Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (44)

43.

Главна квартира на ЦРУ

Кенеди видя Неш да й маха през лабиринта от работни кутийки и тръгна натам. Тя рядко слизаше при подчинените си и лицата им отразяваха този факт. Отначало видя изражения, вариращи от лека уплаха до панически страх. Докато стигна до другия край обаче, слухът за появата й се беше разпространил и всички седяха със сведени глави, забили поглед в монитори, телефони или каквито документи имаха подръка.

Дюмон явно започваше да чувства напрежението от настоящата си задача и Неш бе решил, че ако го завлече на седмия етаж, само ще влоши нещата. Надяваше се, че младежът ще се чувства по-спокоен, когато е на своя почва.

Кабинетът изглеждаше точно според очакванията й — всъщност Дюмон лично си го беше поръчал, когато постъпваше в Управлението. Почти колкото нейния, но без прозорци и с вид на гараж, подготвен за разпродажба на ненужни вещи. Нямаше нищо, което дори малко да напомня на офис мебелировка. Върху разкривена маса за пинг-понг бяха натрупани папки и книги; за сядане имаше луксозно кожено кресло, а в ъгъла под плакат на „Вашингтон Редскинс“ се мъдреше неоправено двойно легло. Рап седеше на износен диван до купчина дрехи, трупани вероятно цяла седмица.

Когато Кенеди влезе, той остана все така зачетен в броя на „Спортс Илюстрейтид“, който държеше. Дюмон, от друга страна, веднага скочи и почна да изхвърля разни неща от креслото, разположено по средата на стаята.

— Остави — каза тя. — Мога да стоя права.

— Сигурна ли сте?

Тя кимна.

— Казаха ми, че имаш план, Маркъс.

— Май да. Тоест, да… имам.

Кенеди бе доволна, че не настоя да го извикат горе. Неш беше прав. Беше виждала младия компютърен маниак нервен и преди, но паническият поглед, които видя в очите му сега, бе нещо съвсем ново.

— Нямам търпение да го чуя. Знаеш, че ти имам пълно доверие, нали, Маркъс?

— Да… Благодаря.

Той млъкна.

— Хайде, момче — подкани го Неш. — Идеята е страхотна. Кажи я на Айрини, както я каза на мен.

— Добре. Все още имам приятели, които са… такова, хакери. Тоест аз вече не правя такива неща. Изобщо. Но си поддържам връзка с няколко приятелчета от онова време. — Младежът сведе виновно очи. — Сещате се. От време на време.

Кенеди се усмихна хладно. Това беше нагла лъжа. Само преди седмица Дюмон и още няколко от неговите „приятелчета“ бяха проникнали в системата на „Уолт Дисни Студиос“ и заменили новия трейлър на „Междузвездни войни“ с вулгарна — но красиво направена — собствена интерпретация.

Докато ставаше дума за безобидни забавления и той добре скриваше следите си, Кенеди не смяташе да се намесва. В някои отношения конкуренцията и сътрудничеството с други хакери помагаше на Дюмон да поддържа уменията си. За разлика от хората в нейния занаят, които извличаха само ползи от дългогодишния опит, при компютърните факири времето носеше само минуси.

Оправданията на Дюмон предизвикаха реакция у Рап, който най-сетне вдигна очи от списанието.

— Онова видео на „Междузвездни войни“ ми хареса, лъжецо.

Младежът се вцепени.

— Знаеш за него?

Рап се намръщи и пак се зачете в списанието.

— Хайде, говори сега. Няма да те чакаме цяла година.

Неш се наведе към Дюмон и му каза нещо успокоително на ухото. Хакерът кимна рязко няколко пъти и продължи:

— Рикман е имал нужда от човек, който да изпрати файловете на руснаците, иранците или на когото друг иска, нали? Трябвало е да намери някого, който е достатъчно добър, за да заличи следите си, и понеже преди това трябва да дешифрира данните, би трябвало да е един вид побъркан гений. Достатъчно продажен, за да не му дреме, че си играе със съдбата на живи хора, и достатъчно чалнат, за да не му дреме, че ще ядоса ЦРУ.

— Накъде биеш? — попита Рап.

— Ами списъкът е доста къс — хора, които са достатъчно добри, за да имат шанс да не ги открия, и достатъчно големи гадняри, за да участват в такава схема.

— Имаме ли този списък? — поинтересува се Кенеди.

Дюмон извади едно листче от задния си джоб и внимателно го разгъна.

Кенеди погледна влажната хартийка и отбеляза:

— Има петдесетина имена. И сигурно трийсет националности.

— Да, но е по-добре от седем милиарда, между които иначе трябва да търсим.

— Значи предполагаме, че нашият човек е в този списък — каза Рап, като остави списанието. — Как ще стесним обхвата на търсенето?

— Ще използваме фишинг с фалшиви имейли.

Заради подозрителността си към всички компютърни щуротии Рап беше малко невеж в тази материя. Инстинктивно предпочиташе да стои далеч от неща, които се променят с всеки изминал час и могат да бъдат разбрани само от тийнейджъри.

— Като онези, които някой изпраща от името на банката ти и иска да му напишеш паролата си?

— Именно. Ще изпратим файл от сървъра на италианската кантора на всички в списъка. Човекът, когото търсим, ще се опита да го дешифрира, но аз ще направя файла така, че да изглежда повреден. Онзи, който ни върне писмо с искане отново да му изпратим файла, е нашият човек.

— И ще успееш да проследиш имейла?

— Ако съм подготвен да го направя и ако говорехте сериозно, че ще ми дадете достъп до сървъра на АНС, да. Мога да го проследя.

Кенеди първа изтъкна слабостта на плана:

— Петдесет е доста голям брой, Маркъс. Хакерите комуникирате помежду си, нали? В частни чатове и форуми? Няма ли опасност някой да спомене за този имейл и другите да кажат, че също са го получили? Това няма ли да събуди подозрения?

— Със сигурност има риск. Но това е най-доброто, което успях да измисля.

— Защо не се опитаме да съкратим списъка? — предложи Рап.

Всички го погледнаха.

— Как? — попита Неш.

— Рик би избрал най-добрия.

— Така е — съгласи се Кенеди. — Но това е субективно понятие. Какво означава „най-добрият“?

Рап стана и взе списъка от нея. Разгъна го върху масата за пинг-понг и даде знак на Дюмон да отиде при него.

— Рик никога не предприемаше нещо, без да го е обмислил от всеки възможен ъгъл. Проучваше всичко докрай и имаше повече контакти на повече места от всеки друг в Управлението.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — призна Дюмон.

— Колко от тези хора са ти приятели или са работили с теб в миналото? Рик е знаел, че ще те използваме, и е малко вероятно да даде работата на човек, с когото сте близки.

— Мич… казах ти, че хората от този списък са доста големи гадняри. Не бих се забъркал с такива.

Рап погледна хакера и той отново сведе виновно очи.

— Погледни ме, Маркъс.

— Мич…

— Знаеш ли с какви хора си имам работа всеки ден?

— Предполагам — измънка младежът.

— Тогава ще ми повярваш ли, че не ми дреме за някакви отрепки, които крадат номера на кредитни карти? Единственото, което ме интересува в момента, е да открием този тип.

Дюмон неохотно извади химикалка и започна да отбелязва имената. Оказаха се повече, отколкото Рап очакваше. Когато свърши, бяха останали двайсетина.

— Мич е прав — каза Кенеди. — Но нека да направим още едно пресяване. На колко от останалите в списъка си навредил по някакъв начин, Маркъс? От колко от тях си откраднал нещо, колко си блокирал или направил за смях? Колко те мразят достатъчно, за да се бият срещу теб със зъби и нокти, ако се опиташ да стигнеш до тях?

Дюмон отново разгледа списъка.

— Може би четирима.

Рап почука с показалец върху листа:

— Значи от тях ще започнем.

* * *

Рап влезе в кабинета на Кенеди и затвори вратата след себе си.

— За какво искаш да говорим?

При нормални обстоятелства той избягваше главната квартира на ЦРУ като лагер на чумави, но днес бе принуден да направи пълна туристическа обиколка — общите асансьори, сутеренът и безброй претъпкани с хора коридори. За човек, който цени анонимността повече от всичко на света, да бъде зяпан и потупван по рамото от половината служители в Управлението, не беше приятно изживяване.

— Седни, ако обичаш.

Рап би предпочел да остане прав близо до вратата, но тонът на Кенеди подсказваше, че разговорът няма да бъде нито кратък, нито приятен.

— Какво има? — попита той, като седна.

— Следобед имам насрочена среща с президента.

— Нека да позная. Кемал Сафави?

Напрежението между Съединените щати и Иран продължаваше да расте, с обвинения и от двете страни. Техеран прекъсна изцяло дипломатическите контакти и президентът Алекзандър говореше за нови санкции. Едва започналото сътрудничество между двете страни за овладяване на сунитските екстремисти бе навлязло в пълен застой.

— Иран е само една от темите.

— Кои са другите?

— Руснаците, Фаран Хотаки. Фактът, че някой разполага с файловете на Рикман и ние не можем да му попречим да ги използва. Какво е знаел Рик и как се е добрал до тази информация…

Тя замълча.

Рап не й завиждаше. Нямаше нещо, което политиците да обичат повече от това да вземат закъснели решения, които самите те нямат смелост да изпълнят. Докато нещата вървяха гладко и избирателите гласуваха за тях, стояха кротко на заден план. Но когато станеше напечено, не просто напускаха потъващия кораб, а пробиваха дупки в дъното му, докато се спасяват.

— Само това ли?

— Не. Предполагам, че ще се повдигне и темата за оставката ми.

— Сериозно ли говориш?

— Опасявам се, че да. С президента Хейс имахме много допирни точки, но с Алекзандър ситуацията е друга. Той е съвестен държавник, но идва момент, когато политиката надделява.

— И какво излиза? Около нас всичко се срива, а те искат да ни натресат някоя марионетка, за да покажат, че могат да ни командват? Ако се опита да ми се меси, Айрини, кълна се, ще му пръсна черепа.

— Не искам да приказваш такива неща.

— Не се шегувам. Ако някой се опита да ми попречи да се справя с тази ситуация, ще има сериозни проблеми. Ако трябва да избирам между някой надъхан бюрократ и някой от хората ни на терен, няма много да се замисля.

— Мисля, че това може да се избегне. При цялата неяснота и интриги около одобряването на нов директор, трябва да се назначи временен шеф на Управлението. Мисля, че президентът ще се вслуша във всяко мое предложение.

— Струва ми се, че прекалено лесно се предаваш, Айрини. Говориш, сякаш почти си го приела.

— Не се предавам, но лъвовете искат кръв, а съм си създала доста врагове във Вашингтон. Би било неразумно да отивам на тази среща неподготвена, в случай че президентът поиска да се оттегля.

— Кого мислиш да препоръчаш?

— Ти имаш прекалено лоша репутация, пък и предполагам, че няма да се съгласиш.

— По-скоро ще се гръмна.

— Тогава Майк Неш.

Рап не отговори. Облегна се назад и се загледа през прозореца зад Кенеди.

— Той е медиен герой и точно ти настоя да го направим такъв, Мич. Всеки политик, който се опита да му се противопостави, рискува сериозно публичната си репутация.

Въпреки че идеята не се хареса много на Рап, Кенеди беше права. Неш имаше подходяща биография и въпреки прекалените си морални задръжки не беше страхливец. Когато се стигне до проливане на кръв, можеше да се разчита на него.

— Майк няма да заеме поста за постоянно и не мисля, че той или някой във Вашингтон би искал това — продължи Кенеди. — Целта е да сложим на стола ми някого, който ще държи политиците далеч от теб, докато решиш случая „Рикман“.

Рап още мълчеше.

— Мич, отговори ми. Ако не можеш да работиш с него, всъщност за него, просто ми кажи кого друг предпочиташ.

— Добре.

— Какво означава това?

— Означава, че може да се наложи да го понатупам един-два пъти, но мога да работя с него.

— За него — повтори тя.

— Казах „добре“.

Това видимо я облекчи.

— Както споменах, надявам се да не се стигне дотам, но трябва да сме подготвени.

— Да.

Рап се опита да не показва гнева си. Изхвърлянето на Айрини Кенеди от директорския стол точно в този момент щеше да бъде невъобразимо идиотска постъпка. Проблемът беше, че „невъобразим идиот“ бе длъжностна характеристика във Вашингтон.