Майкъл Конъли
Късното шоу (4)

3

Когато линейката се спусна по рампата към входа, сирената млъкна. Балард чакаше и гледаше. Двойната врата отзад се отвори и парамедиците извадиха носилката с петата жертва. Вече й бяха сложили апарат за обдишване.

Балард чу как парамедиците казват на чакащия екип на спешното, че жертвата е загубила жизнени показатели на път за болницата, че са успели да я върнат и да я стабилизират, но в момента на пристигането линията на екрана отново се изравнила. Екипът на спешното излезе и пое носилката, после мина през залата на приемната и направо се насочи към асансьора, с който щяха да стигнат до операционната. Балард тръгна след групата и стигна до асансьора последна, миг преди вратите да се затворят. Застана в ъгъла, докато екипът от четирима медици опитваше да запази жената на носилката жива.

Кабината трепна и започна бавно да се изкачва, а Балард огледа жертвата. Беше по срязани до горе джинси, с високи обувки „Конвърс“ и черно боди, подгизнало от кръв. От единия джоб на джинсите стърчаха четири химикалки, защипани за плата. Балард реши, че жертвата е била келнерка в клуба, където е станала стрелбата.

Беше простреляна в средата на гръдния кош. Лицето не се виждаше от маската на дихателния апарат, но личеше, че още няма и трийсет. По ръцете нямаше гривни или пръстени. На вътрешната страна на лявата китка видя татуиран еднорог.

— Коя си ти?

Балард вдигна очи от пациентката, но не видя кой я попита, защото всички бяха с маски. Гласът беше мъжки, но трима от четиримата бяха мъже.

— Балард, полиция Лос Анджелис — отговори тя.

Откачи значката от колана си и я вдигна високо.

— Сложи си маска. Отиваме в операционната.

Жената извади една маска от устройство на стената на асансьора и й я подаде. Балард веднага си я сложи.

— И стой настрана, за да не пречиш.

Вратата най-накрая се отвори и Балард излезе бързо, после отстъпи настрана. Носилката излетя светкавично и директно влезе в операционна зала, която имаше стъклена преграда, за наблюдение. Балард остана отвън, за да проследи случващото се през стъклото. Медиците положиха отчаяни усилия да върнат младата жена от царството на мъртвите и да я подготвят за операция, но петнайсет минути след началото на опитите се отдръпнаха мрачно и я обявиха за мъртва. Беше 1:34 след полунощ. Балард записа часа.

След като медиците излязоха и отидоха да се занимават с други пациенти, Балард остана сама с мъртвата. Тялото скоро щеше да бъде изнесено, за да подготвят операционната за следващата операция, и щеше да бъде прехвърлено другаде, докато дойде ванът на патолозите, за да го вземе, но така Балард щеше да получи малко време. Влезе в залата и огледа мъртвата. Горнището беше срязано и гърдите бяха открити.

Балард извади телефона си и направи снимка на входната рана от куршума в гръдната кост. Нямаше следи от барутен нагар и това й подсказа, че изстрелът е направен от повече от метър и половина. Стрелецът като че ли беше истински майстор, защото беше улучил десетката, като най-вероятно е бил в движение и зареден с адреналин, заради ситуацията. Трябваше да има едно наум, ако някога се изправеше лице в лице с убиеца, колкото и невероятно да изглеждаше това в момента.

Забеляза някаква връв около шията на жената. Не беше верижка или някакво бижу. Двойна преплетена връв. Дори на нея да висеше медальон, беше скрит някъде в заплетена и сплъстена от кръв коса. Балард погледна към вратата, после пак се обърна към жертвата. Измъкна връвта от косата и видя, че на нея виси малък ключ. Взе скалпел от близкия поднос с хирургически инструменти, сряза връвта и я издърпа. Поради липса на плик за доказателства извади от джоба си латексова ръкавица и мушна вътре връвта и ключа.

След като прибра сгънатата ръкавица, се вгледа в лицето на жертвата. Очите бяха леко отворени, гуменият маркуч все още беше в устата й. Това не се хареса на Балард. Изкривяваше лицето й и вероятно не би й харесало, ако беше жива. Балард искаше да го махне, но знаеше, че това нарушава протокола. Патологът трябваше да получи тялото такова, каквото е било при смъртта. Вече беше преминала границата, когато взе ключа, но нелепият маркуч за въздух я дразнеше. Вдигна ръка, за да го дръпне, но някой застана зад гърба й и я прекъсна.

— Детектив?

Балард се обърна и видя единия от парамедиците, докарали жертвата. Държеше найлонов плик.

— Това е престилката й — каза той. — В джоба са бакшишите й.

— Благодаря — каза Балард. — Ще я прибера.

Взе торбата и я вдигна на височината на очите си. После попита:

— Намерихте ли някакви лични документи?

— Не — отвърна парамедикът. — Сервирала е коктейли и вероятно е държала всичките тези неща в колата си или в шкаф в стая за преобличане, нямам представа.

— Ясно.

— Но името й е Синди.

— Синди?

— Да, попитахме в клуба. Можеше да се наложи да говорим с нея. Вече няма значение. Издъхна.

Погледна тялото. На Балард й се стори, че вижда в очите му тъга.

— Ще ми се да бяхме стигнали там няколко минути по-рано — каза той. — Може би щяхме да успеем да я спасим. Трудно е да се каже.

— Сигурна съм, че сте направили всичко възможно — каза Балард. — Щеше да ви е благодарна, ако имаше как.

Парамедикът я погледна.

— Сега вие ще направите всичко възможно, нали?

— Определено — потвърди Балард, макар да си даваше сметка, че случаят няма да е неин, след като го поемат от „Грабежи и убийства“.

Малко след като парамедикът излезе от операционната, дойдоха двама санитари от болницата, за да изнесат тялото, така че да могат отново да стерилизират залата и да я върнат в графика — спешното имаше доста работа тази нощ. Покриха мъртвата с пластмасово покривало и избутаха носилката през изхода. Лявата ръка на жертвата беше открита и Балард видя татуирания еднорог на китката. Тръгна след санитарите с носилката, стиснала плика с престилката на жертвата.

Тръгна по коридора, като гледаше през стъклените прегради в другите операционни. Видя, че Рамон Гутиерес е качен горе и в момента го оперират, за да облекчат налягането в черепа от мозъчния оток. Остана няколко минути пред стъклената преграда, докато телефонът й не избръмча. Балард прочете съобщението. Беше от лейтенант Мънро, който питаше за статуса на петата жертва. Тя написа отговора, докато крачеше към асансьора.

ЛИ. Тръгвам към мястото.

Летален изход. Жертвата беше мъртва.

Докато се спускаше с бавния асансьор, Балард си сложи латексова ръкавица и отвори найлоновия плик, който й бе дал парамедикът. След това провери джобовете на престилката на сервитьорката. В единия откри сгънати банкноти, цигари, запалка, а в другия — малък бележник. Балард беше ходила в „Танцьорите“ и знаеше, че клубът носи името на заведение от „Дългото сбогуване“, големия роман, ситуиран в Лос Анджелис. Също така си спомняше, че има цяло меню от коктейли специалитети с имена от литературата и киното, като „Черната далия“, „Свободно падане“, „Блонди“. Бележникът вероятно бе задължителен за всяка сервитьорка там.

Когато се върна при колата, отвори багажника и сложи плика в една от картонените кутии, които с Дженкинс използваха, за да съхраняват улики. По време на всяка смяна събираха доказателства от множество случаи, така че бяха разделили мястото в багажника с картонени кутии. В една от тях преди това бе сложила вещите на Рамон Гутиерес. Сега сложи торбата с престилката в друга, запечата я с лепенка за доказателства и затвори багажника.

Когато стигна до „Танцьорите“, местопрестъплението вече приличаше на цирк с три арени. Не като нормален цирк с три паралелни програми, а полицейски, с три концентрични кръга, според мащаба, сложността и интереса на медиите към съответния случай. Най-вътрешният кръг е същинското местопрестъпление и в него работят следователите и криминолозите. Там е червената зона. Около него се разполага втори кръг и там остават шефовете, униформените полицаи и постовете, които се грижат медиите и тълпата да не създават проблеми. Третият, най-външен кръг, е за репортерите и неизбежно събиращите се зяпачи.

Всички ленти посока изток на Сънест Булевард вече бяха затворени, за да има място за флотилията полицейски и новинарски коли. Трафикът в останалите ленти се движеше съвсем бавно, дълга върволица от стопове, защото всички натискаха спирачките, за да видят какво се е случило. Балард откри място за паркиране на пресечка оттам и се приближи до клуба пеша. Свали значката от колана си, размота кордата, закрепена за щипката отзад, и я окачи на шията си, за да се вижда добре. След като стигна, трябваше да потърси полицая, който водеше дневника на местопрестъплението, за да се запише. Първите два кръга бяха оградени с жълта полицейска лента. Балард вдигна първата, мина под нея и намери полицая с голям клипборд в ръка, застанал до лентата към втория кръг.

Казваше се Дънуди и Балард го познаваше.

— Уди, запиши ме.

— Детектив Балард. — Той й кимна и започна да пише в листа. — Мислех, че случаят е на „Грабежи и убийства“.

— Техен е, но бях в болницата с петата жертва. Кой води разследването тук?

— Лейтенант Оливас — обаче всички шефове от Холивуд и Западното управление, до началника на полицията, си пъхат носа.

Балард едва не изпъшка. Робърт Оливас беше шеф на един от специализираните екипи за разследване на убийства към „Грабежи и убийства“. Балард имаше лоши спомени с него от времето, когато беше придадена към екипа му преди четири години, а той беше повишен да оглави отдела, след като бе служил в „Тежки наркопрестъпления“. Заради тези лоши спомени се бе оказала в нощната смяна на Холивудското подразделение.

— Виждал ли си Дженкинс наоколо?

В ума й вече се въртяха планове да не докладва за петата жертва пряко на Оливас.

— Ами… да, видях го — отговори Дънуди. — Къде беше…? Да. Ще докарат автобус за свидетелите, за да ги откарат в управлението. Мисля, че Дженкинс наблюдаваше какво става там. Да не би още някой да опита да се чупи, и така нататък. Когато онзи е започнал да стреля, всички са се разбягали като плъхове от потъващ кораб и никой не знае кои са и къде са. Така поне чух.

Балард се приближи към Дънуди, за да може да му говори дискретно. Погледът й се плъзна по морето полицейски автомобили, до един със запалени сигнални светлини на покрива.

— Какво друго, Дънуди? Какво е станало вътре? Като в Орландо миналата година ли е било?

— Не, не. Не е тероризъм — отговори Дънуди. — Доколкото разбрах, четирима седели в едно сепаре и нещо се объркало. Единият извадил оръжие и застрелял останалите. Тръгнал да излиза и по пътя свалил един бияч от охраната и една келнерка.

Балард кимна. Това й даваше някаква представа за случилото се.

— Добре. Къде държи свидетелите Дженкинс?

— В съседната градинка. Дето преди беше „Котка и цигулка“.

— Ясно. Благодаря.

„Танцьорите“ бяха до стара сграда в испански стил с вътрешен двор и градина. Там по-рано се намираше външната част на „Котка и цигулка“, английски пъб и любимо място на полицаите от управлението в Холивуд, което беше наблизо. Преди две години заведението беше затворило — бе паднало жертва на повишаващите се наеми — и сега мястото пустееше. В момента го използваха като кошара за свидетели.

Пред портата от ковано желязо, обрамчена от сводеста арка, охраняваше друг полицай. Той кимна на Балард и тя се мушна през желязната врата. Завари Дженкинс да записва нещо в бележник, седнал пред стара каменна маса.

— Дженкс — каза Балард.

— Здрасти пак — отвърна Дженкинс. — Чух, че онова момиче не е оцеляло.

— Стигна до операционната. Там пулсът изчезна и повече не успяха да го възстановят. А аз не успях да говоря с нея. Тук има ли нещо?

— Нищо особено. Умните хора са залегнали на пода, когато онзи е започнал да стреля. Още по-умните са се чупили и вече ги няма. Доколкото мога да преценя, ще можем да си тръгнем веднага щом докарат автобус за тези симпатяги тук. Шоуто е на „Грабежи и убийства“.

— Трябва да докладвам на някого за моята жертва.

— Трябва да е Оливас или някой от хората му, а не съм сигурен, че искаш да направиш точно това.

— Имам ли избор? Ти трябва да стоиш тук.

— Не съм го планирал да стане така.

— Някой от свидетелите каза ли, че е видял как е застреляна келнерката?

Дженкинс огледа масите, около които седяха и чакаха двайсетина души. Разнородна тълпа от холивудски хипстъри и клубни птици. Море от татуировки и пиърсинги.

— Не, обаче дочух, че обслужвала масата, на която започнало да се стреля — отвърна Дженкинс. — Сепаре с четирима души. Единият вади пистолет и застрелва другите трима както си седят. Хората побягват, включително стрелецът. Застрелял е твоята келнерка, докато е бягал към вратата. Свалил е и един от биячите.

— И никой не знае защо е станало това?

— Никой, поне тези тук.

Махна с ръка към свидетелите. Един от тях, седнал на друга каменна маса, изглежда, схвана жеста като покана, понеже стана и се приближи до тях. Портфейлът му, мушнат в задния джоб, беше закачен с верижка за колана на черните му джинси и тя подрънкваше при всяка крачка.

— Виж, човече, докога ще ни държат тук? — попита той Дженкинс. — Не съм видял нищо, не знам нищо.

— Казах ви. Никой не може да си тръгне, преди детективите да ви освободят официално. Седни си на мястото, ако обичаш.

Дженкинс го каза с авторитетен, леко заплашителен тон, който напълно ликвидира смисъла на учтивия израз „ако обичаш“. Свидетелят се вторачи за миг в Дженкинс, после се върна на мястото си.

— Не знаят ли, че ще ги превозват с автобус? — попита Балард тихо.

— Още не — отвърна Дженкинс.

Преди Балард да успее да отвори уста, телефонът й завибрира и тя го извади, за да погледне екрана. Беше неизвестен номер, но тя прие разговора, защото беше сигурна, че е някой колега.

— Балард.

— Детектив? Лейтенант Оливас. Казаха ми, че си била с петата жертва в Презвитерианската болница. Решението не е мое, но разбрах, че вече си била там.

Балард замълча за миг, преди да отговори. В гърдите й се надигаше усещане за ужас.

— Точно така — каза накрая. — Не оцеля. Сега ще я поемат патолозите.

— Успя ли да вземеш някакви показания от нея?

— Не. Умря почти веднага след пристигането. Опитаха да я спасят, но не се получи.

— Ясно.

Каза го с тон, който сякаш обвиняваше нея — като че ли заради някаква нейна небрежност не е успяла да разпита жертвата, преди тя да умре. Балард не реагира.

— Напиши докладите и ми ги донеси сутринта — каза Оливас. — Това е всичко.

— Хм… На местопрестъплението съм — каза Балард, преди Оливас да прекъсне връзката. — В съседство, при свидетелите. С партньора ми.

— И?

— Жертвата нямаше документ за самоличност. Била е келнерка. Вероятно някъде в заведението има шкафче, в което е държала портфейла и телефона си. Искам да…

— Синтия Хадел. Шефът на бара ми даде името.

— Искаш ли да потвърдя и да прибера вещите й, или предпочиташ да го направят твоите хора?

Оливас се замисли, преди да отговори. Сякаш претегляше нещо, което няма връзка със случая.

— Имам ключ, който, мисля, е от шкафче — добави Балард. — Парамедиците ми го дадоха.

Това беше сериозно изкривяване на истината, но Балард не искаше лейтенантът да знае как се е сдобила с ключа.

— Добре, погрижи се — каза той след кратка пауза накрая. — Хората ми са достатъчно заети. Обаче не се увличай прекалено, Балард. Тя е периферна жертва. Съпътстваща щета — оказала се е където не трябва, когато не трябва. Можеш също да уведомиш близките, за да спестиш време на моите хора. Само не ми пречи.

— Разбрах.

— И все пак искам доклада ти на бюрото си утре сутринта.

И Оливас прекъсна преди Балард да успее да отговори. Тя задържа телефона до ухото си за момент, замислена над думите му, че Синди Хадел е съпътстваща щета, оказала се където не трябва, когато не трябва. Даваше си сметка какво е това.

Прибра телефона.

— Е? — попита Дженкинс.

— Трябва да отида в заведението, за да проверя шкафчето и да намеря документите й — каза тя. — Оливас също така иска да уведомим близките.

— По дяволите.

— Не се тревожи, аз ще го свърша.

— Не, не… не става така. Когато предлагаш своите услуги доброволно, предлагаш и моите.

— Не съм искала да уведомявам роднините. Чу разговора.

— Поиска да участваш. Разбира се, че ще ти даде гадната работа.

Балард не искаше да влиза в спор. Обърна се, огледа насядалите около каменните маси хора и видя две момичета с отрязани като шорти джинси и бодита — бяло и черно. Отиде при тях и им показа значката си. Бялото боди заговори още преди Балард да отвори уста.

— Не сме видели нищо!

— Чух — каза Балард. — Искам да ви попитам за Синди Хадел. Познавахте ли я?

Бялото боди сви рамене.

— Ами, да, от работата — каза Черното боди. — Готина мацка. Как е тя?

Балард поклати тъжно глава и двете келнерки едновременно вдигнаха длани към лицата си, като че ли получаваха импулси от един и същи мозък.

— Боже… — изпъшка Бялото боди.

— Какво можете да ми кажете за нея? — попита Балард. — Омъжена ли е? Приятел? Съквартирант? Такива неща?

Не знаеха нищо.

— В клуба има ли стая с шкафчета за персонала? Където евентуално е държала портфейла си и телефона може би? — продължи Балард.

— В кухнята има шкафчета — отговори Бялото боди. — Там си слагаме нещата.

— Добре — каза Балард. — Благодаря. Трите разговаряхте ли тази вечер, преди да се случи това?

— Просто наши си неща — отвърна Черното боди. — Кой дава бакшиш, кой не, кой е стиснат… Такива работи.

— За някой конкретен човек ли говорихте? — попита Балард.

— Не, не… — Черното боди поклати глава.

— Тя се хвалеше, че някой й бил дал петдесетачка — каза Бялото боди. — Всъщност мисля, че беше някой от сепарето, в което започна стрелбата.

— Защо мислиш така? — попита Балард.

— Защото масата беше нейна, а онези приличаха на играчи.

— Искаш да кажеш фукльовци? Типове с пари?

— Да, играчи.

— Добре. Нещо друго?

Двете сервитьорки се спогледаха, после се обърнаха към Балард и поклатиха глави.

Балард ги остави и се върна при партньора си.

— Отивам в заведението.

— Не се губи — предупреди той. — Веднага щом приключа с ролята на бавачка, искам да отида да уведомя близките и да започна да пиша. Приключваме.

Тоест останалото време от смяната щяха да се занимават с бумащина.

— Разбрах — каза тя.

Остави го на каменната пейка. Докато крачеше към входа на „Танцьорите“, се зачуди дали ще успее да се добере до кухнята, без да привлече вниманието на лейтенант Оливас.