Нийл Геймън
Скандинавска митология (7)

Майсторът строител

Тор заминал на изток да се бие с великаните. В Асгард било по-спокойно без него, но и нямало кой да го защитава. Това се случило в началото, скоро след споразумението за мир между асите и ваните, когато боговете все още изграждали дома си и Асгард не бил защитен.

— Не можем винаги да разчитаме на Тор — казал Один. — Имаме нужда от закрила. Ще дойдат великани. Ще дойдат тролове.

— Ти какво предлагаш? — попитал Хеймдал, пазителят на боговете.

— Стена — отговорил Один. — Достатъчно висока, за да спре ледените великани. Достатъчно дебела, така че и най-силният трол да не може да я събори и да премине през нея.

— За изграждането на такава стена, толкова висока и толкова дебела, ще ни трябват много години — казал Локи.

Один кимнал в знак на съгласие.

— И въпреки това такава стена ни е нужна — повторил той.

На следващия ден в Асгард дошъл непознат. Той бил висок мъж, облечен като ковач, а зад него тежко пристъпвал кон — огромен сив жребец с широк гръб.

— Казват, че ви трябва стена — заявил непознатият.

— Продължавай — подканил го Один.

— Аз мога да ви я построя — казал мъжът. — Ще я построя толкова висока, че и най-големият великан няма да може да я прескочи. И толкова дебела, че и най-силният трол няма да може да я разбие и да премине през нея. Мога да я построя толкова хубаво, слагайки камък върху камък, че и мравка няма да успее да намери местенце, през което да се промуши. Ще ви построя стена, която ще издържи хиляди и хиляди години.

— За да се построи такава стена, ще трябва много време — обадил се Локи.

— Няма такова нещо — отговорил непознатият. — Ще я построя за три сезона. Утре е първият ден на зимата. Ще ми трябват само една зима, едно лято и още една зима, за да я построя.

— И ако можеш да го направиш, какво ще искаш в замяна? — попитал Один.

— Не искам много за това, което предлагам — казал мъжът. — Само три неща. Първо, искам прекрасната богиня Фрея за жена.

— Не е малко — отвърнал Один. — И няма да се учудя, ако Фрея има собствено мнение по въпроса. Кои са другите две неща?

Непознатият се усмихнал самонадеяно.

— Ако ви построя стената, искам ръката на Фрея, а също така искам и слънцето, което грее на небето през деня, както и луната, която ни дава светлина през нощта. Тези три неща ще ми дадете, ако построя стената, която искате.

Боговете погледнали към Фрея. Тя не казвала нищо, но устните й били свити, а лицето й било пребледняло от гняв. На шията й се виждала огърлицата на Бризингите, която греела на гърдите й като северното сияние, а косата й била завързана със злато, което блестяло почти толкова, колкото и самата коса.

— Излез и почакай отвън — казал Один на непознатия. Мъжът тръгнал, но първо попитал къде може да намери храна и вода за жребеца си, който наричал Свадилфари, което значело „този, чието пътуване е неуспешно“.

Один се почесал по челото, а след това се обърнал и огледал всички богове.

— Е? — попитал той.

Боговете започнали да говорят.

— Тишина! — извикал Один. — Един по един!

Всеки от боговете и богините имал мнение и всички те мислели едно и също — че Фрея, слънцето и луната били прекалено важни и прекалено ценни, за да ги дадат на един непознат, та дори и да можел да им построи за три сезона стената, която им била нужна.

Фрея мислела и още нещо. Според нея мъжът трябвало да бъде набит заради нахалството му, а след това изхвърлен от Асгард и изпратен да си върви по пътя.

— И така — започвал Один, бащата на всички, — решихме. Ще отговорим „не“.

От ъгъла на залата се чуло сухо покашляне. Било от покашлянията, чиято цел е да привлекат внимание, и боговете се обърнали да видят кой кашля. Открили, че гледат към Локи, който се бил втренчил в тях и се усмихнал, вдигнал пръст, сякаш има да им разкрие нещо важно.

— Струва си да изтъкна, че пренебрегвате нещо огромно — казал той.

— Не мисля, че сме пропуснали каквото и да било, размирнико сред боговете — отговорила остро Фрея.

— Забравяте, че онова, което предлага да направи непознатият, е направо невъзможно. Никой на света не би могъл да построи стена толкова висока и толкова дебела като тази, която той описва, и да я завърши за осемнадесет месеца. Нито великан, нито бог може да направи това, а какво остава за обикновен смъртен. Готов съм да заложа главата си, че е така.

При тези думи всички богове кимнали и изсумтели, и изглеждали впечатлени. Всички, освен Фрея, която изглеждала разгневена.

— Вие сте глупци. Особено ти, Локи, защото се мислиш за най-умния — казала тя.

— Това, което той казва, че може да направи, е невъзможна задача — отговорил Локи. — Затова ето какво предлагам: да приемем исканията му и цената му, но да му поставим трудни условия — да не използва помощници за строежа на стената и вместо за три сезона да я построи за един. Ако на първия ден от лятото стената все още не е завършена, а ще стане точно така, тогава не му плащаме нищо.

— И защо да се съгласява на такива условия? — попитал Хеймдал.

— И какво ще спечелим в сравнение е това изобщо да не строи стената? — попитал Фрей, братът на Фрея.

Локи се опитал да потисне раздразнението си. Всички богове ли са глупаци? Започнал да обяснява, сякаш говори на малки деца.

— Ковачът ще започне да строи стената. Но няма да я завърши. Ще работи шест месеца по безнадеждната си задача, без да му се плаща. На края на шестте месеца ще го изгоним — може дори и да го набием заради дързостта му — и след това ще можем да използваме направеното от него до този момент като основа за стената, която ще довършим през следващите години. Изобщо не рискуваме да загубим Фрея, а да не говорим за слънцето или луната.

— И защо ще се съгласява да я построи за един сезон? — попитал Тир, богът на войната.

— Може и да не се съгласи — отговорил Локи. — Но ми се струва достатъчно самонадеян и самоуверен и не от хората, които ще се откажат от предизвикателство.

Всички богове изсумтели и потупали Локи по гърба, казали му, че е много хитър и е хубаво, че е хитър и е на тяхна страна, и че сега ще си получат основите на оградата безплатно, и се поздравили един друг с това, че са толкова умни и така добре умеят да се пазарят.

Фрея не казала нищо. Тя опипвала с пръсти огърлицата от светлина, подарък от Бризингите. Това била същата огърлица, която Локи в образа на тюлен откраднал от нея, докато се къпела, и за която Хеймдал, също във формата на тюлен, се борил с Локи, за да й я върне. Фрея нямала доверие на Локи. Не й харесвала посоката, в която тръгнал разговорът.

Боговете извикали строителя в залата си.

Той ги огледал всичките. Изглеждали в добро настроение и се побутвали, ухилени и усмихнати. Но Фрея не се усмихвала.

— Е? — попитал строителят.

— Ти поиска три сезона — отговорил Локи. — Ще ти дадем само един. Утре е първият ден на зимата. Ако на първия ден на лятото не си свършил, ще си тръгнеш, без да ти платим. Но ако си построил стената толкова висока, толкова дебела и непробиваема, както се договорихме, тогава ще ти дадем всичко, което поиска от нас — луната, слънцето и прекрасната Фрея. Но не трябва никой да ти помага за стената, трябва да я построиш сам.

Известно време непознатият не казал нищо. Той се взирал в далечината и сякаш претеглял думите и условията на Локи. След това погледнал към боговете и свил рамене.

— Казахте да не ми помага никой. Искам конят ми Свадилфари да ми помага да докарвам камъните, които ще използвам за построяването на стената. Не мисля, че това е неприемлива молба.

— Не е неприемлива — съгласил се Один и останалите богове кимнали и си казали един на друг, че конете са добри в тегленето на тежки камъни.

След това се заклели, боговете и непознатият, е най-могъщата от клетвите, че нито една от страните няма да измами другата. Заклели се пред оръжията си. Заклели се и пред Драупнир, златната гривна на Один, заклели се и пред Гунгнир, копието на Один, а клетвата пред Гунгнир била ненарушима.

На следващата сутрин, когато слънцето изгряло, боговете застанали да гледат как работи човекът. Той плюл на ръцете си и започнал да копае рова, в който да сложи първите камъни.

— Дълбоко копае — казал Хеймдал.

— Бързо копае — обадил се и Фрей, братът на Фрея.

— Е, явно е добър копач на ровове и окопи — признал неохотно Локи. — Но представете си колко камъни ще трябва да докара от планината. Едно е да се копае ров. И съвсем друго да се докарат камъни от много мили без никаква помощ и след това да ги нареди един върху друг толкова плътно, че и мравка да не може да се промъкне между тях, и по-високо и от най-високия великан, за да построи стената.

Фрея погледнала към Локи с отвращение, но не казала нищо. Когато слънцето залязло, строителят се качил на коня си и тръгнал към планината, за да събере първите камъни. Конят влачел зад себе си по меката земя празна плоскодънна шейна, в която мъжът да ги сложи. Боговете ги наблюдавали как се отдалечават. Бледата луна светела високо в зимното небе.

— Ще се върне след седмица — казал Локи. — Чудя се колко камъни може да тегли конят. Изглежда силен.

След това боговете отишли в залата си за празненства и започнали да се веселят, но Фрея не се смеела. Преди зазоряване заваляло, паднала лека покривка от снежинки, предвестник на дълбокия сняг, който щял да дойде по-късно през зимата.

Хеймдал, който виждал всичко, приближаващо се към Асгард, и който не пропускал нищо, събудил боговете в тъмнината. Събрали се пред рова, изкопан от непознатия предишния ден. В настъпващата зора те наблюдавали как строителят идва към тях, пристъпвайки до коня си.

Конят бавно теглел няколко блока гранит, толкова тежки, че шейната оставяла дълбоки коловози в черната земя.

Когато видял боговете, мъжът махнал с ръка и весело извикал „Добро утро“. Посочил към изгряващото слънце и намигнал на боговете. След това отвързал коня си и го оставил да пасе, докато той самият се заел да издърпа първия от гранитните блокове в изкопания вече ров, който бил готов за камъните.

— Конят наистина е силен — казал Балдур, най-красивият от асите. — Нито един нормален кон не би могъл да тегли толкова тежки камъни.

— По-силен е, отколкото си представяхме — добавил Квазир, мъдрият.

— А — рекъл Локи. — Конят скоро ще се умори. Това е първият ден, в който работи. Няма да може да тегли толкова много камъни всяка нощ. А и идва зима. Снеговете ще са дълбоки и дебели, виелиците ще са заслепяващи и пътят към планината ще е труден. Няма защо да се тревожим. Всичко върви по план.

— Толкова те мразя — казала Фрея, която стояла до Локи, без да се усмихва. Тя не останала да гледа как в ранното утро непознатият поставя основите на стената, а се върнала в Асгард.

Всяка вечер строителят, конят и празната шейна тръгвали към планината. Всяка сутрин се връщали и конят теглел нови двадесет гранитни блока, всеки от тях по-голям от най-високия човек.

Всеки ден стената растяла и до вечерта ставала по-голяма и по-внушителна, отколкото била по-рано.

Один извикал боговете при себе си.

— Стената расте бързо — казал той. — А ние се заклехме с ненарушима клетва, клетва пред гривната и оръжието, че ако завърши стената навреме, ще му дадем слънцето, луната и ръката на прекрасната Фрея.

Квазир, мъдрият, казал:

— Нито един човек не може да направи това, което прави този строител. Подозирам, че не е човек, а нещо друго.

— Великан — обадил се Один. — Може би.

— Само ако Тор беше тук — въздъхнал Балдур.

— Тор се бие с тролове на изток — казал Один. — Но дори и да се върне, клетвата ни е строга и ненарушима.

— Станали сме като старици, които се тревожат напразно — опитал се да ги успокои Локи. — Строителят не може да свърши стената преди първия ден на лятото дори и да е най-силният великан на земята. Невъзможно е.

— Иска ми се Тор да беше тук — обадил се Хеймдал. — Той щеше да знае какво да направим.

Паднал дълбок сняг, но той не пречел на строителя на стената, нито забавял коня му Свадилфари. Сивият жребец теглел натоварената догоре с камъни шейна през преспи и виелици нагоре по стръмни хълмове и отново надолу през заледени клисури.

Дните започнали да нарастват.

Всяка сутрин зората идвала все по-рано. Снеговете започнали да се топят и калта, която се показала под тях, била гъста и тежка, кал, която полепва по ботушите и те дърпа надолу.

— Конят никога няма да може да тегли камъните през калта — казал Локи. — Те ще затъват, а той ще започне да се препъва.

Но Свадилфари пристъпвал уверено и упорито дори и през най-гъстата и лепкава кал и докарвал камъните до Асгард, въпреки че шейната била толкова тежка, че оставяла дълбоки нарези по склоновете. Строителят вече вдигал камъните на стотици метри, поставяйки всеки от тях на мястото му.

Калта изсъхнала, разцъфтели пролетни цветя — жълт подбел и бели горски анемонии — и стената, която непознатият издигал около Асгард, ставала величествена и внушителна. Когато я завършел, щяла да е недостъпна — нито великан, нито трол, джудже или смъртен щял да успее да премине през такава стена. А непознатият продължавал да я строи все така в добро настроение. Нито той, нито конят му се интересували дали вали сняг, или дъжд. Всяка сутрин те докарвали камъни от планината и всеки ден строителят подреждал тези гранитни блокове върху предишния ред.

Вече настъпил последният ден от зимата и стената била почти завършена.

Боговете седнали на троновете си в Асгард и започнали да говорят.

— Слънцето — казал Балдур. — Дадохме слънцето.

— Поставихме луната в небето, за да отброява дните и седмиците в годината — казал мрачно Браги, богът на поезията. — Сега няма да има луна.

— А Фрея, какво ще правим без Фрея? — попитал Тир.

— Ако строителят наистина е великан — започнала Фрея с леден тон, — ще се оженя за него и ще го последвам в Йотунхейм. И ще бъде интересно да видим кого мразя повече — него, защото ме е отвел, или вас, защото сте ме дали.

— Виж, недей така — заговорил Локи, но Фрея го прекъснала с думите:

— Ако великанът ме отведе и вземе слънцето и луната, тогава искам само едно от боговете на Асгард.

— Кажи какво е — отговорил Один, бащата на всички, който до този момент мълчал.

— Искам, преди да си отида, онзи, който стана причина за това бедствие, да бъде убит — казала Фрея. — Мисля, че е справедливо. Ако аз отида в страната на ледените великани, а слънцето и луната бъдат взети от небето и светът потъне във вечен мрак, тогава този, който ни доведе до това положение, трябва да плати с живота си.

— А! — казал Локи. — Толкова е трудно да се определи кой е виновен. Нима някой си спомня кой какво точно е предложил? Струва ми се, че всички богове участваха еднакво в тази злополучна грешка. Всички ние го предложихме, всички се съгласихме…

— Ти го предложи — отвърнала Фрея. — Ти убеди тези глупаци. И преди да напусна Асгард, ще те видя мъртъв.

— Ние всички… — започнал Локи, но видял израженията по лицата на боговете в залата и замълчал.

— Локи, сине на Лойфей — казал Один, — това е резултат от погрешния ти съвет.

— Който беше толкова лош, колкото и останалите ти съвети — казал Балдур. Локи му хвърли възмутен поглед.

— Строителят трябва да загуби облога — казал Один. — Без да нарушаваме клетвата. Той трябва да се провали.

— Не знам какво очакваш да направя — отговорил Локи.

— Не очаквам нищо от теб — казал Один. — Но ако строителят успее да завърши стената до края на утрешния ден, тогава смъртта ти ще е дълга и мъчителна и освен това ще е неприятна и позорна.

Локи погледнал към всеки един от боговете и по лицата им видял смъртта си, видял гняв и негодувание. Не видял милост или опрощение.

Смъртта му наистина щяла да е неприятна. Но каква друга възможност имал? Какво можел да направи? Не се осмелявал да нападне строителя. От друга страна…

— Оставете на мен — кимнал Локи.

Той излязъл от залата и нито един от боговете не се опитал да го спре.

Строителят поставил последните камъни от товара си на стената. На другия ден, първия ден от лятото, когато слънцето залезело, той щял да завърши стената си и да си тръгне от Асгард с обещаното. Трябвало да сложи само още двадесет гранитни блока. Той слязъл по грубото дървено скеле и подсвирнал на коня си.

Обикновено Свадилфари пасял сред високата трева на края на гората на около половин миля от стената, но винаги идвал, когато господарят му изсвирвал.

Строителят грабнал въжетата на празната шейна и се приготвил да впрегне в нея огромния си сив кон. Слънцето вече било ниско на небосклона, но нямало да залезе още няколко часа, а лунният диск бил блед, но и той се виждал високо в небето. Скоро и двете щели да му принадлежат, по-голямата светлина и по-малката, както и прекрасната Фрея, която била по-красива и от слънцето, и от луната. Но строителят не искал да брои спечеленото, преди да го види в ръцете си. Работил толкова много и толкова дълго — през цялата зима…

Той подсвирнал още веднъж за коня. Странно — никога не му се било налагало да свири втори път. Вече виждал Свадилфари, който клател глава и почти подскачал сред дивите цветя на пролетната ливада. Конят правел стъпка напред, а след това назад, сякаш усещал нещо омагьосващо в топлата пролетна вечер, но не можел да разбере какво е.

— Свадилфари! — извикал строителят и жребецът наострил уши и тръгнал в бърз галоп през ливадата.

Строителят гледал как конят му се носи към него и усетил задоволство. Ударите на копитата отекнали над ливадата, удвоявани и утроявани от ехото, което отскачало от високата гранитна стена, така че за момент му се сторило, че към него препуска цяло стадо коне.

Не — помислил си той — има само един кон. Поклатил глава и осъзнал грешката си. Не бил един кон. Не били само един чифт копита. А два…

Другият кон бил кафява кобила. Строителят веднага разбрал, че е кобила — нямало нужда да гледа между краката й. Всяка извивка, всеки сантиметър, всичко у кафявата кобила било женствено. Свадилфари се обърнал, докато тичал през ливадата, след това забавил ход, изправил се на задните си крака и изцвилил силно.

Кафявата кобила не му обърнала внимание. Тя спряла да тича, сякаш него го нямало, а след това навела глава и като че ли започнала да пасе, докато Свадилфари се приближавал. Но когато стигнал на три фута от нея, кобилата се затичала отначало леко, а след това преминала в галоп и сивият жребец препуснал след нея, за да я настигне, винаги на една дължина зад нея, като се опитвал да захапе задницата и опашката й със зъби, но все не успявал.

Конете бягали заедно през ливадата в златната светлина на залеза, сивият кон и кафявата кобила, с блеснали в пот хълбоци. Било почти като танц.

Строителят плеснал силно с ръце, изсвирил и извикал Свадилфари по име, но жребецът не му обърнал внимание.

Строителят хукнал, за да хване коня и да го накара да се вразуми, но кафявата кобила като че ли разбрала намерението му, затова забавила ход и потъркала ушите и гривата си в главата на жребеца, а след това препуснала към гората, сякаш я гонят вълци. Свадилфари побягнал след нея и след малко и двата коня изчезнали в сенките на леса.

Строителят изругал, изплюл се и зачакал Свадилфари да се върне.

Сенките се удължили, но той не дошъл.

Строителят се върнал при шейната. Погледнал към гората. След това плюл на ръцете си, хванал въжетата и започнал да тегли шейната през покритата с трева и пролетни цветя ливада към кариерата в планината.

Не се върнал на зазоряване. Когато се появил в Асгард, теглейки шейната след себе си, слънцето вече било високо в небето.

В шейната имало десет каменни блока, всичко, което можел да докара, и той теглел и дърпал, и проклинал камъните, но с всяко дърпане се приближавал все повече към стената.

Прекрасната Фрея стояла на портите и го наблюдавала.

— Имаш само десет каменни блока — казала му тя. — Ще ти трябват два пъти повече, за да завършиш стената ни.

Строителят не казал нищо. Той продължил да тегли блоковете към недовършената порта с непроницаемо изражение. Вече не се усмихвал, нито намигал.

— Тор се връща от изток — казала му Фрея. — Скоро ще е при нас.

Боговете на Асгард излезли, за да гледат как строителят тегли камъните към стената. Те застанали около Фрея, сякаш да я защитят.

Отначало наблюдавали мълчаливо, а после започнали да се усмихват, да се кискат и да подвикват.

— Ей! — извикал Балдур. — Ще получиш слънцето само ако завършиш стената. Мислиш ли, че ще отнесеш слънцето със себе си у дома?

— Луната също — добавил Браги. — Колко жалко, че конят ти не е при теб. Той щеше да докара всички камъни, които са ти нужни.

И боговете започнали да се смеят.

Тогава строителят оставил шейната. Изправил се пред боговете.

— Вие си послужихте с измама! — казал той, а лицето му било алено от усилията и от гняв.

— Не сме те измамили — отговорил Один. — Не повече отколкото ти измами нас. Мислиш ли, че щяхме да ти позволим да строиш стената ни, ако знаехме, че си великан?

Строителят вдигнал с едната си ръка голям камък и ударил с него друг, счупвайки гранитния блок на две. Обърнал се към боговете с двете половини от камъка в ръцете си и вече бил двадесет, тридесет, петдесет фута висок. Лицето му било изкривено и сега не приличал на кроткия и спокоен непознат, който пристигнал в Асгард преди един сезон. В този миг лицето му изглеждало като гранитното лице на скала, изкривено и изсечено от гняв и омраза.

— Аз съм планински великан — казал той. — А вие, боговете, сте само едни измамници и подли клетвопрестъпници. Ако конят ми все още беше с мен, сега щях да довършвам стената ви. И в замяна на това щях да взема прекрасната Фрея, слънцето и луната. И щях да ви оставя тук в тъмнина и студ, без да имате дори и красота, която да ви радва.

— Не сме нарушавали никаква клетва — казал Один. — Но и никаква клетва не може да те защити от нас сега.

Планинският великан изревал гневно и се втурнал към боговете, хванал по един огромен гранитен камък в ръцете си като тояга.

Боговете се отдръпнали и едва сега великанът видял кой стои зад тях. Огромен, мускулест бог с червена брада и с железни ръкавици, хванал каменен чук, с който замахнал само веднъж. Пуснал чука, когато бил насочен към великана.

Щом той полетял от ръката на Тор, от ясното небе проблеснала светкавица, последвана от глухия тътен на гръмотевица.

Планинският великан видял как, докато лети към него, чукът бързо става все по-голям, а след това не видял нищо никога вече.

Боговете довършили сами стената, въпреки че им трябвали много седмици, за да изсекат и докарат в Асгард последните десет блока от кариерите високо в планината и да ги поставят отгоре на портата. Те не били така добре издялани, нито прилягали толкова плътно, както блоковете на майстора строител.

Някои от боговете смятали, че е трябвало да оставят великана да построи още малко от стената, преди Тор да го убие. А Тор казал, че се радва, че боговете му предложили малко забавление, когато се върнал у дома от изток.

Странно, защото това било съвсем необичайно за него, но Локи не бил наоколо, за да го хвалят за ролята му в примамването на коня Свадилфари. Никой не знаел къде е, макар че някои говорели за великолепна кафява кобила, която виждали в ливадите под Асгард. Локи не се върнал почти цяла година, а когато се появил, с него дошло и едно сиво конче.

Било прекрасно конче с осем крака вместо обичайните четири, следвало Локи навсякъде, душело го с муцунката си и се държало с него, сякаш е майка му. Което всъщност било точно така.

Кончето пораснало и станало кон, който нарекли Слейпнир — той бил огромен сив жребец, най-бързият и най-силният кон на света, кон, който можел да надбяга вятъра.

Локи го дал в дар на Один и това бил най-добрият кон сред хората и боговете.

Мнозина се възхищавали на коня, но само най-храбрите споменавали родословието му в присъствието на Локи и никой не се осмелявал да го направи втори път. Локи се стараел с всички сили да направи неприятен живота на онзи, когото чувал да разказва как примамил Свадилфари да избяга от господаря си и как спасил боговете от своята собствена лоша идея. Той никога не забравял нанесена му обида.

Ето това е историята как боговете се сдобили със своята стена.