Майкъл Добс
Последното раздаване (13)

Глава единадесета

Всички политици са кукувици. Предател съм, следователно съществувам.

Тя вече не намираше удоволствие, нищо друго, освен тъмни спомени от детството, разбуждани от ритмичния протест на разхлабената пружина на леглото. Не можеше да го скрие и той трябва да беше забелязал, дори когато неистовият му вик при кулминацията изпълни спалнята.

Горе-долу така си ги спомняше, детските нощи в малката двуфамилна къща в северен Лондон, с парно от викторианския период и стени като от вафла, изпълнена със звуците на измъчени тела и спални пружини. Когато беше на осем и бе попитала майка си за шумовете, тя промърмори смутено, че сигурно са детски кошмари и музика. Може би от такива неща черпеше вдъхновение Харисън Бъртуисъл^[1], макар че пред неговото творчество тя все пак предпочиташе звука от пружините.

Дали някой все още спеше на тези допотопни чугунени рамки, с преплетена ядосана стоманена тел и недоволство, чудеше се тя? Бяха минали толкова много години, откакто беше спала на такова легло, и това никак не й липсваше. Нито пък килимът във всекидневната — каша от мазни петна, фасове и други петна, за които така и не се намери обяснение. „Ще отида до Хардуик и ще ти купя нов“, баща й все обещаваше на майка й. Но така и не го направи.

Клер Карлсен бе оставила толкова много зад себе си, но далечното ехо все още я дърпаше назад; тя си спомняше страха, повече отколкото физическата болка и травмите; погнусата, в която по-късно научи, че може да е имало и любов; сълзите, които не носеха кой знае какво успокоение, защото бяха споделени и от трите деца. Тя беше избягала, сестра й също, но не и по-малкият им брат, който все още въртеше малък склад за риба на едро около пазарните улички на южен Лондон в промеждутъците от наркотично вцепенение и побой над съпругата му. Подобно на баща си. Сигурно и той щеше да си отиде по същия начин, освен ако не станеше жертва на пиянското си шофиране. Баща им се прибра късно една неделя вечер, както обикновено, наруга ги всичките, изхвърли препечената си пържола, свлече се на пода пред телевизора, оригна се и затвори очи.

По-късно докторът каза, че е било масивен инфаркт.

— Не го е боляло, г-жо Дейвис — увери той майка й.

По-добра смърт, отколкото заслужаваше това копеле. Изгориха килима във всекидневната в същия ден, когато изгориха и тялото му.

Спомените покълваха като плевели и тя знаеше, че колкото и да скубе листата им, корените винаги ще останат заровени дълбоко вътре.

— Къде се отнесе? — Том Мейкпийс, все още задъхан, надигна зачервеното си лице от възглавницата.

— О, на един милион мили разстояние и около тридесет години по-рано. Съжалявам — тя се извини и леко отмести тежестта му от себе си.

— През всичките тези години, откакто те познавам, не мисля, че някога съм те чувал да говориш за детството си. Заключена врата.

Той започна да подрежда с пръсти русите кичури, разпръснати по челото й.

— Не обичам да имаш тайни от мен. Когато сме с теб, искам да те имам цялата. Знаеш ли, че ти си най-важното нещо, което се е случило в живота ми от много, много време насам.

Тя го погледна, неговите дълбоки, мили очи, пълни с привързаност, все още запазили спомен от малкото инатливо момче, което правеше и политиката, и личността му емоционална и толкова лесна за прегръщане. И тя знаеше, че сега беше моментът, че трябваше това да бъде моментът, преди да се стигне до прекалено големи щети.

— Ние трябва да спрем, Том.

— Трябва да се връщаш вкъщи?

— Не. Да спрем завинаги. Ти и аз. Всичко това.

Тя видя как изненадата заля лицето му, а след това и болката.

— Но защо…?

— Защото ти казах от самото начало, че да вляза в леглото ти не означава да се влюбя в теб. Не мога да запълня празнините в живота ти, трябва да спра, преди да те нараня.

Тя виждаше, че вече го е направила.

Той се обърна по гръб и заби поглед в тавана, не искаше тя да види объркването в очите му; за пръв път от много години му се прииска да не беше спирал цигарите.

— Знаеш, че се нуждая от теб повече от всякога.

— Аз не мога да ти бъда котва.

Това беше нещото, от което той така отчаяно се нуждаеше. Докато теченията в политиката се вихреха все по-капризно около него, някои го тласкаха напред, други завистливо го връщаха обратно, липсата на солидна основа в личния му живот го бе оставила още по-уязвим. Най-малкият му син беше вече на двадесет и учеше в университет. Съпругата му с радост се отдаде на новата си свобода и я използва в академичната си кариера, като прие да бъде гост лектор в „Харвард“, което сведе отношенията им до кратки телефонни обаждания, в които имаха все по-малко да си кажат. Той беше сам. Петдесет се бе оказала брутална възраст за Мейкпийс.

— Не сега, Клер. Нека си дадем малко време, още месец-два, и да говорим тогава — той полагаше усилия да не се моли.

— Не, Том. Трябва да се случи сега. Твоят брак не е изложен на риск, но моят е. А има и други усложнения.

— Има друг? — болката го правеше сприхав.

— В някакъв смисъл. Прекарах един час с министър-председателя тази сутрин. Иска да бъда негов парламентарен секретар.

— И ти прие?

— Том, недей с този обвинителен тон. За бога, ти си неговият външен министър.

— Но да си негов личен секретар, това е толкова… лично.

— Просто ревнуваш.

— Явно имаш слабост към по-възрастни мъже — каза остро той, провокиран от нейното наблюдение.

— Стига, не намесвай и Йоханис в това — укорът й го удари като шамар в лицето и го заболя още повече.

— Прости ми, не исках… Просто съм загрижен за теб. Клер, не се сближавай твърде много с Франсис. Не се връзвай за потъващия кораб.

— Безпристрастна загриженост за благополучието ми?

— Досега не съм ти давал лош съвет.

Това беше неоспорим факт. Мейкпийс водеше Клер в първите й политически стъпки, застъпваше се за нея, когато няколко комисии определяха, че външността й е твърде разсейваща и че мястото й е при децата. Когато нейната упоритост и постоянство се увенчаха с успех, той й помогна да намери мястото си в камарата и я подготви за сексистките изказвания, дори се опита да й осигури достъп до един от най-ексклузивните клубове, които генерират толкова полезни контакти и взаимна подкрепа в Камарата на общините — „това е като да вкарам индианец нелегално във Форт Апах“, беше я предупредил той. Той беше постоянен източник на насърчение — въпреки че, замисли се тя, никога не й беше предлагал да стане негов парламентарен секретар.

— Личен парламентарен секретар на Франсис Ъркарт — продължи той. — Това може да те злепостави много. В политически смисъл.

— Всички трябва да правим малки компромиси, Том. Няма смисъл да се държа като девицата на бала.

— Моралните цели оправдават компромисните средства? — той пак обвиняваше.

— Имаш ли нещо против да стана от влажните чаршафи на леглото ти, преди да говорим за морал? Знаеш не по-зле от мен, че политиката е отборна игра, трябва да правиш компромис със себе си, ако искаш да има шанс да спечелите. Няма смисъл да се правиш, че можеш сам да вкараш всичките голове. Искам да се пробвам в отбора, Том.

— За някои от мачовете, които Ъркарт иска да играе, въобще нямам желание да участвам, камо ли да му помагам да спечели.

— Което е още една причина да спрем да се виждаме с теб по този начин. Толкова много се говори, че сблъсъкът между вас двамата е неизбежен, сигурно си чул шушукането.

— По-скоро армейски барабани, придружени от индиански боен танц. Тони Франкс от „Гардиън“ искаше да се басираме, че или аз, или Ъркарт ще изхвърчи от правителството в рамките на една година. Може и да е прав.

Лицето му се надвеси над нейното, набраздено от болка. Щеше да боли, ако загуби мястото си в политиката. Той беше част от дълга семейна традиция в държавните постове; прадядо му бил генерал, който държал да води войската от предните редици и в калта на Фландрия умрял за тази привилегия. Но политиката беше много по-опасна от войната; в битка можеха да те убият само веднъж.

— Това ли е истинската причина да искаш да спрем? Конфликт на интереси? Да не смяташ да подкрепиш Ъркарт срещу мен?

Тя взе главата му в ръце, с палци се опита да изглади бръчките, които бележеха мъката му в този момент.

— Ще стана негов парламентарен секретар, Том, няма да стана негова собственост. Не съм продала принципите си, не съм спряла изведнъж да подкрепям всички неща, за които и двамата с теб сме се борили. И не съм спряла да те обичам.

— Наистина ли го мислиш?

— Много. В някой друг живот може би щяхме да сме много по-близки; в този живот искам да продължим да бъдем приятели.

Тя го целуна, той отвърна страстно.

— За последен път? — прошепна той, прокарвайки ръката си от врата до пъпа й.

— Това ли беше между нас? Просто секс?

— Не! — отвърна той.

— Жалко — отговори тя и го целуна отново.

* * *

Пасолидес почти изпусна чашата си, хванат неподготвен от пискливото двойно бипкане на електронния пейджър, с който ги повикаха. Мария се наведе през масата, за да забърше разсипаното кафе.

— Това сме ние, Баба̀. Време е.

Чакаха малко повече от половин час в малко кафене под Държавния архив в Кю, като Евангелос отказваше да свали поглед дори за миг от червеното око на пейджъра, който се зачисляваше на всички търсачи на истината — или поне на това, което минаваше за истина в официалните британски архиви. Всичко, което миришеше на британска бюрокрация, го изнервяше и го правеше агресивен — навик, който му беше останал от старите дни в планините. Дори в Излингтън постоянно искаха да му се месят, да си врат носа, да го контролират, пращаха му тъмножълти пликове с искания за пари и със заплахи. Защо той, точно той, да плаща на британците, когато те имаха да му плащат толкова много? Един здравен инспектор беше прекарал цяла седмица в шпионаж пред входната му врата, убеден, че Пасолидес върти бизнес там. Отказваше да се разкара, докато не го прогониха грипът и други по-належащи опасности за здравето на гражданите на Излингтън. Така и не разбра за задната врата.

Докато той зъзнеше на тротоара на усойната улица, зад плътно спуснатите завеси приятелите на Евангелос Пасолидес прекарваха своите вечери в тостове за победата над стария враг.

— За Вангели!

Застаряващият кипърец нямаше много вяра, че врагът ще му помогне и сега. Идеята беше на Мария, нещо, с което да го накара да канализира интереса си по отминалите дни, да опресни спомените си, извинение, с което да го измъкне от спуснатите завеси чрез внушението, че може да намерят някаква информация, някакво обяснение или извинение в британските документи от онова време. Затова минаха през цял Лондон до Държавния архив в Кю, бетонен мавзолей с историята на една империя, създадена, развита и в крайна сметка загубена отново.

Симпатичният чиновник не беше оптимист.

— Периодът на ЕОКА в Кипър? Много е вероятно да е засекретено или при военните, или при службите за сигурност. Преди срокът беше за петдесет години върху такива документи. Нали се сещате, всичко, маркирано със „Строго секретно“, е от жизненоважно значение за запазването на сигурността на страната. Например стари прогнози за времето или ако гръцкият президент си е бръкнал в носа — той сви рамене. — Но сега преглеждат архивите на всеки десет години и като се имат предвид съкращенията в Министерството на отбраната, мисля, че са им на изчерпване бомбоубежищата, в които да съхраняват всички тези кутии. Така че, когато имат възможност, или направо ги изхвърлят, или ги запращат при нас. Може пък да извадите късмет.

И извадиха. Индекс WO-106. Дирекция военни операции и разузнаване. „7438. Доклад за сигурността и сблъсъци с ЕОКА в планините Тродос, април-октомври 1956“.

Пасолидес заби показалец в описа.

— Два дни ни преследваха в планината, мен ме носеха на носилка и с натъпкан парцал в устата, да не викам — прошепна той. — Това съм аз.

Вкараха заявката в компютърния терминал в стаята за референции. И зачакаха.

И останаха разочаровани.

Държавният архив в Кю не беше точно това, което изглеждаше. Зад приемната за референции, зад кулисите в хранилището компютризацията отстъпваше пред прашните кашони. Близо сто и петдесет километра от тях. В тази среда с контролирана температура и влажност и под звуците на Рой Орбисън, идващи от високоговорителите (целият смисъл на архива беше, че не е актуален), един младеж прерови огромните стелажи в търсене на една папка сред милиони такива. След като веднъж бе намерена, тя бе транспортирана бавно през система от електрически колички и транспортни ленти до общата читалня, където бяха призовани Мария и баща й.

Но го нямаше. Под бръмченето на климатика и луминесцентното осветление, те търсеха в доклад WO-106/7438 нещо, което да споменава преследването на Евангелос и неговите другари от ЕОКА през онези горещи летни дни. Как се бяха крили в подземен заслон, докато британските войници минаваха на три метра от тях, и как само една граната можеше да ги избие всичките. Как се беше молил на другарите си да го застрелят, само и само да не го оставят да попадне в лапите на врага. И как те — така или иначе — биха постъпили така, за да избегнат всякакъв риск той да предаде това, което знае.

Но нямаше нищо. Овехтелият кафяв плик беше натъпкан с отделни листове хартия, подвързани с конец, най-вече размити копия под индиго, които, изглежда, бяха подреждани на случаен принцип, а не с някаква конкретна логика или в опит да се запази някакъв цялостен запис на събитията. Особено труден период, обясни чиновникът. Суецката криза била избухнала през октомври и всичко било хаос, когато британската армия обърнала вниманието си от защитата на Кипър към атаката на Египет. Цели полкове били прехвърлени и островът се превърнал в шуптящ транзитен пункт за армиите на инвазията. Документацията, която никога не е била силата на войниците във военно време, в много случаи просто била изоставяна. За британците, изглежда, Пасолидес не съществуваше, никога не беше съществувал.

Но имаше нещо друго. Един спомен. Пръстът му отново се заби в индекса най-отпред в папката.

Артикул 16. 5 май. Над село Спилия.

Датата. Мястото. Той развълнувано прелисти папката, за да открие документа; когато го намери, се разтрепери още повече. Един-единствен лист ксерокопирана хартия, разузнавателен доклад за акция в планината, в близост до място, където се смятало, че се намира голямо скривалище на бойци от ЕОКА. Двама неидентифицирани терористи са заловени, докато транспортирали оръжия и други консумативи. Престрелка, загинал британски редник. Двамата кипърци убити. Изгаряне и заравяне на телата им, за да се намалят рисковете от отмъщение. Без други указания по отношение на местоположението на скривалището. Препоръка да бъдат извършени допълнителни внезапни проверки в района. Подписан от офицера, отговарящ за операцията.

Името на офицера беше заличено.

— Затова е ксерокопирано. Да се защити самоличността на британския личен състав — обясни чиновникът. — Не е нещо скрито-покрито, просто стандартна процедура. Няма как да му оставят името, не и докато е жив. Все пак представете си, ако бяхте вие.

— Но това бях аз и моите братя!

Пасолидес се беше опитал да обясни, да настоява, да разбере повече, но гласът му беше одрезгавял, а съзнанието му се беше замъглило от емоцията и чиновникът не успя да разбере приказките на стареца за убийство в планината. Така или иначе нямаше какво повече да се намери. Нямаше друг архив, нямаше други документи. Това, което можеше да предложи британската система, се намираше пред тях; нямаше какво повече да се намери, освен името. А това нямаше как да стане.

— Те бяха малки момчета, заровени там — изстена Пасолидес.

— Не ви трябва архивът — отговори му чиновникът, убеден, че старецът със сълзи в очите е леко простоват. — Трябва ви Комисията за военнопрестъпления.

— Но първо ми трябва име.