Елизабет Адлър
Чаровниците (2)

Първа глава

Антиб, Южна Франция

Шефа, както го наричаха всички, дори и тези, които не работеха за него и го познаваха само по репутация, крачеше целеустремено покрай баровете на крайморската алея. Когато стигна до любимия си, дръпна стол от маса на третия ред отзад — най-близкия до сградата. Открай време обичаше да гледа улицата, другите клиенти, да държи гърба си до стената, тъй да се каже. Гърбът, най-вече неговият, беше уязвим.

Въпреки жегата се чувстваше добре в панталона си от бял лен и щампованата риза в бяло и синьо с навити над мускулестите му ръце ръкави. Часовникът му не беше нито златен, нито лъскав, макар че определено беше скъп.

Столовете не бяха много удобни за човек с неговите размери — едър, с телосложение на борец. Но всъщност всички столове не отговаряха на размерите му — разбира се, с изключение на тези, специално проектирани за многобройните му домове. Той обичаше удобствата и с история като неговата никой не можеше да го обвинява. Макар че човек можеше да го обвини за начина, по който бе решил да ги получи.

Сервитьорът го позна и се усмихна раболепно. Преметнал ленена кърпа на ръката си, с поднос в ръка, той се приближи и го попита какво ще обича.

— Лимонада — беше отговорът. Шефа не пиеше алкохол, дори и вино в тази страна, известна с винарството си. Специално земите край Сен Тропе предлагаха хубаво розе с мек вкус, което вървеше идеално със солиден обяд или салата от омари, както и с хрупкавите и много свежи зеленчуци, поднесени сурови с домашна майонеза за топене, които хрускаха между зъбите и предлагаха допълнителното предимство да карат хранещия се да се чувства добродетелен, че се е въздържал от големия сандвич от вкусния местен хляб, който ядяха много други.

Лимонадата пристигна незабавно заедно с купичка лед и лъжица, за да може Шефа да се обслужи сам, да реши колко студена иска да е напитката му, колко разредена. Той отпи и предупреди сервитьора, че очаква човек, когото трябва да доведат веднага на масата.

Рожденото руско име на шефа беше Борис Бергенхизер. Преди известно време той го смени с по-приемливото европейско Брус Берген, макар че никак не приличаше на „Брус“ с масивното си телосложение — досущ като казак от степта, така му бяха казали веднъж. Могъщ, възседнал коня си, със сабя в ръка, готов да се нахвърли върху врага. Но лицето му беше слабо, с изсечени скули и дълбоко разположени очи, набраздено от цял живот, прекаран в оглеждане за опасността, която беше навсякъде, поне в неговия свят. А сега, в сферата на международните недвижими имоти, където играчите се бореха за земята заради милионите, които тя щеше да им донесе, опасността дебнеше на всяка крачка. Той знаеше, че винаги трябва да се оглежда.

Шефа наистина се нахвърляше върху врага, макар и не по агресивен начин. Методите му бяха по-дискретни, по-рафинирани, по-специфични. Открай време, още като дете, израснало — или по-скоро съществувало — в студената колиба край Минск в Беларус, знаеше, че е орисан за по-добър живот от този. Нямаше да се задоволи да живее в гората, да сече дървета, да рискува живота и крайниците си с електрически трион; нямаше да влачи огромни дървени трупи, от които все още капе мъзга, и да ги товари на трактор, който бе толкова стар, че вече не работеше и го теглеха две магарета с издължени муцуни, като библейски животни от ренесансови фрески. У тези магарета имаше нещо, което караше Борис да си мисли, че би трябвало да имат златен нимб около главите, както на картината. Понякога го обземаше неочаквана нежност, наистина странна за жесток човек като него.

Магаретата работеха усърдно, подчиняваха се на командите му, живваха, когато им даваше храна, пиеха от каменното корито, когато им позволеше да спрат, при което мършавите им хълбоци трепереха, а ребрата им стърчаха. До деня, в който спряха да теглят с всички сили и главите им увиснаха от умора. Бяха прекалено отслабнали и не можеха да продължат. Той ги застреля на място, заколи ги и продаде месото в града, като чукаше от врата на врата и го предлагаше за прясно сърнешко. Никой не забеляза разликата или ако я забеляза, не каза нищо, защото Борис всяваше страх с ръста си, с масивното си телосложение и напрегнатата сила на мрачния си поглед.

Не след дълго осъзна силата, която този поглед и самото му присъствие носеха навсякъде, било то на местния пазар или на градските улици. Той произхождаше от бедно семейство, което му бе дало кратко образование и се стремеше да му помогне да се издигне в обществото. Със сигурност щеше да постигне умерен успех. Щеше да бъде голяма клечка на малък терен. Обаче Борис знаеше, че е способен да стори всичко, за да улесни издигането си в по-големия свят, от който искаше да бъде част. Нещо повече от част: искаше да го притежава. Така, както искаше да притежава жените в живота си. Защото обичаше да сплашва жените, обичаше да вижда страха в очите им. Той му доставяше удоволствие. Имаше само един начин да се махне, но не можеше да излезе през предната врата.

Няколко години живурка в украински градове, а после продължи през Полша, Унгария, Хърватия и най-накрая Франция, преди да постигне целите си. А от всички домове, които притежаваше, мястото, на което се чувстваше най-удобно, бе несиметричната вила на хълмовете в Южна Франция с изглед към Средиземно море. Точно затова сега се намираше в кафенето в Антиб, пиеше лимонада с толкова лед, колкото му харесваше, и очакваше пристигането на човека, известен просто като Руснака.

Всички в света на Шефа имаха имена, различни от онези, които им бяха дали родителите им при раждането. Тези първи имена бяха отдавна забравени, отдавна погребани също като враговете и жертвите им. Шефа вече не се занимаваше с такива отблъскващи задачи. Сега наемаше хора като Руснака да ги вършат вместо него.

Но Руснака закъсняваше. Шефа забарабани нетърпеливо с пръсти по масата и сервитьорът незабавно изникна до него. Той му махна да си тръгва, когато видя, че Руснака си проправя път между масите, устремен към него.

Руснака беше безличен. Не изпъкваше с нищо и това бе от жизнено значение за работата му. Никой никога не можеше да го познае. Никой не можеше дори да го запомни. Средно висок, с обикновена коса, може би леко оредяваща, с очила, понякога с телени рамки, друг път с рогови, а понякога без рамки. Често носеше панамена шапка, ризите му бяха отворени на врата. Никога не слагаше вратовръзка, освен за работа в града. Якетата му не бяха скъпи, но не бяха и твърде евтини — все пак професията му носеше добри пари. Просто не обичаше да се перчи, когато беше на работа, и нищо повече.

Той седна срещу Шефа и протегна ръка, която Шефа не стисна. Засегнат, Руснака повика сервитьора и си поръча мартини с две маслинки. Часът бе само единайсет и трийсет и това не се хареса на Шефа. Човек, който пие алкохол, може да стане опасен. Той махна на сервитьора да се върне, отмени поръчката, каза му да донесе двойно еспресо и да не се мотае.

Руснака знаеше, че не бива да се оплаква. Вместо това, без да казва нищо, се заслуша какво иска от него Шефа.

— На хълмовете наблизо има една къща. Всъщност се вижда оттук.

Той посочи отвъд залива, към зеленината от другата страна, сред която проблясваше розова вила.

— В тази къща има картина. Малка. Името на художника е Търнър. Жената, която притежаваше къщата, умря неотдавна.

Руснака кимна. Знаеше за смъртта на Джоли Матю.

— Веднага направих предложение да купя целия имот, с всички хектари наоколо и всичко в къщата, включително произведенията на изкуството, повечето от които според мен са безполезни, но старицата им се е радвала цял живот. Познавах я от светски събития. Всички я знаеха като леля Джоли, но истинското й име беше Джулиет Матюс. Когато почина, се свързах с юридическите представители на наследницата — жена на име Мирабела Матюс. Нещо като авторка, пише развлекателни романи.

Шефа беше сноб и по отношение на изкуството, и по отношение на литературата, макар че рядко четеше нещо друго, освен местния вестник „Ница Матен“ и „Уолстрийт Джърнъл“.

— Наследницата посредством представителя си отказа да продава. Искам да построя на тази земя четиринайсететажна сграда. Увеличих значително предложението си. Междувременно чрез деликатни средства открих подробностите за вещите в къщата и че единственото истинско ценно нещо в нея е тази картина. Искам я за колекцията си. Не мога да я получа по законен път. Затова те моля да се заемеш с тази задача от мое име.

Руснака кимна. Точно с такива неща се занимаваше. Нито една от задачите, които поемаше, не беше законна, за нито една от тях не можеше да говори пред хората, но повечето бяха доходоносни. Беше отмъквал бижута от сейфове, перли от вратове, коли от подземни гаражи. Всичко си имаше цена и винаги имаше някой, готов да я плати.

— Ще ви донеса картината — обеща той.

Шефа спомена цена. Руснака поклати глава.

— Не говорим за стойността на картината — каза той и добави „сър“ като извинение за това, което се канеше да каже. — Става въпрос за това, колко ценна е тя за вас.

— Безценна е — отсече Шефа. И наистина беше така. Искаше тази земя и картината, които оная кучка Джоли Матюс му отказа, когато беше жива. Щеше да ги получи сега, след смъртта й. Разбира се, полицията разследваше смъртта й и така трябваше, защото беше очевидно, че е била убита — ножът в гърба й го показваше.

Може би обир, разсъждаваха полицаите. Може някой да е претарашил къщата. Нещо такова. Но така и не откриха на кого е ножът. Имаше милиони такива ножове, а Руснака познаваше всички информатори. Джоли Матюс се бе изпречила на пътя на Шефа, бе постигнала победа в живота, но не и в смъртта. Сега той трябваше единствено да се добере до имота й.

Вече чертаеха архитектурните планове. Документите бяха готови за кандидатстване за разрешително за строеж, което, разбира се, вече бе обещано и платено. Разрешително за начинание от такава класа! Всички щяха да натрупат милиони, макар че зеленият хълм щеше да изчезне под напора на малки вили, повечето от които щяха да бъдат купени с намерението да ги дават под наем, а всички знаеха, че след няколко години жилищата под наем ставаха неподдържани и щяха да смъкнат престижа на целия район.

Шефа не се интересуваше от бъдещето. Възнамеряваше да спечели пари от всяка част от сделката: продажбата на земята, строежа на сградите, продажбата на тези жилища, инфраструктурата — пътища, вода, електричество, всичко. А венецът на този проект щеше да бъде четиринайсететажна сграда с апартаменти — максимумът, позволен дори на него в тази обременена с ограничения област. За няколко години трите най-горни етажа щяха да се превърнат в негов дом. Щеше да разполага с великолепен изглед към морето, към яхтите и палмите — изглед, по-хубав от този на почти всички останали. Не на всички, защото районът бе територия на един богаташ, но със сигурност по-хубав от изгледа на много от бъдещите му съседи.

И като последен и най-важен щрих искаше картината на Търнър. Разбира се, той можеше да купи всяка творба, която пожелаеше, и го беше сторил. Няколко картини на Пикасо вече украсяваха стените му — може би не най-добрите, защото дори на него му беше трудно да се добере до тях, а и те обикновено се продаваха на частни, почти тайни търгове. Имаше няколко импресионистични картини, както и две-три от италиански художници: една от Рафаел, една от Караваджо — всичко, което препоръчаха съветниците му. Никоя от тях не го впечатляваше, но от човек с неговото положение се очакваше да ги притежава. За Шефа творбата на Търнър се бе превърнала в мания, а той бе човек, който винаги получава това, което иска.

Точно сега от всички вещи, които притежаваше, най-много му харесваше петнайсетметровата яхта „Рива“, която управляваше лично. Всъщност може би думата „караше“ бе по-подходяща — той летеше с пълна скорост от Марсилия до Мантон, заливайки другите кораби с огромната вълна, издигнала се след преминаването му. В резултат имаше няколко иска за обезщетение, но, разбира се, той ги уреди безшумно с извънсъдебно споразумение. В този смисъл той бе човек, който държи на думата си, и изпитваше уважение към останалите моряци.

Но си даваше сметка колко впечатляващ изглежда на хората от минаващите кораби с огромния си ръст, бялата шапка със златния ширит и тъмносинята котва, загорелите му от слънцето гърди, обезкосмени, за да не прилича на мечок, както му каза подигравателно една жена, докато огромните му ръце се плъзгаха по гъвкавото й тяло.

Всъщност сравнението му хареса — накара го да се подсмихне, загледан в отражението си в огледалото над леглото. Огромен мечок с безмерна сила. Това беше той.

И искаше да построи апартаментите си на тази земя, и да притежава онази картина, онзи Търнър. Всичко, което Джоли Матюс му отказа докато беше жива, щеше да стане негово сега, след смъртта й. И ако това означаваше да отстрани Мирабела Матюс от сцената, така да бъде.