Майкъл Конъли
Късното шоу (37)

36

Добра се до работното си място малко преди пет следобед. Бе прекарала почти целия следобед в разговори и обяснения пред агентите на ФБР и администрацията по огнестрелните оръжия — заради предприетото от нея след разговора с Нетълс. Не намеси името на Комптън и каза на агентите, че е действала на своя глава след излизането си от ареста. Раздразнението на федералните донякъде беше смекчено от факта, че когато й показаха няколко снимки, тя успя да посочи човека, когото бе видяла до къщата с жълтата врата. Казаха й, че Еухенио Сантана Перес е псевдоним, но не пожелаха да й дадат истинското му име. Ясно й показаха, че при тази ситуация те поемат нещата в свои ръце и че е прецакала ситуацията, а те ще трябва да оправят кашата.

Федералните изтеглиха камарото и сега чакаха заповед, за да претърсят къщата на „Серано Плейс“ — бяха освободили Балард със саркастично „Благодаря“ от страна на агент Уелбърн. Когато се появи в управлението, тя взе от пощата си сив плик за вътрешни съобщения и отиде при лейтенанта, за да получи работно място. Макадамс стоеше зад бюрото си и тъкмо вадеше пистолета от чекмеджето, за да го сложи на колана си — знак, че се кани да се прибира вкъщи. Управлението приключваше работния ден.

— Балард, значи реши да се покажеш!? — каза й саркастично.

— Съжалявам, задържаха ме в центъра, а докато бях там, проверих и жертвата на Трент — отговори тя. — Искаш ли да ме сложиш на някое конкретно място?

Макадамс посочи най-близкото бюро зад стъклената преграда на кабинета си. Това беше най-лошото място в залата, защото беше точно до кабинета на шефа и мониторът беше поставен така, че лейтенантът можеше да вижда какво има на него по всяко време. Наричаха го „бюрото на глупака“.

— Щях да те сложа там, обаче както изглежда, дори няма да се наложи да търся човек за Късното шоу — каза той.

— Какво значи това?

— Е, сигурно си ги омаяла във Вътрешни, защото… проклет да е „Лос Анджелис Таймс“… току-що получих вест, че смъртта на Трент е правомерна и отговаря на политиката. И не само това, но те възстановяват и на работа. Честито.

Балард почувства как тежестта пада от раменете й.

— Не знаех — отбеляза тя. — Доста бързо стана.

— Не знам кой адвокат те е представлявал, обаче ще стане много търсен, мога да гарантирам — добави Макадамс. — Картината, която нарисува „Таймс“ в материала си тази сутрин, не беше никак хубава.

— Не съм използвала картини.

— Значи още по-сериозен повод за празнуване. Ако ще има „парти убиец“, не искам да знам за това.

Макадамс като че ли мълчаливо одобряваше, ако иска да празнува. В Отдела имаше нещо като тайна традиция да се пие, ако някой от колегите убие престъпник. Това беше начин да се изпусне напрежението, породено от схватка на живот и смърт. След като беше създаден отделът за вътрешни разследвания, който да се занимава сериозно с всички предизвикани от служители смъртни случаи, започнаха да отлагат празненствата, докато не се чуе препоръката на отдела за вътрешни разследвания. Във всеки случай празненствата вече бяха анахронизъм и ако изобщо се случваха, това ставаше при дълбока секретност. Последното, което искаше Балард, беше да празнува заради смъртта на Томас Трент.

— Не се тревожи, няма да има парти — каза тя.

— Добре — каза Макадамс. — Така или иначе си тръгваш. Понеже си работила цял ден, тази вечер ще оставя Дженкинс сам, а ти отиди да поспиш и ела за нощната смяна утре. Така харесва ли ти?

— Да, чудесно. Благодаря, лейтенант.

Балард се огледа и видя свободно бюро със сравнително нов монитор отгоре. Беше далече от кабинета на лейтенанта и Бюрото на глупака. Когато стигна там обаче, видя чаша кафе и документи върху плота. Озърна се и видя съвсем празно бюро в редицата на „грабежите“, на което също имаше приличен монитор.

Седна зад бюрото и веднага влезе онлайн — за да види дали „Таймс“ имат материал за разследването на „Вътрешни“, което да коригира материала от сутринта. Все още нямаше нищо. Извади една от визитките, които бе взела от Таусън, и му написа имейл, в който предаде думите на лейтенанта, както и факта, че „Таймс“ още няма реакция. Телефонът й иззвъня, докато натискаше бутона за изпращане. Беше Роджърс Кар от „Тежки престъпления“.

— Хей, получи ли съобщението ми?

— Получих го, благодаря.

— Е, как я караш?

— Всичко е наред. Моят лейтенант ме осведоми, че вече не съм на резервната скамейка, защото разследването не е установило нарушения.

— Разбира се, че няма нарушения, шегуваш ли се? Всичко е оправдано.

— Човек никога не знае. Може и да се изненадаш, обаче в отдела ми има хора, които са ми много ядосани.

— На теб? Трудно ми е да повярвам.

Достатъчно саркастични забележки.

— Чувам, че си ходил при адвоката, за да провериш каквото ти казах — подхвърли тя. — Таусън.

— Откъде знаеш? — попита Кар.

— Имам си източници.

— Говорила си с адвоката, нали?

— Може би. Е, каква е историята?

Кар не отговори.

— По дяволите! — избухна Балард. — Вземаш следата ми и хукваш по нея, а после дори не искаш да ми кажеш до какво си стигнал? Мисля, че това е последният ни разговор, детектив Кар.

— Не е това — каза Кар бързо. — Просто си мисля, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса.

Сега млъкна Балард, но не задълго.

— И какво е то?

— Проверихме следата ти — започна Кар. — Таусън твърди, че Фабиан заявил, че може да му даде корумпирано ченге. После получихме балистиката и това закова нещата, така да се каже.

— Закова? Как така?

— Няма съответствие. Оръжието, с което е бил убит Кен Частин, не е използвано в „Танцьорите“. В момента хипотезата е, че имаме двама различни стрелци.

— Твърдят, че случаите не са свързани?

— Не, не твърдят такова нещо. Само че има две оръжия и двама различни стрелци.

Балард знаеше, че това не е цялата картина. Ако двата случая не бяха свързани с оръжието, би трябвало да има нещо друго.

— Какво не знам? — попита тя.

— Ами, това не е пълният доклад за балистиката — отговори Кар.

— Кар, стига. Престани да увърташ.

— Идентифицираха оръжията по куршумите и гилзите. В заведението е стреляно с деветдесет и две F. В гаража е използван Ругер три-осемдесет.

Балард беше наясно, че гилзите, събрани на местопрестъплението, и проектилите, извадени от труповете, носят характерните белези на вида оръжие, с което са изстреляни. Следата от ударника и набраздяванията от цевта идентифицират конкретно оръжие.

Даваше си сметка и за значението на идентифицираните оръжия. 92F беше 9-милиметрова берета, одобрена от полицията като лично оръжие на детективите. Ругерът беше малък и можеше да бъде скрит лесно. Използваха го за стрелба отблизо. Той също беше сред одобрените от полицията, но като резервно оръжие.

Използваха го обаче и наемните убийци.

Балард неохотно добави и още един факт — знаеше, че Частин носеше „Берета“ 92F, поне докато бяха партньори. Не искаше да зададе въпроса, но нямаше избор.

— Частин имаше деветдесет и две F. Изследваха ли го дали куршумите от „Танцьорите“ не са от него?

— Ако бяха намерили пистолета му, щяха да го направят.

Това беше нова информация.

— Казваш ми, че онзи, който го е застрелял, е бръкнал в сакото му и му е взел пистолета?

— Така изглежда. Оръжието не е открито.

— Какво мислят по въпроса?

— Днес бях пренасочен. Наредиха ми да се разровя надълбоко около Частин. Да изкопая всичко.

— Това са глупости. Той не е убиецът от „Танцьорите“.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Знам, че не е той.

— Добре. Кажи го на лейтенант Оливас.

— Какво точно казва той?

— Нищо. Поне не на мен. Един от труповете в сепарето обаче е бил мафиот.

— Да. Джино Сантанжело. От Вегас.

— Е, можеш да започнеш оттам.

Балард се замисли за момент, после попита:

— И да стигна къде? Нещо не мога да схвана.

— Ти първа каза, че е било ченге. Просто не си се насочила към правилното ченге.

— Значи Частин е стрелял в „Танцьорите“. Убива човек на мафията и тя за отмъщение убива него. Това ли ви е работната версия? Е, аз не мога да я приема. Защо му е на Кени да прави такова нещо?

— Заради това започва дълбокото ровене. И всъщност това е причината да ти се обадя.

— Забрави. Не смятам да ти помагам да прехвърлиш вината на Частин.

— Изслушай ме. Няма да прехвърляме никаква вина на никого. Ако няма вина, няма, и толкоз, но все пак трябва да проверим.

— Какво искаш от мен?

— Преди четири години двамата сте били партньори.

— Е?

— Тогава той е имал финансови проблеми. Говорил ли е с теб за това?

Информацията я изненада.

— Нито дума. Какви неприятности и откъде знаеш за тях?

— Ровя надълбоко, нали? Извадих кредитната му история. Пропуснал е девет вноски по ипотеката на къщата си и е щял да я загуби, но изведнъж всичко това изчезва. Банката получава парите и той става платежоспособен… За една нощ! Някаква идея как е станало?

— Казах ти. Дори не знаех за такъв проблем. Не е споделял с мен. Говори ли с Шелби? Може някой от семейството да им е помогнал.

— Още не. Искам да науча повече, преди да отида при нея. Срещата обещава да е грозна.

Балард замълча. Не помнеше Частин някога да е изглеждал притеснен за нещо извън работата — финанси или друго. Винаги се бе държал спокойно и уравновесено.

Замисли се за нещо, което Кар не бе споменал.

— Ами Метро? — попита тя.

— Метро? — учуди се Кар. — Какво имаш предвид?

— Хлапето. Свидетелят. Матю Робисън.

— А… той. Нарича себе си Метро? Още не сме го открили. И честно казано, не очаквам да го открием.

— Добре. Той как се вписва във версията?

— Ами знаем, че се е обадил на Частин в петък, към пет, и Частин е излязъл да го търси. Според нас той е смятал Робисън за заплаха.

— Значи, ликвидира Робисън, скрива или заравя тялото някъде и се прибира у дома. Само че там го чака убиец на мафията, който го прострелва в главата, преди да успее да слезе от колата.

— И взема пистолета му.

— Да, взема пистолета му.

Мълчаха доста време. Докато Балард не заговори за слона в стаята.

— Оливас още ли направлява всичко това?

— Той е шефът, обаче не тръгвай в тази посока, Рене. Балистиката си е балистика. Това не може да се направлява. Финансите също са това, което са.

— А защо му е да взема пистолета? Убиецът в гаража? Защо е взел нещото, което би могло да докаже или опровергае всичко това? Без този пистолет, за да се направи истинско сравнение, имаме само косвени улики. Хипотеза.

— Може да има сто причини да вземе пистолета. И като говорим за косвени улики, има и още нещо.

— Какво?

— Проверихме какво има за Частин във „Вътрешни разследвания“ и установихме, че за него няма отворено разследване. Имаха обаче текуща папка, в която слагат всички анонимни сигнали, които получават. Там има жалвания от рода „един полицай се държа грубо с мен“ или „един полицай непрекъснато идва в магазина ми и пие портокалов сок, без да плаща“ — такива неща.

— Добре.

— Както казах, нямаше отворено разследване за Частин, но имаха два анонимни сигнала за неназовано ченге, което играело карти, а после не можело да покрива загубите си.

— Какви карти?

— Не пише, обаче си наясно, че ако някой иска да играе на високи залози в този град, ще намери къде. Ако се движиш в този свят.

Балард поклати глава, макар да знаеше, че Кар няма как да види. Огледа се, за да се увери, че никой не чува разговора й. В стаята не бе останал почти никой, защото повечето детективи започваха да приключват още в четири следобед. Въпреки това тя се прислони до преградата на работното място и сниши глас.

— Пак не мога да приема. Нямате нищо освен изчезнал пистолет, а както сам каза, може да има сто причини да е изчезнал. Като че ли си повече заинтересован да стовариш всичко на гърба на Частин, отколкото да откриеш кой го е убил.

— Ето пак — каза Кар. — Не „стоварваме“ нищо на никого. И знаеш ли какво? Наистина не те разбирам, Рене. Всички знаят, че преди две години Частин те предаде, че кариерата ти престана да се движи нагоре и че сега работиш през нощта. И го защитаваш в ситуация, която е доста съмнителна, в която има много дим.

— Това е то, нали? Много дим. Когато работех в центъра, преди кариерата ми да тръгне надолу, както предполагаш, имахме нужда от нещо повече от дим. Нещо много повече от дим.

— Ако има огън, ще го намерим.

— Желая ти късмет с това, Кар. Ще говорим по-късно.

Балард прекъсна връзката и остана замръзнала на бюрото. Версията, че стрелецът от „Танцьорите“ е полицай, беше нейна. Сега версията се бе превърнала в чудовище и се целеше към Частин.

Питаше се още колко време ще мине, докато Кар открие, че резервният пистолет на глезена й е „Ругер“ 380.