми не горяха? Защо не усещах паренето по лицето си от сблъсъка с вълните? Всъщност се чувствах прекрасно, като нова. Или сънувах, или бях мъртва. Друго обяснение нямаше.

В далечината се чуваха писъци. Повдигнах глава и видях задната част на кораба ни точно над вълните. Поклащаше се над водата като в сън.

Поех си няколко насечени глътки въздух, чудейки се как така все още дишах, докато други се давеха навсякъде около мен.

— Какво си спомняш? — попита червенокосата.

Поклатих глава.

— Килима. — Разрових паметта си, но тя като че ли беше потънала в мъгла. — И косата на майка ми — добавих с пресипнал глас. — После се озовах във водата.

— Поиска ли да живееш?

— Да — изломотих и се зачудих дали не чете мислите ми, или просто всички останали си бяха помислили същото. — Кои сте вие?

— Аз съм Мерилин — отвърна любезно тя. — Това е Ейслинг. — Посочи русото момиче, което ми се усмихна сърдечно. — А това е Номбеко. — Кожата на Номбеко беше тъмна като нощното небе и като че ли нямаше никаква коса.

— Ние сме певици. Сирени. Слугини на Океана — обясни Мерилин. — Тук сме, за да й помагаме. Да Я… храним.

Присвих очи.

— С какво се храни Океана?

Мерилин извърна очи към потъващия кораб и аз проследих погледа й. Вече почти всички гласове бяха стихнали.

Ясно.

— Такъв е дългът ни. Скоро може да стане и твой. Ако й отдадеш времето си, Тя ще ти върне живота. От днес нататък, през следващите сто години, няма да боледуваш, нито да страдаш, и няма да остарееш нито с ден. Когато времето ти изтече, ще си върнеш гласа и свободата. Ще можеш отново да живееш постарому.

— Аз… съжалявам — заекнах. — Не ви разбирам.

Момичетата се усмихнаха, но в очите им се четеше тъга.

— Едва ли е възможно да разбереш още сега — увери ме Мерилин. Прокара пръсти през косата ми, сякаш вече бях една от тях. — Повярвай ми, на никоя от нас не й беше лесно да го приеме. Но рано или късно ще успееш.

Изправих се внимателно и за моя огромна изненада установих, че стоя на повърхността на водата. В далечината се виждаха още няколко души, борещи се с вълните, сякаш си мислеха, че имат шанс да се спасят.

— Майка ми е там някъде — казах умолително.

Номбеко въздъхна с горестен поглед.

Мерилин преметна ръка през раменете ми, отправила взор към разрухата.

— Имаш избор — прошепна в ухото ми. — Да останеш с нас или да си отидеш с нея. Да си отидеш с нея. Не да я спасиш.

Замълчах. Истината ли говореше? Нима можех да избера смъртта?

— Каза, че си готова да дадеш всичко, за да оцелееш — напомни ми тя. — И наистина се моля да е така.

Разпознах надеждата в очите й. Не искаше да се разделя с мен. Навярно беше видяла достатъчно смърт за един ден.

Кимнах. Щях да остана с тях.

Тя ме придърпа в обятията си и прошепна в ухото ми:

— Добре дошла в сестринството на сирените.

Неусетно се озовах под вода и нещо студено нахлу във вените ми. Но макар че ме уплаши, не изпитах почти никаква болка.