Елизабет Адлър
Чаровниците (6)

Пета глава

Мирабела

Когато се свестих, осъзнах, че се крепим несигурно, с дясната страна нагоре, някъде на половината дълбочина на каньона. Колата под мен се разтресе, а после се намести върху назъбените скали, които бяха спрели падането ни. Вдигнах ръка, отметнах косата от челото си, подръпнах колана, който се врязваше в гърдите ми и който по всяка вероятност ми бе спасил живота, отворих очи и започнах да отмятам. Можех да движа главата си, ръцете си, краката си. Погледнах настрани, към русокосата си пътничка. Клетото момиче, какъв ужасен късмет извади, че прие помощта ми. Едно нещо беше да бягаш от съпруг, когото бе нарекла мръсник, а съвсем друго — да намериш края си в кола заедно с една непозната. В първия случай може да оцелееш, но във втория — едва ли, макар че, слава богу, от нея сякаш не течеше кръв върху бялата кожа на седалката.

Мислите бушуваха в главата ми. Бях се оказала избутана от пътя от един луд мотоциклетист и предполагах, че иска да ме убие. Но защо? Може би човекът с дукатито искаше не мен, а малката зелена кола отпред, която караше бавно и малко нестабилно по опасно криволичещия път, пресече разделителната линия и едва не се блъсна в огромния камион, който идваше насреща ни. Потръпнах, когато си спомних как дукатито профуча покрай нас и започна да перва отстрани малката кола, докато накрая със скърцане на гуми върху цимент тя излезе от пътя и се преобърна над ръба, а после дукатито ме удари и се отдалечи като куршум, както казваха за Супермен.

Боже! Нима току-що бях станала свидетел на убийство? Или е искал да убие мен и е улучил друг човек по погрешка? Но кой може да иска моята смърт? Или на младата блондинка, седнала до мен, чието име не знаех? Дори съпругът мръсник не може да желае смъртта й.

Не, мишената със сигурност бях аз, „червивата с пари“ жена в скъпата кола, жената с цялото това състояние, което дори не бе спечелила, а го бе наследила от леля, загинала насилствено и загадъчно. Аз, Мирабела, жената, която сега притежаваше вилата, към която се бяхме отправили преди случилото се. Не можех да се насиля да нарека това опасно действие „опит за убийство“. Все още не. По-късно щях да се заема с това, да се опитам да помисля кой може да спечели от смъртта ми.

Засега обаче трябваше да не губя самообладание, да намеря телефона си, да повикам помощ за другата кола, макар че тук долу едва ли имаше обхват. Но един момент! Над ръба на скалите, над разкъсаната мантинела, надникнаха лица, на които бе изписан ужас. Вдигнах ръка, размахах я, видях как потръпнаха смаяни, а после се разбързаха в очевиден опит да доведат помощ. Трябваше да почакам; по-късно щях да разбера кой се е опитал да ме убие. Или да убие Верити.

Помощниците дойдоха скоро — някои се спуснаха по склона, а други кръжаха над нас в малък открит хеликоптер и вдигаха прах, който влизаше в очите ми, така че не виждах почти нищо. „Спасители“ — така би трябвало да ги нарека, защото знаех, че без тях мазератито съвсем скоро щеше да продължи падането си в бездънния каньон, където навярно нямаше да намерят дори телата ни. Навярно и бездруго щяхме да сме станали на парчета и тъй като за момента и двете май бяхме цели, си позволих лукса да поплача. Всъщност се разревах пред всички телевизионни камери, които ненадейно изникнаха от нищото, както винаги става там, където се е случило нещастие, макар да се съмнявах, че някой друг, освен мен самата би определил кончината ми като „нещастие“.

Исках да поживея още няколко години, та дори и само за да разбера какво наистина се е случило с леля Джоли и да заловя виновника, защото съм съвсем сигурна, че сега е погнал мен. Но защо? Вечната стара история, разбира се: или заради пари, или заради секс. С леля Джоли не ми се струваше много вероятно да е било заради секс, така че оставаха парите. Наследството, над което може би някой смяташе, че има повече право от мен. Зачудих се кой ли може да е той. Кой би стигнал до убийство? Изобщо познавах ли такъв човек? Разбира се, че не. Извършителят със сигурност беше някой непознат. Тази мисъл ме ужаси още повече, отколкото мисълта, че е някой, когото познавам. Нямаше ли поговорка, че познатият дявол е по-малък дявол?

Ненадейно двама войници в маскировъчни парашутистки облекла и солидни ботуши увиснаха над нас от един хеликоптер. Единия взе Верити. Аз протегнах ръце към другия. Боже, толкова бях облекчена, че дори го целунах — е, по бузата с набола брада. С крайчеца на окото си зърнах усмивката му, чух, че се смея и плача едновременно, докато, замръзнала от ужас в ръцете му, се понесох над каньона и по някакво чудо се озовах в хеликоптера над скалите. Машината ми заприлича на птица, носеща добра поличба. Боже, колко се нуждаех от нея!

След броени минути отново бях на земята, положена върху грубо одеяло, което дращеше голите ми крака. Някакъв мъж, който каза, че е лекар, се наведе над мен, провери бесния ми пулс, лудо биещото ми сърце, краката, ръцете, главата ми. Всичко ме болеше и исках просто да се махне, да спре да ме тормози. Макар че все пак ми бе останал малко разум и забелязах колко е привлекателен. Типично в мой стил — да намеря красив лекар точно когато имам отчаяна нужда от него!

— Ще се оправите — каза той. — Ще оцелеете.

— О, я изчезнете! — срязах го.

— Добре — съгласи се той, махна на шофьора на линейката и си тръгна.

Лельо Джоли, където и да си сега, знам, че това се случи заради теб. Ще го използвам, ще разбера как, защо, кога и къде. Ще отмъстя за теб, клета моя мила лельо Джоли, тъй щастлива в прекрасното си средиземноморско гнездо, в което не ти трябваше никой друг, освен кучето, котката и малкото канарче, което сякаш е на сто години. Казва се „Пея“ — спомних си го сега, когато излетях също като това канарче от каньона на сигурно място. Пя през целия ти живот. Надявам се, че още пее, макар че теб вече те няма.