Майкъл Конъли
Късното шоу (35)

34

Стигна до Централния арест за мъже с двайсет минути закъснение. Комптън беше там и я чакаше. Подписаха формуляра и Балард остави резервния си пистолет в метална каса, след което ги отведоха в стая за разпити, докато доведат Кристофър Нетълс.

— Как ще действаме? — попита Балард.

— Остави ме аз да говоря — отговори Комптън. — Той знае, че зависи от мен. Аз го прибрах заради оръжието. Това ще е разменната ни монета.

— Добре.

Докато чакаха, Комптън хвана ръцете на Балард и се вгледа мрачно в превръзките на китките.

— Изглежда, сякаш съм опитала да си срежа вените — каза тя. — Ще нося превръзките най-много седмица.

— Какъв мръсник. — Комптън поклати глава. — Радвам се, че му видя сметката.

Балард му разказа накратко какво бе станало с Трент и как незаконно изтичане на информация към „Таймс“ беше довело до публикуването на репортаж, който петни репутацията й. Комптън само клатеше глава. Балард реши да не му казва, че грубият секс от събота сутринта бе попречил на сестрата да определи дали е била изнасилена. Този разговор можеше да остане за по-късно.

Наложи се да замълчат, защото вратата се отвори и двама надзиратели въведоха Нетълс. Той веднага възрази срещу присъствието на Балард, като каза, че се е отнесла с него зле при ареста.

— Сядай и мълчи — сряза го Комптън. — Не ти решаваш кой ще присъства.

Надзирателите го сложиха на стола срещу двамата и закопчаха едната му китка с белезници за халка в средата на масата.

— Какво искате? — попита Нетълс.

Комптън изчака надзирателите да излязат, после попита:

— Имаш ли представа за ситуацията си, Кристофър? Утре се явяваш в съда. Разговаря ли с адвокат?

— Още не — отговори Нетълс.

И махна с ръка, за да покаже, че не се безпокои.

— Е, причината да не си разговарял с адвокат е в това, че никой адвокат няма да може да ти помогне — продължи Комптън. — Пробацията ти е отменена, връщаш се в Коркоран и никой адвокат не може да промени това, каквото и да направи.

— Остава ми само един куршум — каза Нетълс. — Ще го излежа и ще си свиркам.

Когато го каза, погледна Балард. Тя знаеше, че „куршум“ означава година в затвора.

— И какво? Мислиш, че прокурорът ще остави тези кражби да ти се разминат? — попита Комптън.

— Хората тук в ареста говорят, че прокурорът ще ги добави към сегашната присъда, обаче няма да лежа и ден повече, защото затворите са препълнени — каза Нетълс. — Какво ще кажеш за това?

— А ти какво ще кажеш за притежаването на незаконно оръжие, което току-що добавих към досието ти? Това значи поне още пет годинки към сегашния „куршум“. Можеш ли да ги излежиш и да си свиркаш?

— Какви ги дрънкаш, мамка му?!

— Дрънкам за пет допълнителни плюс старата присъда.

— Глупости!

Нетълс дръпна окованата си ръка силно и белезниците издрънчаха. Посочи с другата си ръка Балард и изкрещя:

— Това е заради теб, кучко!

— Не ме обвинявай за престъпленията си — отвърна Балард. — Обвинявай себе си.

Държеше ръцете си под масата. Беше с блуза с дълги ръкави, защото не искаше Нетълс да види превръзките на китките й и да започне да задава въпроси.

— Виж, Кристофър, защо мислиш, че сме тук? — попита Комптън. — Мислиш ли, че сме дошли само за да ти съобщим лошата новина?

— Може би — отвърна Нетълс. — Поне тя.

— Обаче грешиш. — Комптън поклати глава. — Не сме тук, за да носим лоши новини. Ние сме светлината в края на твоя тунел. Можем да ти помогнем да си помогнеш.

Нетълс разбра, че ще му предложат сделка. Погледна Комптън недоверчиво.

— Какво искате?

— Искам да ми разкажеш за пистолетите — каза Комптън. — Искам да знам откъде си ги откраднал. Искам адреси, подробности. Ако направиш това, започваме да вадим от общата сметка. Ясен ли съм?

Балард разбираше защо Комптън не пита конкретно за глока. Беше по-разумно да не разкриват конкретните си намерения пред Нетълс, защото бившият затворник би могъл да се опита да ги манипулира.

— Не знам! — проскимтя Нетълс. — Как да ти помня адреси!?

— Помисли — настоя Комптън. — Все имаш някаква представа в кои къщи си влизал. Започни от пистолета, който намерихме у теб. Глок, модел седемнайсет. Сигурно си го харесал, защото не си го продал и го носиш. Откъде се появи?

Нетълс се наведе напред и опря лакътя на свободната си ръка на масата. После подпря глава на дланта си, като Мислителя, който разсъждава върху въпроса.

— Първо, и трите пистолета бяха в една къща — каза най-после. — Просто не помня шибания адрес. Вие нямате ли доклади за кражбите на такива неща?

Комптън не обърна внимание на въпроса.

— Ами улицата? Помниш ли поне името на улицата?

— Не, не помня името на улицата.

Балард беше свързала шест от откраднатите кредитни карти, намерени в стаята на Нетълс в мотел „Сиеста Вилидж“, със заявени домашни кражби, но там нямаше откраднати огнестрелни оръжия. Това означаваше, че жертвите или са излъгали за оръжията, или че поне една от кражбите на Нетълс не е регистрирана — най-вероятно защото е бил откраднат пистолет, с който е извършено убийство. Шестте известни случая бяха от улици, намиращи се на няколко пресечки от „Сиеста Вилидж“, и така ставаше ясно, че постепенно се е отдалечавал от мотела на север, изток и запад.

Нямаше магистрала или друга пречка пред достъпа до кварталите южно от базата му, но там нямаше регистрирана кражба. Това подсказваше, че къщата, която търсят, би могла да е на юг.

— Ограбвал ли си къщи южно от мотела, в който беше отседнал? — попита Балард.

— Южно? — отвърна Нетълс. — Ами, да. Удрял съм и на юг.

Комптън я погледна, за да я подсети, че не бива да задава въпроси, но Балард продължи:

— Колко пъти си ходил на юг?

— Веднъж, не, два пъти. Къщите нататък не ги бива.

— Кога удари там?

— В началото, когато започнах.

— Добре, според мотела, бил си там девет дни, преди да те арестуваме. Значи, през първите два дни си бил на юг?

— Предполагам.

— Откога имаш пистолетите?

— Беше една от първите ми кражби.

— Южно от мотела?

— Да. Мисля, че беше втората. Да, втората. Онзи смяташе, че е адски умен, и беше сложил пистолетите зад книгите в библиотеката, обаче аз винаги събарям книгите от рафтовете. Право на пода. Хората крият какво ли не зад тях. Така намерих пистолетите.

Балард извади телефона си и отвори апликацията на джипиеса. Извади на екрана карта на булевард „Санта Моника“ и „Уилтън Плейс“, където беше мотел „Сиеста Вилидж“. След това започна да чете на глас имената на улиците южно от мотела: „Сейнт Андрюс“, „Уестърн“, „Риджуд“, „Ромейн“. Нетълс клатеше глава, докато не чу „Сиера Виста“.

— Момент — каза. — „Сиера Виста“. Звучи ми познато. Мисля, че беше там.

— Как изглеждаше къщата? — попита Балард.

— Не знам. Къща като къща.

— Имаше ли гараж?

— Да. Отзад. Отделен.

— Един етаж, два?

— Един. Не се занимавам с двуетажни имоти.

— Добре. Тухлена или дървена конструкция?

— Не беше тухла.

— Как влезе?

— Отидох в задния двор и отворих плъзгащата се врата до басейна.

— Значи е имало басейн.

— Да, до гаража.

— Добре, значи е имало порта? И ограда около басейна?

— Около задния двор. Беше заключен, така че се прекачих.

— Зид ли беше, или метална ограда?

— Ограда.

— Какъв цвят?

— Като че ли беше сива. Мръсна.

— Как разбра, че в къщата няма човек?

— Паркирах на улицата и видях онзи тип да излиза.

— С кола?

— Да.

— Каква кола? Какъв цвят?

— Камаро. Жълта. Помня колата. Готина. Искам такава.

— Как разбра, че в къщата няма други хора? Ако един човек е излязъл, това не означава, че вътре няма например жена и деца.

— Знам и затова винаги чукам на пътната врата. Имам работна риза с името ми на джоба. Правя се на инспектор от газовата компания, който търси течове на газ. Ако някой отвори, правя се, че оглеждам, после минавам на друг адрес.

— Как изглеждаше пътната врата? — попита тя.

— Ами… беше жълта — отговори Нетълс. — Да, жълта. Спомням си, защото беше като колата. Онзи тип явно харесва жълто.

Балард и Комптън се спогледаха, но замълчаха. Засега бяха получили каквото им трябваше. Жълта врата и жълта кола на „Сиера Виста“. Не би трябвало да е трудно да ги открият.