Елизабет Адлър
Чаровниците (17)

Шестнадесета глава

Преди да помръдна, мъжът бе изчезнал през отворените френски прозорци.

— Добре, ще повикам ченгетата — успях да изрека между гръмотевиците. А после си спомних, че се намирам във Франция и не знам френския еквивалент на 911. — О! — изпелтечих.

Верити веднага разбра.

— Обади се на съседа! — изкрещя тя, хвана косата си и я дръпна назад. На меката светлина на нощната ми лампа лицето й изглеждаше бяло като пергамент.

— Какъв съсед?

Представа нямах за кого говори. Не познавах никого.

— Онзи човек, Чад, той беше тук днес, живее в съседната къща.

Разбрах, че има предвид лекаря, Чад Прескот, който ми помогна след катастрофата и притежаваше съседния имот. Той беше единственият ми съсед. Не ми допадаше — беше рязък, безцеремонен, добър лекар, сигурна съм, но не и чаровник, а освен това искаше земята ми. Със сигурност не ме харесваше, а сега трябваше да го моля за помощ.

— Боже господи, Мирабела, в къщата има човек с оръжие! — изръмжа Верити. — Дай ми телефона.

Грабна стационарния телефон и картичката на Чад от нощната масичка, където я бях оставила, бързо въведе номера и ми подаде телефона.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

Ни най-малко не ми прозвуча изненадан и озадачен, че го събуждат посред нощ. Гласът му беше спокоен, изпълнен с очакване.

— Аз е — казах (макар че още докато го изричах, си помислих, че правилното е „Аз съм“). — Съседката ви — добавих.

— Госпожа Матюс? Предполагам, че е нещо важно?

Нищо не можеше да трогне този тип. Май дори не се интересуваше от отговора ми. Аз обаче казах:

— Имаше един мъж в къщата, в стаята ми… имаше пистолет…

Настъпи кратка пауза — мъничък отрязък от време.

— Добре ли сте?

— Да. Само съм уплашена.

— Повикахте ли ченгетата?

Поклатих глава, макар че той, разбира се, не можеше да види. Верити се приближи и се свлече на леглото до мен. Отметна косата си на една страна. Обзалагам се, че се чудеше какво, по дяволите, прави тук, в тази лудница. По-добре щеше да й бъде при съпруга мошеник, отколкото край потенциален убиец, който обикаля въоръжен наоколо.

Котката излезе изпод леглото и седна в скута й. Проклетото канарче запя. Кучето се просна на коляното ми запъхтяно, сякаш бе тичало из гората, и аз преглътнах сълзите си. Не исках Верити да види страха ми.

— Не знам спешния номер тук, във Франция — промълвих в слушалката. Знаех, че в ушите на Чад Прескот звуча точно толкова глупаво, колкото се чувствам — самото олицетворение на безпомощна жена, която се обръща за помощ към силния мъж.

— Веднага идвам — каза той.

Казах на Верити да се облече; не биваше непознати, а може би и полицаи, да ни зяпат по нощници. И двете нахлузихме дънки и тениски, моята с логото „Клуб 55 Сен Тропе“, а нейната с „Грейтфул Дед ПОСЛЕДЕН КОНЦЕРТ“. Точно навреме.

Звънецът на входната врата ни извести с оглушителната мелодия на „Марсилезата“. Трябваше да сменя мелодията с нещо по-успокояващо, макар че, разбира се, пак щеше да е нещо френско. Докато бързах да отворя, се запитах как е възможно да мисля за такива банални подробности, когато току-що едва не загубих живота си? Това защитна реакция ли беше — за да не се чувствам застрашена? Уплашена? По дяволите, дори и така, пак бях уплашена. Толкова уплашена, че се тресях от страх.

Чад Прескот се втурна в преддверието и ме сграбчи за раменете.

— Добре ли сте?

Силните му ръце ме задържаха на крака, защото коленете ми трепереха.

— Да — отговорих с цялото спокойствие, което успях да призова. А после развалих ефекта, като избухнах в плач.

Слава богу, той не ме прегърна и не започна да ме уверява, че ми няма нищо и всичко ще се оправи. Всъщност каза, че положението си е за страх. Неканен гост с оръжие означаваше, че работата е сериозна.

— Какво е искал? Знаете ли?

Очите му изпитателно се впериха в моите, наситеносини или може би кафяви? Беше прекалено тъмно, за да кажа, но като се замислих за това, си дадох сметка, че по височина и телосложение той много прилича на кандидат-нападателя ми.

— Може да сте били вие — промълвих. — Може вие да сте дошли в стаята ми с пистолет и да сте се опитали да ме убиете. Вие искате вилата ми — допълних и го изгледах сурово.

— Не ставайте смешна — отсече той, обърна се и тръгна към вратата. — Виждам, че сте добре. Ще оставя ченгетата да се оправят с вас.

Чувах воя на приближаващи се сирени. Само след секунди пред прозореца проблеснаха сини светлини.

Трите ченгета не почукаха — направо влязоха. Едното сграбчи Чад за яката и го прикова към стената. Второто застана пред него с пистолет в ръка. Беше като сцена от телевизионните новини. Пистолетът беше „Глок“. Бях чувала името, а видиш ли веднъж модела, е лесно да го познаеш. Във всеки случай изглеждаше смъртоносен и не се съмнявах, че е зареден.

Запитах се как е възможно всичко това да се случва. Моята спокойна вила, домът на Джеруша, наследството на леля Джоли, сиамската котка, все още свита под леглото заедно с дакела с тъжните очи, проклетото канарче, което, макар и покрито за през нощта, сега отказваше да млъкне… И Верити, чиито крясъци още кънтяха в главата ми, и съседът, който очевидно си бе надценил силите, като ни се притече на помощ… Макар че след като дойде, се държа като абсолютен гадняр.

— Пуснете го — обърнах се към ченгето, което държеше Чад Прескот. Френският ми горе-долу беше приличен и си помислих, че може да ме разбере.

Той обаче не ми обърна внимание. Опитах отново на английски.

— Пуснете го — обади се мъжки глас зад гърба ми на френски.

Него поне го разбраха.

— Bon soir — обърнах се към новодошлия и се опитах да се усмихна.

Без да ме поглежда, той пристъпи към Чад и застана толкова близо, че двамата може би дишаха един и същи въздух. После доближи лицето си още повече.

— Какво правите тук? — изръмжа той на Чад.

Беше си истинско „ръмжене“ — авторитетен въпросителен тон, който показваше, че е чаровен. Чад отметна глава назад — предполагам, по-далеч от дъха на полицая — без да казва нищо. На лицето му се бореха презрение и гняв.

— Не, не, всичко е наред, не е той нарушителят — обърнах се бързо към ченгето. — Той дойде само да ни помогне.

Сграбчих студената ръка на Верити и я дръпнах напред, за да видят кои сме, да разберат какво са преживели две сами жени току-що: маскиран мъж в къщата им посред нощ с оръжие в ръка.

Историята се заизлива от устата ми на английски. Ченгетата ме зяпаха така, сякаш съм луда.

— Може би ще бъде по-добре, ако започнем отначало — обади се началникът им също на английски.

Познавах този глас; познавах този мъж. Това беше Полковника. Запознах се с него след катастрофата. Той беше полицаят, който ме разпита и си записа за малката зелена кола и неизвестното дукати. Човекът, който, доколкото знаех, все още не бе стигнал до никакви отговори. Чух го как въздъхна.

— Пак ли вие! — измърмори с примирен тон в стил „Трябваше да се досетя“.

Спомних си, че не си допаднахме — все пак току-що бях претърпяла ужасен инцидент, бяха ме извадили с хеликоптер от каньона, бях загубила красивото си синьо мазерати, почти бях загубила живота си. И живота на Верити. Някой се бе опитал да ме убие, а този… този Полковник… се държеше така, сякаш съм виновна аз. Затова пак направих същото. Избухнах в сълзи. Аз, която никога, никога не плача — е, само на сватби, при това най-вероятно само защото не са мои.

Чух как Верити му разказва, че в стаята ми е имало мъж, че ме е чула да крещя, че мъжът е избягал през френските прозорци.

— Хванахме го — каза Полковника и посочи към сега окования с белезници Чад Прескот, когото можехме да видим на стъпалата отвън, на път да го качат в полицейската кола. Синият буркан се въртеше като на истинско местопрестъпление. Почти се усмихнах през сълзи — помислих си, че това ще стресне копелето, което твърдеше, че притежавало тази вила. Нека се опита да ми я отнеме сега, когато се озовеше в пандиза! А после си спомних, че ми се бе притекло на помощ.

— Това е съседът ми! — провикнах се високо, за да ме чуят ония с белезниците. — Дойде да ми помогне. Не е той натрапникът — онзи човек имаше пистолет, беше облечен в черно, избяга през прозорците…

— Отвън не видяхме никого, мадам… — и Полковника ме погледна въпросително.

Виждах, че също както аз с Чад Прескот, и той се прави, че не си спомня как се казвам. Може би наистина не можеше. Все пак у мен няма нищо забележително, освен червената коса.

— Мирабела Матюс — казах и го удостоих с остър поглед, който му показа, че знам, че знае.

В отговор той ми отправи нещо, за което предположих, че е усмивка — леко повдигане на устните. Погледнах го отново по-внимателно. Беше среден на ръст; набит, с черна разрошена коса. Правеше впечатление на силен и дори леко опасен мъж. Разбира се, това можеше да се дължи на наболата брада — тя винаги прави притежателя си да изглежда по-мъжествен в стил „нямах време да се изкъпя и обръсна, току-що ставам“. Всъщност това впечатление ми хареса. Такова впечатление може да накара въображението ми да се развихри.

— Мадам Матюс.

Той не беше в настроение за флирт. Беше ужасно сериозен, при това с основание.

— За втори път се намирате в смъртна опасност. — Отново ме изгледа продължително със суровите си, тъмни очи — сиви, струва ми се. Във всеки случай с необикновен цвят. — Вие сякаш привличате неприятностите.

Това си беше чиста злоба и аз го знаех. И все пак беше привлекателен по някакъв нестандартен начин. Още едно от „лошите момчета“, така би го описала Верити. Човек просто знаеше, че ще му навлече неприятности. А сега възнамеряваше да причини на мен тези неприятности, макар че не бях направила нищо лошо — само потърсих професионалната му помощ.

— Не зависи от мен дали някой ще ме изблъска от пътя, или ще влезе в стаята ми с пистолет в ръка — успях да промълвя, макар и през сълзи.

— Вие май не разбирате — изгледа ме той почти съжалително. — Някой изглежда решен да ви убие. И искам да ми кажете защо.

Изведнъж отново се превърнах в уплашената жена, която бях, преди той да ме спаси. Е, не точно да ме спаси, но така или иначе ме избави. Сигурна бях, че мъжът, който влезе в стаята ми, нямаше просто да си отиде. Ако ченгетата не бяха оповестили пристигането си със сирени и светлини, сега можеше да съм мъртва, да лежа с куршум в гърдите, изстрелян от онази сребриста цев, сиамската котка и дакелът да седят безпомощно до главата ми, а канарчето да пее скръбна песен за кончината ми.

— Страх ме е — признах. — Не се сещам за нито една причина някой да иска да ме убие. Никога не съм сторила зло никому. Дори не познавам много хора тук — наследих вила „Романтика“ от леля си, дори не знам много за нея…

— Знаете ли за Джеруша?

Неочакваният му въпрос ме изненада и аз млъкнах.

— За Джеруша? — повтори той. — Първата собственичка на вилата. Жената, за която са я построили.

— Аз… ами, чувала съм за нея, разбира се. Знам, че вилата е била нейна.

— Любовникът й я построил за нея. Тогава това била най-скъпата вила на целия бряг. Само земите били няколко хектара. Водела бляскав живот, канела известни гости, имала множество прислужници.

— Чувала съм — промълвих, макар че в действителност не знаех цялата история — всичко се бе случило толкова отдавна. — Сигурно никой вече не се интересува от това.

Известно време той не каза нищо.

— Може би — съгласи се накрая. — Ще оставя двама мъже на пост за през нощта. В безопасност сте. Предлагам утре да си намерите компетентна помощ. С оглед на сигурността ви.

— Искате да кажете бодигардове? — Не вярвах на ушите си. Значи ми трябваше охрана? — Но защо?

— Това е въпрос, на който можете да отговорите само вие, мадам. Но ви предлагам да погледнете в миналото си, в миналото на всички, за да узнаете отговора. А дотогава си намерете охрана.

С тези думи Полковника се обърна и излезе, а аз останах с отворена уста и започнах да се питам какво означава всичко това.