Винс Флин, Кайл Милс
Роден да оцелява (47)

46.

Белият дом, Вашингтон

Щом Кенеди влезе в Овалния кабинет, президентът Джош Алекзандър пресече стаята и стисна ръката й. Бившият куотърбек от Алабама имаше походка на спортист, въпреки че преди няколко месеца бе навършил петдесет и една. Русоляво-кестенявата му коса си оставаше все така гъста и продълговатите трапчинки на бузите му, които толкова очароваха журналистите, още личаха, щом се усмихне.

Нищо друго обаче не беше същото, както в първите години от познанството им. Костюмите, които тогава бяха твърде лъскави, сега излъчваха ненатрапчива елегантност. Зъбите, тогава твърде бели, сега повече прилягаха на гласоподавателите, на които служеше. И по слепоочията му бе пропълзяло малко от онова сиво, което изглежда неизбежно за хора в неговата позиция.

Въпреки че той се държеше на възможно най-голяма политическа дистанция от нея (и на още по-голяма от Мич Рап), Кенеди му се възхищаваше. Той разбираше и приемаше, че не може да остане абсолютно чист в битката, която водеха.

— Радвам се да те видя, Айрини — излъга Алекзандър.

— Благодарна съм ви за отделеното време, господин президент.

— Познаваш Барбара и Карл.

Барбара Лонсдейл помаха за поздрав, без да стане от дивана, където седеше. Тя бе председател на Комисията по разузнаване на Сената и един от най-яростните врагове на ЦРУ навремето. След като най-близкият й приятел загина при терористично нападение обаче, тя промени диаметрално позицията си.

Карл Ферис, за разлика от нея, стана и се приближи към Кенеди с протегната ръка.

— Благодарен съм ви, че приехте да участвам в тази среща — каза, макар много добре да знаеше, че тя няма никакви правомощия да одобрява или не посетителите в Белия дом.

Кенеди се запита как ли се справя новият му юридически и пиар екип, за да оправдае връзките му с покойния Ахтар Дурани. Ако съдеше по надменната му усмивка и опита да смачка ръката й със своята, явно отлично.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Алекзандър. — Карл помоли да участва и аз реших, че няма да навреди, ако имаме представител на Юридическата комисия. Още повече че предстои да придружи делегацията на Съни в Пакистан и е загрижен за сигурността си.

— Даже се радвам, че най-сетне се срещаме — каза Кенеди. — Опитвам се да се свържа с него по повод срещата му с Ахмед Тадж.

— Наистина ли? — попита Алекзандър, очевидно изненадан, че Ферис се е срещал с директора на ИСИ без негово знание.

— Напоследък графикът ми е изключително напрегнат, директор Кенеди. А срещата ни беше чисто приятелска. Ахмед ме покани в кабинета си да пийнем по чашка.

Доста нескопосана лъжа, предвид това, че Тадж беше праволинеен мюсюлманин. По-вероятно да бяха обсъждали колко ще струва новият екип на Ферис и как ще му плаща.

Всички седнаха и Алекзандър се въздържа да й предложи чай, както обикновено правеше. Несъмнено този пропуск имаше за цел да й подскаже колко е недоволен от нея — знак, който само тя щеше да разбере.

— Знам, че Айрини няма да има нищо против да пристъпим към проблемите без излишни любезности. Ситуацията „Рикман“. Нека първо да изтъкна, че всякакви опити за търсене на виновни биха били губене на време и не са цел на тази среща. Искам да обсъдим възможните решения. Ако оставим настрана по-дребните играчи като Фаран Хотаки в Афганистан, тази афера ни създаде сериозни проблеми с Русия и Иран.

— Пълна катастрофа — добави Ферис.

Алекзандър се намръщи за прекъсването. Той не хранеше никакви топли чувства към председателя на Юридическата комисия, но Ферис беше влиятелен човек и не можеше да не го зачете.

— Казаха ми, че тази сутрин е имало ново изтичане на информация — продължи президентът. — В Саудитска Арабия. Айрини, би ли ни запознала с подробностите?

— Мохамед Катан, висш служител в „Сауди Арамко“, бе разкрит като информатор на ЦРУ. Успяхме да го предупредим и той се евакуира навреме в посолството ни в Рияд.

— Което не ни помага много — вметна Ферис, като се опитваше да звучи загрижено.

Зле прикритото му злорадство беше отвратително при тези обстоятелства, но заключението му бе напълно вярно. Рикман им беше оставил време да предупредят агента, но не и да го изтеглят от страната. Искаше да създаде конфликт, когато саудитците поискат предаването на информатора, а американците откажат. Планът действаше безупречно. Демонстрациите около посолството ставаха все по-ожесточени и имаше опасност да се стигне до насилие.

— Айрини — смъмри я Алекзандър, — имаме споразумение със саудитците да не се шпионираме взаимно.

— И то се пренебрегва напълно и от двете страни — намеси се Барбара Лонсдейл.

— Така е, но договореностите остават, докато някой не бъде хванат.

— С цялото ми уважение, господин президент, майната им на саудитците. Те са най-големите поддръжници на тероризма по цялото земно кълбо, а положението на жените в държавата им е повече от отвратително.

— Освен това са основна сила в ОПЕК, а тази страна се захранва с нефт — контрира Ферис. — Можеш да извадиш каквито поискаш морални аргументи, но американците не са готови за бензин по три долара за литър.

— Вижте — продължи президентът, като се наведе напред и опря лакти в коленете си, — с руснаците се оправихме, а саудитците ще вдигнат малко шум и ще млъкнат. Положението с Иран е друго. Този случай ще забави преговорите ни поне с година. Но честно казано, никога не съм бил сигурен дали това ще доведе до нещо, или размахвам политическия си меч напразно.

Алекзандър проявяваше такова разбиране за Иран не толкова от доброжелателност, а защото гневните протести от страна на Техеран укрепваха политическата му позиция у дома. Американците бяха скептични към политиката му на сдобряване и последните събития показваха, че той не е толкова наивен, колкото го обвиняваха противниците му. Рядък случай на грешна преценка на Рикман.

— Но така не може да продължи. Не можем да прекараме следващите пет години, като запушваме течове и се подмазваме на чужди правителства.

Кенеди не отговори веднага и Ферис видя шанса, който чакаше:

— Директор Кенеди ми каза, че Ахтар Дурани е отвлякъл Рикман и с мъчения му е изтръгнал информация. Ако съдя по факта, че секретните документи продължават да излизат и след смъртта на двамата, изглежда, че това не е вярно.

Беше му казала това, за да го накара да спре с опитите да дискредитира ЦРУ. Мярката бе необходима, за да отклони атаките му тогава, но Кенеди съзнаваше, че ще е само временно. Може би трябваше да приеме предложението на Рап да я отърве от проблемния сенатор.

— Изглежда, че Джо Рикман е излязъл от контрол.

— Тоест станал е предател?

— По-сложно е, но в общи линии, да.

— Не мога да разбера как е възможно да се случи такова нещо — заяви Ферис, подгрявайки за основната тема. — Първо, откъде е знаел за руския информатор и иранския посланик? Да не би да раздавате секретни документи в стола на Лангли?

— Спести ни този театър — смъмри го Барбара Лонсдейл.

Алекзандър, от друга страна, запази мълчание. Може да не искаше да обвинява никого, но явно нямаше нищо против друг да го прави.

— Каква е работата на ЦРУ? — продължи Ферис. — Да шпионира, нали? Не е ли това главната му задача, за която получава милиарди долари? Защо никой не е наблюдавал Рикман? Защо за него е направено изключение?

— Това е трудна професия, пълна с трудни характери — отбеляза Лонсдейл. — Няма как да променим случилото се. Нека да помислим как да поправим последствията.

— Колкото искаш омаловажавай проблема, Барбара, но това е катастрофа. Продължаваща катастрофа. Директор Кенеди очевидно няма представа какво е знаел Рикман и как се е добрал до информацията. Колко файла има? Десет? Сто? Хиляда? И защо си мислим, че Рикман ще започне с най-силните си козове? Аз не бих. Какво е знаел, което аз не знам? По дяволите, какво е знаел, което президентът Алекзандър не знае? Това, на което сме свидетели досега, може би е само върхът на айсберга. Но няма как да знаем, и директор Кенеди също не знае. Сигурни ли сме, че другите й подчинени са надеждни? Защото, при цялото ми уважение, тя явно не знае.

— Какво предлагаш, Карл? — попита Лонсдейл. — Да разпуснем ЦРУ?

— Ами те каква работа вършат? От време на време решават някой проблем, който сами са създали. В най-добрия случай мисля, че организацията трябва изцяло да се преструктурира.

— Като сме започнали, дали да не разпуснем и армията? — саркастично попита Лонсдейл.

Ферис сви рамене:

— Харчат близо трилион долара годишно, а не са постигнали нито една ясна победа, откакто японците се предадоха през 44-та. Разбира се, че Съединените щати имат нужда от силна отбранителна армия, но се питам дали това не може да се постигне с половината от сегашния бюджет.

— Мисля, че много се отклонихме от темата — каза Алекзандър.

Ферис се ухили:

— Моля да ме извините, господин президент. Знаете, че имам склонност към теоретичните разсъждения.

Ферис можеше да бъде опасно чаровен, когато реши. Реалната възможност да стане президент и да облече чудатите си философски разсъждения в законодателна форма, ужасяваше Кенеди.

— Айрини — каза Алекзандър, — докъде са стигнали усилията за прекъсване теча на информация?

— Имаме добра следа и се надявам, че скоро ще успеем да го спрем.

Президентът не изглеждаше удовлетворен от отговора:

— Подложен съм на голям натиск заради този скандал, Айрини. От враговете ни, от съюзниците, от гласоподавателите. А ти ми казваш само, че работите по въпроса.

— Рикман беше изключително умен — призна тя. — Затова беше на позицията, която заемаше. Уверена съм, че ще решим проблема, но не искам да давам обещания, които може да не съм в състояние да изпълня.

— Значи с това изчерпваме темата — каза Алекзандър, без да крие раздразнението си. — Как върви подготовката за посещението на Съни в Пакистан? Там нещата изглеждат доста нестабилни и съм сигурен, че Карл няма желание да попадне насред талибанско нападение.

— Всъщност не съм чак толкова обезпокоен, господин президент — каза Ферис.

Отговорът му се стори доста интересен на Кенеди. Ферис мислеше само за себе си и досега се беше проявявал като страхливец във всяко възможно отношение. Неочакваната му липса на загриженост за собствената му безопасност противоречеше на всичко, което тя знаеше за него.

— Сикрет Сървис много сериозно работи по въпроса — каза Кенеди. — И както може да се очаква, пакистанците са мобилизирали най-способните си хора за охрана на президента Хутани. Но и в този случай, ако искате стопроцентова гаранция, не мога да ви дам.

Алекзандър погледна часовника си, за да намекне, че срещата е свършила.

— Разочарован съм, че не можахме да постигнем повече днес. Някой има ли въпроси?

— Около хиляда — отговори Ферис. — Но изглежда, че директор Кенеди не може да отговори на никой от тях.

— Сигурна съм, че скоро ще може — застъпи се Лонсдейл.

— Благодаря, че дойдохте. — Алекзандър стана. — Айрини, може ли да поговорим за минутка насаме?

Когато излизаше, Лонсдейл се наведе към нея и прошепна:

— Горе главата, Айрини.

Алекзандър се настани на бюрото си, но не покани Кенеди да седне.

— Не мина добре.

— Не, господин президент.

Той извади лист хартия и го плъзна към нея върху бюрото. Кенеди веднага разпозна молбата за оставка, която бе подписала при самото си назначаване за директор на ЦРУ.

Президентът можеше да я приеме когато пожелае, но той просто прибра листа обратно в едно чекмедже. Намекът беше ясен.

— Имаш подкрепата ми, Айрини. Твоята работа е като моята. Почти невъзможна. Имаш хиляди подчинени, но много от тях не са сред най-лоялните и надеждните на света. Цяло чудо е, че такива неща не се случват по-често.

— Благодаря за доверието, господин президент.

— Не бързай да ми благодариш. Няма да те лъжа, Айрини. Положението е сериозно. Ако се сещах поне за един човек, който би могъл да управлява ЦРУ по-добре от теб, вече щеше да си на борсата за безработни.

— Разбирам, господин президент.

— В такъв случай оправи тази каша, Айрини. Не утре. Не следващата седмица. Сега!