Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (51)

50.

Северозападна Русия

Самолетът се наклони рязко наляво. Рап увисна на колана и удари главата си в прозореца. Събуди се, присви очи и се взря през стъклото, но нямаше много за виждане: крило с обезпокоително много липсващи нитове, снежинки, сипещи се на светлината, а по-нататък — пълен мрак.

Самолетът отново се разтърси, но този път се издигна и Рап се залепи за седалката с удивителна сила. Той отново затвори очи. Стихията бе проблем на пилота. И макар че в много други неща руснаците не ги биваше много, управляването на самолет в снежна буря беше умение, в което бяха ненадминати.

Чу се продължителен писък от ужас, но Рап не му обърна внимание и отново задряма. За първи път от няколко дни имаше време за сън. Най-после щяха да сложат край на посмъртната партия шах с Джо Рикман. Вече нямаше да слушат гласа му. Най-сетне Рап и хората му имаха възможност да предприемат нещо.

Маркъс Дюмон — източникът на писъците — беше убеден, че конкурентите им са пакистанците. От ИСИ бяха изпратили достатъчно файлове, за да засекат местоположението на хакера, при когото сега отиваха Рап и екипът му. Хората от Южното крило дори може би ги бяха изпреварили, бяха взели ключа за дешифриране на файловете и си бяха тръгнали. Ако бе станало така, разходката до Русия щеше да се окаже абсолютна загуба на време. Но Рап предпочиташе това, отколкото да седи в Лангли и да чака поредното видео на перчещия се Рикман да се получи в електронната поща на Кенеди.

Някой разтърси рамото му и Рап чу гласа на Колман, опитващ се да надвика бурята и рева на двигателите:

— Слизаме!

— Ще се разбием или ще кацнем?

— Не знам. Добрата новина е, че пилотът каза, че всичко върви добре. Лошата е, че плачеше, докато го казваше.

Рап само кимна и пак заспа.

* * *

— Мич! Събуди се. Оцеляхме!

Рап отвори очи и огледа бъркотията в малкия самолет. Повечето багажници се бяха отворили по време са приземяването и голяма част от багажа им бе разпиляна по пода и празните седалки. Чарли Уикър и Бруно Макгро събираха нещата, а Дюмон стискаше уплашено лаптопа си близо до изхода, където пилотът, облян в пот, блъскаше с рамо вратата. След няколко удара тя се отвори и вятърът, който нахлу, за малко не го събори. Стихията обаче не възпря Дюмон, който скочи през отвора направо в снега.

Студът, който обхвана помещението за части от секундата, спираше дъха. Рап навлече бялото яке, служещо за маскировка сред зимния пейзаж, и тръгна към вратата. Слезе по вече спуснатата стълбичка, издърпа Дюмон от пряспата, в която беше затънал, и го изтупа от снега.

— Не трябваше да идвам, Мич. Аз съм техничар. Това е бойна операция. Тук е кучи студ и сме на сто километра от най-близкото затънтено селце. Може тук да си останем. Как ще ни спасят, ако закъсаме? Никой не знае дори че сме тук, нали? Казах на приятелката си, че отивам…

— Маркъс, млъкни и се успокой.

Рап се отдалечи. Заоглежда малкото, което можеше да се види. Извън светлия кръг около самолета цареше непрогледен мрак. В осветения участък имаше само сняг. Ако някой чакаше да ги нападне, със сигурност имаше преимущество, но не много голямо. Дори стрелец с най-прецизната оптика трябваше да се приближи на десет метра само за да види целта, камо ли да я улучи.

Хората му почнаха да хвърлят торбите през вратата точно когато във воя на бурята започна да се различава приглушеното бръмчене на мотор. След няколко секунди се появи светлина от фарове и от мрака изплува яркочервена верижна машина. Рап разкопча якето си, за да може да извади бързо оръжие. Отстрани на машината имаше надпис на руски с английски превод отдолу: „Шульов — ловни експедиции и екскурзии с шейна“.

Имаха късмет, че Неш откри фирмата. Базовият й лагер бе само на петдесет километра от мястото, откъдето хакер на име Павел Кадцин публикуваше файловете на Рикман. За прикритие се представиха за група ловци от голяма американска фирма, резервиращи екскурзия в последната минута. Нямаха време да измислят сложна легенда и Рап се надяваше, че Неш не е забравил нещо. След Истанбул не го очакваше нищо хубаво, ако бъде разпознат в Русия.

От верижната машина слезе човек с гащеризон за хималайски експедиции „Норт Фейс“ и се затича към тях. Едва след като се приближи на няколко крачки, Рап успя да види лицето под качулката. Кожата на жената изглеждаше по-загрубяла от стихиите, отколкото на снимките, които бе видял, но все пак без бръчки. Имаше тъмни очи и дълъг прав нос. Според информацията на ЦРУ беше едва на двайсет и девет и почти всичките тези години бе прекарала в пустошта. Баща й бе основал фирмата, след като се уволнил от съветската армия, и я беше управлявал до смъртта си преди две години.

— Господин Крамър! — каза жената, като подаде ръка. — Аз съм Ирина Шульова. Извинявайте, че закъснях. Пилотът ви току-що ни съобщи, че пристигате. Не очаквахме, че ще летите в това време. Добре ли са всички?

— Да — отговори Рап. Съжаляваше, че не е оставил Колман да разговаря с жената. Неговият природен чар беше много по-убедителен. — Малко ни раздруса, но кацнахме благополучно.

Тя го изгледа подозрително и Рап осъзна, че е преиграл в опита да й се хареса. Клиентите й вероятно бяха свикнали с по-безопасни и по-луксозни начини на пътуване. За разлика от тях Рап и хората му бяха прекарали половината от живота си на борда на самолетчета като C-130. Днес летателният им апарат поне имаше прозорци и не беше мишена на фундаменталисти с гранатомети.

— Чухме, че в района има глутница вълци — каза той, за да смени темата. — Мислите ли, че ще успеем да направим снимки?

Шульова погледна Колман, който, заедно с Макгро и Уикър, все още хвърляше торби през вратата. Дюмон си беше направил импровизирано кресло в снега и седеше там, като се опитваше да изглежда спокоен.

— Много багаж имате.

— Не знаехме какво да вземем, затова носим всичко за всеки случай.

— Няма проблем — отговори тя, все още малко озадачено. — Дайте да ви помогна да натоварите.

Тръгна към торбите, но Рап й препречи пътя. Посочи Дюмон:

— Ще се справим. На приятеля ми обаче му стана малко лошо по време на полета. Бихте ли го качили в колата? Малко съчувствие няма да му навреди.

— О, извинявайте! Разбира се.

Шульова изтича при Дюмон и му помогна да стане. Хвана го за ръката и го поведе към машината, като забърбори окуражително.

— Сладурана — каза Уикър, като се приближи.

— По такива жени ли си падаш?

Уикър бе вероятно сред петимата най-добри войници в света и несъмнено един от тримата най-добри снайперисти. Беше от някакво градче в Уайоминг и още от дете ловуваше с братята си. Когато бил дванайсетгодишен, се изгубил в снежна буря като тази. След три дни всички вече мислели, че е загинал и че ще открият трупа му чак напролет. На четвъртия се появил от гората без една драскотина, като влачел застреляна от него сърна.

Отначало Рап смяташе, че това е измислена история, но прочете досието му, когато Уикър напусна подразделението на тюлените и се включи в екипа на Колман. Там имаше приложено копие от вестникарска статия, описваща случката, със снимка на ухилено до уши хилаво хлапе, влачещо огромна пушка на гърба си. Уик не се беше променил много.

— Грабвайте торбите и да тръгваме — заповяда Рап. — Искам до час да сме на път.