Елизабет Адлър
Чаровниците (5)

Четвърта глава

Чад Прескот

Полетът от нюйоркското летище „Кенеди“ до парижкото „Дьо Гол“ беше отложен — така съобщиха на Чад Прескот, когато слезе от третия си полет за последните четирийсет и осем часа. Първият беше с малък и много стар биплан „Фокер“, който излетя от една бетонна писта в джунглите край Амазонка и го отведе до Манаус, където се качи на шестместен лиър до Сау Паулу. Точно от Сау Паулу започна всичко. Преди няколко месеца.

„Сякаш беше по-дълго“ — помисли си уморено той сега, сядайки на бара в чакалнята първа класа. Поръча си бира „Хайнекен“ и я изпи на един дъх. Първата му бира от много време насам. Е, първата му студена бира. Беше пил и други, но на места, в които охлаждането беше несигурно, ако не и напълно непознато. Той, разбира се, имаше генератор в камиона си, но го използваше за медицински ситуации. Не биваше да хаби енергията му за охлаждане на бира.

Поръча си сандвич с шунка и кашкавал. Хлебчето беше доста клисаво, но все пак по-вкусно от всичко, което си спомняше да е ял напоследък. Никога не разполагаше с много време, за да мисли за друго, освен за сегашната работа.

Чад беше това, което открай време определяше като „доктор“. Тоест, беше лекар — всъщност хирург. Специализираше в лицевата реконструкция и точно това го отвеждаше два пъти годишно в отдалечени места в Южна Америка, Африка, Конго, навсякъде. Там оперираше деца със заешки устни, без носове или с деформирани челюсти. Удовлетворението от работата означаваше много за него, особено когато видеше изумлението и радостта на малките му пациенти, щом се зърнеха в огледалото. Чад може и да не бе в състояние да ги направи красиви, но ги правеше нормални. Това им стигаше.

Другата му работа беше като консултант в една от най-добрите болници в Париж, където имаше апартамент на левия бряг на Сена. В Париж изпитваше нужда да бъде винаги близо до реката, да може да я вижда или поне да знае, че е съвсем наблизо, зад ъгъла, че може да отиде дотам пеша от улица „Жакоб“ или „Наполеон“ или от кафене „Фльор“. Понякога му се струваше, че живее на терасата на „Фльор“. Не знаеше колко часове е прекарал на тези неудобни столове от изкуствена тръстика, отпивайки вино или кафе и наблюдавайки как минават хората. Контрастът с джунглите от другия му живот — истинския му живот, както мислеше за него той — беше изключително силен и той го обожаваше.

Сега обаче се бе запътил към най-любимото си място на света: към вилата си в Южна Франция, където имаше огромния късмет да притежава няколко акра — хектари, както ги наричаха. Те му осигуряваха уединението, от което се нуждаеше. Освен това сега притежаваше съседната вила и земята й — остави му ги старата му приятелка и съседка Джоли Матюс, която му изпрати писмо в този смисъл няколко месеца преди да загине толкова брутално, така трагично. Чад харесваше старото момиче. Двамата бяха прекарали заедно множество приятни вечери, на които виното и разговорите се лееха като река. Тя му разказваше за миналото, за прочутата звезда от музикалните филми — ослепителната Джеруша — за живота от онова време, времето преди тълпите и летищата, бързането и суматохата.

Възнамеряваше да покани във вилата си гости — стари приятели, не много, но достатъчно. Щеше да посещава бистра, да поплува в хладните сини води на Средиземно море рано някоя сутрин, да пие хубаво горещо френско кафе, да яде кроасани, обилно напоени с масло, а може би дори и манго от дървото, което преди пет години засади сам, ако сега му беше сезонът. Не беше сигурен. Там, в джунглата, донякъде губеше представа за сезоните, освен ако не беше дъждовният сезон, който го потапяше в кал. Просто такъв беше животът, но работата му даваше енергията, силата да продължава да върши това, на което се беше посветил.

Все пак му беше приятно, че си отива у дома, където го очакваха пълно спокойствие и тишина.

Най-накрая обявиха полета му и пътниците се качиха на борда. Чад беше благодарен, че пренощува в хотел и успя да си вземе истински душ и да се обръсне, макар че косата му имаше спешна нужда от подстригване. В джунглата от време на време я подрязваше сам. Беше тъмноруса, постоянно падаше в очите му, съвсем права, гъста и сега се къдреше на врата.

Беше висок — метър и осемдесет и пет — и може би прекалено слаб, но тялото му беше стегнато от тежката работа и лишенията в джунглата, където прекарваше голяма част от времето си, често пъти принуден да оперира на трепкащата светлина на генератор, която понякога съвсем угасваше.

Сега изглеждаше достатъчно представителен в камуфлажния си панталон, бялото поло, купено от магазина на летището, благонадеждните си маратонки „Найк“ и раница, която беше толкова стара, че със сигурност никой не би разбрал, че е от „Лоу“ — престижната испанска компания за кожа. Лицето му беше леко загоряло — набраздено, както го наричаше той и се смееше на себе си, от което около тъмносините му очи се появяваха бръчици, а челото му прорязваше дълбока бръчка. Не се смяташе за привлекателен и не страдаше от суета. Преди всичко беше лекар.

Два пъти годишно си позволяваше да „си дойде у дома“. Вилата беше собственост на семейството му от пет поколения насам. Беше по-малка, отколкото можеше да се очаква, защото никой не я беше разширявал, никой никога не я беше променял. В общи линии все още си беше някогашната проста бяла къща, както в самото начало, макар че сега разполагаше със съвременни удобства като душове, електричество и плувен басейн. И се отличаваше с един вид красота, защото Чад беше цивилизован мъж, който закачаше картини на стените и прекарваше много часове да им се възхищава, който пълнеше лавиците на библиотеката си с редки издания, както и със старомодни детективски романи с меки корици, които му се струваха интересни.

Първият етаж на вилата беше изграден от камъни от местните каменоломни, а вторият — от бяло боядисано дърво. Нямаше капандури. Един-единствен комин служеше за отдушник на камината, която разделяше дневната от кухнята — странно разположение, което Чад намираше напълно задоволително, защото пестеше време и усилия. Огънят с дърва трябваше да се поддържа и през зимата и Чад често заспиваше пред пламъците и възвръщаше енергията си, живота си.

Единственият проблем с вилата беше алеята за паркиране, която беше обща със съседната къща — вила „Романтика“. Спорът на тази тема продължаваше от десетилетия и водеше началото си от най-първата съседка, Джеруша — прочутата певица, актриса, танцьорка и жена на лукса, любовница на мнозина, както се мълвеше, и една от суперзвездите на своята ера. Проблемът все още не беше решен, но сега Чад възнамеряваше да се заеме с него. Щеше да си поговори с новите съседи, които и да бяха те.

Стюардесата, висока млада жена с усмихнати тъмни очи, го заведе до мястото му в първа класа, взе овехтялото му яке — преди полета той нямаше време да си помисли да си купи ново — и му предложи чаша шампанско, която той за своя изненада прие. Беше „Тетанже“, забеляза той одобрително. Отдавна не беше опитвал този вкус, не беше усещал тези мехурчета върху езика си, мехурчетата в гърлото си, преди да се спуснат надолу. Наслади му се, но не си поръча втора чаша. Всъщност спусна седалката си назад, изключи лампата, сложи си превръзка на очите и заспа.

Спа през целия полет — събуди се едва когато симпатичната стюардеса го побутна внимателно и го предупреди, че след петнайсет минути кацат. Той отиде в мъничката тоалетна, изми очите си, за да се разсъни, прокара ръце през косата си, която на ярката светлина изглеждаше още по-ужасно, оправи яката на ризата си и се върна на мястото си, за да се увери по мобилния, че колата го чака.

Познаваше летището „Кот д’Азур“ („Лазурен бряг“) в Ница като петте си пръста — използваше го от години, когато беше само малка връзка със Средиземно море по празниците. Сега летището представляваше главна дестинация за полети от много страни. Открай време обичаше да каца тук, да вижда за секунди синьото море, булевардите, обградени с палми, с дълги тънки стволове и шепа листа на върха, плажната ивица, покрита с едър пясък, която през лятото гъмжеше от загорели тела, и няколкото колички близо до водата след края на сезона, когато будките, в които се продаваха фанта, сладолед и изсъхнали сандвичи в найлонови опаковки, бяха затворени. Всичко му харесваше. По всяко време. За него това беше домът.

Чад произхождаше от привилегировано семейство с достатъчно средства да поддържа парижкия апартамент, както и малката вила. Въпреки това си оставаше самотник, макар че ходеше на местните коктейли за подпомагане на това, което смяташе за „добри каузи“, и допринасяше с каквото може. Единственият лукс, който си позволяваше, беше купуването на произведения на изкуството за малкия си „дом“ — макар че когато го питаха дали е експерт, винаги отговаряше, че е най-обикновен доктор.

На летището прибра мерцедеса си. Това му припомни странния начин, по който колата бе получила името си. Господин Бенц, който я бе проектирал и произвел, много се гордеел с постижението си, както и със съпругата си — аржентинска красавица на име Мерседес. Затова кръстил колата на нея.

Колата бе оставена на летището от пазача и човек за всичко на Чад, който от десет години работеше при него и знаеше кога да стои настрана и кога да бъде на разположение при нужда.

Най-напред обаче Чад реши да спре за чаша плътно френско кафе в някое от заведенията край морето, където можеше да седне на терасата и да наблюдава как вълните променят цвета си, как хората демонстрират телата си на плажната ивица и животът си тече. Контрастът с живота, който водеше, докато беше на работа, винаги го забавляваше.

И това го правеше щастлив. Идваше си у дома.

По-късно, след кафето и обилно напоения с масло кроасан, той подкара мерцедеса по пътя Корниш — същия, на който прочутата филмова звезда от петдесетте години Грейс Кели бе срещнала преждевременната си смърт. Пътят се виеше между стръмния хълм и каньона. На лицето му грееше усмивка, очилата му филтрираха слънчевата светлина, прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в колата.

Точно тогава зърна тъмносиньото мазерати и малката зелена кола пред него, както и черното дукати с мотоциклетиста с черна каска, което профуча покрай него. А после, сякаш на забавен каданс, видя как мазератито с една жена зад волана и една русокоса пътничка до нея изхвърча от пътя и полетя в дълбините на каньона.

Чад удари спирачки, грабна мобилния и повика медицинска помощ и жандармерия. После излезе от колата, приближи се до ръба и впери поглед надолу към останките от мазератито. Беше невъзможно да стигне дотам пеша — щеше да им трябва хеликоптер. Той остана отстрани до пътя и зачака линейките и ченгетата.