Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (9)

8.

Главният щаб на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Интеркомът на бюрото на Кенеди иззвъня и тя веднага вдигна.

— Директор Кенеди, сенатор Ферис току-що дойде.

— Благодаря. Кажи му, че сега ще дойда.

Тя включи монитора, свързан с камерата за наблюдение в чакалнята пред кабинета й, и се вгледа в мъжа, пристъпващ тежко към едно голямо кресло. Тромавият политик с печална слава, идваше точно на минутата и големият му, поддържан с парите на данъкоплатците антураж, който обикновено го съпровождаше, сега отсъстваше и това бе показателно.

Още от времето, когато Кенеди учеше в колежа, Карл Ферис непрестанно увеличаваше влиянието си в Сената, докато се издигна на сегашната си длъжност — председател на Юридическата комисия. Заобиколен предимно от подлизурковци и лобисти, егото му се бе разраснало до мащаби, необичайни дори за стандартите на Конгреса. Имаше умението да поучава убедително по всяка тема, с което печелеше симпатиите на избирателите, предпочитащи простите аргументи пред по-заплетените обяснения на специалистите. Военната комисия и тази по разузнаването обаче виждаха истинската му същност — невеж и опасен самохвалко.

Той седна, като гледаше право напред и този път се въздържа от обичайните си претенции към персонала й, от кафе до почистване на петно от вратовръзката му. Кенеди не познаваше тази страна на влиятелния сенатор, но не се изненада много.

През последните две години Ферис се беше свързал с множество недоволни бивши служители на ЦРУ, ФБР и Държавния департамент, които му помагаха в мисията да постави Управлението под контрол. Заедно с информацията, която получаваше от високопоставен източник в пакистанската ИСИ, той се опитваше да събере достатъчно нелицеприятни доказателства, за да предизвиква обществени дебати с цел да увеличи собственото си влияние за сметка на американската сигурност. Тези планове бяха рязко пресечени, когато Кенеди и ФБР записаха една от срещите на малката му клика и арестуваха няколко от съучастниците му.

— Как изглежда?

Кенеди погледна Рап, седнал в единия край на голямата маса по средата на кабинета й.

— Нервен. Но в доста добро здраве.

Той присви очи. ЦРУ разполагаше с информация, че постоянно пълнеещият сенатор има проблеми със сърцето, които пази в тайна с надеждата да бъде посочен от партията си като кандидат за следващите президентски избори. Кенеди беше убедена, че първото нещо, което Рап прави всяка сутрин, е да проверява медиите в очакване на новини за внезапната смърт на Карл Ферис.

— Пак ще кажа, че предпочитам да не участваш в тази среща, Мич. При сегашното положение на аферата „Рикман“ не е време да влошаваме допълнително отношенията си със сенатора.

— Ще остана.

Кенеди въздъхна тихо. Ферис беше уплашен и тя можеше да използва това. Паниката обаче беше съвсем друго емоционално състояние. Тя създаваше среда, в която политикът можеше да стане отчаян и непредсказуем.

Кенеди натисна копчето на интеркома, примирена с факта, че нищо, което каже, не би могло да промени решението на Рап.

— Покани го да влезе.

Ферис влезе след малко, но се вцепени, щом видя Рап.

— Какво прави той тук?

— Ако обичате, затворете вратата след себе си, сенаторе.

— Луда ли сте? Той заплаши, че ще ме убие! Каза, че ще се промъкне в къщата ми и…

— Сенаторе! — леко повиши тон Кенеди. — Затворете вратата.

Ферис се поколеба, но накрая осъзна, че няма избор. Кенеди му даде знак към масата и той, предпазливо наблюдавайки Рап, седна на най-отдалечения от него стол.

Самата Кенеди остана на бюрото си. Политикът сигурно щеше да разпознае в поведението й трик за респектиране на опонента, който самият той използваше, но истината бе много по-проста. Този човек просто я отвращаваше, затова тя предпочиташе да стои на колкото може по-голямо разстояние от него.

Не заговори веднага. Остави го да се поти още минута. Той несъмнено бе репетирал тази среща хиляда пъти, беше измислил дълъг сценарий от лъжи и манипулации, с които беше известен.

— Искам да ни разкажете за връзките си с пакистанското разузнаване — каза Кенеди след малко.

— Нямам такива връзки! Това е нелепо.

— В такъв случай да разбирам ли, че имейлите, които намерихме в компютъра на камериерката ви, са нейни? Че тя си е писала с Ахтар Дурани, заместник-директора на външния отдел в ИСИ?

— Не, разбира се, че не. Но никога не съм се срещал с този човек. Кълна се. Той започна да ми пише и отправи доста обвинения за нелегална дейност срещу ЦРУ.

— И вие лапнахте въдицата, а? — намеси се Рап. — Решихте, че ще звучат много добре по телевизията.

— В никакъв случай! Но имаше твърде много факти, за да ги пренебрегна. — Ферис най-сетне се престраши да погледне Рап в очите. — Пари, отклонявани към сметки в швейцарски банки, убийства…

Рап се наведе напред, като се опря на масата.

— Седите си на спокойствие на Капитолия и ни нареждате да създадем коалиционно правителство в Афганистан. Изцяло пренебрегвате предупрежденията ни и ни принуждавате да си сътрудничим с всеки терорист, бунтовнически водач и наркобарон в региона. Ако начинанието е успешно, вие си приписвате заслугите. Ако се провали, както ви предупреждавахме, се преструвате на шокирани и провеждате разследвания, за да прехвърлите вината на други.

— ЦРУ трябва да спазва законите! — почти изкрещя Ферис. — Вие сте подчинени на правителството. На избраните представители на американския народ.

— Друг път. Държите се като малки деца. Когато сте уплашени, се притискате до крака ми и молите да ви защитавам с всички възможни средства. Но когато го правя успешно, започвате да се чувствате отново в безопасност. Тогава ви се иска да покажете на всички колко сте смели и независими.

— Тази страна има закони! — възкликна Ферис, очевидно неспособен да измисли нещо по-оригинално или конкретно по темата.

— Защо не дойдохте да ми кажете, щом сте имали такива подозрения? — попита Кенеди с надеждата да овладее отново разговора. Рап изглеждаше така, сякаш ще избухне всеки момент, а това нямаше да бъде полезно. Засега.

— Какво? — Ферис, изглежда, срещаше трудности да следи логиката й. — Защо ли? Защото са замесени ваши хора. Опасявах се, че няма да погледнете обективно на нещата.

— Аха. В такъв случай да разбирам ли, че сте го обсъдили с президента?

Той сведе очи към масата.

— Разследването ми не беше напреднало достатъчно, за да губя времето на президента.

— Ясно. Какво знаете за Ахтар Дурани, сенаторе?

— Беше уважаван член на пакистанското разузнаване и висш служител в ИСИ…

— Значи не ви беше известно например, че същият човек помагаше на Осама бин Ладен да се укрива от нас?

Ферис занемя. Втренчи се в нея като вцепенен. Очевидно предварителният му сценарий не предвиждаше отговор на подобен род информация.

— Не… не ви вярвам.

Рап плъзна по масата една папка с такава сила, че Ферис едва успя да я хване, преди да го удари в корема. Той я отвори и прелисти съдържащите се вътре документи с треперещи ръце.

— Защо сте го пазили в тайна? Защо не уведомихте…

— Защото искахме да използваме информацията, за да контролираме Дурани, глупако — сопна се Рап.

— Ама…

— Трябва да призная, че тонът в имейлите ви не е особено скептичен — отбеляза Кенеди. — Дори изглежда, че подкрепяте Дурани. Чудя се какво ще каже американският народ, ако научи за близките ви отношения с един от най-отявлените поддръжници на „Ал Кайда“.

Ферис затвори папката, но запази мълчание. За първи път в кариерата си не се сещаше какво да каже.

— Доколкото разбрах, предстои да посетите Пакистан с официална делегация, за да търсите още факти.

— За президентската вечеря — измънка Ферис.

Имаше предвид прием, организиран от пакистанския президент в чест на поредния транш от милиард долара хуманитарна помощ за страната му. Ферис и държавният секретар Съни Уика бяха сред официално поканените американски гости.

При нормални обстоятелства сенаторът би сметнал, че такова мероприятие е под достойнството му, но мислеше да използва повода за среща с Дурани. Сега, след като пакистанецът беше мъртъв, Кенеди не можеше да си обясни защо Ферис не отмени участието си. Колебаеше се дали да не му забрани да ходи, но после реши, че може да научи повече, като му даде малко свобода.

— С кого имате среща, сенаторе?

— С никого конкретно — отговори той малко по-енергично от нормалното. — Просто следвам програмата, определена от Държавния департамент.

Кенеди се замисли дали да не разкрие още от онова, което знае за дейността му, но реши, че не е необходимо на този етап. Бе постигнала целта си. Може би присъствието на Мич Рап на срещата все пак беше полезно.

— Имате дълга и впечатляваща кариера, сенаторе. Но ако продължавате да водите лична вендета срещу ЦРУ, това може да бъде опасно както за сигурността на страната, така и за вас самия.

Той кимна смирено.

— Да очаквам ли в такъв случай подобряване на отношенията ни с кабинета ви?

— Разбира се. Единствено, което ме интересува, е сигурността и просперитетът на Америка и моите избиратели.

Рап се изсмя. Кенеди запази спокойно изражение.

— В такъв случай, приятно прекарване в Исламабад, сенаторе.

Той не беше свикнал да го отпращат така и остана да седи със смутен поглед.

— Иска да каже да се омиташ, глупако — изръмжа Рап.

Това активизира Ферис. Той стана, погледна за последен път папката на бюрото и бързо се изнесе. Рап изчака да затвори вратата, преди пак да заговори:

— Погледнах официалната програма на посещението. Поредното оправдание за пасмина конгресмени да обикалят с лимузини и да ходят на пазар.

— Може би.

— Мислиш, че има още нещо ли?

— Той е човек, свикнал с властта, Мич. Мислиш ли, че егото ще му позволи да се смири? Да признае, че е загубил тази битка?

— Ако е достатъчно умен, ще го направи.

— Обаче не е — той е добър политик. Както обичаш да казваш, има разлика.

— Ако ще му спретнем постановка, трябва да го направим, докато е там. Така по-лесно ще заличим следите. Може да го направим да прилича на сърдечен удар. — Рап замълча за момент и се усмихна по начин, който малко я смути. — Или да го нагласим като ирония на съдбата. Да го направим жертва на фалшив терористичен удар.

— Не съм чула нищо.

— Не? Чуй тогава това, Айрини. Ако искаш да си го гледаш като домашен любимец, хубаво. В момента Карл Ферис е една жалка шега. Но когато престане да ми е смешно, той ще спре да диша.