Нийл Геймън
Скандинавска митология (14)

Химир и Тор отиват на риболов

Боговете пристигнали в огромния замък на Егир на брега на морето.

— Тук сме — извикал Тор, който бил начело на компанията. — Организирай пиршество за нас!

Егир бил най-великият от морските великани. Жена му Ран била тази, в чиято мрежа се събират удавените в морето. Деветте му дъщери били морските вълни.

Егир нямал желание да храни боговете, но нямал желание и да се кара с тях. Той погледнал Тор право в очите и казал:

— Ще организирам угощение и то ще бъде най-хубавото, на което някога сте били. Слугата ми Фимафенг ще прислужва старателно на всеки от вас, донасяйки ви толкова храна, колкото могат да поберат стомасите ви, и толкова бира, колкото можете да изпиете. Имам само едно условие — ще приготвя пиршеството, но вие трябва да ми донесете достатъчно голям казан, за да направя бира за всички вас. Толкова сте много, а апетитът ви е огромен.

Егир добре знаел, че боговете нямат такъв казан. А без него нямало нужда да приготвя пиршеството.

Тор попитал останалите богове за съвет, но всеки, когото попитал, мислел, че такъв казан не съществува. Най-накрая попитал Тир, бог на битките, бог на войната. Тир почесал брадата си с лявата си ръка, която била и единствената му ръка.

— На края на световното море — казал той — живее царят на великаните Химир. Той има казан, дълбок пет метра — най-големия казан, който някога е съществувал.

— Сигурен ли си? — попитал Тор.

Тир кимнал.

— Химир ми е втори баща. Женен е за майка ми — отговорил той. — Тя е великан. Виждал съм огромния казан със собствените си очи. И като син на моята майка ще бъда добре дошъл в замъка на Химир.

Тир и Тор се качили в колесницата на Тор, теглена от козлите Тангриснир и Тангньостър, и бързо пристигнали в огромната крепост на Химир. Тор завързал козлите за едно дърво и двамата влезли вътре.

В кухнята имало една жена великан, която режела глави лук, по-големи от огромни камъни, и зелки колкото лодки. Тор не можел да не се втренчи в нея — старицата имала деветстотин глави, една от друга по-грозни и по-ужасни. Отстъпил крачка назад. Тир може и да се притеснил, но не го показал. Той извикал:

— Поздрави, бабо. Дошли сме да видим дали може да вземем назаем казана на Химир, за да си направим бира.

— Толкова малки създания! Помислих, че сте мишки — казала бабата на Химир и гласът й прозвучал като виковете на цяла тълпа хора. — Не с мен трябва да говориш, внуче, а с майка си.

След това извикала:

— Имаме гости! Синът ти е тук с един приятел.

След миг влязла още една великанка. Тя била жената на Химир, майката на Тир. Облечена била в златотъкана дреха и била толкова красива, колкото свекърва й била грозна. Носела две от най-миниатюрните чаши на великаните, пълни с бира. Тор и Тир стиснали чашите, които били с размерите на кофа, и изпили с удоволствие бирата.

Която била наистина отлична.

Жената великан попитала Тор за името му. Той тъкмо щял да отговори, когато Тир го изпреварил и казал:

— Името му е Веор, майко. Той ми е приятел и враг на враговете на Химир и великаните.

Чули далечен тътен като гръмотевици по върховете или срутване на планини, или разбиването на огромни вълни в брега, а земята се разтрепервала при всеки тътен.

— Мъжът ми се прибира — казала великанката. — Чувам леките му стъпки в далечината.

Тътенът станал по-ясен и сякаш бързо идвал все по-близо.

— Когато се прибира мъжът ми, често е в лошо настроение и е мрачен и гневен. Отнася се зле с гостите — предупредила ги великанката. — Защо не се скриете под онзи чайник и не останете там, докато той се развесели достатъчно, за да може да излезете?

Тя ги скрила под един чайник на кухненския под. Вътре било тъмно.

Земята се разтресла, затръшнала се врата и Тор и Тир разбрали, че Химир сигурно си е вкъщи. Чули великанката да му казва, че имат гости, сина й и негов приятел, и че трябва да се държи добре, като любезен домакин, и да не ги убива.

— Защо? — попитал великанът със силен и сърдит глас.

— Малкият е нашият син Тир. Помниш го. Името на големия е Веор. Бъди любезен с него.

— Тор? Врагът ни Тор? Тор, който е убил повече великани от когото и да било, дори и от другите великани? Тор, когото съм се заклел да убия, ако някога го срещна? Тор…

— Веор — отговорила жена му, успокоявайки го. — Не Тор. Веор. Той е приятел на сина ни и враг на твоите врагове, така че трябва да си любезен с него.

— Аз съм мрачен и сърдит и нямам желание да съм любезен с когото и да било — чул се силен и гръмовен великански глас. — Къде се крият?

— О, просто зад онази греда там — отговорила жена му.

Тор и Тир чули трясък от трошенето на греда. Последвали още трясъци, когато един след друг всички чайници в кухнята били съборени от тавана и унищожени.

— Свърши ли с чупенето? — попитала майката на Тир.

— Предполагам — отговорил неохотно гласът на великана.

— Тогава погледни под чайника — казала тя. — Онзи на пода, който не счупи.

Чайникът, под който се криели Тор и Тир, бил повдигнат и те се озовали втренчени нагоре към едно огромно лице, чиито черти били изкривени в сърдита гримаса. Тор знаел, че това е Химир, кралят на великаните. Брадата му била като покрити с лед дървета в средата на зимата, веждите му — като поле от бодливи растения, а дъхът му така противен, както бунище в блатото.

— Здравей, Тир — казал Химир без въодушевление.

— Здравей, татко — казал Тир с още по-малко въодушевление, ако изобщо било възможно.

— Ще ни бъдете гости на вечеря — казал Химир и плеснал с ръце.

Вратата се отворила и вътре въвели един огромен вол с лъскава козина, светнали очи и остри рога. Следвал го още един, дори още по-красив вол, а след това и последният, още по-красив от първите два.

— Това са най-хубавите волове на света. Много по-големи и охранени от тези в Мидгард или Асгард. Изключително много се гордея със стадата си — доверил им Химир. — Те са моето богатство и радост за очите ми. Отнасям се с тях като със собствени деца. — И за момент смръщеното му изражение сякаш омекнало.

Бабата с деветстотин глави убила всеки един от воловете, одрала го и го хвърлила в огромната си тенджера. Тенджерата завряла и преляла над огъня, който започнал да пращи и да пука, а великанката я разбъркала с лъжица, голяма колкото дъбово дърво. Докато готвела, тя започнала да си пее тихичко с глас като хиляда старици, които пеят едновременно с всички сили.

Храната скоро станала готова.

— Вие сте гостите. Не се притеснявайте. Вземете от тенджерата колкото можете да изядете — казал любезно Химир. В крайна сметка двамата били дребни, колко можели да изядат? Все пак воловете били огромни.

Тор отговорил, че няма нищо против, и сам погълнал два от воловете един след друг, оставяйки само напълно огризаните кости. След това се оригнал доволно.

— Това е много храна, Веор — отбелязал Химир. — Щеше да ни стигне за няколко дни. Мисля, че досега не съм виждал дори и великан да изяде два от воловете ми наведнъж.

— Бях гладен — обяснил Тор. — И малко се увлякох. Слушай, защо утре не отидем за риба? Чувам, че си доста добър рибар.

Химир се гордеел с риболовните си умения.

— Аз съм отличен рибар — похвалил се той. — Ще уловим вечерята за утре.

— И аз съм отличен рибар — казал Тор. Никога не бил ловил риба, но колко трудно можело да е?

— Ще се срещнем на пристана утре на зазоряване — казал Химир.

В огромната им стая по-късно вечерта Тир казал на Тор:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Разбира се, че знам — отговорил Тор. Но нямал представа. Просто правел каквото му се искало. Това той правел най-добре.

В сивата светлина на утрото Тор се срещнал с Химир на пристана.

— Трябва да те предупредя, малък Веор, че ще излезем далече навътре в ледената вода — казал великанът. — Аз греба по-навътре и оставам по-дълго, отколкото един дребосък като теб може да понесе. По брадата и по косата ти ще се образуват ледени висулки и ще посинееш от студ. Сигурно ще умреш.

— Не се притеснявам — отговорил Тор. — Обичам студа. Ободрява. С каква стръв ще ловим?

— Аз вече си имам стръв — отговорил Химир. — Ти трябва да си намериш. Може да потърсиш в ливадата с воловете. Все пак в изпражненията им има хубави, големи ларви. Донеси каквото искаш оттам.

Тор погледнал Химир. Помислил си да го удари с чука си, но тогава нямало да получи казана, не и без да се бият. Върнал се по брега. Стадото прекрасни волове на Химир било на ливадата. По земята имало огромни, плоски изпражнения, в които се извивали и заравяли навътре големи ларви, но Тор не ги погледнал. Той се приближил до най-голямото, най-величественото и най-охраненото от животните, вдигнал юмрук и го стоварил между очите му, убивайки го на място.

Откъснал главата на звяра, сложил я в торбата си и я отнесъл до морето.

Химир бил в лодката. Той вече се бил отдалечил от брега и излизал от залива.

Тор скочил в студената вода и заплувал, влачейки торбата зад себе си. Сграбчил задната част на лодката с изтръпнали пръсти и се издърпал на борда, като от него се стичала морска вода, а червената му брада се покривала с лед.

— Охо — казал Тор. — Това беше забавно. Нищо не те събужда в студено утро така, както едно солидно плуване.

Химир не казал нищо. Тор взел другите две гребла и двамата започнали да гребат заедно. Скоро земята се изгубила и те останали сами сред водите на северното море. Океанът бил сив, вълните — бурни и високи, а вятърът и чайките пищели.

Химир спрял да гребе.

— Ще ловим тук — казал той.

— Тук? — попитал Тор. — Та ние почти не сме излезли в открито море. — И той грабнал веслата и започнал да гребе сам към дълбоките води.

Лодката полетяла по вълните.

— Спри! — избумтял гласът на Химир. — Тези води са опасни. Тук живее Йормунгундър, змията на Мидгард.

Тор спрял да гребе.

Химир взел две големи риби от дъното на лодката. Изкормил ги с един много остър нож за стръв, хвърлил червата в морето и закачил рибите на куката на въдицата си.

Хвърлил въдицата със стръвта. Изчакал, докато влакното потрепне в ръката му, и започнал да дърпа нагоре — на въдицата висели два гигантски кита, най-големите китове, които Тор някога бил виждал. Химир се ухилил гордо.

— Не е зле — отбелязал Тор.

Той извадил от торбата си главата на вола. Когато Химир видял мъртвите очи на любимия си вол, лицето му замръзнало.

— Намерих стръв — обяснил Тор. — На ливадата с воловете. Както ти ми каза.

По огромното лице на Химир преминали изражения на шок, ужас и гняв, но той не казал нищо.

Тор взел въдицата на Химир, набил главата на вола върху куката и хвърлил въдицата в океана. Усетил как главата потъва на дъното.

И зачакал.

— Предполагам, че при риболова най-важното е да се научиш на търпение — казал той на Химир. — Малко е скучно, нали? Чудя се какво ще хвана аз за вечерята ни.

И в този момент морето избухнало. Йормунгундър, змията на Мидгард, била захапала огромната волска глава и куката се забила дълбоко в горната част на устата й. Змията се гърчела във водата, опитвайки се да се освободи.

Тор не пускал въдицата.

— Ще ни потопи! — прогърмял ужасеният глас на Химир. — Пусни въдицата!

Тор поклатил глава. Напрегнал всички сили, решен да издържи.

Богът на гръмотевиците пробил дъното на лодката с краката си, използвал дъното на океана, за да се закрепи по-добре, и започнал да издърпва Йормунгундър на борда. Змията запратила към тях потоци от черна отрова. Тор се навел и отровата не го улучила. Той продължил да дърпа.

— Това е змията на Мидгард, глупако! — извикал Химир. — Пусни въдицата! И двамата ще умрем!

Тор не казал нищо и продължил да дърпа въдицата отново и отново с прикован в противника си поглед.

— Ще те убия — прошепнал той на змията сред бученето на вълните, виенето на вятъра и писъците на мятащия се звяр. — Или ти ще убиеш мен. Кълна се в това.

Казал го съвсем тихо, но можел да се закълне, че змията на Мидгард го чула. Тя се втренчила в него и следващият поток отрова минал толкова близо до Тор, че той усетил вкуса й във влажния морски въздух. Отровата опръскала рамото му и изгорила местата, които докоснала.

Тор само се изсмял и продължил да дърпа.

Някъде в далечината, както се струвало на Тор, Химир бърборел, негодувал и крещял за огромната змия, за това, че морето нахлува в лодката през дупките на дъното, и за това как и двамата ще умрат в леденостудения океан, толкова далече от сушата. Тор не го било грижа за нищо. Борел със змията, играел си с нея, оставял я да се изтощи, докато се мятала и дърпала.

След това започнал да издърпва въдицата в лодката.

Вече почти можел да докосне главата на змията. Тор се протегнал надолу, без да поглежда встрани, а пръстите му стиснали дръжката на чука. Знаел точно къде трябва да удари с него, за да убие змията. Още едно издърпване на въдицата и…

Ножът за стръв на Химир проблеснал и срязал влакното на въдицата. Змията Йормунгундър се извисила високо над лодката и паднала обратно във водата.

Тор хвърлил чука си след нея, но чудовището вече било изчезнало в студените сиви вълни. Чукът се върнал и Тор го хванал. Насочил вниманието си обратно към потъващата рибарска лодка. Химир отчаяно изхвърлял вода от нея.

Химир изхвърлял водата, а Тор започнал да гребе към брега. Двата кита на носа, уловени по-рано от Химир, правели гребането по-трудно от обикновено.

— Ето го брега — изрекъл задъхано Химир. Но домът ми е все още на много мили.

— Може да слезем на сушата тук — казал Тор.

— Само ако си съгласен да носиш лодката, мен и двата кита, които улових, чак до крепостта ми — отговорил изтощеният Химир.

— Хъм. Добре.

Тор скочил отстрани на лодката. След малко Химир усетил как тя се издига във въздуха. Тор ги носел на гърба си — лодка, весла, Химир и китовете, носел ги по каменистия морския бряг покрай морето.

Когато стигнали крепостта на Химир, Тор оставил лодката на земята.

— Ето. Донесох те у дома, както поиска. Сега в замяна аз искам услуга от теб.

— Каква услуга? — попитал Химир.

— Искам казана ти. Огромният, в който вариш бира. Искам го назаем.

— Ти си велик рибар и гребеш страховито — отговорил Химир. — Но искаш най-добрия съд за варене на бира, който някога е съществувал. Бирата, която се вари с вълшебство в него, е най-добрата на света. Ще го дам само на онзи, който счупи чашата, от която пия.

— Това не ми се струва много трудно — казал Тор.

На вечеря яли печено месо от кит в зала, пълна с великани с много глави, всички шумни, доволни и повечето от тях пияни. След като се нахранили, Химир пресушил последните капки бира от чашата си и им извикал да запазят тишина. След това подал чашата на Тор.

— Счупи я — изрекъл той. — Счупи я и казанът, в който варя бирата си, е твой като подарък от мен. Но ако не успееш, ще умреш.

Тор кимнал.

Великаните прекъснали шегите и песните си. Втренчили се внимателно в него.

Крепостта на Химир била построена от камък. Тор взел чашата, вдигнал я с две ръце и я запратил с всички сили към една от гранитните колони, поддържащи тавана на банкетната зала. Чул се оглушителен трясък и въздухът се изпълнил със заслепяващ очите прах.

Когато прахта се уталожила, Химир станал и се приближил до това, което било останало от колоната. Чашата била минала през първата колона, а след това и през още една, разчупвайки ги на миниатюрни каменни парченца. В развалините на третата колона се виждала чашата — малко прашна, но невредима.

Химир я вдигнал над главата си и великаните надали бурни възгласи и започнали да се смеят и да правят физиономии към Тор с всичките си глави, както и груби жестове.

Химир отново седнал на масата.

— Видя ли? — обърнал се той към Тор. — Не мислех, че ще си достатъчно силен, за да я счупиш. — Той вдигнал чашата и жена му наляла още бира в нея. Химир отпил шумно. — Най-хубавата бира, която някога ще опиташ. Жено, налей още на сина си и приятеля му Веор. Нека пият от най-хубавата бира и да скърбят за това, че няма да вземат казана ми и никога вече няма да пият такава хубава бира. А също и за това, че сега трябва да убия Веор, защото чашата ми остана здрава.

Тор седнал на масата до Тир, взел едно парче обгорено месо от кит и започнал да дъвче сърдито. Великаните били буйни и шумни и вече не му обръщали внимание.

Майката на Тир се навела да налее бира на Тор.

— Знаеш ли, мъжът ми има много твърда глава — казала тя. — Упорит и твърдоглав.

— И за мен казват същото — отговорил Тор.

— Не — изрекла тя, сякаш говорела на малко дете. — Той има много твърда глава. Достатъчно твърда, за да счупи и най-здравата чаша.

Тор пресушил бирата си. Наистина била най-хубавата, която някога бил опитвал. Станал и се приближил до Химир.

— Може ли да опитам отново? — попитал той.

При тези думи всички великани в залата се разсмели, а най-силно се разсмял Химир.

— Разбира се, че може — отговорил той.

Тор взел чашата. Застанал с лице към каменната стена, вдигнал чашата веднъж, два пъти, а после се обърнал бързо на петите си и я забил с всички сили в челото на Химир. Парченцата от чашата паднали едно по едно в скута на великана.

В залата настъпила тишина, която след малко се превърнала в тишина, нарушавана от странен шум. Огледал се да види какъв е този шум, и когато се обърнал назад, видял раменете на Химир да се тресат. Великанът горко ридаел.

— Най-ценното ми нещо вече не е мое — казал Химир. — Винаги можех да му кажа да ми приготви бира и вълшебният казан веднага приготвяше най-хубавата. Никога вече няма да кажа: „Направи ми бира, казане“.

Тор мълчал.

Химир погледнал към Тир и изрекъл с мъка:

— Ако го искаш, сине, вземи го. Огромен е и е тежък. Трябват поне дузина великани, за да го вдигнат. Мислиш ли, че си достатъчно силен?

Тир се приближил до казана. Опитал се да го вдигне веднъж, два пъти, но той бил прекалено тежък дори и за него. Погледнал към Тор — Тор свил рамене, сграбчил казана за ръба и го обърнал така, че останал вътре, а дръжките потраквали в краката му.

След това казанът започнал да се движи с Тор вътре в него. Тръгнал към вратата, а отвсякъде в залата втренчено и с отворени уста го гледали великаните с многобройни глави.

Химир вече не плачел. Тир погледнал към него и казал:

— Благодаря ти за казана.

След това, заставайки така, че казанът бил между него и Химир, той се измъкнал от залата.

Тор и Тир напуснали заедно крепостта, развързали козлите на Тор и се качили в колесницата му. Тор все още носел казана на гърба си. Козлите тичали колкото можели по-бързо, но въпреки че отначало Тангриснир тичал бързо и добре, независимо от тежестта на казана, Тангньостър накуцвал и се олюлявал. Кракът му някога бил счупен заради костния мозък и Тор го оправил, но козелът никога вече не бил така силен.

Той тичал и врещял от болка.

— Не може ли да се движим по-бързо? — попитал Тир.

— Може да опитаме — отговорил Тор и ударил с камшика си козлите, така че те се затичали още по-бързо.

Тир се обърнал назад и казал:

— Идват. Великаните идват.

И те наистина идвали, а най-отзад бил Химир, за да ги подканя да продължават — всички великани от тая част на света, една ужасна многоглава банда, великаните на пустошта, деформирани и носещи смърт. Армия от великани, всички решени да си върнат казана обратно.

— Тичайте по-бързо! — казал Тир.

И тогава козелът на име Тангньостър се спънал и паднал, изхвърляйки ги от колесницата.

Тор се изправил на крака, залитайки. След това хвърлил казана на земята и започнал да се смее.

— Защо се смееш? — попитал Тир. — Те са стотици.

Тор вдигнал чука си Мьолнир и казал:

— Не хванах и не убих змията. Не и този път. Но сто великани почти ще компенсират това.

Методично и ентусиазирано Тор избивал великаните на пустошта един след друг, докато по земята не потекли черни и червени реки от кръвта им. Тир се биел с една ръка, но се биел храбро и в онзи ден избил своя дял от великани.

Когато приключили и всички великани били мъртви, Тор приклекнал до Тангньостър, ранения козел, и му помогнал да се изправи на краката си. Козелът тръгнал, куцукайки, и Тор проклел Локи, който бил виновен за осакатяването му. Химир не бил сред убитите и Тир въздъхнал с облекчение, защото не искал да причинява допълнителна мъка на майка си.

Тор отнесъл казана в Асгард, където била срещата на боговете.

Те го откарали при Егир.

— Ето — казал Тор. — Казан, достатъчно голям за всички нас.

— Наистина е това, което поисках — въздъхнал морският великан. — Много добре. Ще има есенно угощение за всички богове в моя замък.

Той устоял на думата си и оттогава всяка година през есента, щом се прибере реколтата, в замъка на морския великан боговете пият най-хубавата бира, която някога съществувала или щяла да съществува.