Елизабет Адлър
Чаровниците (7)

Шеста глава

Мирабела

Един детектив дойде в болницата да ни разпита, макар че и двете все още бяхме в шок и не можехме да повярваме, че някой ни е изблъскал от пътя и сме паднали до средата на каньона.

— Истинско чудо е, че доктор Прескот ви е намерил и сте добре — каза детективът на английски.

Представи се като полковник Руфъс Барада. Беше около четирийсетгодишен, привлекателен, набит, с набола брада и дълбоки непроницаеми очи. Когато си свали шапката, отдолу се показа тъмна непокорна коса. Тези очи се впериха в мен изпод вежди, дебели и рошави като косата му и аз разбрах, че пред мен стои човек, който не е подготвен да повярва на думите ми и че според него злополуката е станала по моя вина. Спомних си за мотоциклетиста, за зелената кола, а също така и — „Не мога да се въздържа“ — помислих си със свито сърце — за застраховката на мазератито. Трябваше да обясня на офицера какво се е случило, да прозвуча формално, да му кажа, че не познавам никакъв доктор Прескот.

— Благодаря се, че съм жива — казах с онзи сладък глас, който се бях научила да използвам при раздяла с гадже, за което знаех, че не му е писано да бъде „единственият“. — Разбирате ли, за всичко беше виновен мотоциклетистът.

— На мястото на злополуката нямаше никакъв мотоциклетист.

Полковникът скръсти ръце на широките си гърди и погледна към мен.

Какъв чаровник само!

— Да, разбира се, защото избяга, отдалечи се като куршум — добавих аз. Отказвах да се разделя със сценария за Супермен.

— Имало е зелена кола, в която сте се блъснали и тя е изхвърчала от пътя. Шофьорът загина.

Дъхът ми секна. „О, боже, о, боже, онзи нещастник го е отнесъл, мотоциклетистът го е докопал…“

— Господи! — промълвих със слаб, треперещ глас. — Толкова съжалявам, не знаех. Но не го блъснах аз, аз просто видях как мотоциклетистът се удря в него, а после той излетя от пътя… и аз също. Имаше камион в насрещното платно. Шофьорът трябва да е видял какво се е случило.

— Няма никакви сведения от никакъв шофьор на камион. Никой друг не е видял този инцидент, госпожо Матюс. Били сте само вие и зелената кола с шофьора й. И единият от вас е загинал.

Отново заплаках. Не знаех защо, но не можех да спра. Той изсумтя, подаде ми кутията с носни кърпички от масичката до леглото, напълни чаша вода. Поех я с трепереща ръка. Ръката му беше с меки тъмни косми почти до кокалчетата. Вдигнах глава, погледнах го право в очите. Лицето му беше толкова близо до моето, сякаш се канехме да се целунем.

— По-късно пак ще разговаряме — каза той и се запъти към вратата. Отвори я, обърна се и погледна към мен. — Надявам се скоро да се почувствате по-добре, госпожо Матюс.

— О, моля ви, Мирабела.

Той завъртя очи, поклати глава и въздъхна.

Господи, защо не можех да си държа устата затворена?