Майкъл Конъли
Късното шоу (5)

4

В „Танцьорите“ беше пълно с детективи, криминолози, фотографи и оператори на видеокамери. Една жена от архитектурния отдел на полицията разполагаше панорамна камера, която щеше да заснеме 360-градусово изображение на помещението с висока резолюция, след като всички доказателства бъдеха обозначени и събрани и всички напуснеха за малко. От това изображение щеше да бъде изграден модел на местопрестъплението, който да се използва в съда при евентуален процес. Тази операция струваше скъпо и Балард за първи път виждаше да се прилага на терен, ако не се броеше един случай, когато полицай се бе оказал замесен в стрелба. По всичко личеше, поне засега, че за това разследване не се пестят средства.

Балард преброи в клуба деветима детективи от специалната секция на отдел „Убийства“ — познаваше всички, а някои от тях дори харесваше. На всеки беше поверена определена част от местопрестъплението, а всички се движеха из клуба под зоркия поглед на лейтенант Оливас. Навсякъде по пода бяха сложени жълти обозначителни табели с номера, които сочеха местоположението на доказателствата — гилзи, счупени чаши за мартини и други отломки.

Жертвите, с изключение на Синтия Хадел, бяха оставени на място, за да бъдат фотографирани, записани с видео и прегледани от съдебния патолог, преди да бъдат транспортирани за аутопсия. Патоложката, Джайлалита Панерселвам, също беше дошла. Присъствието й на терен само по себе си беше рядкост и още веднъж показваше, че на разследването на това масово убийство се гледа извънредно сериозно. Доктор Джей, както я наричаха, стоеше зад фотографа си и му казваше какви точно снимки иска.

Залата на клуба беше голяма, с черни стени и на две нива. Барът минаваше по протежение на задната стена на долното ниво, на което имаше и малка площадка за танцуване, заобиколена от палми и сепарета, разделени с черни тапицирани с кожа прегради. Палмите, окичени с бели лампи, се издигаха два етажа нагоре към стъклен таван. Вляво и вдясно от бара имаше две крила, издигнати на шест стъпала над пода, в които имаше още сепарета и които се обслужваха от по-малки барове.

В едно от сепаретата на долното ниво бяха трите трупа. Два все още бяха на столовете. Този вляво беше чернокож с отметната назад глава. Белият мъж до него беше леко наклонен на една страна, сякаш заспал в пиянството си. Третият се беше килнал хоризонтално върху стола, така че главата и раменете му стърчаха извън преградата на сепарето. Беше бял и от увисналата му побеляла конска опашка в локва на пода капеше кръв.

Четвъртият труп беше паднал на почти шест метра оттам, в прохода между четири разположени като детелина сепарета. Беше много едър чернокож, паднал по очи на пода, с ръце отстрани на тялото и обърнати нагоре длани. На колана му от дясната страна имаше празен кобур за шоков пистолет. Балард видя малкото устройство от пластмаса паднало под маса наблизо.

На три метра от четвъртия труп имаше кърваво петно с поставени около него маркери за доказателства и материалите, захвърлени от парамедиците, опитали се да спасят живота на Синтия Хадел.

Сред нещата на пода имаше и кръгъл поднос за коктейли от неръждаема стомана.

Балард се качи по стълбите на второто ниво и се обърна, за да огледа местопрестъплението по-добре. Лейтенант Адамс беше казал, че стрелбата е започнала в сепаре. С тази отправна точка не беше трудно да се види какво се е случило в най-общи линии. Трима мъже бяха застреляни там, където са седели. Стрелецът беше успял да стреля достатъчно бързо и достатъчно точно, за да свали и тримата. След това бе тръгнал през прохода между сепаретата. Тук на пътя му се изпречва охранителят на заведението, който е извадил шоковия си пистолет и отива към проблема, за да го разреши. Застрелян е, най-вероятно е умрял веднага, и е паднал по очи на пода.

Зад него е била сервитьорката, Синтия Хадел.

Балард си я представи как стои замръзнала, неспособна да помръдне, когато убиецът се приближава към нея. Може да е вдигнала подноса за коктейли, за да се предпази, като щит. Убиецът е бил в движение, но е успял да я улучи в гърдите. Балард се запита дали я е прострелял просто защото се е оказала на пътя му, или защото би могла да го разпознае по-късно. И в двата случая това си беше хладнокръвно убийство и казваше нещо за този, който го е извършил. Балард си спомни какво бе казала на Дженкинс за нападателя на Рамона или Рамон. Голямо зло. Нямаше съмнение, че същата зловеща патология циркулираше в кръвта и на стрелеца тук.

В полезрението й се появи детектив Кен Частин. На едната си ръка бе опрял кожена папка с бележник, в другата държеше химикалка и обикаляше наоколо, както винаги на местопрестъпление. Наведе се, за да огледа мъртвия, който стърчеше наполовина от сепарето, и започна да записва нещо, без да забележи, че Балард го гледа от парапета на второто ниво. Струваше й се изтощен и тя се надяваше това да е заради чувството за вина. Почти пет години бяха партньори в специалната секция на отдел „Убийства“, докато Частин не реши да не я подкрепи в оплакването, което беше подала срещу Оливас. Без потвърждение на думите й за поведението на лейтенанта — а Частин бе станал пряк свидетел — тя не можеше да защити твърденията си. От „Вътрешни разследвания“ стигнаха до извода, че оплакването й е необосновано. Оливас запази работата си, а Балард беше преместена в управлението в Холивуд. Капитанът там, състудент на Оливас от академията, я назначи в нощната смяна с Дженкинс. Късното шоу. Точка.

Балард отмести поглед от бившия си партньор и проучи тавана и горните ъгли на помещението. Чудеше се дали има камери и дали случилото се е записано. Откриването на видеозаписи от залата и от улиците наоколо би трябвало да е приоритет в разследването. Не забеляза обаче видими камери. Беше наясно, че много от холивудските клубове не използват камери, защото клиентите им, особено знаменитостите, нямат никакво желание нощното им поведение да бъде записвано. Ако подобно видео се появеше по клюкарски канал или в интернет, това би означавало сигурен фалит за скъпите клубове. Те имаха нужда от знаменитости, защото знаменитостите привличат плащащи клиенти — хората, които чакат при кадифените въжета пред входа. Ако знаменитостите изчезнат, постепенно ще изчезнат и клиентите.

Балард реши, че много бие на очи на второто ниво, и се върна долу, за да потърси масата с инструментите на криминалистите. За да не пречи, тя беше сложена в другия край на залата, при другите стълби. Тя отиде там, взе два плика за доказателства от специалния контейнер и тръгна към главния бар. Двойната врата вдясно вероятно водеше към кухнята.

Кухнята беше малка и в нея нямаше хора. Някои от газовите котлони на печката още горяха. „Танцьорите“ не се славеше с кулинарни великолепия. Предлагаше типична храна за бар, приготвяна на скара и във фритюрник. Балард отиде до излъсканите плотове от неръждаема стомана и изгаси котлоните. После се върна и едва не стъпи в локва разлята мазнина с найлоновите калцуни, които бе нахлузила върху обувките си, преди да влезе в клуба.

В задния край на кухнята откри ниша с малки шкафчета, подпрени до стената, и сгъваема маса с два стола отпред. На масата, точно под табелата, че пушенето е забранено, имаше преливащ от фасове пепелник. Балард имаше късмет. На шкафчетата бяха залепени етикети с имената на ползващите ги. Нямаше „Синтия Хадел“, но имаше „Синдърс“ и шкафчето беше на Синтия, защото ключът, който бе взела от трупа, отвори катинара.

Вътре имаше малка чантичка „Кейт Спейд“, тънко яке, пакет цигари и голям пощенски плик. Балард си сложи ръкавици, преди да пипне каквото и да било. Даваше си сметка, че съдържанието по-скоро ще бъде регистрирано като собственост, а не като доказателство, но не беше зле да провери, защото би могла да попадне на нещо, което да се отрази на посоката на разследването.

В чантата имаше портфейл, а в него — шофьорска книжка. Книжката потвърди името, Синтия Хадел, и възрастта на момичето — двайсет и три. Записаният адрес беше апартамент или комплекс на „Ла Бреа“. На двайсет минути пеша от клуба. В портфейла имаше 383 долара в брой, което се стори доста на Балард, плюс дебитна карта от „Уелс Фарго“ и кредитна карта Виза. Имаше и халка с два ключа, които не приличаха на ключове за кола. Най-вероятно бяха от апартамента й. В чантата имаше и телефон. Беше включен, но съдържанието беше защитено с пръстов отпечатък. За да достигне до него, трябваше да разполага с палеца на Хадел.

Балард отвори големия пощенски плик и откри вътре няколко снимки средна големина, портрети на Хадел, подканящо усмихната. Името в долния край беше „Синдърс Хаден“. Балард обърна най-горната снимка и видя кратка биография и списък с участия във филмови и телевизионни продукции. Ролите бяха малки, повечето дори нямаха имена. Най-често като че ли беше играла „Момиче край бара“. Ролята беше от епизод от телевизионното шоу „Бош“, което беше по реалните преживявания на вече пенсиониран детектив от полицията на Лос Анджелис, който беше работил в „Грабежи и убийства“ в управлението в Холивуд. Продукцията понякога снимаше в стаите на отдела и в замяна бе поела разноските по последното коледно парти на колегите в хотел „У“.

Биографичната част гласеше, че Хадел/Хаден е родена и израснала в Модесто, малко на север в Централната долина. Изреждаха се изпълнения в местния театър, преподаватели по актьорство, различни умения, заради които би могла да се окаже атрактивна за някоя продукция. Сред тях бяха каране на летни кънки, йога, гимнастика, езда, сърф, много добър френски, обслужване на бар и сервитьорство. Пишеше също, че роли с частична голота са приемливи.

Балард обърна предната част на снимката и се вгледа в лицето. Беше ясно, че работата в този клуб не е била основната амбиция на Хадел. Вероятно държеше портретните снимки в шкафчето, защото някой клиент би могъл да се поинтересува дали е „в бизнеса“ и да й предложи помощ. Това беше една от най-старите илюзии в Холивуд, но винаги изглеждаше примамлива за младите момичета с големи мечти.

— Модесто — промърмори Балард.

Последното нещо, което извади от шкафчето, беше пакет „Марлборо Лайтс“ — и веднага си даде сметка, че е твърде тежък, за да има в него само цигари. Отвори капачето и видя, че цигарите са избутани на една страна, а в другата половина е мушнато стъклено шишенце. Извади го и го огледа. Беше наполовина пълно с жълто-бели таблетки с щамповани на тях малки сърчица. Балард предположи, че е Моли — синтетична дрога, която през последните години изместваше екстазито като предпочитана от посетителите на клубовете дрога. Може би Хадел бе допълвала доходите си, като беше доставяла Моли в клуба, със или без позволението и знанието на шефовете. Балард щеше да включи това в доклада си и след това Оливас и екипът му трябваше да решат дали дрогата има нещо общо с убийствата. Беше напълно възможно страничният факт да се окаже централен.

Тя прибра всичко освен халката с двата ключа в плик за доказателства, заключи шкафчето, пусна ключа от катинара в плика при другите вещи, затвори го и се подписа. След това излезе от кухнята и се върна в залата на клуба.

Частин още клечеше пред трупа, който висеше наполовина извън сепарето. Сега при него обаче беше доктор Джей, която надничаше над лявото му рамо, за да вижда по-добре мъртвия, а Оливас надничаше над дясното му рамо. Балард беше сигурна, че Частин е открил или забелязал нещо, на което си струва да се обърне внимание. Макар и да я бе предал, тя си даваше сметка, че е добър детектив. През годините, докато тя работеше в „Грабежи и убийства“, бяха решили няколко случая заедно. Баща му беше детектив от полицията на Лос Анджелис, загинал при изпълнение на дълга си, и около значката на Частин винаги имаше черна траурна лента. Определено работеше резултатно и, съвсем заслужено, лейтенантът винаги се обръщаше тъкмо към него при нужда от съдействие. Единственият проблем беше, че извън разследванията моралният му компас невинаги показваше добра посока. Вземаше решенията си по политическа и бюрократична целесъобразност, а не според това дали са добри или лоши. Балард го бе установила по трудния начин.

Доктор Джей потупа Частин по рамото, за да се отмести и да й даде възможност да се приближи повече до трупа. Когато си смениха местата, Балард успя да зърне жертвата. Имаше една чиста огнестрелна рана между веждите. Беше умрял моментално и се бе килнал наляво. Ризата му беше разкопчана, виждаше се гръден кош, без косми. Балард не можеше да види дали има и втора рана, но патоложката вече оглеждаше тялото внимателно, след като с ръкавицата си разтвори ризата още повече.

— Рене.

Частин бе забелязал Балард, застанала непосредствено до мястото, което оглеждаха.

— Кен.

— Какво правиш тук?

Тонът му беше изненадан, нямаше укор.

— Петата жертва ме свари в болницата — отговори Балард. — Бях там за друго.

Частин си погледна бележника.

— Синтия Хадел, келнерката. Мъртва при пристигането.

Балард вдигна плика с вещите на Хадел.

— Да. Опразних шкафчето й. Знам, че го смятате за периферно, обаче…

— Да, благодаря, детектив.

Каза го Оливас, който се бе обърнал към тях. Гласът му накара Частин да млъкне.

Оливас пристъпи към Балард. Тя го гледаше от упор. Сега се изправяше лице в лице срещу Оливас за първи път, откакто бе пуснала оплакването срещу него, преди цели две години. Докато гледаше ъгловатото му лице, изпитваше смесица от ужас и гняв.

Частин вероятно си даваше сметка какво може да се очаква, защото се отдръпна от тях и продължи да се занимава с работата си.

— Лейтенант? — каза Балард.

— Как ти се отразява Късното шоу? — попита Оливас.

— Добре.

— А как е Джуркинс?

— Дженкинс е добре.

— Нали знаеш защо го наричат така? Джуркинс?

— Аз…

Не успя да довърши. Оливас наведе глава и приближи лицето си на сантиметри от нейното. Балард имаше чувството, че ще я настъпи. Заговори й с нисък глас, така че да чува само тя:

— Късното шоу — каза. — Там изпращат помиярите.

И се отдръпна.

— Получи задачата си, нали детектив? — попита той. Гласът му отново беше нормален.

— Да — отвърна Балард. — Ще съобщя на близките.

— Тогава тръгвай. Веднага. Не искам да замърсяваш местопрестъплението.

През рамо Балард видя, че доктор Джей наблюдава случващото се, но когато я погледна, тя извърна лице. Погледна и към Частин с надежда да зърне някаква реакция, издаваща съчувствие, но той се бе вглъбил в работата си — беше клекнал на пода и с ръкавиците си вдигна нещо подобно на малък черен пластмасов бутон и го пусна в плик за доказателства.

Балард се обърна и тръгна към изхода. Лицето й пламтеше от унижението.