Майкъл Добс
Последното раздаване (44)

Глава четиридесет и втора

Изискванията за облеклото на „Даунинг стрийт“ са много прости. Като влизаш, трябва да оставяш принципите си на гардероба.

Мейкпийс стоеше на изтърканите от времето стъпала на енорийската църква „Сейнт Джоузеф“ в Канък, около двадесет километра северно от центъра на Бирмингам. Беше ходил рано сутринта на причастие и получи благословията на викария. Той беше вярващ християнин, макар и не съвсем по каноните, и не му бяха непознати ползите за един политик от показването на набожност от време на време. Много християнски групи се бяха присъединили към него по време на похода, събирайки се под голям плакат „Поход за мир“, който сега беше сложен от другата страна на камбанарията на църквата.

Но тази сутрин се събираха и други, чиито мотиви не бяха толкова духовни. В частност два нови елемента. За първи път поддръжници и членове на партията на Дик Кларънс влязоха открито сред калейдоскопа от плакати и протестни групи в тълпата. Също като Ъркарт, повечето редактори и много други, и те възприемаха Кларънс като вече загубена кауза и започваха да го отписват. Оставени между скалата на отчаянието, която беше Кларънс, и мрачната, корава земя, на която се извисяваше Ъркарт, те се обърнаха към единственото знаме на недоволството, което можаха да намерят. Томас Мейкпийс.

Вторият нов елемент беше още по-натрапчив и шумен въпреки относително малката си численост.

Увити в национални флагове и татуировки, с късо подстригани глави като овни, злобни очи над пробитите носове, обградени от фоторепортери и залостени зад набързо издигнатите прегради от местната полиция, скинарите започваха да прииждат, въоръжени с неизменните си оръжия от вулгарен език, плюене и обиди. Беше рано сутринта и ентусиазмът им още не се беше разпалил, но те представляваха само авангардът на елементи, които щяха да се появят по-късно през деня под маската на националисти.

— Помията се е надигнала — промърмори Мария на Мейкпийс.

— Не цялата. Рано им е още.

— Феновете на Ъркарт приемат всякакви странни и неизкъпани форми. Може би трябва да го приемем като знак, че постигаме някакъв успех.

— Не знам. Притесняват ме тези типове, с всичките семейства и деца наоколо.

— Не се безпокой — успокои го тя. — Полицията ще се оправи с тях.

* * *

В Тродос още им беше рано за ставане, дори като вземем предвид часовата разлика. Предишната вечер подполковник Сейнт Обин беше завзел най-горния етаж на хотел „Боров връх“, който беше на няколко километра от резиденцията. Това беше причинило на управителя лек удар и за няколко минути той обмисляше да откаже. Но той беше германец с изтекло разрешително за работа, който не искаше да влиза в разправии с президента на Кипър, а и не му плащаха достатъчно, за да спори с петдесетина въоръжени до зъби войници. За около час разместиха вече настанените и ги натъпкаха в останалите стаи. Гостите на хотела реагираха с разнообразна смесица от обиди, когато разбраха, че няма да могат да излизат от хотела, докато групата на президента не го напусне на следващата сутрин. Но Елпида мина по всяка маса в ресторанта, обясняваше, благодареше, молеше за разбиране. Трогателните подробности от нейната история и белегът на бузата й свършиха много добра работа за успокояването на разбунените духове, подкрепени от факта, че Министерството на финансите щеше да заплати сметките на гостите за цялата седмица.

Президентът обаче се беше покрил. Изтощението го беше преборило. Веднага след като проведе няколко разговора с министрите си, за да ги предупреди да го очакват на следващия ден, той заспа и не се събуди до десет часа на следващата сутрин. Панайотис настоя да стои на пост пред вратата му през цялата нощ. Никой не се опита да го събуди, нямаше смисъл. Щеше да им отнеме само няколко часа да стигнат до Никозия.

Когато стана от леглото на следващата сутрин, росата вече се беше стопила, а хоровият рецитал на щурците и лястовичките беше приключил. Мястото беше хубаво, хотелът беше ограден от топли медени цветове, черешови дръвчета и отворени гледки към долината, толкова различно от задушената от дървета клисура на резиденцията. Николау се опита като дъщеря си да мине по масите и да благодари на хората, но това упражнение скоро го изтощи и това си личеше по изкривената му стойка и сивите торбички под очите. Беше се състарил. Стискаше ръката на Елпида, сякаш се страхуваше някой да не му я отнеме отново.

Сейнт Обин ставаше нетърпелив. Скоро щеше да стане обяд, а още не бяха тръгнали, щяха да пътуват в жегата, а президентът, вече отслабнал, нямаше нужда от още едно изпитание.

— Не се тревожете за мен, полковник — опита се да го успокои Николау. — Аз съм от Кипър, ние сме свикнали с малко жега.

Подполковникът отстъпи пред политика. Явно така продължаваха нещата и в този ден. Никак не му беше харесало нареждането да тръгнат към Никозия, още по-малко отколкото на военните му началници. Столицата беше развъдник на интриги, където и улиците, и езиците се разклоняваха по начин, който обиждаше мозъка на военния. Но както му беше напомнил маршалът, войниците не можеха да избират.

Слънцето беше минало зенита, но термометърът продължаваше да се покачва, когато най-после тръгнаха. Камионите се движеха отпред и отзад, ленд роувърите по средата, превозващи четиридесет и осем британски военнослужещи и четиримата освободени заложници. Бяха обсъждали дълго и подробно дали да изпратят още войници от Епископи, но бяха решили да не го правят. Това трябваше да изглежда като победен парад, а не като поредната инвазия.

Дарвин и неговият отряд, както и свързочниците бяха изпратени обратно в базата, окъпани в благодарности от страна на президента.

— Трябва да ни дойдете на гости в Никозия, капитане. Да приемете нашето гостоприемство.

— И може би един-два медала? — добави закачливо Елпида.

— За мен беше чест, сър. Мис.

Капитанът козирува официално, но президентът бе обзет от твърде много емоции за военния етикет. Той прегърна с две ръце своя спасител, както един балканец казва довиждане на любим брат, целувайки го и по двете бузи.

— Да се пазите, сър — промърмори изчервилият се Дарвин.

— Не се безпокойте, скъпи ми капитан Дарвин. Най-лошото мина. След това, което вие вече постигнахте, следващото ще бъде по-лесно.

* * *

Настроението не беше много неделно. Три хиляди човека маршируваха с него и още над десет хиляди бяха обещали да са там, когато стигнат центъра на Бирмингам. Мейкпийс можеше да бъде много доволен, но цял ден скинарите минаваха с коли покрай редиците им, надуваха клаксони и тромби, размахваха флагове, показваха се от прозорците със свити юмруци, плюеха, дразнеха, предизвикваха и предупреждаваха за още проблеми. Някои от поддръжниците се бяха опитали да се намесят и да ги усмирят, но до средата на утрото, когато стигнаха Уолсол^[1], празните бирени кутийки и всякакви други боклуци вече започваха да летят по тях. Една танцьорка вече беше съборена на земята, а няколко млади семейства бяха решили да се откажат от марша.

Мейкпийс няколко пъти се беше обръщал към полицията с молба да предприемат някакви мерки, но тяхната бройка беше напълно недостатъчна, за да се справи с подстрекателите. Затова той изпита облекчение, когато в далечината видя скупчени полицейски коли, с оранжево-белите им светлини, обградени от множество полицаи, които изглеждаха готови за работа. Един от тях крачеше отривисто към него.

— Главен инспектор Хардинг, сър.

Офицерът се представи с козируване. Мейкпийс му даде да разбере, че не възнамерява да спира, нито дори да забавя ход, и се наложи полицаят да изприпка до него.

— Добре дошъл, г-н главен инспектор, много се радвам да ви видя — Мейкпийс стисна ръката му. — Тези младежи се оказват истинска досада, нарочно се опитват да провокират конфликт.

— Много се страхувам, че сте прав, сър. Нашата информация е, че се готви контрапротест, с цел да влезе в пряка конфронтация с вашия в центъра на града. Стотици скинари, националисти, неонацисти, всякакви червеи. Тези, които сте видели досега, са само загрявка. Мирише на насилие. Големи сблъсъци.

Мина една кола с надут клаксон, отдалечаваща се от полицейските. Един татуиран задник се показа от прозореца.

— Разпръснете ги с водни струи — извика Мейкпийс. — Това е протест за мир, тук има много семейства, няма оправдание за безредици. Какво смятате да направите?

— Не е лесно, г-н Мейкпийс.

— Недейте само да кършите пръсти, трябва да направите нещо.

— Инструкциите ми са да го спра, сър.

— Отлично.

— Не мисля, че ме разбирате. Инструкциите ми са да спра всичко. Протеста на скинарите. И вашия поход.

— Сигурно се шегувате — Мейкпийс се закова на място.

Целият се зачерви, направи знак на тези зад него да продължат. Хората се разделиха на два потока покрай тях.

Полицаят настоя.

— Ако двата протеста се срещнат, това ще доведе до насилие и нарушаване на мира.

— Тогава спрете техния протест. Моят е мирен.

— За добро или лошо — понякога сам се чудя, сър — живеем в демокрация. Може да са измет, но и те са гласоподаватели и имат равни права да изразяват мнението си.

— Да си показват немитите задници през прозорците на колите, това ли значи да изразяват мнението си? За какво е техният протест?

— Имат право на политически възгледи, сър.

— Това е болна шега, г-н Хардинг. Просто ги разкарайте от улиците, за бога.

— Ако спра едното шествие, трябва да спра и другото.

Мейкпийс започваше да се изнервя от упорития софизъм на този човек. Тръгна отново и закрачи бързо в редиците на поддръжниците си, но сега се оказа придружен и от четирима униформени, които тръгнаха след началника си.

— Това си е чисто изнудване, инспекторе.

— Това е пазене на мира.

— Аз съм този, който се опитва да опази мира. Нали затова се кандидатирам за парламента.

— А като организирате шествие с такива размери, което само по себе си поставя под заплаха обществения ред? Имате анархисти, екстремисти природозащитници, които се наричат „воини на планетата“. Имате такива, които незаконно освобождават диви животни, имате антинацистка лига, имате…

— Огромното мнозинство от хората са обикновени миролюбиви семейства. Не мога да контролирам всеки, който реши да се присъедини.

— Именно.

— Справедливостта не може да е толкова сляпа. Това е нагласена работа, нали, инспекторе?

Но Хардинг нямаше желание повече да обсъжда въпроса, не и докато плуваше в море от поддръжниците на Мейкпийс. Мозъкът му превключи на криминалния кодекс.

— Сър, според секция 12 от Закона за обществения ред от 1986 г., имам основания да смятам, че тази публична проява може да причини сериозни обществени безредици, сериозни имуществени вреди или сериозно нарушаване на начина на живот в общността и поради тази причина с правото, дадено ми от този закон, ви нареждам да спрете тази обществена проява и да разпръснете участниците.

— Никакъв шанс.

Офицерът подтичваше на пръстите на добре излъсканите си обувки и вече беше доста изнервен.

— Г-н Мейкпийс, трябва да ви предупредя, че отказът да се съобразите със законно нареждане от страна на полицейски служител представлява сериозно провинение и подлежите на следствие.

— Разкарай се, глупак такъв!

* * *

Пътят от Тродос се оплиташе и се завързваше като детска панделка, правейки преминаването на конвоя бавно, накъсано и некомфортно. Големите камиони не бяха проектирани за взимане на остри завои с висока скорост. Въздухът над асфалта вреше, изплюваше малки водовъртежи от прах, които дразнеха очите и езика. От дясната им страна старата мина за азбест ги гледаше със сивото си оцъклено око, сякаш беше паднала от далечната страна на луната, прашен пейзаж, унищожен от кирката и булдозерите. Сейнт Обин облиза пресъхналите си устни с неприязън.

От другата страна на пътя имаше малък каменен паметник, който напомняше за едни по-спокойни времена. Корито за водопой, в което тихо течеше хладната вода на един от изворите наблизо. Сейнт Обин прочете надписа: „Издигнат в чест на построяването на пътя Никозия — Тродос — VRI 1900“. Victoria Regina Imperatrix. Сто години бяха минали и британците все още оправяха бакиите на тези хора. А може би все още им се месеха. Той не обърна внимание на избелелите гръцки графити отгоре.

На следващия завой срещнаха първия сериозен проблем — телевизионен екип на Би Би Си, авангардът на това, което Сейнт Обин знаеше, че ще се окаже огромна медийна инвазия. Те махаха с ръце и искаха помощ. Стояха пред отворения преден капак на колата, който — съдейки по съскащите облаци пара — говореше за прибързан избор с наема на кола и безумно нетърпелив редактор. Сейнт Обин погледна на другата страна и ги подмина.

Пътят продължаваше да обгръща склона на планината, да се къдри, да се спуска и да изчезва зад следващия завой в боровите гори отпред. Тогава Сейнт Обин видя просеката, изсечена от човешка ръка долина в скалата, страшен белег, чиито стръмни страни и незаздравели склонове сякаш плачеха от болка със спомена за експлозивите и багерите, които са отворили тази огромна рана в склона на планината, а после некадърно са я обгорили с горещ асфалт. Сипеите се спускаха като сълзи от двете страни.

Мястото беше негостоприемно, клаустрофобично, нямаше дървета, никаква растителност не искаше да расте там, не беше място, където искаха да се мотаят. И тогава някой глупак наби спирачки.

* * *

Мейкпийс имаше ирландски корени по майчина линия, които явно излизаха на повърхността в моменти на възмущение и неправда, като блокираха преценката му и го караха отчаяно да търси физически отдушник на гнева си. Както когато пресече от другата страна на Камарата на общините. И той самият не беше сигурен докъде се простираха принципите му и откъде започваше чисто и просто келтската му страст, но така беше скроен — така или иначе какъв е смисълът от принципите, ако няма страст. Сега някакъв смешен полицай със звездички на яката му се пречкаше и му казваше, че не прави разлика между него и нациста, който си показваше задника през прозореца. Глупости! Когато главният инспектор се приближи към него, Мейкпийс вдигна ръце, за да го избута. Или щеше да го удари?

Мария бързо го усмири, хвана го, преди някой от полицаите да го направи.

— Не им давай друга причина, освен политическа — каза му тя.

Когато Мейкпийс спря да върви, и тези след него започнаха да забавят ход, несигурни какво се случва. Те започнаха да се скупчват около Мейкпийс и полицаите. Хардинг опита с помирителна усмивка.

— Моля ви, г-н Мейкпийс, това на никого не му е по-неприятно, отколкото на мен. Искаме да го направим максимално лесно за вас, дори сме подготвили място на около километър надолу по пътя, едно спортно игрище, където нямаме нищо против да отидете с хората си. Но с тази заплаха за насилие, която тегне над общината, няма как да ви пуснем в центъра на Бирмингам.

Мейкпийс мигаше на парцали, опитвайки се да разсее мъглите на гнева и да проясни мислите си. Мария първа се осъзна.

— А утре, инспекторе? А на следващия ден? А следващата седмица в Лондон?

Хардинг сви рамене.

— Не зависи от мен, госпожо. Това е в ръцете на местната полиция. Но ако заплахата от насилие се запази…

— Значи ще позволите на група разбойници да провалят избирателната ми кампания — извика Мейкпийс.

— Съжалявам.

— А какво ще направите, ако откажа?

— Г-н Мейкпийс, дадох ви законно нареждане да спрете това шествие. Ако не го направите, не ми оставяте друг избор, освен да ви арестувам. И двамата не искаме това. Няма да ви свърши голяма работа за кампанията и ако сте в ареста.

— Позволете ми аз да преценя това.

Но и останалите преценяваха, натискаха се все по-близо, когато започваха да разбират, че присъствието на полицията около Мейкпийс не беше за негова протекция. Настроението започваше да се изостря.

— Не претендирам да разбирам от политика, сър, но имам работа да върша. Нека приключим нещата по мирен път.

— Не, мисля, че ще ги приключим по друг начин. Арестувайте ме или се махнете от пътя ми.

Мейкпийс тръгна отново, проправяйки си път през телата пред него.

— Моля ви, сър…

Хардинг тръгна след него и протегна ръка да го хване; Мейкпийс се освободи. Хардинг побърза да го настигне.

— Сър, не сте длъжен да казвате нищо. Но ако не кажете нещо, което впоследствие използвате във ваша защита, съдът може да реши…

Останалото се загуби в гневните викове на разни бивши членове на отбора по вдигане на тежести на Кипър, които започнаха да си пробиват път през тълпата. Хората се блъскаха, имаше и родители с деца на ръце, някой се прекатури, викове на объркване се разнесоха от всички страни, походът изведнъж се беше превърнал в хаос. Това ли беше целта на Хардинг? Мейкпийс да бъде арестуван насред сцени на насилие, без да се вижда нито един неонацист наоколо? Мария решително се хвърли между Мейкпийс и прииждащата маса мускули, крещейки укор с език, на който би завидял всеки гръцки моряк, и им ръкомахаше да се усмирят.

Мейкпийс имаше по един полицай на всяка ръка, но не се дърпаше и не се съпротивляваше. Вместо това и той призоваваше към ред.

— Спокойно. Продължавайте похода — викаше на тези около себе си. — Ще се върна при вас веднага щом се оправя с тази небивалица.

Но усмивката на Хардинг беше изчезнала.

— Не, г-н Мейкпийс, не мисля, че можем да ви го позволим. Въобще не мисля така.

* * *

Просеката беше блокирана от барикада с осем автобуса, древните бедфърди и по-модерни мерцедеси, паркирани настрани на четири реда, а пред тях имаше нисък вал от камъни и борови дънери. Нямаше как да се мине напред и понеже склоновете около просеката се издигаха стръмно нагоре, нямаше как и да се заобиколи. Автобусите бяха празни, вратите отворени, перденцата се поклащаха по прашните прозорци, но в тишината ясно се усещаше заплаха, която напълни гърлото на Сейнт Обин с жлъчка.

— Обратно! — извика той, правейки кръгообразни движения с ръка над главата си.

Шофьорът направи елегантен тристепенен обратен завой и тръгна обратно към началото на просеката. Камионите изпръхтяха като изхвърлени на плажа китове, докато се опитваха да последват маневрата в тясното пространство.

Бяха минали по-малко от три минути, откакто бяха влезли в скалистата долина, но когато се върнаха към входа й, него вече го нямаше. Седнали на платното като на летен пикник бяха двеста бърборещи ученички, в училищни униформи, на не повече от петнадесет. Бариера, непробиваема като скала. Ленд роувърът се хлъзна тромаво и спря сред облак прах.

Капан. Виждаше се и нещо друго. От високото се спускаха сенки. Сейнт Обин погледна към върха на просеката, който се издигаше на петнадесетина метра, където силуетите на мъже никнеха като магарешки бодили. И всеки от тях беше въоръжен.

После видя и още две тъмни фигури на фона на ясното синьо небе. Мъже, които на раменете си носеха не оръжия, а телевизионни камери.

Със сигурност, от която му се догади, Сейнт Обин знаеше, че му предстои да стане известен.

* * *

Мейкпийс, разбира се, вече беше известен, но му предстоеше да мине в категорията прословут. Веднага щом го арестуваха, той мина отстрани на пътя, за да пропусне хората, които продължаваха да вървят, и стигна до стената на църква. Там, рамкиран от статуята на мадоната и младенеца, която заемаше по-голямата част от двора, той отказа да съдейства на властта. Или поне за няколко минути. Беше забелязал, че наблизо паркира един бус на телевизията и екипът се изсипа чевръсто. Трябваше да им даде няколко секунди качествено време; нямаше какво да спечели от ареста си, ако драмата не се разрази в телевизионния праймтайм.

Мария беше до него и жестикулираше към маршируващите да продължават, докато Мейкпийс отказваше да се помръдне. Беше скръстил ръце и упорито не обръщаше внимание на командите на Хардинг, отказвайки да го извади от трудната ситуация. Но след момент всичко беше готово, бамбукът на микрофона се спусна над тях, червеното око на видеокамерата светна.

Бавно, сякаш в молитва, той стисна ръце и ги отдалечи от тялото си. Още веднъж му бе заповядано да се подчини, още веднъж той отказа и поклати глава. Продължаваше да държи ръцете си вдигнати, беше затворил очи. Те грабнаха ръката му, той се освободи. Но не бягаше. С неохота главният инспектор даде заповедта и белезниците щракнаха около китките му.

Когато очите му се отвориха, те блестяха. Мейкпийс вдигна закопчаните си ръце високо като триумфиращ воин по средата на битка, разтърси ги, за да се видят ясно.

— Оковите на един англичанин! — възкликна той.

Мария също протегна ръце. След нея още един и още един. Навсякъде наоколо имаше хора, които искаха, почти молеха да бъдат арестувани. Обърканите полицаи погледнаха към началника си за инструкции. По дяволите, нямаше намерение да превръща това в клане на невинни хора. Мейкпийс щеше да бъде достатъчен. Той подръпна нервно ръкавите си и поклати глава.

Тогава и чак тогава Мейкпийс се остави да бъде отведен.

А останалите хора продължиха похода. И всеки път, когато ги приближеше полицай, те протягаха ръце пред тях — свещеници, майки с бебета на ръце, деца, дори хора в инвалидни колички. И всеки път полицаят се обръщаше на другата страна.

* * *

Редакторите на телевизионните новини бяха изправени пред два проблема тази вечер.

Първият беше как, за бога, да покажат политически баланс в програмата си, как да се уверят, че по време на изборната кампания ще отделят сходно ефирно време на всички страни, за да се избегнат обвиненията в пристрастие. В крайна сметка повечето си казаха майната му на Кларънс, който прегръща бабички на крайморската алея в Скегнес. В ръцете си държаха апетитната комбинация от вълнуващи събития и силни кадри — това се казваше телевизия. Избраха да заложат на това.

Вторият беше по-труден — да решат коя от двете теми трябва да бъде топ новина. Някои избраха Мейкпийс, повечето започнаха с полковник Сейнт Обин.

„Двойна доза!“, както го нарече в. „Мирър“ на следващата сутрин. Килия, клопка и купон за редакторите.

Мортима погледна Ъркарт угрижено. Той разпозна погледа й.

— Не знам, Мортима, не знам как ще свърши всичко това. Вече не го контролираме ние. Глупаците се разбудиха и нашите съдби са в ръцете и гласовете на безумната тълпа.

— Сейнт Обин. Мейкпийс. Тези репортажи помагат ли, или пречат?

— Кой може да каже? Знам само, че това са противоположни ветрове и че някои лодки ще бъдат потопени, преди халите да утихнат.