Майкъл Добс
Последното раздаване (7)

Глава пета

Добрите хора са неспособни да защитават честта на нацията. Те никога не успяват да стигнат толкова ниско, колкото се изисква.

Беше свалил сакото и папийонката си и гледаше през тежките завеси на спалнята към Сейнт Джеймсис парк, когато тя влезе. Стаята беше тъмна, лицето му беше като восъчна маска под отразената студена светлина от парка. Франсис Ъркарт, с увиснали рамене, с ръце, натъпкани дълбоко в джобовете на изисканите панталони, изглеждаше отчаян.

— Фреди са го изключили — прошепна той.

— Скъпи?

— Старият Фреди Уорбъртън. Катастрофата? Беше на животоподдържащи системи. Решили са, че няма смисъл, Мортима. И са ги изключили.

— Но ти нали каза, че той така или иначе е безполезен.

Ъркарт се завъртя към жена си.

— Разбира се, че беше безполезен. Изцяло и напълно безполезен. Даже се чудя по какво са разбрали, че мозъкът му е спрял да функционира. Но не това е важното, нали?

— А кое е важното, Франсис?

— Важното, Мортима, е, че той беше последният оцелял от първия ми кабинет през всичките тези години. Сега ще кажат, че това е краят на една ера. Моята ера. Не разбираш ли?

Мортима беше започнала да сваля бижутата си и методично да се подготвя да си ляга, докато в полумрака следеше нестабилното настроение на съпруга си.

— Не смяташ ли, че малко преувеличаваш? — каза предпазливо тя.

— Разбира се, че преувеличавам — отговори той. — Но и те ще започнат да преувеличават, долните медии винаги го правят. Нали видя, че отровата започва да се процежда. Да се беше пенсионирал на десетата годишнина. Една остаряваща администрация, която се нуждае от нови идеи и нова кръв. Една отминаваща ера. Сега, като го няма скапания Фреди, ще кажат, че направо е отминала. Отминала. Няма я.

Той седна на ръба на леглото си.

— Всичко ме кара да се чувствам толкова… самотен някак си. Освен теб.

Тя коленичи на леглото му и започна да масажира напрегнатите му рамене.

— Франсис, ти си най-успелият министър-председател на тази страна. Печелил си повече избори от всеки друг, а след три месеца ще си задминал рекорда на Маргарет Тачър за най-дълго управление. Мястото ти в учебниците по история е гарантирано.

Той се обърна. Тя виждаше как стиснатата му челюст кара слепоочията му да пулсират.

— Точно за това става дума, Мортима. Сякаш вече съм история. Всичко това е вчера. Няма днес. Няма утре.

Върнало се беше мрачното му настроение, гневът, че животът му е отишъл напразно и ядът към неблагодарността и некомпетентността на света около него. Тези настроения никога не продължаваха дълго, но безспорно зачестяваха. Предизвикателствата пред него бяха загубили чара си, той искаше да реже драконови глави, а вместо това го затрупваха алинеи, партийни документи и евро регулации. Мантията на властта тежеше на раменете му, сега имаше церемониални одежди, там, където някога имаше броня. Беше се извисил като гигант над парламентарната сцена, много извън обсега на враговете си, но нещо се беше променило, може би и в него самия, но в другите със сигурност. Вече открито се спекулираше колко му остава, преди да се откаже, и кой е най-вероятният му наследник. Имаше страховита репутация, че реже краката на младите претенденти, но сега те сякаш стесняваха кръга около лагерния му огън, криейки се в сенките, там, където не можеше да ги достигне, добиваха смелост заради своята все по-голяма численост, докато чакаха своя момент да изскочат на светло. Преди няколко седмици беше в камарата за парламентарния контрол, както винаги готов да се брани от стрелите им, носейки с гордост щита, по който личаха вдлъбнатините и белезите от толкова спечелени битки. Тогава един млад опозиционен депутат от задните скамейки, когото Ъркарт бегло познаваше, стана прав.

— Знае ли министър-председателят какви са последните цифри за безработицата в тази страна?

И пак си седна.

Каква наглост! Не „как ще коментира“ или „как ще обясни“, а „знае ли“. Разбира се, Ъркарт знаеше — два милиона и нещо, — но му беше ясно, че няма да му свърши работа едно приблизително предположение; трябваше му точната цифра и той започна да рови в бележките от брифинга. Но не се очакваше да му се налага да търси, трябваше да го знае. Само че скапаната цифра се менеше всеки месец! И докато търсеше, очилата му паднаха и от скамейките на опозицията се чу тържествуващ рев. „Той не знае, не му пука!“ — викаха те. Той намери отговора, но вече беше твърде късно.

Пряко попадение.

Това беше необичайно за Франсис Ъркарт. Беше показал, че кърви, че е смъртен. И мрачните настроения се увеличиха.

— Понякога се чудя за какво беше всичко това, Мортима. Какво ни очаква с теб, на какво ни остава да се надяваме. Един ден ще излезем през тази врата за последен път и… тогава какво? Да чакаме да стане време за чай и да ядем бисквити? Да ходим на минерални бани?

Той потрепери, когато пръстите й достигнаха възела в тила му.

— Не говори глупости — смъмри го нежно тя. — Това е много далеч, а така или иначе сме го обсъждали много пъти преди. Предстои ни да отворим библиотека „Ъркарт“. И катедра „Ъркарт“ по международни отношения в Оксфорд. Има толкова много неща, които ни остава да направим. А на приема тази вечер срещнах един издател. Той много настояваше да говорите за мемоарите ти. Каза, че книгите на Тачър са изкарали нещо като три милиона паунда и че твоите ще се продават далеч повече. Не е лош начин да започнем с финансирането за библиотеката.

Брадичката му пак бе паднала върху гърдите му. Тя осъзна, че разговорът за мемоари беше постигнал обратен ефект.

— Не знам. Не ми се мисли за мемоари сега, Мортима.

— Ще имаме нужда от пари, Франсис. Но най-вече ще имаме нужда един от друг.

Той се обърна рязко към нея и я погледна втренчено. В тъмнината тя не можеше да разбере дали блясъкът в очите му издаваше развеселеност или още по-дълбока меланхолия.

— Не и мемоари — повтори той. — Да повтарям старите лъжи и да измислям нови. Не мога да пиша за колегите си по този начин, да говоря лошо за мъртвите. Бог знае, че изговорих достатъчно лъжи, че да ги вкарам в гроба, но не мога да ги преследвам и след това. Няма как. Не и за цялото кралство — той замълча. — Мога ли според теб, Мортима?

* * *

Хаким беше ядосан. Кафето му беше изстинало, мустакът му беше посивял, уменията му не бяха оценени, банката му не показваше никакво съчувствие и всички го знаеха просто като Хаким. Не Хаким великолепни, не Яман Хаким, не Хаким старият приятел и колега. Имаше една малка табела на вратата на кабинета му в този смисъл, сигурно щяха да го издълбаят и на ковчега му: „Хаким забравеният“. И после щяха наистина да го забравят — жената, децата, шефовете, тези от банката. Всички. Особено тези от банката. Той отпи от хладката кал в чашата си за кафе и сви устни с отвращение. Цял живот съвестна работа и накрая всичко, което щеше да отнесе със себе си, когато дойде време, щяха да бъдат неосъществените му мечти.

Замисли се. Какво най-много му се искаше да вземе със себе си в отвъдното? Млади жени? Злато? Мерцедес с климатик? Лозето, за което винаги бе мечтал? Май млади жени, реши той. Не, в крайна сметка щеше да вземе този от банката. Да се пържат заедно.

Той се усмихна на собствения си хумор, после се закашля мъчително. Този отровен въздух му съсипваше дробовете. Това беше един от многото проблеми с това да се построи столица в подмишницата на Анадола, където горяха мръсни кафяви въглища и давеха улиците в бензинови пари. И те бавно и безмилостно задръстваха дробовете му. Цял живот служба, за да го задавят до смърт. И да го забравят.

Ако просто заключи вратата отвътре и изгние там, дали някой би забелязал? Офисът му беше мизерен, дори за стандартите на ТНПК, Турската национална петролна корпорация — рафтове, натъпкани със стари ръководства и доклади, стени, облепени с графики и странни чертежи, бюро, обсипано с петна от кафе и пепел от цигари, прашния съпровод на работата му като геофизик. Кой знае, нищо чудно предишният обитател на този офис все още да се крие в недрата на малкия шкаф в ъгъла — въпреки че Хаким беше в този офис вече четиринадесет години.

Той върна очи към екрана на компютъра и разгледа отново сеизмичните напречни сечения, които бяха започнали да пристигат от проучването. Не се виждаше нищо интересно, всеки знаеше, че няма нищо в морето около Кипър — ТНПК дори не би си направила труда да купува техниката, ако кипърски води не опираха в турските. Всички останали части на Източното Средиземноморие, изглежда, имаха нефт. Не само турците, а и либийци, сирийци, египтяни, дори проклетите гърци — всички, с изключение на малкия Кипър, който може би най-много имаше нужда. Сухо като прах. Божия мистерия. Пустиня сред море от черно злато. Така е в петролния бизнес.

Погледна отново. Всички му се присмиваха, старият забравен Хаким, но той имаше търпението за мудната аналитична работа, а не като тези младежи, които се интересуваха само от футбол и фусти… Той спря. Изпита странен гъдел по върховете на пръстите, докато висяха над клавиатурата, усещане, че нещо му е познато, че го е виждал и преди. Преди много време. Къде може да е било? Той избърса очилата, даде си време да си спомни. Това бяха седиментни скали, в това нямаше съмнение, но такива скали да ти донесат нефт беше малко като гърци да ти носят подаръци. Рядко бяха истински. Какъв тип можеше да са?

И тогава му просветна. Не само че го беше виждал в геоложките доклади, дори беше пъхал ръката си в скапаната кал. Преди тридесет години като студент в института, когато посетиха един проучвателен кладенец, който копаеха в близост до морската граница с Кипър. Беше показал всички правилни геоложки формации, сандвича от порести пясъчници, който на теория можеше да съдържа един милиард барела петрол, но не даде нито капка. Сега му се струваше, че разбира защо. Една от сеизмичните линии от последното проучване стигаше до мястото на сухия кладенец и минаваше право през това, което очевидно беше разлом на тектонски плочи, приплъзване в земната кора, което обръщаше геологията надолу с главата.

Отново се закашля, този път от нерви. Сети се, че някъде все още пази копие от доклада си в института заедно с подробните констатации от стария кладенец. Шкафът. Тънката метална вратичка издаде стържещ протест, докато той с разтреперани пръсти започна да рови в съдържанието — нямаше скелет, който да пази пиратските дублони, но все пак беше древно съкровище. Ето го в ръцете му, тънък документ, подвързан със спирала, който трепереше като лист под есенния вятър, докато той разгръщаше страниците.

Всичко беше там. Правилните структури. Следи от остатъчен нефт по сондата. Но нямаше натрупване, природното богатство изтичаше неизвестно къде.

А екранът крещеше към него. Fault^[1]!

Без сеизмологията да покаже разлома, нямаше начин преди тридесет години да се разбере защо тези иначе подходящи пясъчници бяха сухи като кокал. А без подробно познаване на пясъчниците, разкрити от кладенеца, нямаше начин да се разбере само от сеизмологията какво вещае структурата.

Но Хаким геофизикът беше разбрал и беше единствената душа на света, която беше в позицията да знае.

Разломът беше объркал всичко. Беше разбил на пух и прах всяка логика. Накланяйки геоложките структури. Източвайки пясъчниците.

И сега Хаким смяташе, че знае къде са отишли тези един милиард барела.