Елизабет Адлър
Чаровниците (45)

Четиридесет и четвърта глава

Звучи странно, но по някакъв начин тази ужасна война ме върна към живота. И към неговите отговорности. Поражението на моята страна, моят прекрасен Париж, по чиито улици минаха в триумфален марш германски войници грубияни, вдигнали ръце пред себе си в скован поздрав, със стоманени каски на главите, за да не можем да видим лицата им. Повечето бяха толкова млади, също като нашите момчета, призовани да служат на страната си! Отначало изпитвахме известно съчувствие към младостта им, към объркването им, но след това престанахме — не можехме да съчувстваме на ненормалното им желание да следват заповеди, които можеше да означават края на цивилизацията, такава, каквато я знаехме. Нито пък на садистичното отношение, което проявяваха към нашите мъже; нито за плячкосването на страната ни. Разбира се, навсякъде по света могат да се намерят добри мъже, но тогава всички бяха полудели, опиянени от властта си.

Само войната успя да ме изтръгне от самосъжалението ми, от летаргията ми, от моя малък дом. Така и не се бях завърнала във вила „Романтика“ — оставих я така както беше, с икономка, която да чисти, и съпругът й, за да я поддържа. Несъмнено откакто си бях тръгнала, бе започнала да потъва в прах, защото, ако собственикът не живее в имота си, там не се върши нищо.

Вражеските офицери, които се бяха настанили във вилата, не се вълнуваха от такива неща. Устройваха си партита, разбиваха фините ми винени чаши в камината след колосални запои, сваляха картини от стените и ги хвърляха в огъня, рисуваха по портрета ми като момиче и превърнаха в карикатура изящната творба на Пол Сезар Елийо, нарисувана малко преди смъртта му. Много произведения на изкуството се оказаха съсипани по този начин. Към края във вилата не остана нищо, което да напомня за хубавия живот, воден някога там. Само спомените. Които, разбира се, са вечни.

Изживях живота си, поддържана от тези спомени, в малката ферма в долината Люберон, където никой не ме познаваше — посивяла жена, възрастна, но все още изправена, с онази стойка на танцьорка, която щях да запазя докрай. Не остана никой, който да се интересува от това, че жената, която продава на пазара картофи, някога е била звездата, пяла и танцувала на най-големите сцени на света, с любовник, известен колкото самата нея, ако не и повече. Жената, която го бе убила.

Аз, разбира се, помнех всичко. Точно затова най-накрая взех химикалката си и го записах на тези страници — за хората, които ще дойдат след мен и може да изпитат известно любопитство или да си помислят, че сме роднини. Може дори да са близки роднини, защото в крайна сметка все пак имах дъщеря. Едно време. Нали така започва всяка приказка?

В крайна сметка останах просто мадам Матюс, макар че, разбира се, всъщност не бях такава. Можех да седя в местното кафене, след като пазарът затвореше, без никой да ме познае, да отпивам от чашата с червено вино и да кимам ведро на хората, които си правеха труда да ми пожелаят bonjour.

Направих приготовленията си. Отидох при местния notaire^[1] и направих завещание. Оставих вила „Романтика“ на Жоли Матюс, известна като Джоли, макар че старателно пропуснах да я назова своя дъщеря.

Бяха казали на момичето, че вилата принадлежи на далечна роднина. Знаех, че е идвало няколко пъти и от местните клюки бях научила колко са му харесали тези престои, колко обичало вилата и как благодарение на него тя постепенно била възстановена ако не до блясък, то поне до предишната си красота. Проста. Чиста. Съвършена.

Не можех да желая нищо повече. Дъщеря ми живееше във вилата, създадена и построена от мен. Обичах и двете.

Разбира се, завещах й перлите. Както и пръстена с бирмански сапфир. Приятно ми беше да мисля, че ги носи и че може би й доставят удоволствие, както някога на мен. Както и на момичето, което щеше да дойде след нас — моята внучка Мирабела. Освен това упоменах в завещанието, че домашните ми любимци трябва да живеят във вилата. Вече съм готова да си отида. Истината е, че живях достатъчно дълго. Бях отдала на света всичко, което можех, бях се смяла и познала радостта да бъда обичана. В крайна сметка това се оказа достатъчно.

Малкото ми кафяво кутре легна в скута ми и погледна скръбно в избледнелите ми сини очи. Сивият ми котарак се притисна към мен. А мъничкото канарче запя храбрата си песен.